“Успехите на България” е рубрика, в която ще ви представяме постиженията на онези наши сънародници, които чрез силата на своя гений са достигнали висините на световния успех. Много от тях по един или друг начин са останали в сянката на историческите събития и са забравени от днешното общество, но ние ще се постараем да поправим тази грешка.
С идването на април месец си спомняме за великия алпинист Людмил Янков. Тази година на 17. април се навършват 25 години от гибелта на храбрия българин, който губи живота си на изключително младата 35-годишна възраст. Днес ще отделим време да ви разкажем малко за неговата житейска история и изключителен характер, доколкото един човешки живот може да бъде събран в редовете на една статия.
Людмил Янков се ражда на 11. август 1953г. в гр. Перник. На четири години остава сирак. Това обаче не му пречи да изживее един смислен и богат на емоции живот до момента на ранната си смърт. Завършва Лесотехническия институт в София, а като втора специалност завършва международни икономически отношения. От 23-годишна възраст започва да се занимава с алпинизъм, което по-късно му носи множество ордени и отличия.
Опасният спорт силно влече младия Людмил и той постига големи успехи в областта. За няколко години изкачва редица върхове. Покорява някои от най-високите и впечатляващи точки на света като върхът Лхотце (четвърти по височина в света), планинската верига Памир, най-високият руски връх Елбрус и редица други. Българинът дори прави опит да изкачи най-високия връх на света, най-голямото предизвикателство за всеки планински катерач – върхът Еверест. За съжаление тази експедиция не завършва с достигане на голямата цел и Янков така и не стъпва на „върха на света“. В този свои опит той губи четири пръста, но загубата не го обезкуражава, а само му напомня за случката, в която той проявява огромна смелост и жертвоготовност. 
По време на експедицията друг български алпинист Христо Проданов се движи пред Людмил Янков и Трифон Джамбазов в катеренето. Христо поддържа контакт по радиостанция с двамата си сънародници. Привечер Христо изкачва върха без кислород, но на слизане от него се забавя и е принуден да остане да нощува под върха на височина от около 8600м. Людмил и Трифон перфектно осъзнават, че без нужното оборудване (бутилка кислород и спален чувал) Христо е обречен. Двамата се отказват от собственото си изкачване на върха в опит да намерят и помогнат на Христо. По време на спасителната акция обаче Трифон изостава и остава да нощува под върха. Людмил не се отказва от мисията, колкото и по-безнадеждна да изглежда тя. Когато слънцето окончателно залязва, Людмил приключва търсенето и остава да нощува сам в палатка в изключително тежки условия на буря на около 8500м височина. До този момент ръкавиците на алпиниста са изпокъсани, а той непрекъснато трябва да ползва ръцете си, за да говори по радиостанцията или да приготви палатката си. Това става причина ръцете му да измръзнат и бавно и постепенно да се развива тежката и безпощадна гангрена. На следващия ден Людмил си дава сметка, че вероятността да намери другаря си е минимална, а даже и да го намери, не би имал сили да го спаси. Започва слизането надолу по върха, като през ръцете му вече се намират в трета степен на измръзване, която му причинява огромна болка. Въпреки нежеланието си да се прибере в България, Людмил осъзнава, че мечтата му да покори Еверест няма да се сбъдне и с тежкото състояние на ръцете си е принуден да се върне в родината, където ампутират по два пръста на всяка ръка. Въпреки тежката загуба, той не съжалява за опита да спаси сънародника си Христо Проданов.
Това проявление на грандиозна самоотверженост не е единственият опит на Людмил Янков да спаси свои другари катерачи в ситуация на голяма лична трудност. По време на българската експедиция до Памир Людмил и неговите спътници биват завлечени надолу по планината от лавина. Той оцелява, но рамото му е извадено. Въпреки това се включва и е най-дейният участник в опита за спасение на група чехословашки алпинисти, които биват завлечени от същата тази лавина. Въпреки огромните болки от разместеното рамо Людмил и останалите успяват да спасят един от оцелелите в инцидента.
Тези смели постъпки, извършени на толкова километри от родината, доказват що за човек е бил Людмил Янков, но силната мъжественост, която се бори срещу елементите, за да постигне целите си, не е единствената страна на характера на големия алпинист. Под здравите си гърди той крие едно топло сърце, което се доказва в стиховете и есетата, които е пише. След смъртта му даже биват публикувани някои негови трудове, сред които и една стихосбирка. Литературата на Людмил Янков интригува не само със своята дълбока чувствителност и разбиране. Тя впечатлява и със своята интуитивност. В едно свое есе алпинистът сякаш пророкува своята смърт. Той не само си дава ясна сметка, че тя наближава, а и като че ли догатва обстоятелствата, под които това ще се случи.
Накрая след толкова странстване и успехи извън България Людмил Янков намира тази своя очаквана, но трагична смърт в опит да изкатери една от родните ни планини. Той загива на 17. април 1988г. в подножието на вр. Камилата в Рила. Тъжната вест оставя много скръб в сърцата на роднините и съгражданите на Людмил от Кюстендил, където той живее през голяма част от живота си, както и в сърцата на всички българи. Прави се музей в чест на героя и улица в Кюстендил бива кръстена на негово име. Смъртта му безспорно е една голяма загуба за целия български народ!