Георги Векилски
Малцина знаят за този доблестен юначен българин и за неговия героизъм по време на войната за освобождението на Добруджа. В следващите редове ще разберете къде се крие величието на един позабравен герой. Нека обаче започнем да описваме живота на този забележителен човек още от самото начало. На 4 ноември 1882г в град Ловеч е роден малкият Георги Векилски. Бащата на бъдещия герой е юрист и просветен деец. Той силно обича своята родина и пази спомена за всичко, през което тя е преминала в последните десетилетия на борби. В сърцето му се е насадило патриотично чувство и щастливият татко решава да кръсти сина си на един от най-значимите бунтовници от времето на Априлската епопея – Георги Икономов, който е и негов далечен родственик. По този начин момчето израства в атмосфера, в която се отглеждат герои. Малкият Георги и семейството му отиват в София, където той продължава да бъде възпитаван в родолюбие и почит към възрожденските традиции. Баща му е влиятелна личност. Потомък на уважаван ловчански род, випускник на прочутия Робърт колеж. Заема високи длъжности като управник на Ловеч и София. Умира през 1902г., като оставя зад себе си седем деца. Неговата съпруга - Керачка овдовява на 38-годишна възраст и е поставена в много сложна ситуация. Сред седемте нейни отрочета е и малкият Георги. Той е нейната гордост – ученолюбив и работлив, отраства силен млад момък. Завършва военното училище в столицата, след което постъпва в армията. Става кавалерист във войската на негово царско величество, където след няколко години съдбата го среща с талантливия генерал Иван Колев. Векилски се отличава с особения си талант да маневрира и управлява безупречно своята батарея по време на бойни действия. Тези му качества го отличават по време на войните и офицерът заслужено получава ордени “Св.Александър” и “За храброст”‘.
Покрай службата, Георги Векилски намира работа и за своето хоби – колоезденето. Той става “съюзен войвода” на организацията на българските колоездачи. Във военно отношение Векилски е безупречен. Той е офицерът, който всички войници обичат и ще следват до смърт. На своите братя по оръжие той завещава:
“Наред с пламъка, буйността и неудържимия устрем на кавалерийския офицер, конният артилерист трябва да притежава точната пресметливост, солидни познания и спокойствието на математика. По време на кавалерийска атака конният артилерист трябва да остане бясно спокоен”.
Майор Векилски участва в трите войни на България за обединение. Сражава се с враговете на родината си смело и геройски, както през Балканската, така и през Междусъюзническата война. Попаднал под натиска на противника, той е ранен край Велес, но продължава да служи на България. Огромната му слава и неговия най-велик подвиг тепърва ще настъпят. Годината е 1914 и избухва Първата световна война. България търси реванш, тя е предадена от своите съседи, от своите съюзници. Във военните среди по онова време възниква идеята да се създаде конна батарея. Тя е основана след началото на световния конфликт и неин капитан става самият Векилски. През 1916-та, в разгара на действията, цар Фердинанд не може да остане безразличен за случващото се по света. Той решава да заеме най-после позиция и обявява война на Румъния, за да си върне присвоената от власите Добруджа. За да се изправи срещу вражеските сили е мобилизирана 3-та българска армия.Начело и застава генерал Стефан Тошев, който поема на своя освободителен поход. Под негово командване се намира един друг гениален български военен – командирът на конната дивизия генерал Иван Колев. Тази дивизия събира в себе си части от всички родове войски. Някъде там, в редиците на смелите войни се намира и майор Георги Векилски Доказал се във времето герои, той оглавява конната артилерия – една част отличаваща се с голяма специфика. В предстоящия конфликт, неговите подчинени ще се окажат от изключително важно значение за победата на България. На 21 септември същата 1916-та се състои едно изключително сражение, което трябва да бъде познато на всеки. То остава в историята като “битката при Мустафа Ачи”. По онова време на бойното поле се намира писателят и майстор на късия разказ Йордан Йовков. Той, в ролята на военен кореспондент, пламенно описва събитията в едноименния си разказ.
Конниците на Иван Колев – в редиците е и Георги Векилски
Пренасяме ви направо в театъра на бойните действия. На хълма край Мустафа ачи са ситуирани две пехотни и две колоездачни роти, както и една батарея. Те са зле окопани, а укрепленията им нямат дори телена мрежа. Зад тях е съсредоточена конницата на генерал Колев. Румъските войници от другата страна са готови за бой. Численото преимущество е на тяхна страна и на 21 септември 17-та румънска бригада пристъпва в нападение. Мощното настъпление на врага започва. Българите са изтласкани до Азаплар. Предните части на смелите родни войски са погълнати от огромната маса на противника. Власите съвсем скоро ще превземат окопите, а след тях и оръдията. Привечер картечниците заглъхват а куршумите са на свършване. Румъния се чувства победителка, 17-та бригада се готви за триумф. Ето какво разказва и писателят Йовков за събитията:
“Цялото поле пред позицията почерня от гъсти вериги, които упорито и непрекъснато настъпваха. Това беше цяла румънска бригада. Напразно единствената батарея стреляше в това живо месо и в плътната маса отваряше кървави и опустошителни празнини. Нови вериги се явяваха и ги запълваха. Тая стремителна атаха беше нещо непривично и странно за румъните. Едвам вчера те бяха бити и отхвърлени навсякъде. Но има храброст, която се поражда не от високия дух, съзнание и ентусиазъм, а от болката на отчаянието и на безнадеждността….
Има случайности, които развалят и най-предвидливите планове, осуетяват и най-добрите желания. Изведнъж навсякъде в окопите се привършиха патроните. Все по-редки гърмежи – последните патрони, прибрани от убити и ранени, и цялата позиция замлъкна. А отсреща идеха гъсти румънски вериги, идеха като прилива на море, затъмкяваха полето, удавяха всичко само с многобойността си. Тогава от хълма надолу, наред с върволицата ранени, заслизаха и групи войници с отворени и опразнени паласки, с почернели лица, отчаенн от това случайно безсилие”
От българска страна, командирът на батареята младият майор Георги Векилски решава да вдъхне кураж на своите бойци. Той се отправя към отстъпващите българи и застава пред тях, блед и спокоен, с онова мъжество което в такава критична ситуация е отредена само на избраните. Пред войниците си той изрича:
”Тук ще умрем, но нито крачка назад”. “Тури ножа!”
Последните резервни ракли са извикани напред. Щиковете застават на дулата на пушките. Векилски издава поредно нареждане – българите се струпват на 6 карета около 6-те оръдия. Командирът издава поредната заповед “Батарея, мерник нула. Поправка 50!” От отсрещния хребет се появяват гъсти румънски редици. Бойците на майор Векилски тръпнат в очакване, знаейки че мнозина от тях ги очаква смърт. Мигом щом врага се подава гласът на командира изгърмява със заповед за стрелба. Залповете на конната батарея, както и усилията на малцината български пехотинци спират временно настъплението на враговете(важно е да се отбележи, че освен румънци на бойното поле срещу българите е имало и руснаци). Йовков продължава с описанието на невиждания героизъм:
“И всички викат ура.Те бяха шепа хора. А ставаше някакво чудо и в него възкръсваше сякаш старинна легенда.”
Това е повратната точка в битката. Без намесата на майор Векилски, сражението при Мустафа ачи би било обречено. Румънците са забавени, макар и временно и дават шанс на укрилите се конни полкове на генерал Колев да атакуват. Военачалникът изчаква търпеливо, при него постоянно пристигат ординарци, които му съобщават: “Генерале, неприятелите са на 500 крачки”. “Те са на 400 крачки”. Накрая при него идва и последният ординарец “Господин генерал, на 300 крачки са до батареята”. Иван Колев твърдо заповядва:
“Дивизията в атака!”
Българските ескадрони се понасят в атака. На първа линия е Лейбгвардейският конен полк, следван от 3-ти и 4-ти конен полк. Фронтът се разгръща на 2 километра, като българската кавалерия подминава батареята и нейните смели защитници и връхлита върху румънците. Единствено прикритието на нощта спасява враговете от тотален разгром. Победата на бойците ни е забележителна и се дължи изключително на смелите действия на Георги Векилски. Самият фелдмаршал Аугуст фон Макензен се прекланя пред гения на българския войник, като славният германски пълководец отива в щаба на българската армия и лично поздравява командира на конната батарея, както и неговите бойци. Разбитите румънци също оценяват тактическия ход на българската армия. Един от техните офицери, намерен ранен на бойното поле, казва:
“Вчера ние бяхме уверени в победата. Видяхме, че позицията се напусна и огънят се прекрати. Влизаме в окопите и изведнъж… изведнъж тоя неочакван огън, тоя картеч право в лицата. И тая конница. Беше неочаквано. Беше ужасно.”
Подвигът на Векилски го превръща в герой на цяла Добруджа. Той удържа до последно позициите си и печели на своя
Погребението на майор Векилски
висшестоящ ценно време, за да стигнат българите до победа. Майорът става любимец на своите войници. Той е от онези войни, които са достойни само за уважение. Смелостта му е безмерна, свидетели разказват как той винаги заставал на открита позиция на бойното поле, вдъхвал невероятен кураж на българските бойци и всявал страх и смут в редиците на неприятелите. През 1917-та Георги Векилски заслужено е повишен в чин майор. След битката при Мустафа ачи той продължил да бъде толкова отдаден на могъщата българска армия. Постоянно измислял нови тактики и способи за войската си. Често нареждал незначителен брой конници да се движат пред бойните позиции на противника, за да го примами да предприеме нападение и „лесна победа” срещу тях. Когато това се случвало, той се е натъквал на безпощадната кинжална стрелба на българските оръдия. За жалост, в началото на 1918г. България се разделя с един от най-жертвоготовните свои синове. На 15 март, по време на разузнаване по делтата на река Дунав, Георги Векилски среща смъртта си по нелеп начин. Бомба избухва близо до него и слага край на жизнения му път. Той умира млад, на 35 години, но макар да е живял твърде кратко, той безспорно е дал изключително много на майка България. Погребан е в Тулча, в църквата “Св.Георги”, а по-късно тялото му е пренесено в двора на Артилерийските казарми в София, където се намира гробницата “Алея на героите”.