Радко Димитриев
снимка: lostbulgaria.com
Военната история на България е изключителна. Славата с която родния войник се окъпва след Освобождението е достойна само за преклонение. В днешната статия ние от „Българска история“ ще проследим живота и израстването на един типичен български боец, издигнал се до най-висшите постове в армията. Името му е Радко Димитриев и е роден през далечната 1859-та година в Градец, в семейството на даскал Димитри. Едва 5-годишен обаче, той губи своя баща. След смъртта на даскала семейството е в тежко положение, докато майката не се жени за един занаятчия от Жеравна. Въпреки обстоятелствата, малкият Радко е тласнат по пътя на образованието, той учи в Градец, Жеравна и Котел и когато приключва се връща при майка си. Той иска да поеме занаята на своя втори баща – абаджийството. Главата на семейството обаче има други планове за младия юнак – иска да го направи търговец. Замислите на абаджията обаче не сполучват и в крайна сметка Радко Димитриев се записва в Априловската гимназия, за да продължи образованието си. Както споменахме, бъдещият военен е роден в много интересни времена. Едва юноша, той вече е член на революционен комитет и макар и за кратко, през 1876г. излиза като четник за да вземе участие в Априлското въстание. Близо две години по-късно пламъкът в сърцето на младежа не е изгаснал. Руско-турската война е в разгара си и той заедно със свои приятели решава да се бие като доброволец в царската войска. Младежите тръгват на път в търсене на руснаците, които обаче ги откриват и арестуват. Скоро обаче молбата на юнаците е удовлетворена. Радко е зачислен като преводач, тъй като умело владее турски, руски и румънски. Войната свършва и може да се каже, че тя е първата среща на бъдещия генерал със сериозни бойни действия.
Както всички знаем, след 3-ти март 1878-ма България, или поне голяма част от нея, е освободена. Новото статукво на Балканите от една страна застрашава позициите на съседните държави, а от друга оронва авторитета на Османската империя. Края на войната не е гаранция, че скоро няма да последва друга. Именно по тази причина в освободената държава се организира т.нар. Команда на волноопределяющите се, в която интелигентни български младежи започват да изучават военно дело, за да могат да бъда полезни на родината си. Оттук започва началото и на армейската кариера на Димитриев. След участието в „Командата“ той е изпратен в училището за офицери, създадено от княз Александър Дондуков-Корсаков и става част от първия негов випуск. След близо година, младият юнак от Градец вече е със звание подпоручик. В близките години той заема различни длъжности в новосформиралата се войска. Радко явно притежава изключителен талант, защото съвсем скоро се явява на изключително тежки изпити, след които е изпратен да учи в Петербург, а по-късно в елитната Генералщабна Николаевска академия. Младокът завършва през 1884-та, след което се завръща в България вече с чин капитан.
Само година по-късно, запален от идеята за цялостно обединение на България, Радко Димитриев участва дейно в Съединението. Според някои източници именно той е сред хората, помогнали на Данаил Николаев да застане на поста командващ Източнорумелийската войска. Съвсем скоро след 6-ти септември, Радко Димитриев вече съгласува плановете за евентуални военни действия срещу Османската империя, която няма как да не реагира на дръзкия акт на българите. Офицерът действа като командващ Източния корпус на родната войска. Той е разположил частите си по границата с Високата порта, подготвяйки ги да понесат удара на султанските бойци. Голяма е изненадата обаче, когато ударът идва не от Цариград, а от съседна Сърбия. На 2 ноември сърбите нападат съединена България и капитан Димитриев моментално подготвя 16 дружини от своите войници, които да се отправят към западната граница. Скоро, поради необходимост дружините стават 30. На 8 ноември Радко вече е край Сливница, където действа като помощник на началника на Западния български корпус. По време на войната се отличава с командите си край Цариброд и Пирот. Победата на България е неочаквана, кървава и сладка. Държавата най-сетне доказва, че далеч не е за подценяване, а капитан Радко Димитриев заради смелостта и вярната си служба е награден с орден „За храброст“.
Генерал Димитриев с офицери от ген.щаба
снимка: www.lostbulgaria.com
Истина е обаче, че след Сръбско-българския конфликт някои изследователи започват да гледат на капитан Димитриев като на противоречива личност. Именно той е един от организаторите на държавния преврат, който сваля княз Александър Батенберг от престола. Той пряко се намесва в политиката на страната, като се опитва да задържи властта под формата на нов русофилски кабинет, начело с митрополит Климент. Политическите размирици продължават, в Пловдив и Търново по едно време се извършват два нови преврата и Димитриев трябва да бяга. С помощта на руското консулство той заминава за Цариград, а по-късно и за Москва. Скоро се мести в Букурещ, където се стреми да организира действия за свалянето на новия министър-председател Стефан Стамболов. Димитриев успява с връзките, които е запазил в България, да организира бунт на офицерите в Силистра. Той обаче е потушен и Радко отново бяга в Русия. Там постъпва в редиците на руската армия, където е дълбоко уважаван, но въпреки това съдбата на му отново ще го върне в неговата родина. Още през 1898-ма той пристига обратно в Отечеството, където отново заема военна длъжност. В близките години се издига до чин генерал-майор, а в зората на Балканските войни е повишен в генерал-лейтенант
Началото на ХХ век е изпълнено в повратности както за офицера, така и за цяла България. Идва време, в което българите отново пожелават да бъдат изцяло обединени и нещо повече – сега те се чувстват достатъчно силни, за да отвоюват поробените си територии. Тук идва и ролята на генерал Димитриев. Въпреки намесите му в политическата обстановка от преди години, той остава един от най-опитните висши военнослужещи. Той е назначен за началник на Трета армия, която успешно напредва срещу турците и слага ръка върху Лозенград. На фронта срещу османците Първа и Трета българска армия се съединяват и отново на върха застава смелия генерал. Те действат в Люлебургазко-Бунархисарската и Чаталджанската операции. Именно тук някои военни историци отправят критика към Радко Димитриев, относно сраженията при Чаталджа. Според тях основна причина за непреодоления турски отпор е липсата на комуникация между българските части, която е била една от задачите на генерала. Края на войната е неприятен за царството, затова съвсем скоро, през 1913-та избухва и Втората балканска или Междусъюзническата война. Димитриев отново е на бойното поле, като този път цар Фердинанд го прави фактически главнокомандващ на действащата армия, на мястото на генерал Михаил Савов. Ситуацията на българите е тежка и те са принудени да вложат адски усилия за да се противопоставят на многобройните си врагове. Генерал Димитриев отново прави грешки в командването, в изтеглянето и прегрупирането на войските, които макар и не пагубни, се оказват в тежест за армията.
Болшевишката революция в Русия
С края на Междусъюзническата война идва и края на военната кариера на Димитриев… или поне на страната на България. Годината е 1914-та и като виден русофил той е изпратен в Москва със статут на пълномощен министър. През същата година, Германия и Австро-Унгария дават началото на най-големия световен конфликт до момента – Първата световна война. Централните сили постигат завидни успехи на бойното поле, като срещу тях се изправят армиите на Антантата, сред които е и Русия. Димитриев неуспешно се опитва от чужбина да накара българското правителство да застане на страната на Москва. Тъй като планът му не проработва, той се връща на бойното поле, където е по-способен, само че този път като офицер от руската императорска войска. Бие се успешно срещу австро-унгарците и е повишен в генерал от пехотата. Руснаците му поверяват 3-та армия, която обаче скоро е разгромена. Въпреки неуспеха, от Москва все още вярват на генерала и му поверяват 12-та армия, с която той също не постига особени успехи. Радко Димитриев е уволнен и става запасен офицер. Той остава да се лекува в Русия, където само след няколко години по нелеп начин среща смъртта си. В разгара на болшевишката революция, българският офицер и семейството му са заложници на комунистите. Близо 100 души от пленените са екзекутирани, заради възникнал конфликт. Сред тях е и генерал Радко Димитриев, който въпреки противоречията остава поредния български войник, служил дълги години за своята родина.