Винаги сме казвали, че българската история е пропита с кръвта на дедите ни, които са копнеели за родината си и са давали мило и драго за нея. Някога е имало жертвоготовни родолюбци, чиито потомци днес сме ние. Убедени сме, че много от вас са наследници на тези велики българи, чиито имена не са познати на историците. Точно затова решихме да създадем рубриката “Моите деди”, в която главни действащи лица ще сте вие – нашите читатели и по-специално вашите истории. Ако знаете за подвизи, извършени от някой ваш роднина не се колебайте да ни пишете и да разкажете за тях. Вярваме че истинските герои са обикновените българите и всички ние трябва да ги познаваме, за да се поучим и повярваме в по-светлото бъдеще.
В днешната рубрика “Моите деди” ще ви представим историята на една писателка, която определено заслужава признание. За нея ни разказа нашият читател и неин родственик – Йоан Салех. Ето и самия разказ. Благородна Божинова е родена през 1925 г. в с. Гега, Петричко. Майка й и баща й са родом от Струмица. Баща й е учителствал в Струмица и в селата Ключ и Скрът. Убит е от сърбите, като е хвърлен от скалите. Майката, потънала в скръб, умира след една година и оставя четири сирачета, които израстват по сиропиталища. По майчина линия Благородна Божинова е близка родственица с баба Ванга. Увлечена от фалшивия ентусиазъм за славянското братство и за създаването на югославянска федерация след 9 септември 1944 г., заедно с много млади българи и Благородна Божинова заминава да следва в Югославия. През 1947 г. се записва да следва в Скопския университет. След завършването на университета емисари на зловещата УДБ-а й предлагат да се определи за македонка и да приеме югославянско поданство, като остане да живее и работи в Югославия. Тя отказва по най-категоричен начин. След влошаването на българо-югославските отношения в резултат на резолюцията на Коминформбюро е арестувана по обвинение в шпионаж в интерес на България. Подложена е на нечовешки тормоз по участъци и затвори. Хвърлена е в един от най-страшните югославски концлагери „Герово”, който се намира на територията на Хърватско. В лагера тя лежи 16 месеца. Оцелява по чудо, благодарение на изключителния си дух и чувството на патриотизъм, което е било движещо за нея през целия й живот. След затоплянето на отношенията между Югославия и СССР след ХХ конгрес на КПСС през 1956 г. на Бл. Божинова е разрешено да се завърне в България. Дълго време се лекува и възстановява по нашите болници и санаториуми от травмите, нанесени й от жестоките сръбски инквизиции. Омъжва се за ветеринарния лекар д-р Пело Дунов Пелов от с. Ослен Криводол, Мездренско, полковник от запаса от нашата армия, участник в завършващата фаза на Втората световна война. От брака им имат една дъщеря – Неолина, известен музикален педагог. Преживените ужаси в югославските затвори и концлагери Бл. Божинова описва първоначално в поредица от спомени, които излизат от печат в българската преса – сп. „Пламък”, в. „България”, в. „Македония” и др. Поради големия интерес и големия брой нейни интервюта и рецензии спомените й излизат в две български издания: първото – кратко, е отпечатано през 1992 г. под заглавието „Изповед от Титовия „рай”, а второто – разширено, през 1996 г. излиза под заглавието „Жертвено поколение”. След многобройните отзиви, които излязоха в печата, беше подготвено и издаването на спомените на английски език.
Ето и предисловие на една от нейните емблематични творби:
След Втората световна война през 1945 година България бе приютила югославски деца, които
хранеше и обличаше, а нашите деца бяха обречени на глад и мизерия.
По нареждане на Коминтерна от Москва в Пиринския край трябваше да се създаде македонска
нация. Затова ни караха насила да се пишем македонци. Който не се признаваше за.
македонец, го затваряха или интернираха. В Пиринския край дойдоха от Югославия емисари, книжари, библиотекари и започнаха да създават македонска нация. Те ни внушаваха, че в този край живеят само македонци.
Говореше се за федерация. Границите бяха отворени и се пееше песента „Сталин, Тито,
Димитров”. От Пиринския край заминахме да следваме в Югославия 280 души на разменни начала. Ние щяхме да бъдем първите строители на новата федерация.
През 1948 година Югославия се отцепи от соцлагера и отношенията с България се развалиха. Нашето правителство ни отзова да се върнем в родината. Който не се завърна, бе обявен за родоотстъпник.
По това време в Македония надойдоха сърби и заеха службите, важни от политическо
значение, като директори на радиото, директори в училищата, началници по учрежденията и министерствата. В училищата се изучаваше сръбски, който беше и официалният език.
Македонският език се образува на маса от Венко Марковски, Блаже Коневски, Крумовски и др.
За да е по-далече от българския език, сложиха повече сръбски думи. А Вардарска Македония
наричаха Южна Сърбия…
Югославската пропаганда разнасяше навсякъде, че те строят нов социализъм, различен от
сталинския, по-човечен и по-демократичен. Направиха ревизия на комунизма, отричайки го
като прогресивен строй. Затова големи групи политически емигранти от другите
социалистически страни прииждаха в Югославия. Най-много имаше избягали младежи,
студенти, интелектуалци от България. Образува се политемигрантско движение. ООН отпусна
100 милиона долара за издръжка на политическите емигранти, но сърбите тези пари ги даваха
на тези, които приемаха сръбско поданство. Останалите емигранти живееха в мизерия.
На всички, които останахме във Вардарска Македония, ни предложиха да приемем сръбско поданство. Тези от нас, които не пожелахме. да станем техни поданици, затвориха по затворите и концентрационните лагери без съд и присъди. Затворите в Югославия: Идризово, Сремска Митровица, Ниш, Зайчар, Ковачевци, Калето, Земун и други, както и концентрационните лагери: Голи Оток, Герово и други, се напълниха с българи. Всеки, който беше избягал от родината, първо минаваше през затворите.
Като студентка в Скопие върху мен и другите български студенти се упражни натиск да приемем югославско поданство. Ние категорично отказвахме. Ето защо бяхме арестувани и обвинени в шпионаж. Изпратиха ни в затворите, където безкрайните изтезания не можаха да сломят българския ни дух. Затова ни прехвърлиха в концентрационния лагер „Герово”. Този лагер бе един от най-страшните. Никой от нас, оживелите свидетели, не можеше да повярва какво бе чудото да оцелеем в циментовите гробове на подземието, където без съд и присъди изгнивахме с години. Тези, които сме живи, вероятно се спасихме по Божията воля, защото по природните закони трябваше да сме мъртви и закопани при другите мъртъвци. Въображението е слаб инструмент за възпроизвеждане на жестокостите. Трудно е да се разкаже за тези
неописуеми изтезания. Ние бяхме лишени дори от най-скромните права, от които се ползват затворниците в страните с репресивно управление. Побоищата и непосилните инквизиции имаха за цел да сломят духа на затворника, да го превърнат в послушно животно, та да започне да говори и пише това, което му се диктува. Интелигентни и умни младежи тук оскотяваха от
студ, глад и страх.
По време на Тито в Югославия загинаха повече от 30 000 българи и над 200 000 минаха по
затворите и лагерите. Във Вардарска Македония диктатурата унищожаваше всичко, което не
действаше по сръбски, и всеки, който дръзнеше да се нарече българин, изчезваше безследно.
Палачите не ги интересуваше дали си комунист, или фашист. Щом си българин, значи си враг.
На всички у нас, които мълчат за нашите страдания по политически съображения, искам да
кажа, че там загиваха българи, загиваха за България. Премълчаването на тази истина е, меко
казано, престъпление. Щом ще говорим за истината, каквато и да е тя, колкото и жестока да е,
трябва да я кажем. И аз съм длъжна да кажа истината. Смятам, че ще бъде престъпление от
моя страна, след като останах жива и дойдох от смъртта, ако не разкажа за мъртвите борци,
загинали от зверствата, предпочитайки смъртта пред предателството. Аз се прекланям пред
тяхното страдание.
Авторът
София, 1 септември 1996 г.
Публ. в Бл. Божинова, Жертвено поколение. София, 1996, с. 5-6.