Българското възраждане е период на национално осъзнаване. То води до създаването на чувство за общност, която е различна от останалите балкански. Макар този процес да протича в рамките на една държава (Османската империя), то той се разгръща с различна скорост в отделните области, населени с българи. Една от областите, в които процесът на национално осъзнаване протича по-бавно е Македония. Това става предпоставка за разгръщането на широка пропагандна дейност от страна на сърби и гърци, които искат да разпрострат своето влияние над областта. Подведени главно от възможността за по-добро образование, много българи учат в гръцките училища. В резултат на това част от тях забравят за своите корени и започват да се гърчеят. За да защитят своите събратя от опитите за асимилация, видни българи започват да въвеждат в училищата български език и да се борят за утвърждаването на българската култура. Един от тях е човекът, за когото ще ви разкажем в следващите редове.
Райко Жинзифов
Неговото кръщелно име е Ксенофонт Жинзифов. Той е роден на 15 февруари 1839 година в град Велес. Неговият баща, Йоан Дзиндзив, подобно на мнозина българи по това време, завършва гръцко училище, където у него се вкоренява преклонението към елинската образованост, което го кара да даде такова име на своя син. Ксенофонт не е единствено дете. Той има сестра и по- малък брат. Образованието си започва в училището, което ръководи неговия баща.
През 1850-1852 година във Велес започва да преподава Никола Тонджоров. Видният възрожденски учител, който получава своето образование при Неофит Рилски, успява да събере множество българчета около себе си, сред които е и Ксенофонт. Вероятно тук, под въздействието на новия си учител, у него се запалва любовта към родното и интереса към българския фолклор.
Към 1853- 1854 година Ксенофонт става помощник на баща си в гръцкото училище в Прилеп. Там през 1856 година започва работа прочутият български възрожденец Димитър Миладинов. Той прави опит да въведе в прилепските училища преподаване на български по взаимоучителния метод. Подкрепен е от Йоан Дзиндзив, който изглежда вече не подкрепя гръкоманите, а своите сънародници. Въпреки неговата подкрепа, делото на Миладинов в този град се оказва неуспешно. Това обаче не го възпира да обикаля българските градове в Македония и да налага българския език в училищата. Изглежда Дзиндзив е изключително впечатлен от него, до такава степен, че му дава своя най-голям син за помощник учител.
Така Миладинов и Жинзифов тръгват заедно по пътя към народното просвещение. Първата им спирка е град Кукуш. Преобладаващата част от неговото население е българско, поради което гръцкият език лесно е премахнат от тамошните училища. Периода на учителстване в този град и близките му контакти с Димитър Миладинов окончателно изграждат мирогледа на младия Ксенофонт.
На 22 юли 1858 година, заедно с още трима ученици на Миладинов, за да продължи образованието си, той е изпратен Русия. Първоначално се установява в Одеса, град в който има голяма българска колония. Тук той се записва да учи в Одеската семинария. В нея по това време надзирател на българчетата е видният български революционер Георги Раковски. Срещата на Жинзифов с него е решаваща за бъдещото му развитие. Под неговото влияние той решава да остави духовните учения и да се насочи към светските. Така от Одеса се насочва към Москва. Въздействието на Раковски върху младия българин го убеждава окончателно, че трябва да смени гръцкото си име Ксенофонт с българско. Така на двадесет годишна възраст той приема името Райко, с което, според неговите думи, го наричал Димитър Миладинов. Възхитата от личността на българския революционер у Райко е толкова голяма, че той решава да посвети на него първото си стихотворение „ Раковский, мудрий юнак българский“.
Едва пристигнал в Москва през 1859 година, Жинзифов се запознава с мнозина българи пребиваващи в града. Заедно с тях , през същата 1859 година, създават Московска българска дружина, печатен орган на която става списание „Братски труд“. В него е публикувана единствената му белетристична творба – разказа „Прошетба“. През 1862 година на страниците на списанието е публикуван и голям цикъл негови стихотворения озаглавен „Новобългарска гусла“.
През 1860 година Райко Жинзифов е приет като студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Там той учи благодарение на стипендията, която по подобие на много българи, получава от Славянския благотворителен комитет. Тя, обаче, се оказва недостатъчна, за да може той да води нормален начин на живот. Поради това Райко се вижда принуден да започне работа като домашен учител, а известно време и като библиотекар в Чертковската библиотека.
Честите контакти на Жинзофов с членове на Славянския комитет дооформят неговите възгледи. Той става активен сътрудник на органа на комитета вестник „Ден“. Постепенно връх в него взимат славянофилските настроения. Той започва да вярва, че свободата на България може да бъде постигната единствено с помощта на Русия, която е предопределена да бъде покровителка на всички славянски народи.
Новобългарска сбирка
Следването на Райко продължава, а заедно с него и трудностите, на които е изложен младият българин. Това, обаче, не го възпира да продължи да твори. През 1863 година публикува своята първа книга, наречена „Новобългарска сбирка“, която съдържа цикъла „Новобългарска гусла“ както и преводи на руски и чешки произведения. Самата книга той издава изцяло със свои пари, влагайки в нея последните си рубли.
През следващата 1864 година Жинзифов завършва своето образование. Това за него е момента, когато трябва да реши, дали да се завърне в поробената си родина или да остане в Русия. Желанието му да се завърне е силно, но въпреки това колебанията му продължават близо две години. През това време той работи първоначално като домашен учител, а впоследствие като учител по гръцки в Лазаревския институт. Така настъпва лятото на 1866 година. Райко Жинзифов окончателно решава да се завърне в своето родно място с желанието да помогне на сънародниците си в започнатото от тях културно и просветно дело. Картината която заварва там, обаче, никак не му харесва. Той е посрещнат с подозрение от местните. Така престоява в областта Македония близо 2 месеца, в които се убеждава, че няма как да подпомогне своите събратя от вътре. Впечатленията от своя кратък престой той описва в пътеписа си „Из бележките на един пътешественик из Македония“, който публикува през 1866 година.
След завръщането си в Русия Жинзифов продължава да прави всичко по силите си, за да подобри положението на поробените българи. В руската преса са публикувани множество негови статии, които целят да информират хората за положението на техните славянски братя. С това усилията му да направи известни на всички страданията на своите сънародниците не спират. През 1867 година на Славянския конгрес в Москва той произнася реч за България, която изпълнява с такъв ентусиазъм и патриотични чувства, че успява да въздейства на събралото се множество, което го подкрепя с бурни възгласи и продължителни ръкопляскания.
През 1868 година Райко Жинзифов е приет като член в Славянския комитет, а впоследствие и в Етнографския отдел при Императорското дружество на любителите по естествознание, антропология и етнография. В тези две сдружения той отново успява да намери трибуна, за да запознае множество хора както с проблемите, така и с идентичността на българите. В Етнографския отдел той изнася сказка върху спецификата на българските обичаи, а през 1870 година се изправя пред Славянския комитет, където чете доклад, посветен на навършването на 1000 години от покръстването на българите.
Райко Жинзифов също така подпомага създаденото през 1866 година в Браила Българско книжовно дружество, което след Освобождението прераства в Българска академия на науките. Той широко се интересува от неговата дейност, поради което през 1870 година пътува до Браила, където като представител на одеските българи, участва в годишното събрание на организацията. Освен това при посещението си в Румъния Жинзифов посещава още някои от големите български емигрантски центрове. Самото дружество той подкрепя, освен морално и материално със средствата, които е успял да задели от своята учителска заплата.
Български студенти на гроба на Райко Жинзифов
Творческият път на Райко продължава и през 1870 година той издава своята втора книга, където е поместена и поемата„Кървава кушуля“, която е смятана за негов поетически връх. През 1873 година Жинзифов, благодарение на своите способности, се издига до преподавател в Императорския лицей. По това време той е връхлетян от туберкулозата, която е бич за много негови съвременници. Състоянието му се влошава, поради което спада и творческият му устрем. Макар тежката болест да изсмуква неговите сили, Жинзифов проявява изключителна активност след Априлското въстание. Той отново се захваща с публицистична дейност, с която цели да информира руснаците за зверствата, извършвани от турците в неговата родина. Този прилив на енергия се оказва кратък. Не след дълго творецът пада мъртъв след дълго боледуване. Последното му дело е изготвянето на Пътеводител за Македония, който да бъде в помощ на руската армия в задаващата се война. Нея Жинзифов не успява да дочака.