Един от най – нежните и любими представители на българската поетична плеяда – Димчо (Динчо) Дебелянов, е роден на 28 март 1886 г. в патриархалното, китно възрожденско градче Копривщица. Красивата природа на родния край и неговите песни и легенди остават завинаги в душата на чувствителния бъдещ поет, който в своите стихове нееднократно се връща към тях, възпявайки ги.
Едва 9 – годишен, Димчо губи баща си и семейството му се премества в Пловдив, където безгрижното детство на тихото и свенливо момче се сблъсква с отчуждената забързаност на големия град. Там, като гимназист, той прави своите първи плахи опити да пише стихове – всички тях по – късно изгаря.
През есента на 1904 г. семейството му се премества отново – този път в София, където през 1906 г. Димчо завършва I – ва Мъжка гимназия. В столичния град през тази епоха е съсредоточена българската културна и литературна интелигенция, срещата с която предопределя творческия път на юношата – от този момент съдбата му остава завинаги свързана с поезията. Стремежът на Дебелянов към самоутвърждаване и навлизането му в сериозното литературно поприще започват през 1906–1907 г., когато неговите стихотворения се появяват на страниците на сп. “Съвременност” и “Българска сбирка”. Дружбата с Николай Лилиев и Димитър Подвързачов подтиква и укрепва тези първи, белязани от младежки стремления и любовни трепети, лирични откровения, в които се усеща несъмнено влиянието на Пенчо Славейков – духовният водач на младото поколение български творци от началото на XX в. Въпреки това в ранната поезия на Дебелянов се забелязва раждането на един своеобразен и самороден талант, една ярка и отчетлива творческа индивидуалност на бъдещия голям поет. Ще се превърне в един от най – обичаните и четени лирици на българския литературен небосклон.
По времето, когато печата първите си стихове, изпълнени с мечти, възторзи и пламтяща неутешимост на любовните терзания, типични за младежката душа, отрезвяващата реалност на битието на дребен чиновник задушава младия поет. След завършване на гимназията той постъпва в Метрологичната станция като надничар, а по-късно като пресметач по земеделска метрология. Призванието му на творец го подтиква трескаво да търси начин да разполага с достатъчно време за литературните си занимания, а едновременно с това да изкарва прехраната си. През 1909 г. Димчо напуска тягостната за него чиновническа длъжност и започва редица други временни занятия – репортер и коректор за вестниците “Ден” и “Балканска трибуна”, стенограф в Народното Събрание и Софийска община, преводач от френски и руски. През 1910 г. издава заедно с Димитър Подвързачов първата българска поетическа антология “Българска антология. Нашата поезия от Вазов насам”. Приятелският кръг на Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Христо Ясенов, Георги Белев, Георги Райчев, Людмил Стоянов и други дава увереност и стремеж към усъвършенстване на младия поет, въвеждайки го в очарованието и творческата атмосфера на столичната бохемската интелигенция. Така за изключително кратко време плахият и чувствителен младеж израства в творчеството си и след 1910 г. създава най – зрелите си шедьоври. Същата година той пише своята емблематична “Черна песен”:
Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
….
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.
В зората на своята поетическа зрялост младият лирик разкрива чрез нея сложната противопоставеност на душевната си нагласа – една вечно търсеща, сложна и дълбока личност, чиято противоречивост неизменно бележи неговия кратък житейски път. В този смисъл “Черна песен” е изповедта, в която Димчо Дебелянов, чрез кристално чистите си строфи, се саморазкрива най – пълно на своите читатели.През 1912 г. копнежът по родния дом и утехата на семейното огнище, далеч от студенината на големия град, раждат шедьовъра “Да се завърнеш в бащината къща”:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни…
А през 1913 г. във в-к “Смях” с посвещение на “На Зв.” е първата публикация на известната елегия “Аз искам да те помня все така…”, плод на романтичната връзка на Димчо Дебелянов с учителската Мария (Мара) Василева – Звънчето:
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
….
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим…
Къщата на Димчо Дебелянов в Копривщица
Не след дълго тя умира от туберкулоза, а житейските несгоди на Димчо продължават да го съпътстват – съдбата на чиновник, от която постоянно бяга, го отвежда във Върховната Сметна палата като докладчик. По същото време поетът е съредактор с Димитър Подвързачов в сп. “Звено”, където публикуват Николай Лилиев, Димитър Стоянов, Христо Ясенов, Йордан Йовков и Гео Милев.
През Балканската война Дебелянов служи като редник в Самоков. Следващата година е преместен в школата за Запасни офицери в Княжево, а две години по – късно е произведен в чин подпоручик. С избухването на I – та Световна война заминава на Южния фронт като доброволец. Малко преди да тръгне за фронта, сякаш воден от съдбовна предопределеност, Димчо посещава Копривщица, за да зърне – както се оказва – за последен път “бащината къща”. Няколко дни преди смъртта си поетът е трябвало да излезе в отпуск, но на негово място заминава друг. В последните часове преди фаталния изстрел, отнел живота му, Димчо не спира да твори – написва прочутите си военни творби „Сиротна песен” и „Един убит”:
СИРОТНА ПЕСЕН
Ако загина на война,
жал никого не ще попари -
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.
Ала сърце ми не скърби -
приневолен живя сирака
и за утеха може би
смъртта в победа ще дочака.
Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.
Ще си отида от света -
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.
ЕДИН УБИТ
Той не ни е вече враг -
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг.
Ето, в хлътналия слог
легнал е спокойно бледен
с примирена скръб загледан
в свода ясен и дълбок.
И по сивата земя,
топлена от ласки южни,
трепкат плахи и ненужни
с кръв напръскани писма.
Кой е той и де е бил?
Чий го зов при нас доведе,
в ден на вихрени победи
да умре непобедил?
Клета майчина ръка,
ти ли го в неволя черна
с думи на любов безмерна
утеши и приласка?
Смешна жал, нелепа жал,
в грохотно, жестоко време!
Не живот ли да отнеме
той живота свой е дал?
Съдбата на тези две стихотворения е изключително интересна: Сутринта на 2 октомври 1916 г. на левия бряг на река Струма между между Серес и Демир Хисар, като командир на 5–та рота, Димчо Дебелянов загива в сражение с англо – френски войскови части. “[…] Изведнъж, както стърчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчае дрехата си, но не можа…”, ( Из спомените на Тихомир Геров, свидетел на последните мигове на поета.) На следващия ден тленните останки на поета са положени в гробището на демирхисарката черква “Благовещение”. Четири години по – късно, докато почиства шинела на съпруга си – поручик Тома Томов, съпругата му намира скрити в маншета на дрехата две малки изписани листчета със стихове. Едва тогава офицерът си спомня, че сутринта преди битката на 2 октомври 1916 г. Димчо Дебелянов му е дал две стихотворения. Заръката на поета е била, ако загине в боя, командирът му Тома Томов да предаде листчетата на Димитър Подвързачов. Историята на двете стихотворения излиза наяве едва през 2010 г., когато внукът на Светослав Минков – Светослав Танев, я разказва на литературния историк Румяна Пенчева, ръководител на отдел „Фондове и литературно наследство” при Националния литературен музей.
Обратно през 1920 г. Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Константин Константинов събират творбите на Димчо Дебелянов, дотогава публикувани единствено в различни периодични издания, и издават неговата първа стихосбирка. През 1931 г. по инициатива на кръжока „Живо слово” и на Димитър Подвързачов костите на Дебелянов са пренесени от българската църква в Демир Хисар в родната му Копривщица. През 1934 г. скулпторът Иван Лазаров извайва затрогващата фигура на седналата на прага майка, вперила поглед в пътя: “И въ кротъкъ унесъ чака тя, да дойде нейното дете…” Оригиналът на статуята днес се намира в двора на къщата – музей на поета.
По подобие на много други велики български творци, жизненият и творчески път на поета е прекъснат без време, ненавършил 30 години. И също както всички тях, той остава безсмъртен за поколенията българи чрез нежното съвършенство на стиха си.