Близо 20 години след своето освобождение, България се радва на разцвет, въпреки вътрешнополитическите конфликти и борбата за власт. Макар бурното развитие на балканската държава обаче, след 1878г. милиони българи остават в пределите на други държави, принудени да се подчиняват на тяхната власт. Такова именно е и семейство Измирлиеви. Родом от Кукуш, на тях им се носела слава на борци, които помагали в борбите на македонските българи за независима от гърците църква. Това обаче е друга история. Днес ние няма да се спираме върху съдбините на нашите братя, останали под властта на османците, а по-късно и на други държави. Ще обърнем внимание на човека, който се е родил през същата тази 1898г., на 17 септември, отново в семейството на Димитър Измирлиев. Той се казва Христо, а произходът му от многоуважавано семейство определено помага на младежа в изграждането на необикновени ценности. Пренасяме се близо две десетилетия напред, през 1912г. Христо вече е на 13-годишна възраст и е осъзнато момче, когато българските войски достигат родния му Кукуш. Тече Балканската война и царство България жъне победи срещу многобройните и страшни врагове. Радостта на хората от Кукуш е безмерна, но уви – краткотрайна. Започва Междусъюзническата война и жадните за власт балкански държави обръщат щиковете си към България. Кукуш е опожарен и то града бягат хиляди бежанци, отправили се към безопасните територии на царството. Сред тях са и семейство Измирлиеви, които се отправят към София. Тежките години на лишения по време на войната принуждават уважавания род да живее в страшна бедност. Въпреки големите проблеми обаче, достолепния баща държи децата му да получат образование.
Христо започва училище с помощта на родителите си, а в същото време се захваща да продава вестници на улицата, заедно с малкото си братче. Помощ идва и от по-големия му брат – Тома. Вече юноша, Измирлиев започва да работи като хуморист към различни вестници. Зад младежкото лице на Христо обаче се крие един истински гений, който тепърва ще бъде разкрит на широката публика. До 1917-та година, след усилен труд той става един от най-харесваните хумористи, отличаващ се с необикновения си стил. По време на работата си младежът приема и един от най-известните си псевдоними – Ведбал, наименование, което произлиза от името на неговото куче – Бальо. П0-късно обаче той ще стане известен най-вече с прозвището си Смирненски, тъй като именно Смирна е другото име на град Измир, където е дадено началото на неговия род. Принуден да работи още от съвсем малък, Христо се среща с всички страни на живота на обикновения човек. Той ясно вижда социалните проблеми на българското, а и на човешкото общество по онова време и това в бъдеще ще повлияе сериозно на стила и жанра на писане на младежа. Годината обаче е 1917-та и както всички знаем, тогава в разгара си е Първата световна война. Дългът към родината призовава юношата и той постъпва като юнкер във Военното училище. Макар и да му е много тежко, творецът успява да съчетае службата си с писането на хумористични произведения.
На стената на 78-мо СОУ, чийто патрон е Христо Смирненски
Тук обаче настъпва един повратен момент в развитието на Смирненски. През 1918г. в България избухва Войнишкото въстание. То е потушено с жестокост в София. Като млад юнкер, Христо е изпратен срещу въстаниците. Той става свидетел на най-кървавите сблъсъци в столицата, станали край “Захарна фабрика”. Конфликтът поражда у него чувства на погнуса от случващото се в страната. Той напуска Военното училище, заради което е принуден да плати голямо обезщетение. Това бреме обаче пада върху баща му, който продължава да бъде основна фигура в семейството. В близките години младият Христо работи като държавен чиновник, но всъщност не службата му е от значение. В края на второто десетилетие на ХХ век България става център на социални сблъсъци, митинги, протести и борби за правата на осъдените войници, искания за амнистия и др. Междувременно, след Октомврийската революция в Русия, комунистите по българските територии се активизират. Те започват ежеседмичното издаване на списанието “Червен смях”, където е привлечен и самият Смирненски. Хуморът на писателя става все по-ориентиран към социалните проблеми в обществото. През 1921г. той става член на БКП, а заедно с него и цялото му семейство все повече симпатизира на крайно-лявата идеология. Лириката на Христо Смирненски става все по-ориентирана към неговото политическо увлечение. В “Червен смях” започват да излизат произведения като “Червените ескадрони”, “Ний”, “Йохан” и др. На следващата 1922-ра година излиза последната отпечатана приживе стихосбирка на младия поет, носеща името “Да бъде ден!”. Именно в този сборник се акцентира изключително на любовта към човека и вярата в бъдещето, на мечтите за щастието на всички хора. Естествено и там се среща елементът на социалистическите идеи, прокарани години преди него.
В началото на 20-те, поетът изживява своя творчески апогей. В същото време обаче, Смирненски се разболява от тиф, а по-късно от туберкулоза. Заминава за село Радуил, където си почива и междувременно твори едни от най-добрите си творби, сред които и емблематичната лирика “Юноша”. Връща се в София и написва цикъла “Зимни вечери” и др. Здравословното състояние на поета обаче става все по-лошо. Той заминава за Горна Баня, където за кратко се чувства по-добре. На 5 юни 1923-тра обаче получава тежък кръвоизлив и има нужда да бъде приет в болница, но място не се намира. Лекарите не дават надежди и Христо става все по-зле и по-зле. На 9 юни същата година е извършен преврат. Съпартийците, които предоставят на Смирненски своята помощ не успяват да се грижат за него цели два дена и той е на крачка от смъртта. Лекарите са категорични, че поетът няма как да оцелее. Преместен е в близък санаториум, но всичко вече е изгубено. На 18 юни младият писател издъхва, станал жертва на жълтата гостенка. След смъртта му, той често е критикуван, предимно заради политическата идеология която изповядва и посланието на стиховете му, което носи полъха на комунистическата революция. Въпреки всичко обаче, подходът на младия Смирненски е твърде добър за да бъде низвергнат от обществото. И до ден днешен той се изучава в часовете по литература и много от учениците го категоризират като един от любимите си поети.