Стефан Стамболов е революционер и политик, един от строителите на съвременна България. Приносът и ролята му в историята го нареждат сред най-значимите личности, оставили своя неповторим почерк във формирането и укрепването на българската държавност. Неговият образ е противоречив, но едно е неоспоримо – той няма аналог.
Стефан Николов Стамболов е роден на 12 февруари ( 31 януари – стар стил) 1854 година в Търново и едно от седемте деца на Евгения и Никола Стаматови. Бъдещият държавник учи първоначално в родния си град, а след това заминава за Одеса, където постъпва в Духовната семинария. В Русия, едва 20-годишен, младежът се сблъсква със суровата политическа действителност, със сложното и преплетено от интереси държавно управление. Обучението в школата му дава един същински урок по прагматизъм, свободомислие и патриотизъм. Завърналият се в България през 1873 година Стамболов е готов да се отдаде на борбата за национално освобождение. Бързо навлиза в революционните среди. Издава обща стихосбирка, заедно с големия борец за свобода Христо Ботев – “Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова”. Избран е за представител на Търново в Общото събрание на Български революционен централен комитет. Впечатлява дейците с острия си ум и присъщата си енергичност. Не след дълго е назначен за апостол в подготвящото се общонационално въстание, а след разбиването му е определен и за главен апостол на Търновския окръг по време на Априлския бунт. След кървавото му потушаване успява да избяга в Румъния, а впоследствие се включва в Българското централно благотворително общество и спомага за изграждането на Българското опълчение.
След Освобождението Стамболов, както много други, е потресен от несправедливостта на Берлинския договор, който оставя значителна част от българското население под чужда власт. Става един от основателите на комитетите “Единство” и организатор на Кресненско-Разложкото въстание. Навлиза в политическия живот едва на 25-годишна възраст, преждевременно узрял и готов да се отдаде на България.
По време на общо събрание на БЦБО през ноември 1876 г. – Стамболов е предпоследен на задния ред
Своята зашеметяваща и противоречива кариера Стамболов започва в Търново като един от членовете на Либералната партия. Става народен представител и заместник-председател на Второто обикновено народно събрание. Сближава се с Петко Каравелов и при разцепването на Либералната партия се включва в крилото на саратника си. В периода 1884-1886 година Стамболов заема един от най-отговорните постове в държавата, председателстващ Народното събрание.
Той е един от най – решителните защитници на Съединението, като оказва сериозен натиск върху княз Батенберг за легитимирането на политическия акт. От този момент датира присъщата решителност на Стамболов, граничеща с арогантност, с която той си служи умело за постигането на целите си. Макар да влиза в разногласия с княза, той добре осъзнава, че съществува реална опасност за бъдещето на страната в случай, че държавният глава бъде детрониран. Именно на това се дължи донякъде неочакваната му роля на вдъхновител на контрапревата, целящ да върне Батенберг на престола след свалянето му по-рано.
Около 1878 година
След неуспеха на контрапреврата, Стамболов е назначен за регент заедно с Петко Каравелов и Сава Муткуров. Той заема централна роля в избора на нов княз. След встъпването на власт на Фердинанд Сакскобурготски, Стамболов съставя правителство и оглавява държавата начело на Народнолибералната партия, на която той е основател и на практика несменяем лидер. Управлението на страната попада в ръцете на най-влиятелния, решителен, но и краен във възгледите си държавник. Следващите години от развитието на Следосвобожденска България предначертават съдбата на един цял народ.
По време на Стамболовото управление младото княжество претърпява изключителен икономически подем. България тръгва по пътя на индустриализацията и модернизацията. Законите, прокарани от стамболовистите, защитават родното производство и създават благоприятни условия за прогресиране на частния сектор. Според министър-председателя, държавният протекционизъм като форма на управление, е единственият, който е способен да създаде стабилни основи за развитие. Стамболов обръща погледа си на запад, като скъсва взаимоотношенията си с освободителката Русия, чийто образ все още е сакрален за българското общество. Този рязък завой в политиката, макар целящ единствено да укрепи и затвърди позициите на държавата, никога няма да бъде простен от мнозина. Той успява да навлече гнева на една от най-могъщите държави, което по-късно ще се окаже фатално за самия него. За сметка на това, България установява приятелски отношения с Турция, търсейки възможни начини за постигане на една от приоритетните цели на Стамболов – обединение на българските земи.
Просперитът на страната се превръща в самоцел за Стамболов, като често в действията си той далеч не е воден от демократичните принципи и норми, присъщи на европейските държавници. Тези, които имат злата участ да се надигнат срещу режима му, мигновенно са ликвидирани, а насилствените методи и практики постепенно се превръщат в основен мехнизъм за постигане на политически цели. Репресиите не подминават и доскорошните спътници и последователи на Стамболов, които застрашават стабилността на управлението му. Държавникът сам признава, че приоритет за него е спокойствието и сигурността в страната, а не реномето и престижа на демокрацията.
Успехите, които постига Стамболовото управление са неоспорими. Служил си непоколебимо и безскрупулно с инструмента на властта, политикът укрепва и издига авторитета на княжеството. България се интегрира бързо и ефективно в европейската общност и тръгва по сигурен път към устойчиво развитие. Ликвидирането на политическите опоненти и перипетии от всякакъв характер превръщат Стамболов в същински диктатор, успял да навлече гняв и омраза върху себе си в степен, която трудно можем да срещнем при друг политик.
През 1894г., замесен в афера с две жени, една от които е на военния министър генерал Михаил Савов, Стамболов неколкократно връчва оставката си на монарха, чисто символично, като князът не я приема.Точно обратното обаче се случва на 31 май 1894г. Оставката е приета, а правителството на Стамболов е свалено, без той да го очаква. След 8 годишно управление, Народнолибералната партия пада от власт и се слага край на мандата на „най-значимия български държавник“. Като причина затова често се сочат действия на властта като полицейски произвол, насилия и репресии.
След отстраняването на Стамболов, кормилото на държавата попада в ръцете на министър-председателя Константин Стоилов. Новият премиер обаче се страхува от голямото влияние на бившия първи и всячески се опитва да го компрометира. Стамболов е арестуван за кратко, заради критики към княз Фердинанд, но по-късно е освободен. Ново производство срещу него започва още същата година, в опит да се докаже, че Стефан Стамболов е организирал атентата срещу себе си през 1891г. Доказателства обаче не са намерени. Въпреки множеството заплахи за разправа и опита за убийство, големият държавник отказва да напусне родината си. Правителството на Стоилов не може да прости дързостта на премиера.
Паметник на Стефан Стамболов в София.
Стефан Стамболов става изкупителна жертва на своята най-висш добродетел – да се ръководи единствено и само от българските национални интереси. Най-популярният и влиятелен мъж в България в края на XIX век променя цялостния вътрешен и външен облик на страната, който рискован акт му коства най-ценното – живота. Останал без своята най – силна защита от омразата, а именно властта, Стамболов е жестоко посечен на 3 юли 1895 година, позорно в центъра на София, пред погледа на десетки минувачи. Три дни по-късно той умира от раните си, а ликуващи ще играят хоро над гроба му. Други ще потънат в дълбока скръб. България се прощава с най-принципния и противоречив български държавник.
Роден като роб, узрял като революционер, преминал през обърканите години на следосвобожденска България, усъвършенствал се като политик и държавник, Стефан Стамболов е една изключителна и неповторима личност в българската история. Воден винаги от своите най-висши добродетели, подплатени от усърден труд и постоянство, той се превръща в една от най-ярките фигури на XIX век, чийто политически ранг никой не успява да постигне. Фаталните и рисковани ходове, макар предприемани добросъвестно, се оказват непоправими грешки, които заплашват цялостта на българския народ и излагат на риск сигурността на страната. Накрая на своя житейски път, Стамболов поднася искрено извиненията си и поема пълна отговорност за своите действия. В своята изповед, той допълва : „Аз не съм убивал, освен неприятели на моето Отечество“.
ВИЖ: СТЕФАН СТАМБОЛОВ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЕВРОПА
ВИЖ: РЕЧТА НА СТЕФАН СТАМБОЛОВ ЗА БЕРЛИНСКИЯ ДОГОВОР