Стоманените векове” ще ви пренесат във времена на смелост и величие, времена на битки, бунтове, възходи и падения, времена, в които волята на владетелите е била здрава, колкото стоманата на мечовете им. Ние от “Българска история” ще ви разкажем познати и непознати истории за славни и трагични времена, останали далеч във вековете, истории за могъщи царе и отдавна забравени сражения, за да усетите и вие духът на падналите български воини, който още витае в проходите и твърдините на майка България!
Всеки знае името цар Симеон I Велики – един от най-далновидните и гениални родни владетели. Неповторим както във военно, така и в дипломатично отношение, той е безспорен повод всички ние да се гордеем с миналото си. Днешната публикация то рубриката “Стоманените векове” е посветена на една битка, която често е квалифицирана от историците като неговия най-голям триумф. Много изследователи пък се отнасят към нея като най-великото военно постижение на българите през средновековието като цяло. Ние от “Българска история” ще ви представим фактите около това епохално сражение.
Годината е 914-та и във Византия политическата обстановка се променя драстично. Младият император не бил способен да управлява, тъй като бил невръстен и дълго време начело на държавата стоят регенти. Последният от тях - патриархът на Константинопол Николай Мистик обаче предприема твърде приятелски действия спрямо българския цар, като му засвидетелства голяма власт. Той помага дъщерята на Симеон да стане жена на василевса и така Преславският монарх получава титлата “василеопатор” (б.пр. – баща на императора). Това довело до гнева на много ромейски сановници, сред които и майката на невръстния император – Зоя Карбонопсина. Някои извори я описват като много дръзка и коварна жена, а името Карбонопсина(в превод – Чернооката) придава средновековна мистичност на нейния образ. Тя отхвърля споразуменията с българите, сключени благодарение на Николай Мистик и решава да вдигне оръжие срещу могъщия Симеон. Стигнало се дотам, че василисата направила опит да сформира коалиция срещу България. Тя влиза в контакт с печенегите, маджарите и сърбите. Дипломатическият гений на Симеон обаче осуетил нейните намерения и обединението пропаднало. Дързостта на Константинопол обаче не остава незабелязана. Подобни действия между съседни държави неминуемо водят то война, така и станало и през 917г.
За разлика от други войни, този конфликт ще бъде решен главно само с едно грандиозно сражение. Около 130 000 войници – българи и ромеи, ще се срещнат в една от най-големите битки в цялата история на Средновековна Европа. Източниците леко се различават в данните си, но по-достоверните от тях твърдят, че българската армия възлизала на близо 60 000 души , ръководена лично от цар Симеон. За византийците, самият Николай Мистик разказва, че са съсредоточили войските си от цялата империя. Към византийците били прибавени и арменски части, а благодарение на мирния договор с арабите армията от Мала Азия също била налице. С това те събират 62 000 пехотинци и 12 000 конници в своите редици, начело на които застава магистърът Лъв Фока Стари. Византия атакува, войските и вече маршируват напред, за да се изправят срещу смелите българи. Най после двете армии се срещат при Ахелойското поле. Историците все още не са обединени къде точно се е провела битката – североизточно(близо до Месембрия) или югозападно(близо до Анхеало), от устието на едноименната река.
Резултатът обаче е отразен твърде добре. Симеон и Лъв Фока се изправят един срещу друг на близо 4 километров
фронт(според някои от изворите). Пълководците повеждат своите бойци и започва кървава сеч. Битката в центъра е ожесточена. Няма място за пощада, нито за прошка, пленници – няма. Лека полека Византия започва да надделява. Центърът и лявото крило на царската армия се огъва под ударите на ромеите. Лъв Фока е опиянен от резултата и хвърля на бойното поле всичките си резерви, за да пречупи българите. Родните войски започват да отстъпват, а магистърът заповядва те да бъдат преследвани, победата му се струва наистина близо. Лъв Фока обаче греши, той е подценява твърде много гения на Преславския цар и скоро ще заплати прескъпо за това. Зад един от близките хълмове със стоманен звън се показват резервите на българите. Цар Симеон е начело на тежката конница и част от пехотата и атакува неочаквано лявото крило на настъпващите византийци. Центърът и левия фланг на българската войска се обръща отново в атака. Ромеите не очакват такъв обрат, такава изненада. На бойното поле настава невиждана паника, византийците са неорганизирани и започват да бягат, правейки отчаяни опити да отвръщат на ударите. Царската войска е окрилена, бягството на врага е позорно, край Ахелой настава страховита сеч. Десетки хиляди от войниците на Лъв Фока са посечени, той самият едва успява да се спасява. В разгара на битката, в центъра на събитията се сражава самият цар Симеон. Владетелят не оставя войската си сама, той не се крие зад стоманата на бойците си, а се бие смело на предните позиции.
Врагът е почти изцяло унищожен. Спасили са се само 2 000 души – конни войници, които в съдбовния момент още не са били пратени напред. Въпреки че магистърът Фока Стари се е спасил, почти всички висши военни и командващи са избити. Могъщата империя е сразена по невъобразим начин. Триумфът на цар Симеон е епохален и хвърля Константинопол в политическа криза. Хрониката на Йоан Скилица е един от най-добре запазените документи, които говорят за кървавата битка. По-впечатляващи обаче са думите на един друг византийски летописец. Името му е Лъв Дякон, десетилетия по-късно съдбата го довежда близо до бойното поле край Ахелой. Половин век е минал от страховитата битка, хронистът обаче възкликва: “И днес могат да се видят край Ахелой купища от кости на позорно изкланата, бягаща ромейска войска”
