Димчо Дебелянов е една от онези личности, за които можем да кажем, че абсолютно заслужено фигурират в учебниците по български език и литература. Лириката му се отличава с изключителна нежност, а поколения българи продължават да и се радват. Нека обаче разкажем и малко повече за самия поет. Той е роден на днешната дата – 28-ми март, през 1887г. в Копривщица – град от които произхождат десетки, ако не и стотици велики българи. Той отраства в семейството на Вельо Дебелянов и Цана, заедно със своите братя и сестри. Подобно на много други велики българи, още от малък Димчо преживява трагедия. Момчето е само на 9 години, когато баща му среща смъртта си. Семейството потъва в скръб и майката се решава да напусне Копривщица, заедно с децата си. Дебелянови отиват в Пловдив, в къщата на по-големия брат на Димчо – Иван. В Града под тепетата започва да се оформя и характера на бъдещия гениален поет. Димчо учи в местната Мъжка гимназия, а по време на учението си прави и своите първи литературни опити. Той пише няколко стихотворения, които обаче не стигат до широката публика, защото самият Дебелянов ги изгаря. Поетът продължава да живее и твори в Пловдив до 1904г., когато семейството се мести отново – този път столицата. Времената са трудни и младия поет се хваща на няколко различни работи – първо като дребен чиновник, а по-късно като стенограф в НС. Подвизава се и като журналист.
Копривщенецът до последно е неуверен по отношение на творбите си. Минават цели две години, докато Дебелянов най-накрая се решава да публикува някои свои стихове. В печата първи излизат произведенията “Когато вишните цъфтяха” и “На таз, която в нощи мълчаливи”. В ранната му поезия ясно си личи влиянието на Пейо Яворов и Пенчо Славейков, на които Димчо искрено се възхищава. Докато продължава да работи и твори, младият поет продължава и образованието си. През 1907г. той е приет да учи право, но по-късно се мести в историко-филологическия факултет. Дебелянов обаче така и не завършва висше образование. В близките години той продължава да твори, отпечатани са още негови творби – “Копнежи”, “Брезите сладостно заспали” и др. Макар и да не завършва Софийския университет, Дебелянов си остава изключително любознателен и овладява много добре английски, френски и руски език. Тези негови знания му помагат много и той се захваща с превода на някои световни творци като Бодлер, Верлен и дори Уилям Шекспир. Тежестта на ежедневието обаче притиска изключително поета, с нея сякаш са пропити и стиховете му.
Къщата на Дебелянов в Копривщица
Годината е 1912-та, избухва Първат Балканска война. Стотици хиляди българи се отправят към фронта за да се сражават в името на родината, сред тях е и самият Димчо Дебелянов. Той е мобилизиран в редиците на 22-ри тракийски пехотен полк и служи под обикновеното звание редник. Балканската война приключва със спорен успех, но веднага след нея избухва Междусъюзническата. Дебелянов е изпратен да учи и завършва школата за запасни офицери, след което веднага е произведен в чин подпоручик. Междусъюзническия конфликт обаче също завършва твърде зле за България, краят му предопределя участието на страната в една друга, по-голяма и кървава война – Първата световна. Българите се включват на страната на Централните сили, а Дебелянов – без да бъде привикан на служба, сам заявява желанието си да бъде изпратен на фронта. Близо 8 месеца той се намира по бойните полета в Македония, където родните бойци се сражават с голяма вражеска армия. На Димчо му е възложена длъжност като командир на рота и на 30 септември той влиза в своето последно сражение. Влиза в бой с настъпващите английски войски, но по време на удара на българите той е прострелян и пада убит. В джоба на униформата му е намерено неговото последно стихотворение, което е уникално по рода си, най-вече заради заглавието което носи – “Един убит”. Великият поет сякаш сам предсказва своята мъчителна съдба. Костите на твореца са преместени в родната му къща в град Копривщица. Там, на гроба му била поставена скулптура на неговата майка – подпряла се на ръцете си и унесена в мисли за своя изгубен син. Още седят и думите, които скулптора е оставил на този паметник “И в кротък унес чака тя да дойде нейното дете”.