Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
Така пише гениалният Христо Ботев за една от най-емблематичните, смели и героични личности на българското освободително движение. Хаджи Димитър е една от онези личности, пред които човек трябва да се прекланя – подвигът му е славен и кървав и представлява еманация на борбения дух на един окован народ. Едноименната поема на Ботев говори за края на житейския път на този свещен за родината ни образ, ние от “Българска история” ще ви предадем, доколкото можем, неговото битие още от самото начало. Денят и 10 май, а годината – 1840-та. В град Сливен – градът на 100-те войводи, в семейството на младият Никола Асенев и жена му – Маринка, се ражда малкият Димитър. Едва на две годинки, семейството напуска града и заминава за земите на израелтяните. Те пристигат в Йерусалим на поклонение на Божи гроб, след което се връщат в Сливен. Сред българите по онова време било прието за всеки, отишъл до свещения град за да се поклони пред младенеца, да получи “титлата” хаджия. Оттам по-късно е взето и прозвището на прочутия воевода – “Хаджи”. Годините минават и малкото момченце пораства и става юноша. В главата на Димитър започват да се оформят нови идеи, а съзнанието му започва да се стреми към нещо необикновено – към идеал. Той се присъединява към групата на “младите” – бунтарите и особняците, смелчаците готови да се жертват за родината, въпреки че някои ги наричат глупци. Патриотичното чувство измества всички други и на едва на 22 години хаджи Димитър напуска дома си и отива в Балкана. Организира малка чета и обикаля планините, решен да се опълчи по някакъв начин на османския поробител. След две години скитане, младият сливенчанин решава да присъедини дружината си към тази на Стоян войвода. Димитър става знаменосец и като такъв, заедно с водача, започват да планират убийството на търновския владика, който е от гръцки произход. Съзаклятниците обаче се скарват и групата им се разпада. Голямата част обаче последват Хаджи Димитър, който ги повежда и отново се отправя към планините.
През това време момъкът вече се е свързал с някои други прословути българско борци, един от които е идеологът Георги Раковски. През 1865г. под негова опека в жилището на Раковски се сформира нова чета, която е изпратена да действа в местността край Котел. Юнаците действат предимно около Агликина поляна – едно уникално място, наобиколено от вековни дървета. По време на Османското робство то е било известно като сборен пункт на хайдутите, а днес там сякаш още витае революционният дух на отдавна загиналите българи. Скоро четниците се разпускат и Хаджи Димитър отново се отправя към Влашко. Там, през 1866г. е взето решение и е събран отново малък отряд от около 20 души. Начело застават именитият Жельо войвода, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. При пристигането си на родна земя българите се разделят на три и до есента действат из териториите на майка България. Принудени обаче да се върнат отново в Румъния, Хаджи Димитър и Караджата решават този път да съставят нов, по-сериозен план. Годината вече е 1868 и през пролетта много българи се събират за да се сражават редом със сливенския революционер. През лятото те тръгват от румънското село Петрушан, качват се на кораб и преминават Дунава, като целят да вдигнат поробения народ на всеобщо въстание.
Знамето на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа
Действията започват на 5-6 юли 1868г., когато срещу дебаркиралите в България четници е изпратена турска потеря от близо 1000 войници. Бунтовниците, станали известни като “Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа” водят първото си сражение, след което успяват да се откъснат от многобройния враг. Българите стигат до село Горна Липница, край Павликени, където се води нова битка с турците. Неприятелите дават значителни жертви, докато от четниците има само един убит. На следващия ден нова престрелка има край Вишовград, последвано от много кървава битка, в която четата е разбита. Караджата попада в плен на враговете, а Хаджи Димитър с другите оцелели бяга към Балкана. Те са настигнати от турците в Шипченската планина и на връх Бузлуджа водят последната си битка. Хаджията се бие смело, както правят и неговите верни момци. Многобройният нападател обаче обрича опитите им да вдигнат населението на оръжие, а смелият воевода става поредният паднал в името на своето отечество. Бузлуджа е пропита с кръвта на героите, жертвали се в името на България. Смята се че Хаджи Димитър е срещнал смъртта си на 10 август 1868г., дали това е станало на същия връх обаче не е ясно. Според много историци, героят е бил тежко ранен, но още жив, когато трима четници са го отнесли далеч от мястото. Те пренесли героя до връх Кадрафил, близо до село Аджар (днес Свежен). Там родолюбиви българи – пастири се грижили за ранения, докато той не срещнал смъртта си. Там бил и погребан, като през 1880-та тленните му останки били преместени в църквата “Св.св. Петър и Павел”, отново в село Свежен.