Често ние от “Българска история” ви разказваме за житейския път и делата на някои от най-големите българи – военни, политици, спортисти, творци, революционери, артисти и прочее. Днес избрахме да ви разкажем за една по-особена личност, която не е стояла начело на смели четници, нито пък се е сражавала по бойните полета на следосвобожденските войни. Този човек има една необикновена заслуга към България – той е една от основните причини ние да “помним”. Големият писател Гео Милев го нарича “Патриархът на българската литература”, но на всички той е познат най-вече като гениалния народен поет и писател Иван Вазов. Човек на много епохи, преживял Възраждането, Освобождението и тежките години на следосвобожденска България. Житейския му път минава през 5 войни – войната за свободна България, войната за съединена България, двете балкански и Първата световна. През цялото това време Вазов продължава да пише, а перото му оставя вечна следа във времето. Той увековечава образите на героите, които така познаваме днес, както и подвизите на целокупния български народ, неговите мъки и страдания, въстания и борби, успехи и слава. Нека обаче прекъснем този увод. Колкото и хвалби да отправим към великия Вазов, те никога няма да са достатъчно. Вместо това, време е да ви запознаем по-отблизо с живота му, така че да добиете още по-добра представа за това що за персонаж е бил един от най-великите творци на всички времена.
Годината е 1850-та, а денят – 9 юли. В градчето Сопот, в заможното семейство на Минчо Вазов се ражда малкият Иван. Бащата е търговец, радател на движението на младите. Той стои твърдо зад идеите на българското Възраждане, а по-късно подкрепя и идеята за националното освобождение на България. Този човек със своя твърд характер успява да повлияе сериозно на своите синове, които отрастват обичайки родината си. В следващите години освен писателят Иван Вазов, на обществената сцена ще се появят и неговите братя – генералите Георги и Владимир Вазови, непоколебими в битките с враговете на България, а също и политикът Борис Вазов. В такава обстановка израства и младият Иван, с подкрепата на баща си той завършва местното училище и развива голям интерес към образованието. Учителят му го запознава с руската литература, от която бъдещият писател е силно впечатлен. Вече 15 годишен, Иван е изпратен в Калофер, за да продължи със занятията си. Там негов ментор става не кой да е, а самият Ботьо Петков – бащата на революционера Христо Ботев. По време на престоя си там Вазов учи гръцки и турски език, но също така често се заравя в книгите. Запознава се с френската литература и силно се възхищава на постигнатото от нейните класици. Силно тласкан от желанието да се развива, Иван скоро се премества в Пловдив, в местната гимназия. Там интересът към културата на Франция се засилва, започва да учи френски и да се интересува от творбите на творци като Виктор Юго и Пиер Беранже.
След няколко години престой, младежът получава писмо от Сопот, в което майка му го привиква, за да продължи занаята
на баща си. Иван обаче отказва, той вече е започнал да пише стихове и няма никакво желание да се занимава с търговия. През 1870г., когато Вазов вече е на 20 години, излиза първото му печатано произведение – стихотворението “Борба”. То не е първата негова творба, в гимназиалния курс младежът изписва бащините си тефтери с лирика, която обаче ще бъде публикувана чак след 10 години. Попрището което Иван си избира обаче предизвиква някои семейни проблеми. С течение на времето, майката – Съба, се пречупва и приема, а дори покровителства делото на своя син. Бащата обаче остава недоволен, тъй като е твърдо решен да завещае търговията именно на сина си. Именно затова, Минчо Вазов решава да действа и изпраща момчето във Влашко. Там, в град Олтеница, работи чичото на младия Иван, който също е търговец. Ясно е, че творецът е изпратен в Румъния за да се изучи на занаят и да забрави наивните си занимания. Сърцето на юношата обаче му подсказва друго. Скоро след пристигането си той започва да учи румънски и да чете местната поезия. Започва да пише и да издава на български много творби, които излизат в различни вестници и списания. Притиснат от средата и подтикнат от бунтовния младежки дух, младия Вазов бяга от къщата на чичо си и се отправя към Браила. Там го приютява един български кръчмар – Нено Тодоров, останал в историята с прозвището си – Странджата.
В Браила поетът се среща с една нова, необикновена действителност. По онова време в града, а и като цяло в по-южната част на Румъния е пълно с български емигранти, т.нар. хъшове. Вазов е изключително впечатлен от хората, с които се среща. У него се пробуждат силни патриотични чувства и любов към поробената майка България. Той слуша песните на хъшовете и тяхното неизмерно страдание, обречени да бъдат далеч от страната си. Много от тях са бивши хайдути, участници във въстания и в битките на сърбите срещу османците. Писателят се среща и с една друга пламенна личност от онази епоха – Христо Ботев. Насъбраните емоции след всички тези преживявания подтикват Иван да пише още повече. Днес добре позната е повестта му “Немили-недраги”, в която описва живота на хъшовете. След престоя си зад граница той се връща в родния Сопот, където заживява за две години. По-късно се премества в Свиленград и работи като даскал, а по-времето на строежа на железопътната линия между София и Кюстендил е нает за преводач. За тези няколко години Вазов не забравя преживяното, напротив, през 1875г. той отново е в Сопот и става член на местния революционен комитет. Априлското въстание го заварва във Влашко, където работи в една от големите емигрантски организации на българите – Българското централно благотворително общество (БЦБО). По това време издава своите първи стихосбирки – “Пряпорец и гусла” и “Тъгите на България”. Със започването на Освободителната война той започва и оформянето на стихосбирката “Избавление”, която е един своеобразен отклик към действията на руския император, решил да спаси България.
По време на руско-турския конфликт работи като писар, а след края председателства Окръжния съд. Две години по-късно, във вече свободна България Иван Вазов се намира в Пловдив. Там влиза в политиката и става депутат, като междувременно продължава със своята писателска и културна дейност. Избран е за председател на Пловдивското книжовно научно дружество и става редактор на неговото списание – “Наука”. По-късно заедно с един друг виден българин – Константин Величков, основават списание “Зора”. Иван Вазов продължава да пише – по време на престоя в Пловдив той сътворява някои от най-гениалните си произведения. Сред тях са цикълът “Епопея на забравените”, стихотворенията “Българският език”, “Не се гаси туй що не гасне”, “Новото гробище над Сливница”, повестта “Немили-недраги”, разказът “Иде ли?” и много други. Междувременно заедно с Величков съставя “Българска христорматия” в която са включени над 100 произведения от България и света. През 1886-та Вазов се намира в Одеса, където пише романа “Под игото”. Той се публикува веднага след завръщането на писателя в България и в годините се превръща в една от най-четените родни класики, описваща обстойно подготовката и избухването на едно от най-кървавите въстания на българите. През 1899 творецът се установява в София трайно, като започва да издава списание “Денница”.
Няколко години по-късно, през 1895-та се честват 25 години от началото на неговата просветна и литературна дейност. По това време от печат излиза и романът “Нова земя” – продължение на “Под игото”. Той обаче е посрещнат много зле от вещите в сферата на литературата. Критиките и обидите към Иван Вазов са толкова остри, че той едва не се отказва от попрището си. В годините до Балканските войни, писателят отново влиза в политическия живот на страната, като дори става министър на просвещението. В периода 1912-1918г. издава, България е въвлечена в няколко поредни военни конфликта. Авторът описва събитията в три стихосбирки, макар да е върл противник на съюзяването с Германия, Вазов продължава да възпява смелостта и героизма на българския войник. След края на Първата световна, когато държавата е изправена пред втора национална катастрофа, писателят без малко да загуби надежда. Иван Вазов милее за родината си като човек, преживял най-тежките нейни падения и най-великите нейни възходи. През 1921г., на 22 септември той среща смъртта си. На 71-годишна възраст той е един от най-заслужилите българи, признат за народен поет и обичан от цяла България. Истина е, че критиката често не щади Вазовото творчество. За целия си житейски път писателят сътворява огромно количество произведения, по-голямата част от които посветени на България. Много от тях остават завинаги в сърцата на хората и се изучават и до днес.
Къщата на Иван Вазов в Сопот