Броени дни остават до паметната дата 20-ти април, когато през 1876г. българският народ въстава срещу тиранина. Подвигът му остава назован в историята като „Априлското въстание“, а неговите апостоли и до днес са едни от най-големите родни герои. Този бунт обаче далеч не е първият подобен за поробените българи. В дните преди годишнината от априлската епопея, ние от „Българска история“ ще ви запознаем с повечето големи въстания, още от падането на родината под турско робство.
Велчовата завера от 1835г.
Георги Мамарчев
След потушаването на Чипровското и Карпошовото въстание, българския народ понася страховити последици. Бунтовнически настроените българи дълги години не могат да се отърсят от ужаса на османските и татарските издевателства над мирното население. Борбата притихва и придобива стихиен характер в продължение на близо век и половина. През първите десетилетия на 19 век обаче българите отново се изправят срещу тиранина. През 1834г. търговецът Велчо Атанасов решава, че е време родината му да бъде най-сетне свободна. Той събира около себе си кръг от заможни и важни българи, които започват да планират организирането на голямо въстание. Към бунтовниците постепенно се присъединяват хора от много български градове и села, съсредоточено около старата столица Търново. Проведени са заседания между организаторите и е приет плана за действие. Към идеята за бунта е привлечен българина капитан Георги Мамарчев – той е войник в руската армия, ползващ се с благоволението на императора. Дългогодишната му служба го прави подходящ ръководител, Мамарчев е по бойните полета още от формирането на Българската земска войска през 1811г., а през 1812г. участва в сраженията на руснаците с Наполеон Бонапарт.
С подобна фигура начело, подготовката на въстанието тече с пълна сила. Димитър Софиянлията – един от основните съзаклятници, въоръжава близо 2000 души, като ги ситуира около старата столица Търново. Те трябва да превземат старинния град и да провъзгласят Велчо Атанасов за княз. След падането на Търново, българите в Габрово, Елена и околността щели да се вдигнат на бунт. “Войниците” на Софиянлията били предрешени като дюлгери(строители), които уж щели да работят за да поправят разрушената варненска крепост. След падането на Царевец група въстаници трябвало да се отправят към Западна България, където да разбият турския гарнизон във Видин. Софиянлията пък щял да тръгне към проходите и да ги отбранява от настъпващите врагове. Под водачеството на Мамарчев били провеждани учения по стрелба, строй и военни маневри, а за войниците били подготвени специални униформи и знамена. За голямо нещастие обаче, еленският чорбаджия Йордан Кисьов решава да опропасти плановете на Велчо Атанасов и неговите другари. Той съобщава н османците за плана и скоро ръководителите са заловени. Пленниците са подложени на изтезания, за да посочат имената на останалите организатори. Смелите българи обаче понасят болката и не издават никого, като по този начин спасяват голяма част от съзаклятниците. Край Плаковския манастир(средище на въстаниците), се състояло кърваво сражение, в което редом един до друг се сражавали хайдути, селяни и монаси. След битката Велчо Атансов – Джамджията бил заловен. Капитан Георги Мамарчев също бил задържан, но руското му поданство станало причина той да бъде пратен в заточение, вместо да бъде убит. Малкото останали борци за свобода се измъкнали под водачеството на Иван Аврамски, но били настигнати и разбити край село Средни колиби.
Велчо Атанасов, Димимтър Софиянлията, хаджи Йордан и Никола Гайтанджията били обесени публично в Търново. Иванаки Кюркчията бил изпратен във Видин по настояване на местния управник, сслед което бил убит. От съзаклятниците по-дълго успели да оцелеят само Андон Никопит и Георги Мамарчев.
Нишкото въстание от 1841г. – прелюдия и бойни действия
Малко преди опитът на Велчо Джамджията, в друга част на България вълненията ескалират. През 1833г. в Белоградчишко, Беровско, Нишко и Видинско населението започва да се готви за бунт, но османците успяват да осуетят намеренията на българите преди те да са препраснали в кървава схватка. Две години по-късно обаче натискът на Високата порта се оказва недостатъчен и 16 селища се вдигат срещу поробителя. Те обаче са потушени, като някои от исканията на бунтовниците като намаляването на данъците са изпълнени. В следващите четири години също не липсват опити за опълчване на волята на султана. Българите в Пирот се вдигат на два пъти, а през 1836г. Манчо Пунин вдига близо 4 000 мъже от селищата по поречието на Огоста и Златица. Вълненията в Северозапада продължили и през 1837г., когато воеводата Върбан Пенов повел съселяните си срещу османците. Всички тези малки брожения обаче били потушени от султанските войски. Хиляди въстаници загинали, но подвигът им получил необходимият отзвук.
Няколко години по-късно, през април 1841г. избухва най-масовия бунт на българите от северозападните територии. По Великден, в село Каменица, в местната църква мирното население се събрало за празника. В православния храм присъствала и красива българска девойка, която много се харесала на родственика на Нишкия бей – Сабри Мустафа. Той обаче не можал да я накара да го хареса, нито да приеме неговата религия, затова решил да си отмъсти. Убил момата и насочил гнева си към мирните българи. Османците избили мъжете, а над жените издевателствали. Напрежението между етносите нараснало изключително. Насилието на турците породило огромен гняв сред българите, кнезът(кметът) на село Каменица – Милое Йованович, събрал съселяните си и започнали размирици. Те се разпространили из съседните селища, постепенно се вдигнали и българите от Ниш, Пирот и Лесковац. Българите били зле въоръжени, разполагали с брадви, дървета и коси, а рядко в редиците им се срещали и пушки. Сабри Мустафа се разгневил на опитите за бунт и събрал близо 2000 албанци, които въоръжил и изпратил срещу българите. Арнаутите(така турците наричали албанците) разполагали и с няколко топа. Настанали кървави сражения в които и двете страни дали жертви. По-доброто въоръжение на неприятелите обаче наклонили везните в тяхна полза. Българите се били до последно в Каменица, отказвайки да се предадат. Близо 50 мъже, заедно с Милое Йованович били затворени в каменната кула в селото, като давали страхотен отпор, но накрая албанците надделяли и ги избили до крак. Около 230 села били плячкосани и опожарени, а във васална Сърбия емигрират близо 10 000 българи. Европа и Русия, научавайки за случилото се настояват за възмездие, османските власти обаче не предприемат почти нищо по въпроса.
Видинското въстание (Въстанието в Северозападна България) – 1850г.
Лайош Кошут
Видинското въстание е един от големите бунтове по българските земи. Както повечето, той е силно повлиян от международната обстановка и случващото се по това време в Европа. През 1849г., след като Унгарската революция е смазана от австрийците , хиляди поляци, унгарци, италианци и германци търсят убежище и спасение в териториите на Османската империя. Сред тях е и небезизвестният Лайош Кошут, който заедно с много други съзаклятници се намира във Видин. Там те се срещат многократно с местни българи, които носят в себе си бунтовническия дух и са готови да се сражават за свободата на родината си. Видинските патриоти са силно впечатлени от личности като Кошут. Те решават, че е време да се направи нов, по-сериозен опит България веднъж завинаги да се освободи от хомота на султана. Постепенно се оформят водачи на бунта, които решават плана за действие в Раковишкия манастир “Света троица”. Териториално въстанието трябва да обхване земите около Видин, Белоградчик и Лом.
За начало на действията е избрана датата 1-ви юни, но сраженията започват още от 27-ми май, поради предателство. В близките дни обстановката в Северозападна България става динамична. Капитан Кръстьо повежда близо 1000 българи, които нападат град Лом, но те са разбити от турците близо до града. В сражението загива и самият Кръстьо. След неговата смърт, водачеството преминава в именития водач и хайдутин Иван Кулин – кнеза. Той заема мястото на загиналия капитан и се насочва към Белоградчик, а по пътя към бойците му се присъединяват много българи от намиращите се наблизо села. Към Видин пък е устремен друг хайдушки отряд от 3 000 българи, водени от Петко Маринов. Той обсажда града и хвърля в смут османците. Скоро обаче пристига редовната имперска войска, която разпръсква въстаниците. Те се отделят на по-малки чети и започват да действат като хайдути. Междувременно, край Белоградчик хората на Иван Кулин обсаждат крепостта, макар само 200 от тях да притежават огнестрелно оръжие. “Обсадата” продължава около 10 дена, докато не пристига редовната войска от Видин. Тя разбива насъбралите се около Белоградчик бунтовници и слага край на организирания бунт. Проблемни остават единствено оцелелите, които заживяват четнически живот и започват да тормозят османците. От Цариград решават да покажат на поробения народ, че подобни действия са строго наказуеми. Над населението в Северозападна България започват репресии, хиляди българи, включително и цялото население на Белоградчик са избити.
Велчовата завера и въстанията до средата на XIX век остават завинаги в спомените на местните българи. Този спомен обаче сякаш е започнал да избледнява с годините. Макар и без особени резултати, бунтовете на смелите въстаници показват ясно, че поробеният народ не спи, той продължава да мисли, да мечтае и да милее за свободата на своята велика, изстрадала, славна България.