Вековното развитие на българския народ ясно проличава в неговото майсторство. Ще ви разкрием уменията и таланта на българина в един особен вид изкуство, който и до ден днешен носи духа на отминалите времена. Ще ви разкажем за чудеса, които навремето хората са творили със собствените си ръце, израствали са от обикновени чираци до калфи, докато не са се превърнали в истински майстори. От нежните ръце на тъкачките през работилниците на умелите дърворезбари, ще ви пренесем чак до стоманените юмруци на ковачите, наследници на древни традиции – това са „Българските занаяти“.
Повечето от нас обвързват образа на тучните, зелени планински поляни, изпълнени със стада от животни, с великолепният и запомнящ се звън на чановете. Въпреки това малко хора знаят повече за традиционния български занаят – звънчарство (или хлопатарство), състоящ се от изработването на ковани или отляти от метал звънци,хлопатари, чанове и черковни камбани.
Звънчарството не е било официално регламентирано, което означава, че не се е полагал изпит или са се издавали майсторски свидетелства. За първи път хлопки били изработени през ХХ. век и са се наричали „траки“, но поради техния „лош глас“ тяхното търсене не било голямо. Други видове са „рогатите“ и най-много изработваните “обли” хлопки. Смята се, че занаятът е възникнал благодарение на скотовъдството, развито главно в планинските райони на България. Хлопките са се закачали на един или два водача от стадото, което помагало на животните да не се изгубят. Те били използвани и за сигнализация – когато дрънкали животните се събирали, а настъпела ли тишина, те се разпръсквали. Освен това различните тоналности на звънците позволявали на стопаните да разпознават стадата си. Чановете намират приложение и в облеклата на кукерите, защото българите вярват, че техният звън прогонва злите духове и предизвикват плодородието и благополучието през новата година.
Работилницата на майсторите била голямо помещение, което се налагало заради всички инструменти,които били складирани там (желязна ламарина, оджак с мях, маса за кроене на ламарина, ножици, железни калъпи “чаши” за студено изчукване, калъпи за горещо изчукване, наковални и йорсове, чукове и др.). За да достигне крайния си външен вид хлопката преминава през многобройни, прецизни операции. Първонaчално тя се скроява по шаблон и се извършва отвръщане на ламарината (процес, при който материалът се прави по здрав чрез термична обработка). Следват студеното изчукване върху железни калъпи и горещото изчукване („избиване на тумбаците“). Хлопката се дооформя чрез сгъване (заметешване на краищата), заковаване с железни нитове, смачкване на рогата, приготвяне и поставяне на клуповете. Може би най-трудната част от изработката е завряването, защото от нея (и от устата на хлопката и дебелината на ламарината) се определя гласа на произведението. То се постига с комбинация от бронз, боракс, сол и жълта пръст от които се прави каша, хлопката се маже и се нагрява до стопяването на сместа. Финалният щрих е поставянето на езика и разбира се тестването на „гласа“, който и до днес потапя душата на поколения българи в носталгия по многовековните ни традиции.
ВИЖ ОЩЕ: БАКЪРДЖИЙСТВО
ВИЖ ОЩЕ: ТЪКАЧЕСТВО