Поддържайки фейсбук страницата ни вече повече от година и половина постепенно осъзнахме, че освен исторически публикация от време на време е хубаво и да припомняме колко прекрасна е родината ни. Именно затова започнахме да се свързваме с фотографи, чиито снимки да публикуваме, с тяхното съгласие, разбира се. Евгени Динев бе един от първите, които откликнаха и доста често използваме негови фотографии в сутрешната рубрика “България е прекрасна”. Снимките му често са ни оставяли безмълвни пред компютъра и затова решихме, че ще е хубаво човек, видял толкова много от красотите на България да сподели какво за него е фотографията, ценим ли достатъчно българската красота и осъзнаваме ли какво богатство имаме. Приятно четене! :)

Преди всичко представете се с няколко думи.

Живея в Бургас, щастлив баща съм на две деца.

Как се захванахте с фотографията и всъщност от колко години се занимавате с това Ваше хоби?

Първите ми спомени датират от детска възраст, когато промивах лентите и снимките във фотолабораторията на баща ми. Може би там, от тъмната стаичка, години след това любовта ми към фотографията се завърна като бумеранг. Като фитил послужи едно малко книжле за фотография на Нешънъл Джиографик. Така ме запали, че спешно събрах средства и си купих огледално-рефлексен фотоапарат. Оттогава, 2005-та, обикалям безспирно, в търсене на красиви природни гледки.

Смятате ли, че в България един фотограф може да превърне хобито си в професия, която да му осигури един добър живот?

Това се отнася за всичко, не само за фотографията. Когато отдаваш всичко от себе си и го правиш с любов, работата и хобито са едно и също. Нужно е време да намериш правилния път и да го следваш неотклонно. Колкото по-дълго вървиш по него, се научаваш да виждаш повече, което е особено важно за един фотограф. Не става просто да купиш най-скъпата техника и да започнеш да снимаш. Ако искаш да правиш изкуство, то трябва да извира отвътре. С каква техника ще го изкараш наяве е личен избор. Смятам, че ако човек е достатъчно креативен и последоветелен, би могъл да печели добре от това.

Лично на Вас какво Ви дава фотографията?

За мен това са два различни етапа – единият бих нарекъл Откриване. Когато съм на място, което виждам за пръв път или е в различна от познатата ми обстановка, влиянието му е много силно. Мога да го сравня с изкачване на труднодостъпен връх. Сърцето ми тупти силно, в кръвта ври адреналин. Този етап ме зарежда с позитивна енергия, дава ми усещане за свобода. Вторият етап е Равносметка. Тогава виждам резултата от Откриването – доколко влиянието на мястото и енергията присъстват в снимката. Ако и техническите качества са налице, тогава това ми доставя и удовлетворение. Следователно фотографията ми дава свобода и удовлетворение.

Като човек обикалял много из България и снимал красотите й, смятате ли, че наистина родината ни е толкова прекрасна или това по-скоро се е превърнало в клише и ако да, осъзнава ли българинът тази красота?

Родината ни е повече от прекрасна. Природните дадености са в изобилие – планини, гори, крайбрежие… Всичко това обаче, постепенно се руши и накрая ще останат само снимки и спомени. Там където се е допряла човешка ръка, всичко е съсипано. Редки са случаите, в които ние сме допринесли с добро на природата. Българската природа е заложник в ръцете на малцина. Каква полза от това, че всички ние осъзнаваме какво богатство притежаваме, когато те могат да разполагат с нейните блага както поискат? За пример ще посоча резерват Купена в Родопите, който все още се води такъв, но е напълно унищожен:evgenidinev.com/seen/kupena Същото важи и за места като язовирите Широка Поляна, Голям Беглик и други, където горите около тях са сама параван, а истинската сеч се шири само метри по-навътри. За планинските курорти и черноморието на всички е ясно, не са нужни примери.

Да нагазим малко и в историята. :) Ако можехте да се върнете в един исторически период/момент, за да го снимате, кой би бил той?

Често съм съм си задавал същия въпрос – как ли би изглеждало дадено място преди да бъде обезлесено/застроено/осквернено. Определено това ще е във вековете на Византийската епоха. Когато горите са били непокътнати, а по хълмове и морски носове са се извисявали крепости.

И един въпрос, който навярно ще заинтересува Вашите колеги – с каква техника снимате?

Понеже често ме питат, по тази тема съм написал изчерпателна статия в сайта ми: evgenidinev.com/noise/equipment. Накратко, оборудването ми е следното:

КАМЕРА

Canon EOS 5D mkII

ОБЕКТИВИ

Canon EF 16-35mm f/2.8L II, Canon EF 70-200mm f/4L IS

ФИЛТРИ

Singh-Ray 3-stop soft GND, Singh-Ray 2-stop hard GND, Singh-Ray 3-stop reverse GND, Lee Bigstopper, Hoya CPL Pro

СТАТИВ

Gitzo mountaineer

Горещо ви препоръчваме да посетите сайта на Евгени Динев – там може да намерите наистина невероятни снимки, както и фотописи, които ще ви оставят без дъх.

Днешната загадка е следната:

Кой е този български град и откъде е заснета фотографията?

отговорите си оставяйте като коментар по-долу.

Как ви дойде идеята за създаването на сдружението “Родопски хайдути”?

Още през 2006 година аз / Манол Ружинов/ , Георги Касабаджаков и Николай Беляшки при една случайна среща в местно заведение, водени от разкази и легенди от нашите дядовци, се зародиха родолюбиви чувства към родните Родопи. В израз на всичко това решихме да създадем структура, която ще е от обществена полезна полза и по този начин да срещнем единно мислещи хора. Така бавно и чрез строг подбор по неписаното правило за „приятелството” малко по малко започнахме да събираме съмишленици. Във всичко това естествено главна роля изигра и каба гайдата, защото както се казва това е раздумницата, която отваря много врати. Впоследствие се създаде устава и целите на сдружението и беше регистрирано официално.

Колко души участват активно в дейността ви?

В сдружението до този момент от официалната му регистрация през 2009 г. участват 35 човека, изцяло оборудвани с народни носии и хайдушки принадлежности. Като подчертавам, че член на сдружението, не може да стане всеки желаещ.

Какво успяхте да постигнете за времето , в което се занимавате с тази патриотична дейност?

Не наричаме нашата дейност патриотична, защото тази дума, не е много популярна в днешно време, като понятие за нещо хубаво, а напротив . Предпочитаме да се наричаме просто родолюбци. През годините на действие много от идеите ни претърпяха промяна и се зараждаха нови от различно родолюбиво естество. Първо нашата дейност се структурира единствено на територията на Родопите. Започнахме с изграждане на паметни плочи на хайдути и войводи, преминахме през реставрацията на паметници, уроци по родолюбие в училищата, отбелязване на национални празници и важни исторически дати, събиране на стара родопска литература, носии, оръжие, предания и легенди, свързани с бита и културата на родопчаните. Изградени са над 9 паметни плочи в различни села по Родопите, събрана и съхранена е стара литература, голямо количество автентични родопски носии и други предмети от бита. В най-скоро време очакваме и да направим малък музей в кв.Устово, гр.Смолян за което търсим от години подкрепата на община Смолян. Наскоро се установи и друга линия по , която ще разгърнем дейността си , а тя е реконструирането на стари параклиси в родопските села.

Трудно ли е да си „хайдути” в днешни дни ? Срещате ли подкрепа от страна на държавата, различни институции, общини и др.?

Ако спазват всички критерии за автентичност е доста трудоемко, защото всичко това е свързано със свободно време и най-вече със средства. Относно подкрепата, до този момент от самото създаване на организацията дейността и се издържа изцяло от членовете и приятелите на сдружението. Опитваме се да работим с общинските структури и очакваме скоро да ни бъде подадена ръка, защото организацията ни увлича много млади хора, а тази енергия трябва да бъде насочена в правилната посока, но без подкрепа това няма как да стане.

Като хора , които добре познавате българската история , смятате ли , че за настоящето в България може да се каже, че са едни от най-тежките периоди изобщо , както много хора твърдят?

Ние сме млади и родолюбиви хора, които искат да останат в страната си въпреки всичко. Не може да правим сравнение с минали времена през, които робията под икономическа или физическа форма е взимала много жертви и разбивала много съдби. Ние българите сме известни с покорството си, което всички ние трябва да променим, като спрем да се оплакваме и поправим грешките на предходните поколения, естествено и с помощта на историята, била тя добра или лоша . Другото важно нещо за нас е да не се допуска българската нация да се дел , по признака на вероизповеданието, което има големи наченки в Родопите и Неврокопско.

Защо според вас все по-малко хора се вглеждат в историята и искат да се получат от нея . Нима тя не е един извор на знания и поуки , които да ни послужат в настоящето?

Защото ни липсват национални каузи, които да защитаваме, както и общи интереси. Историята в днешно време се използва за политика, което отвращава все повече млади хора от нея. Но ние забелязваме една положителна тенденция, която нарушава този стереотип. По наши наблюдение все повече млади хора изразяват личното си мнение и го отстояват, като не се интересуват от политическа принадлежност. На нацията точно в този момент трябва обединение за чиста и свята република , без значение на вяра и етнос .

Какво бихте желали да кажете на хората , които все още се колебаят дали трябва да се гордеят с това , че са българи?

Искаме да им кажем, че ние няма да избягаме и ще се борим за нашата родина с цената на това някой след време да каже „нехранимайковци бяха „ ! В една родопска песен се пее „ чужда е земя усилна , кайно е майка мащеха „ нека това да запомнят това . За гордостта от историята е въпрос на родолюбиво възпитание , а не „американската мечта „ . Когато се научим, че ние не сме втора ръка хора извоювали свободата си с кръвта на нашите деди , ще разберем какво богатство притежаваме – нашата родна земя .

Благодарение на нашите приятели от “Наследството на България” в бъдеще ще можете да се насладите на изключително интересни материали, свързани с история, легенди, предания и фолклор. Подходът на авторите на новия сайт ни накара да им предложим да имат собствена рубрика при нас. Силно ви препоръчваме да посетите http://bgnasledstvo.org.

В този материал авторите от “Наследството на България” ни предоставят информация за не особено познатия Разбоишки манастир, който се намира на около 1-2 километра от село Разбоище, в дефилето на река Нишава. Фактите и легендите, които научихме от тях ни впечатлиха. Може да ги прочетете в следващите редове.

Още от ранното средновековие скалните пещери в околността стават убежище на монаси. Сред тях е и Свети Сава. Според една легенда когато тръгнал на път за Ерусалим, Великите пости го заварили на това място и той прекарал 40 дни в една пещера. Оттогава от скалата извира лековита вода. През Второто българско царство и първите години на османското владичество Годечката област е голям манастирски център, част от софийската Света гора.

Долината на Нишава става духовно средище на Западна България. Първите сведения за съществуването на Разбоишкия манастир са от IV век. Тогава пещерата, в която е изградена после скалната църква, се използва за скривалище от византийските войски. В края на Второто българско царство се оформя манастирът, а в пещерата се извършват обредните служби.

От изток на рида Тупаница има пещера над голяма пропаст. Преданието говори, че там имало много галерии, които излизали на западния скат при река Дракул. Връзката между тях и пропастта била прекъсната с времето, като отворът бил затрупан и забравен. Изследователите намират, че първоначално пещерата е служела за църква, където отшелникът в пълно уединение извършвал богослужение. След време върху площадката пред входа на пещерата бил построен храмът параклис на височина 50 м. Това разширение се наложило поради увеличаване броя на отшелниците. Така възникнал скален скит. С по-нататъшното му разширяване били построени и жилищни сгради, долепени от север до скалата. Останки от тях на левия бряг на реката личат до днес. В по-голямата си част те са под насипа от ронещата се скала.

Монашеството тук бележи три етапа на развитие. Най-напред се заселили отшелници, търсещи пълно уединение. Времето не може точно да се определи. Не е изключено това да е станало през Първото българско царство, когато българското отшелничество възниква на много места.Вторият период се определя, когато разцъфтява в цялата страна скалното отшелничество в строгата му исихастка форма. Това е времето на скитското отшелничество. Третият период е, когато възниква големият Разбоишки манастир, с участието му в общността на Софийската епархия.

Снимка: Евгени Динев

Разбоишкият манастир претърпява разорения по време на турското робство.Има данни че Разбоишкия манастир е оплячкосван няколко пъти и след това е бил възстанoвяван. Почти всички писмени свидетелства и документи за него са унищожени безвъзвратно и поради тази причина историческите сведения, свързани с манастира, достигат до наши дни чрез устни предания и легенди.

Според едно предание старото поселище на манастира се унищожава от Драгомански васал на султана, който по народност е черкезин, заради хората от съседно несъществуващо сега селище Куржиловци, които нападали керваните му (до 1957 г. Разбоишкият манастир се е водил като Курджиловски манастир заради селището). През през 1570 г. васала събира турски башибозук и тръгва през с. Калотина, с. Беренде извор, с. Липинци, с. Чипърленци след което унищожава Чипърленския манастир. Село Курджиловци оказва яростна съпротива и и след като е превзето бива изравнено със земята. В манастира тогава е имало един монах, който унищожава дървената тогава стълба и се скрива в пещерата зад манастира. Башибозука след като не може да достигне до манастира продължава пътя си като унищожава Букоровския манастир, Годечкия манастир, Шумския манастир, Маломаловския манастир, Василовския манастир след което се прибират пред Сливница.

Според манастирското предание той бил три пъти опожаряван. При последното монасите били изклани, а манастирът обран и запален. Само един от тях се спасил по чудо. Той се заел да го възстанови. Решил да построи църквата в ниското на полянката, но на сън Майката Божия го предупредила да изгради храма в скалите, както и направил.Но при обновяването на манастира било взето ново решение. Жилищните сгради, ограждащи в четириъгълник дворното пространство, били построени на десния бряг на реката на равен слънчев терен. Храмът, построен високо в скалите, останал извън сградите. Въпреки това той продължил да бъде манастирски храм и до днес.

По време на Османското робство тук не веднъж са отсядали Апостола на свободата Васил Левски и съратника му отец Матей Преображенски. Между 1950 и 1960 година в двора на манастирското стопанство, по писмен документ, цитиращ отец Матей, е открит гробът на четник, участвал в едно от сраженията в околностите на манастира. В този район са се водили и множество битки по време на Сръбско-българската война.

В началото на XX в. Разбоишкият манастир запустява и чак през 1947г. в него се заселват три монахини. Те заварват стопанските постройки почти разрушени, а безценните стенописи в скалната църква – напълно унищожени. С течение на времето монахините, с помощта на живеещите в околните села хора, успяват да възстановят манастира и да реконструират скалната църква. През 2007г. умира и последната монахиня и за манастира започват да се грижат жителите от околните села.Понастоящем игумен на манастира е игумена на Шумския манастир.

В днешно време Разбоишкият манастир е действащ. Жилищната сграда магерница са построени през 1861г.,състоянието им е много лошо. Извън манастира се намира църквата “Въведение Богородично”, изградена в скалите. Тя е еднокорабна с полуцилиндрична апсида,с добавен притвор към нея през 195о г.Сред вътрешната украса са запазени фрагменти от стенописи от XVI-XVII век. Те са покрити с дебела варова замазка,която като че ли ги е запазила през столетията.Със сигурност под мазилката се крият още стенописи,за откриването им според специалисти ще са нужни много средства,тъй като цялата южна стена опираща в скалата е просмукана от влага.Запазени са и останки от стенописи по западната фасада на първоначалната църква ,това са епизоди и образи от “Страшния съд”, които са изпълнени от добре школувани майстори с особено чувство за колорит.

Старият иконостас на храма от XIX век се пази в манастира, а новият е от 1950 година. В Разбоишкият манастир се съхранява и един старопечатен български миней от 1869г. Разбоишкият манастир е едно място запазило духовната атмосфера от миналото,скрито от погледите, потънало сред гори и скали,и когато поклонникът стигне до него,разбира що е Божи благодат.

В манастира и сега може да се пренощува, но при условия отпреди няколко века. Въпреки че на 50 метра минава електропровод, тук няма електричество. Няма и водопровод. Сред спалните помещения особено любопитна е малката стаичка с тайник, откъдето комитите, подгонят ли ги заптиета, се спускали към бойниците на стобора и оттам – към пещерите. Дървените вътрешни врати, по-ниски от човешки бой, имат по три резета. По тях личат надписи, издълбани от хайдути със засукани мустаци.

Голямата атракция е малкият храм „Свето Въведение Богородично”, построен в скална ниша на височина 50 метра. Изграден е от грубо обработени камъни, споени с хоросан. На външната западна фасада е запазен фрагмент на стенопис от ХІV век със сцена от Страшния съд. Отвътре църквата също е украсена със стенописи. В по-късни години незнайни „майстори” ги замазват с вар. Подобно вандалство се среща и в други черкви в Годечкия край. Отец Георги твърди, че за да хване прясната мазилка по-добре, рисунките са издрасквани със стоманени длета.

През 1841 г. черквата е обновена основно. Дали тогава е сложена замазката, или варта е нанесена много по-късно, не се знае. Говори се, че един много прилежен Божи служител, който цял живот се стремял да поднесе на Бога всичко чисто и бяло, избелил и храмовите стени. Сега пък влагата смъква и мазилката, и остатъците от стенописите.

Между външните стени на храма и пещерата, която го е приютила, е оставен тесен тунел, през който успяват да се проврат само безгрешниците. Ако не сте със силни очи, светнете с фенерче. В една ниша в скалата са скътани древни каменен и дървен кръст, край които хората пръскат стотинки. По традиция свещеникът подава ключа за храма на някого от гостите. Той отключва, влиза с десния крак и се прекръства. След това могат да пристъпят и останалите от групата. Ключарят има честта и пръв да запали свещицата си, а ако е от мъжки пол, отец Георги ще го въведе и в олтарa, където е запазена част от Светия престол.

Благодарение на нашите приятели от “Наследството на България” в бъдеще ще можете да се насладите на изключително интересни материали, свързани с история, легенди, предания и фолклор. Подходът на авторите на новия сайт ни накара да им предложим да имат собствена рубрика при нас. Силно ви препоръчваме да посетите http://bgnasledstvo.org.

Нос Калиакра e скалист полуостров, който е издаден навътре в морето. Той отдалеч привлича погледа на туристите със своя особен силует. По него има много природни пещери, които приличат на стаи. От последната “стая” в скалата се открива сводест прозорец над шеметна пропаст, в която вълните на Черно море с шумен плясък се разбиват около балваните, натрупани под най-тесния издатък на планинския нос. Тази част е наречена “врата на четирисетте моми”.

Легендата за произхода на това име гласи:

Преди много време при едно чуждоземно нападение, нападателите успели да завладеят крайморските селища. Те ограбили и плячкосали всичко, което срещнали по пътя. Взели в плен четирдесет девойки. Избрали най-красивите, които срещнали. Отвели пленничките на връх нос Калиакра и ги затворили в последната пещера, като оставили стража, която да ги пази откъм входа. Очаквали настъпването на вечерта, за да напалят буйни огньове и да предадат хубавиците на най-изявените войни, като награда за храбростта им.

Девойките, събрани от различни села,не се познавали, но общата зла съдба ги сближила като сестри. Нито една от тях не искала да бъде обезчестена от нападателите. Цял ден търсили начин да се спасят от участта, която ги очаквала. Най-смелата от тях им разкрила пътя, чрез който да спасят честта си, като посочила прозореца и казала: натам е спасението; натам, морето ще ни прибере! Някои от девойките се изплашили и започнали да вият на глас. Но повечето от тях се окопитили и утешавали другарките си: няма живот за нас, по-добре чисти да умрем в морските води, отколкото да попаднем в ръцете на войниците.

Съвременна декоративна арка на нос Калиакра

Дълго време се уговаряли девойките, ала все още някои треперели от страх – млади били, искало им се да живеят и да се радват на света. Но по-голямата част от девойките смело решили съдбата си – по-добре смърт, отколкото гавра с младостта им. Решили, за да не се откаже някоя от тях, да заплетат плитките си една за друга. Когато слънцето почнало да клони на запад, те се изправили. В средата била най-смелата и най-красива девойка. Тя направила крачка към прозореца и двете редици като крила трепнали от двете й страни. Когато войниците ги видели, те били като ято жерави, с развени дрехи и разперени ръце се носели към морето. Замаяни от гледката, никой не се сетил да се спусне след тях и да се опита да ги спаси. Паднали четирисетте девойки в морето и загинали в аленеещите се от залеза води, запазили чисто своето име и моминска чест.

Втората легенда за нос Калиакра е свързана със Св. Никола, покровителят на моряците. Светецът бягал от турците и Бог удължавал земята под краката му, за да успее да избяга. Така се е образувал носът. В крайна сметка той бил заловен и посечен. Сега там има изграден параклис, реставриран през 1993 година, символизиращ гроба му. На това място по време на турското владичество е имало и дервишски манастир, за който се твърдяло че съхранява мощите на турския светец Саръ Султук.

Трета легенда разказва, че тук се е разразила най-голямата морска битка. Руската ескадра, водена от контраадмирал Ушаков разбива турската армада и с тази победа завършва Руско-Турската война от 1787-1791 г. Кръвта на защитниците на крепостта се пропила в скалите и затова те са с пурпурно-червен цвят. Археологически останки от крепостта Калиакра могат да се видят и сега на полуострова.

Факти

Съвременна възстановка на портата на крепостната стена

Калиакра (произнася се Калиа̀кра, на гръцки Калѝ А̀кра) е дълъг и тесен нос на българското северно черноморско крайбрежие, в най-югоизточната част на Добруджанското плато. Намира се близо до селата Българево и Свети Никола, на 12 км от Каварна и на 60 километра североизточно от Варна. Носът е вдаден на 2 км навътре в морето и наподобява полуостров, представлява природен и археологически резерват и един от Стоте национални туристически обекта. На носа има музей, ресторант, морски фар, морската радиолокационна станция, метеорологична станция и параклис.

Датата 22 септември 1908 година завинаги остава в българската историография като един от моментите, в които българският политически елит показва завидни умения и възползвайки се от благоприятната международна обстановка успява да извлече максимума за държавата, който в този момент е обвяването на независимостта на България. В следващите редове ще разгледаме подробно събитията, довели до този безспорен успех на българската дипломация, реакцията на Великите сили и причините това събитие да се случи точно през есента на 1908 година. Традиционно ще започнем разказа си от по-далеч – още от Освобождението, за да разгледаме как се зараждат причините, които логично довеждат до обявяването на независимостта на 22 септември 1908 година.

Санстефанска България – идеалът на поколения българи

Успешните военни действия на руската армия и българското опълчение от 1877 и 1878 година принуждават Османската империя да признае поражението си. Вследствие на това, през март месец 1878 година, в Сан Стефано започват мирни преговори, които довеждат до подписването на едноименния мирен договор. Според него българската държава се възстановява в нейните изконни етнически граници, които обхващат близо 180 000 км² площ. Това обаче не се харесва на Великите сили, които освен, че не желаят създаването на една амбициозна и силна държава, виждат в България един огромен проводник на руско влияние на Балканския полуостров. Това логично довежда до ревизирането на Санстефанския мирен договор само няколко месеца по-късно и приемането на нов, далеч по-неизгоден за България. Той остава в историята като Берлински мирен договор и според клаузите му Северна България заедно със Софийски окръг се обособява в Княжество България. Южна, под името Източна Румелия, макар и с пълна административна автономия, остава под политическата и военната власт на султана, а Македония, Беломорска Тракия и Одринско са върнати в пределите на Османската империя. Българският народ е покрусен от тези решения и през следващите десетилетия основната цел на българския политически елит става обединението на всички българи в една държава. Първата крачка е направена през 1885 година, когато след блестящо проведена акция е обявено Съединението на Княжество България и Източна Румелия.  Страната обаче остава васално княжество на Османската империя, което се превръща в една от основните пречки за довършването на започнатото обединително дело.

Причините васалитета на България да спира порива на държавата към национално обединение са няколко. Първо като васално княжество България няма право да сключва международни договори от военнополитическо естество. Освен това върху територията на държавата се разпростират всички клаузи на т.нар. “режим на капитулации”, който представлява система от икономически и съдебни привилегии за западните държави и техните търговци. Всичко това (ниските мита и такси) подбива изключително много дейността и пазара на българите, което оказва негативно влияние върху младата икономика на държавата. Освен всичко България няма право да има министерство на външните работи, както и дипломатически и търговски представители в други страни, трябва да приема всички икономически задължения, наложени от Османската империя, а и не на последно място е задължена да плаща ежегоден данък. Освен всички тези причини обаче трябва да се отчете и икономическото състояние на България в началото на XX век, което също допринася идеята за обявяване на независимостта да става все по-актуална.

След Съединението през 1885 година България започва да се развива с темпове, които удивяват целия свят, а доказателство за това е, че някои западни анализатори започват да я наричат Япония на Балканите. Възходът на младата държава е всестранен – и в областта на икономиката, и на образованието, и на културата, и на военното дело. Пример за това е фактът, че София се превръща в една от първите европейски столици, по чиито улици се движат трамваи, както и сериозния напредък в изграждането на железопътната мрежа – до 1909 година тя вече е с дължина над 300 километра. Целият този възход ярко контрастира с факта, че международния статут на държавата е княжество, васално на Османската империя, а освен всичко други в последните години на този васалитет много от клаузите се превръщат във формалност и не са спазвани. Така постепенно, 30 години след Освобождението на България, извоюването на независимостта се превръща в една от основните цели на политическия елит на държавата. Трябва да се отбележи, че такива опити са правени още през 1897 година още по време на управлението на Константин Стоилов, но те тогава се оказват неуспешни. През 1908 година международната обстановка, обаче, ясно показва, че решителният момент е настъпил.

Църквата “Свети Четиридесет мъченици” във Велико Търново, в която е обявен актът на независимостта.

 Също така трябва да се отбележи, че княз Фердинанд от отдавна има желание да отхвърли зависимостта на България от Османската империя. Поради това в началото на 1908 година той поставя на власт правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов. По това време партията клони в своите пристрастия към Русия и лагера на Антантата. Князът на свой ред е ориентиран към другия лагер и смята, че избора на едно русофилско правителство ще доведе до известен консенсус в позициите на великите сили при евентуално отхвърляне на васалитета към Високата порта. Благоприятният момент настъпва през 1908 година, когато изтича 30-годишният срок на окупацията на Босна и Херцеговина от страна на Австро-Унгария. Виена, която няма никакво намерение да връща областта на Турция, се явява готова да наруши клаузите на Берлинския договор. Международната обстановка е благоприятна понеже великите сили са заети в подготовката си за очакваната война.

   Първите конкретни призиви за обявяване на независимостта през 1908 година идват от българския дипломатически агент в Цариград, Иван Ст. Гешов. След като на 30 август на празненствата по случай рождения ден на султана на империята, той не е поканен под претекста, че България е васална държава и няма право да присъства със своя делегация на събитието, обстановката се нажежава и се стига до отзоваването на Гешов в България. Малинов смята, че моментът е подходящ, но князът не се съгласява.

Фердинанд I, министър-председателят Александър Малинов, членове на правителството и генерали при обявяването на Независимостта на България.

 Преломен момент се оказва избухването на младотурската революция през месец юни. Султанът е принуден да обяви за възобновена конституцията на Османската империя от 1876 година, а младотурското движение започва пропагандирането на идеята за единна отоманска нация. До революцията главно влияние над империята има Германия, но в нея Англия вижда възможност да възвърне своите позиции. Така те започват с всякакви възможни средства да търсят сближаване с движението извършило революцията.  Турция се озовава в затруднено положение. Междувременно на 6 септември избухват масови стачки в Източните железници, които са на българска територия, но формално са собственост на Османската империя. Българското правителство се възползва от създалата се ситуация, присвоява си железниците и ги национализира. Малинов отново заявява на Фердинанд, че времето за обявяване на независимостта е подходящо, но той за пореден път не е съгласен. Русия на свой ред съветва българите да изчакат първо Австро- Унгария да скъса с Берлинския договор и чак след това те. На 10 септември се провежда среща на българския княз с император Франц Йосиф в Будапеща. Императорът заявява своето желание да анексира договора на 24 септември.

   Вследствие на всичко това българското правителство окончателно взима решение независимостта да бъде обявена преди погазването на договора от Австро- Унгария. За дата е определен 21 септември 1908 година. На 20 септември княза слиза на дунавския бряг, където е посрещнат от Малинов.  Той го уведомява за решението, взето от правителството му, и Фердинанд се съгласява. Единствено той иска актът да бъде отложен с един ден.  Така на 22 септември при подобаваща тържественост независимостта на България е обявена в църквата ” Свети Четиридесет Мъченици” в град  Търново. Там в присъствието на министрите пред събралата се тълпа царят прочита предварително подготвения манифест.  Целият български народ ликува. България вече е равноправно царство, а Фердинанд получава титлата цар. Бързо вестта достига до всички краища на страната, където се провеждат радостни шествия. Актът от 22 септември не само, че издига независимият статут на България, но и дава надежда на народа за постигането на националното обединение.

След обявяването на независимостта българският политически елит започва насочва вниманието си към международното признание на акта. Най-засегнатата страна в случая – Турция се вълнува преди всичко от размера на обезщетението, което България трябва да плати за национализираните Източни железници. С руско посредничество този въпрос е решен, при това възможно най-благоприятно. На практика България не заплаща нищо на Турция, поради причината, че Русия се с съгласила да опрости около 80 милиона от репарациите, които турците трябва да им платят заради Освободителната война. България пък трябва да изплати тези милиони на Русия, но в рамките на повече от 70 години. По този начин е притъпено недоволството на най-ощетената държава – Турция. Великите сили признават официално независимостта чак на 6 април 1909 година.

  Обявяването на независимостта е едно от най- големите постижения на дипломацията ни. Макар че сме свикнали да го приемаме като един напълно формален акт, то е сред един от онези моменти, които трябва да помним, и с които трябва да се гордеем.

Манифест за провъзгласяване независимостта на България

прочетен от княз Фердинанд на 22 септември 1908 г. в гр. Велико Търново

“По волята на незабавния цар-освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество румънския крал, и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 година (се) сломиха робските вериги, що през векове сковаваха България, някога тъй велика и славна. Оттогава до днес, цели тридесет години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о’ бозе почившия княз Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й.

Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска.

Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят.

Фактически независимата ми държава се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи (вериги – бел. съст.), с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция.

Аз и народът ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция; тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на великите сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее българският народ!”

Днешната загадка е следната:

Кой е този човек и по какъв начин е свързан с днешния празник?

отговорите си оставяйте като коментар по-долу.

Днешната загадка е следната:

Кой е този български курорт?

снимка: България от птичи поглед
отговорите си оставяйте като коментар по-долу.

Радко Димитриев
снимка: lostbulgaria.com

 Военната история на България е изключителна. Славата с която родния войник се окъпва след Освобождението е достойна само за преклонение. В днешната статия ние от „Българска история“ ще проследим живота и израстването на един типичен български боец, издигнал се до най-висшите постове в армията. Името му е Радко Димитриев и е роден през далечната 1859-та година в Градец, в семейството на даскал Димитри. Едва 5-годишен обаче, той губи своя баща. След смъртта на даскала семейството е в тежко положение, докато майката не се жени за един занаятчия от Жеравна. Въпреки обстоятелствата, малкият Радко е тласнат по пътя на образованието, той учи в Градец, Жеравна и Котел и когато приключва се връща при майка си. Той иска да поеме занаята на своя втори баща – абаджийството. Главата на семейството обаче има други планове за младия юнак – иска да го направи търговец. Замислите на абаджията обаче не сполучват и в крайна сметка  Радко Димитриев се записва в Априловската гимназия, за да продължи образованието си. Както споменахме, бъдещият военен е роден в много интересни времена. Едва юноша, той вече е член на революционен комитет и макар и за кратко, през 1876г. излиза като четник за да вземе участие в Априлското въстание. Близо две години по-късно пламъкът в сърцето на младежа не е изгаснал. Руско-турската война е в разгара си и той заедно със свои приятели решава да се бие като доброволец в царската войска. Младежите тръгват на път в търсене на руснаците, които обаче ги откриват и арестуват. Скоро обаче молбата на юнаците е удовлетворена. Радко е зачислен като преводач, тъй като умело владее турски, руски и румънски. Войната свършва и може да се каже, че тя е първата среща на бъдещия генерал със сериозни бойни действия.

 Както всички знаем, след 3-ти март 1878-ма България, или поне голяма част от нея, е освободена. Новото статукво на Балканите от една страна застрашава позициите на съседните държави, а от друга оронва авторитета на Османската империя. Края на войната не е гаранция, че скоро няма да последва друга. Именно по тази причина в освободената държава се организира т.нар. Команда на волноопределяющите се, в която интелигентни български младежи започват да изучават военно дело, за да могат да бъда полезни на родината си. Оттук започва началото и на армейската кариера на Димитриев. След участието в „Командата“ той е изпратен в училището за офицери, създадено от княз Александър Дондуков-Корсаков и става част от първия негов випуск. След близо година, младият юнак от Градец вече е със звание подпоручик. В близките години той заема различни длъжности в новосформиралата се войска. Радко явно притежава изключителен талант, защото съвсем скоро се явява на изключително тежки изпити, след които е изпратен да учи в Петербург, а по-късно в елитната Генералщабна Николаевска академия. Младокът завършва през 1884-та, след което се завръща в България вече с чин капитан.

 Само година по-късно, запален от идеята за цялостно обединение на България, Радко Димитриев участва дейно в Съединението. Според някои източници именно той е сред хората, помогнали на Данаил Николаев да застане на поста командващ Източнорумелийската войска. Съвсем скоро след 6-ти септември, Радко Димитриев вече съгласува плановете за евентуални военни действия срещу Османската империя, която няма как да не реагира на дръзкия акт на българите. Офицерът действа като командващ Източния корпус на родната войска. Той е разположил частите си по границата с Високата порта, подготвяйки ги да понесат удара на султанските бойци. Голяма е изненадата обаче, когато ударът идва не от Цариград, а от съседна Сърбия. На 2 ноември сърбите нападат съединена България и капитан Димитриев моментално подготвя 16 дружини от своите войници, които да се отправят към западната граница. Скоро, поради необходимост дружините стават 30. На 8 ноември Радко вече е край Сливница, където действа като помощник на началника на Западния български корпус. По време на войната се отличава с командите си край Цариброд и Пирот. Победата на България е неочаквана, кървава и сладка. Държавата най-сетне доказва, че далеч не е за подценяване, а капитан Радко Димитриев заради смелостта и вярната си служба е награден с орден „За храброст“.

Генерал Димитриев с офицери от ген.щаба
снимка: www.lostbulgaria.com

 Истина е обаче, че след Сръбско-българския конфликт някои изследователи започват да гледат на капитан Димитриев като на противоречива личност. Именно той е един от организаторите на държавния преврат, който сваля княз Александър Батенберг от престола. Той пряко се намесва в политиката на страната, като се опитва да задържи властта под формата на нов русофилски кабинет, начело с митрополит Климент. Политическите размирици продължават, в  Пловдив и Търново по едно време се извършват два нови преврата и Димитриев трябва да бяга. С помощта на руското консулство той заминава за Цариград, а по-късно и за Москва. Скоро се мести в Букурещ, където се стреми да организира действия за свалянето на новия министър-председател Стефан Стамболов.  Димитриев успява с връзките, които е запазил в България, да организира бунт на офицерите в Силистра. Той обаче е потушен и Радко отново бяга в Русия. Там постъпва в редиците на руската армия, където е дълбоко уважаван, но въпреки това съдбата на му отново ще го върне в неговата родина. Още през 1898-ма той пристига обратно в Отечеството, където отново заема военна длъжност. В близките години се издига до чин генерал-майор, а в зората на Балканските войни е повишен в генерал-лейтенант

Началото на ХХ век е изпълнено в повратности както за офицера, така и за цяла България. Идва време, в което българите отново пожелават да бъдат изцяло обединени и нещо повече – сега те се чувстват достатъчно силни, за да отвоюват поробените си територии. Тук идва и ролята на генерал Димитриев. Въпреки намесите му в политическата обстановка от преди години, той остава един от най-опитните висши военнослужещи. Той е назначен за началник на Трета армия, която успешно напредва срещу турците и слага ръка върху Лозенград. На фронта срещу османците Първа и Трета българска армия се съединяват и отново на върха застава смелия генерал. Те действат в Люлебургазко-Бунархисарската и Чаталджанската операции. Именно тук някои военни историци отправят критика към Радко Димитриев, относно сраженията при Чаталджа. Според тях основна причина за непреодоления турски отпор е липсата на комуникация между българските части, която е била една от задачите на генерала. Края на войната е неприятен за царството, затова съвсем скоро, през 1913-та избухва и Втората балканска или Междусъюзническата война. Димитриев отново е на бойното  поле, като този път цар Фердинанд го прави фактически главнокомандващ на действащата армия, на мястото на генерал Михаил Савов. Ситуацията на българите е тежка и те са принудени да вложат адски усилия за да се противопоставят на многобройните си врагове. Генерал Димитриев отново прави грешки в командването, в изтеглянето и прегрупирането на войските, които макар и не пагубни, се оказват в тежест за армията.

Болшевишката революция в Русия

 С края на Междусъюзническата война идва и края на военната кариера на Димитриев… или поне на страната на България. Годината е 1914-та и като виден русофил той е изпратен в Москва със статут на пълномощен министър. През същата година, Германия и Австро-Унгария дават началото на най-големия световен конфликт до момента – Първата световна война. Централните сили постигат завидни успехи на бойното поле, като срещу тях се изправят армиите на Антантата, сред които е и Русия. Димитриев неуспешно се опитва от чужбина да накара българското правителство да застане на страната на Москва. Тъй като планът му не проработва, той се връща на бойното поле, където е по-способен, само че този път като офицер от руската императорска войска. Бие се успешно срещу австро-унгарците и е повишен в генерал от пехотата. Руснаците му поверяват 3-та армия, която обаче скоро е разгромена. Въпреки неуспеха, от Москва все още вярват на генерала и му поверяват 12-та армия, с която той също не постига особени успехи. Радко Димитриев е уволнен и става запасен офицер. Той остава да се лекува в Русия, където само след няколко години по нелеп начин среща смъртта си. В разгара на болшевишката революция, българският офицер и семейството му са заложници на комунистите. Близо 100 души от пленените са екзекутирани, заради възникнал конфликт. Сред тях е и генерал Радко Димитриев, който въпреки противоречията остава поредния български войник, служил дълги години за своята родина.

Организаторите на едно обещаващо събитие в Шумен се свързаха с нас и ни помолиха за популяризираме на каузата им. Ето какво казват те:

Община Шумен и Национално дружество “Традиция” – клон Шумен, Ви канят на Национален събор “Доблест и Слава”. Прашните летописи ще бъдат съживени, за да Ви направим съпричастни с най-величествените подвизи в историята на България!

Започваме в събота – 28 септември от 13:30, място на събитието e Стария град – Шуменска крепост. Ще наблюдавате спектакъла “Първо българско царство”, ще представим различни обичаи, занаяти и облекла от античността и средновековието, ще видите как се секат монети и как се стреля с лък, арбалет, пищял, бомбардири. А най-значимото събитие ще бъде възстановката на битката за Шуменската крепост между войските на Владислав III Варненчик и Мурад II. ВХОД – 2 лв. За учащи и пенсионери 1 лв. ЗАПОВЯДАЙТЕ!

Повече информация за събитието ще намерите на официалната ни страница www.facebook.com/Doblest.Slava

След възстановяването на българската държава (1185 година) започва с нова сила крепостното строителство. Крепости започват да се строят навсякъде в страната, за разлика от времето преди попадане под византийско владичество, когато те се издигат главно в пограничните райони. Засиленото им строителство обуславя и настъпилата промяната във военната тактика. Все по- рядко армиите се срещат в открит бой. Обсадите на градовете стават основна част от воденето на война. За превземането на един град, както и за неговото опазване от ключова важност са метателните машини.

   Средновековните метателни машини се делят на три основни типа, според принципа на действие. Първият тип са машините, използващите енергията на опънат лък. Такива са балистите, които най-често изстрелват огромни стрели, въпреки че са можели да се приспособят за стрелба и с камъни. Вторият тип са тези използващи енергията на усукани въжета. Третите са тези основаващи се на противотежести. В следващите редове ще стане дума именно за представителите на третата група, наречени с френското име требюшет.

   Требюшета представлява дълъг стълб, закрепен за вертикална стойка. В единия си край има прашка, изплетена от въжета, в която се поставя камъка, а на другия са закрепени много ремъци, за да могат множество хора едновременно да издърпат рамото надолу и така да дадат началния тласък. С годините требюшетът се развива. Той продължава да действа на същия принцип, но вече на късото рамо висял сандък пълен с пръст, камъни, пясък или олово. Масата на противотежестта може да е между 4,5 и 14 тона. Прашката се удължава значително и така се увеличава далекобойността. Съвременните експерименти показват, че един требюшет се управлява от около 50 души. С противотежест от около 10 тона, той е способен да изхвърли камък с тегло 100-150 кг. на около 150 метра. В края на XII век  в Средиземноморието се появява същински требушет с противотежест. Требюшетната артилерия се е използва главно за разрушаването или повреждането на укрепителни съоръжения, но също и за хвърляне на запалителни снаряди, а понякога и на трупове на умрели животни за подбуждане на епидемия вътре в обсаденото място.

  Има свидетелства за използването на такива съоръжения от българската армия при нейните завоевателни походи. Примерите за това не са рядкост в средновековната ни история. Според Жофроа дьо Вилардуен, когато през 1206 година цар Калоян обсажда Димотика той разположил 16 каменометни машини. А през пролетта на 1207 година той обсажда Одрин с 33 големи каменохвъргачки, с които успява да срути стената и кулите на две места. През 1237 година Цар Иван Асен II обсажда отбраняваната от никейците крепост Цурулон с много обсадни машини, които изгаря при оттеглянето си. Въпреки че тези свидетелства са от първата половина на XIII век, до падането под турско робство трибюшетното строителство в България продължава.

  Свидетелство за това ни дават някои археологически находки. Най- значима такава находка са  намерените 36 каменни топки в Червен. Каменните топки са открити в укрепената част на града, в тъй наречения замък на града, разположен на най-високото място в западната част на цитаделата на Червен. 31 от тях са открити подредени до стената при вътрешния северозападен ъгъл на “замъка”, 2 пред входа на сградата и 3 пред помещение № 2 . Това са кръгли бойни топки с диаметър 0, 50 метра, повечето издялани от камък подобен на кремък, само няколко от варовик. Тежестта им е около 100-150 кг. Предполага се, че топките са складирани в Червен, от където при нужда са  транспортирани до мястото, където са използвани. Твърдението, че са използвани при защита на града е малко вероятно. Фактът, че градът е застроен с множество сгради , както и голямата денивелация на терена, биха направили работата на един голям трибюшет, който да изстрелва камъните невъзможна. 

   Изборът на Червен за център на доставка на подобни машини и снаряди за тях не е случаен. По времето на средновековието той е  развит град, разполагащ с квалифицирани занаятчии-дърводелци, ковачи, каменоделци и други, способни да изработят подобни сложни и големи машини. Според западноевропейски извори за построяването на един требюшет е нужна усилената работа на 50 дърводелци, без да се считат ковачите, изработващи многото железни части за нея и други занаятчии, като въжари например. Дървени или метални части за машини от такъв тип не са открити при разкопките в Червен. Това до известна степен би могло да означава, че в него са се складирали единствено боеприпасите, а машините са доставяни от друго място. Най-вероятно обаче липсата на такива находки се дължи на факта, че в даден момент от своята история машините са били разрушени, за да се използват за други цели. Подобен пример намираме в западноевропейските извори, които дават многобройни данни за такива начинания. Един подобен пример е  този за Луи Свети, който  през 1249 година при Дамиета пленява 24 обсадни машини, след което ги разглобява и така заобикаля лагера си с ограда.

   Много хора биха си задали въпроса, защо тази топки е трябвало да се складират и да се превозват до мястото, където са нужни, когато при обсада биха могат да се събират камъни от района около крепостта, които да бъдат използвани като снаряди. Причините са много. Овалната форма на топките подобрява тяхната траектория и далекобойност.  Също така много често около градовете не се срещат подходящи камъни, а понякога когато такива има , те са събирани от местното население за да не бъдат използвани срещу тях.

   Каменните топки от Червен са именно доказателство, че българските царе са следвали политиката на предварително изработване на снарядите за бойните си машини. Броят на нужните топки при една обсада със сигурност е бил значителен. При обсадата на Одрин цар Калоян използва 33 големи каменохвъргачки. За сравнение през 1296 година при Единбург, Едуард I Английски  използвал 3 машини които изстреляли 158 огромни камъка за 3 дни.

   Строителството на големи бойни машини през Средновековието в България, показва степента на развитие на българската армия. Това е и доказателство, че въпреки някои трудни периоди, тя все още се намира сред най- силните на континента.

В средата на месец юли тази година бе открита реставрираната крепост Цари Мали град край самоковското село Белчин. Крепостта е построена през четвърти век, по време на късната Римска империя. В продължение на години от нея се виждаха съвсем малко руини, обрасли с гъста гора, но преди няколко години археолози започнаха мащабни разкопки, в които се видя, че крепостта е огромна, с площ около 14 декара. От разговора, който проведохме с главния археолог на обекта – Веселин Хаджиангелов научихме още доста интересни неща за крепостта, които може да разберете като изгледате видео-репортажът, който направихме по повода.

“Комплексът Цари Мали Град включва няколко обекта – средновековната църква „Света Петка“, етнографския комплекс в село Белчин и 300 метра по-нагоре късноантичната крепост Цари Мали Град. Намираме се на едно вълшебно място, което съчетава природа, древна история, красиви гледки – нещо, което ще заинтругива хората и може да ги ангажира за няколко дни.

Изграждането на крепостта свързваме с управлението на император Валент, след средата на IV век. Построяването на това стратегическо място на военна крепост е свързано с няколко важни условия, които предопределят нуждата тя да бъде тук. Едното е двата важни пътя, които са използвани активно през Античността – единия от Паулталия към Филипопул, другия от Сердика, през източните склонове на Витоша, през прохода Демиркапия  до Разлошкото поле  – най-краткия път до Македония, използван предимно от военните като военно-съобщителен път. Другата причина се крие в множеството залежи и рудници за добиване на желязо. Желязото в античността е най-стратегическата суровина, която е и била най-добре пазена. По склоновете на Верила, Плана и Рила са открити множество следи от древен рудодобив. Нещо повече – вътре в тази крепост ние открихме останки от готови слитъци, изковани във вид на железни паралелепипеди, предназначени за продажба. Очевидно тук, вътре в оградената, сигурна площ е имало складове, в които тази продукция се е събирала и е поемала към пазарите на римските провинции. Имаме разкрити досега няколко работилници, включително вътре в крепостта, което показва, че се е извършвало т.нар. вторично ковачество – изчистването на пясъка от пясъчни минерални примеси и посредством изковаване направа на слитъци.

Тук открихме и една от най-големите крици, които са откривани досега. Тя тежи 40 килограма – нещо, което действитлно е уникално за начина на леене на метала в това далечно за нас време.

Разкриха се и множество инструменти и останки от други работилници и тъкачни станове, което показва, че след втория период на крепостта (след възстановяването й от хунското нашествие) до управлението на Юстин II това място е оживено и се превръща постепенно в укрепено селище.

Всичко, което показваме в крепостта, характерно за късноантичния период, е видимо в експозициите, които представяме. В северните две кули са разгърнати експозиции, посветени на керамиката, нумизматиката, въоръжението, тракийския бит и култура, регистрирани на обекта, бита и поминъка, характерни за IV-VI век и занаятите. В ъгловата кула, в югозападната част на крепостта, има разгърната експозиция с няколко паметника, които не са намерени тук. Те са от близките околности, в близост до другата известна крепост – Шишманово кале. Тези камъни са интересни с това, че са едно неоспоримо доказателство за познанията на древните траки в областта на астрономията. Представляват интересни мегалитни паметници с издълбани отвори, огледални на едно съзвездие, което в един определен момент в годината, заставайки перпендикулярно над мястото, където бяха открити се отразяват в едни водни огледала и благодарение на това жрецът е казвал, че съответния празник е настъпил. По този начин са се измервали и календарните цикли.

Това, с което крепостта може да се стори интересна на всички е, че тук на това място са запазени корените на християнството от 1700 години назад. Няколко десетилетия след утвърждаването на християнството при Константин Велики, тук, на това място, е изградена първата раннохристиянска църква през 70-те години на IV век. Няколко века по-късно, върху нея, след средата на XV век е построена средновековна църква, която също има своето паметно място в нашата духовна култура, а именно преминаване мощите на Иван Рилски от Търново за Рилския манастир. Имаме доста информация за това, че именно в тази църква мощите са пренощували в това паметно за България шествие.”

Христина и Александър Морфови – две личности, които са известни на малко българи днес. Те нямат много допирни точки в житейските си пътища, но и двата са извървени забележително. Всички знаем за изключителните таланти, които е дала България на света в областта на оперното изкуство. Знаем ли обаче за първия български гений от началото на миналия век – Христина Морфова?

„Българският славей” е роден в Стара Загора на 24-ти април 1889 г. Животът й като че е съставен от контрасти: от най- високите върхове до ситуации, в които изглежда, че само магия може да помогне. Христина е последното от 10- те деца на семейството си. Още от раждането й става ясно, че тя няма да има обикновен или спокоен живот. Родителите й се разделят и поради влошеното здравословно състояние на нейния баща, тя е дадена за отглеждане на приятелско семейство в Розовата долина. Там обаче бъдещата оперна прима се натъква на отношение, напомнящо на пренебрежението към Пепеляшка- ако се опрем на спомените на Морфова от този период, тя е била слугиня в къщата. Вследствие на това тя се връща при баща си, но съвсем скоро той умира. Следващата й местожителство е столицата, където се пренася през 1900 г. Там вече живее нейният брат Александър, за когото ще стане дума после. Той, знаейки за необикновените певчески данни на сестра си, се стреми да насочи вниманието й към музикалното изкуство и по този начин изиграва своята важна роля за развитието на Христина.

Христина Морфова и Людмила Прокопова

В този момент отново се намесва съдбата. Морфова е пратена в Прага, за да учи стопански науки, въпреки желанието й да се отдаде на музиката. Всичко, на което може да разчита, са малко пари и едно листче с написан адрес на него. Вече пристигнала в Прага, младата българка вижда, че листчето липсва. Този факт вероятно преобръща живота й. Съдбата я отвежда в дома на пианистката Людмила Прокопова, с която стават неразделни както на сцената, така и извън нея.

Оттук започва звездният път на българката. През 1909 г. успява да завърши с отличие 6-годишен курс по музикална педагогика за 3 години и постъпва в операта в Бърно. Освен на чешката столица, „българският славей” покорява сцените на редица други европейски градове: Париж, Мюнхен, Берлин, Дрезден, Щутгарт, Париж, Москва, Милано, Лондон и т. н. Първата роля на сопраното, чийто диапазон на гласа е цели три октави (нещо твърде рядко срещано), е в „Продадена невеста” на Б. Сметана. Тя дава живот на още около 40 образа, сред които Дона Анна в „Дон Жуан” и „Кралицата на нощта” във „Вълшебната флейта” на Моцарт, Аида в едноименната опера на Верди, Виолета в „Трубадур”, Мими в „Бохеми”, Маргарита във „Фауст”, Тоска в едноименната опера на Пучини и много други.

Не липсват и хвалебствия от музикалните светила на нейното време. Прякорът на Морфова е даден от парижкия професор Иснардон, при когото тя специализира. Неговата оценка гласи: „Вашият глас е много по- хубав от гласа на прочутата италианска примадона Аделина Пати.” Геният на българката не остава незабелязан и отвъд океана. Кълъмбия грамофон къмпани лимитед издава грамофонна плоча със 12 фамозни нейни изпълнения и така тя става първата българска прима, записана на плоча. Дори знаменитият композитор Камий Сен Санс е възхитен след ролята на Морфова в неговата опера „Далила”: „Сигурно няма да доживея часа на вашата слава, но тя неминуемо ще дойде. Прекланям се пред Вас”

Макар оперната прима да добива световна известност съвсем скоро, композиторът има право. Нито той, нито самата тя доживяват славата на оперната прима на едно определено място- родината й. През 19127 г., заедно с Прокопова, „Българският славей” се връща в България . Тя е на върха на славата си и е желана на всяка голяма европейска сцена, но избира да се завърне в родината си без да има никакви съмнения. За жалост тук, вместо да бъде приветствана с признателност, тя се натъква на завист и злоба още при дебюта на софийска сцена. Събитие, което би трябвало да бъде чест за българската опера. Още с излизането на сцената, дори преди да запее, тя бива освиркана от група колеги. Въпреки грозната случка, вечерта минава блестящо и сценичната изява засенчва опита тя да бъде опорочена. Това е първият от многото удари на родна земя, които българката понася гордо и достойно. Непрекъснато е подложена на критики за личния си живот и за външния си вид. Изключително неудобна на музикалните управници, те допускат още една черна точка в своите действия. Уволняват българската оперна прима, заради нерегламентиран гастрол в Москва. Абстрахирайки се от въпросната прослойка, Морфова е обичана от народа и конкретно от нейните ученици, които тя обучава в частната си вокална школа у дома си в София. Напук на отношението на колеги и висшестоящи към нея тя се отнася прекрасно към нейните ученици, които от своя страна я боготворят. Освен всичко друго, от позицията на една от най- забележителните оперни певици на ХХ век, Христина Морфова е посланик на българската песен по света- за примата няма по- хубава и мелодична песен от българската.

За съжаление историята, която съдбата е отредила на Христина Морфова, има трагичен край. Загива на 47 години, на 1- ви юни 1936 година ,в катастрофа на път за село Баня. Всички нейни спътници оживяват и според техните спомени певицата умира, пеейки химна на родината си. В нощта преди катастрофата сънува, че баща й я вика при себе си, а на сутринта оставя бележка на Прокопава, в която ѝ съобщава за кошмара, заявявайки, че има ужасно предчувствие и не иска да пътува повече без нея.

След смъртта на “Българския славей” идва закъснялата признателност към нейната божествена дарба и благороден характер. Въпреки това и до днес България е длъжница на една от най- великите оперни певици на ХХ век. Все пак, за да завършим оптимистично, през тази година излезе от печат книгата „Истинската история на Христина Морфова“ с автор Румяна Лечева, която се  представя дори извън пределите на родината ни. Една голяма стъпка в посока към отдаване на заслужената чест на легендата.

В историята ни влиза и големият брат на оперната певица- Александър Морфов. Български офицер, роден в Пловдив на 13 януари, който е известен най- вече като композитор на военни маршове. Музиката е сериозно застъпена в униатската българска католическа гимназия в Одрин, където учи той. Там той свири на флейта и изучава основни музикални теоретични дисциплини.  След гимназията в Одрин Александър Морфов постъпва във военното училище в София и успява да го завърши през 1902 г.  Още като юнкер пише първите си военни маршове („Ний ще победим, всички дружно кат‘ вървим“, 1900 г.), като именно тази дейност издига композитора до даденото му от народа звание „баща на българската войнишка песен“.

Най- известният сред маршовете, плод на неговото творчество, е „Изгрей зора на свободата“, познат още като „Марш на македонските революционери“. Написан през 1923 година, той има богата история: през 1944 година става неофициален химн на новосформираната НР Македония, но през 1948 е забранен от комунистическия режим в западната ни съседка, защото е определен като българофилски и фашистки. Парадоксалното в случая е, че точно с тази песен се открива първото общо събрание на АНСОМ (антифашистко събрание за народно освобождение на Македония), от този момент е избрана и за държавен химн. Днес маршът е все още „жив“- използва се като официален химн на ВМРО- БНД и на македонската патриотична организация в САЩ и Канада. Освен като пионер на войнишката песен, Морфов е и основоположник на българска хорова песен, образец за която се счита „Дамян танец води“.

Композиторът е бил изключително разностранно развита личност. Интересен факт е, че той е изобретател на нов вид флейта, както и на нов вид инструмент, наречен орфеин (с тембър на виола и виолончело). Освен на флейтата, той е бил виртуоз и на тези два инструмента. Морфов престава да свири след едно особено трагично събитие: атентатът в църквата „Света Неделя“. Там загива жена му, а той загубва долната си челюст.

За военните си заслуги е награден с орден :“За храброст“, 4-та степен. Морфов достига до чин подполковник, участва в Балканската и Първата световна война. Командир е на рота във военното училище и 7-ма пехотна дивизия. Уволнява се през  1922, а краят на живота му настъпва 12 години по- късно: на 19 април 1934 г. в град София.

Ще завършим с апогея на творчеството му, за който споменахме вече: „Изгрей зора на свободата“ и нейния текст:

Изгрей зора на свободата

Изгрей, зора на свободата,

Зора на вечната борба.

Изгрей в душите и сърдцата

на всички роби по света!

Тирани, чудо ще направимъ,

Ний чуждо иго не търпимъ,

Съ юнашка кръвъ ще ви удавимъ,

И пакъ ще се освободимъ!

Юнаци смели пак развиха

Окървавени знамена;

Комити нови забродиха

Изъ македонската земя.

Тирани ,чудо ще направим…

( припев – повтаря се )

Ечат гори, поля, балкани

Отъ бойни песни и Ура;

Сноватъ борците-великани:

Напред , готови за борба!

Тирани ,чудо ще направим…

( припев – повтаря се )

Насъ нищо вечъ не ще уплаши,

И тъй живеем день за день…

Свещени са горите наши ;

Изъ тех свободни ще измремъ!

ИЗГРЕJ ЗОРА НА СЛОБОДАТА

(препев на стандарден македонски јазик)

Изгреј зора на слободата,

зора на вечната борба!

Изгреј в душите и в срцата

на сите робови по светот!

Тирани чудо ќе направиме,

ние туѓо иго не трпиме,

со јуначка крв ќе ве удавиме

и па ќе се ослободиме!

Јунаци смели пак развиа

окрвавени знамиња.

Комити нови зашетаа

низ македонската земја.

Тирани чудо ќе направиме…

Одекнуваат шуми, полиња, планини

од бојни песни и “Ура”!

Одат борците – великани,

напред, готови за борба!

Тирани чудо ќе направиме…

Нас ништо веќе не ќе исплаши

и така живееме ден за ден.

Свети се горите наши,

во нив слободни да умреме.

Тирани чудо ќе направиме…

Вторият епизод от поредицата “Легендите оживяват” вече е тук! Както някои от вас знаят, през септември тази година обиколихме значителна част от Южна България в търсене на легенди, предания и митове. Идеята ни беше да запишем разказите на местни жители и краеведи  и по този начин да направим първата по рода си видео колекция от български митове и предания.

Във втория епизод от поредицата ще ви запознаем с едно неповторимо, но малко познато място. За Руенския манастир, който се намира над село Скрино, се счита, че е бил обитаван от големия български светец Иван Рилски. В това видео ви запознаваме с интересната история, както и с преданията, които вървят ръка за ръка с нея.

Това е само началото на мащабната поредица, чиято цел е постепенно да обхванем както Централна, така и Северна България. Приятно гледане.

Разказ за цялата обиколка може да прочетете тук.

Трейлърът на поредицата може да изгледате тук.

Всички излезли епизоди до момента може да гледате тук.

Петър Младенов – човекът с танковете

В края на 80-те България продължава да бъде най-верният сателит на СССР от всички негови съюзници. В Съветския съюз обаче текат промени, които скоро ще дадат отражение не само върху балканската държава, а и върху всички други „народни“ републики. След години на „геронтокрация“, в Русия властта попада в ръцете на по-свободомислещия Михаил Горбачов. Новият диктатор поема и нов курс, който нарича „перестройка“ – в огромната държава текат все по-бурно реформи за демократизация и либерализация на обществото, а също и с гарантирана самостоятелност (в известна степен) на предприятията и кооперациите. В Народна република България местният водач на БКП, Тодор Живков, също обещава промени в структурата на „социалистическото“ общество. В крайна сметка обаче възгледите му крайно се разграничават от тези на Горбачов и по този начин за пръв път между най-верния сателит и СССР възниква напрежение.

 Тази своеобразна колизия между двете държави води неминуемо и до последици.  С помощта на съветското посолство и дейната подкрепа на много комунистически дейци, Живков е принуден да подаде оставка като генерален секретар на БКП. Всичко това става с съдействието на негови приближени хора, хора, които по-късно яхват преспокойно „демокрацията“ – Димитър Станишев(баща на бъдещ премиер), Йордан Йотов, Андрей Луканов (по-късно премиер), Петър Младенов и др. Всичко това се случва на заседанието на Политбюро (основен орган на ЦК на БКП). Говори се, че Живков е бил убеден да подаде оставката си с идеята, че въпреки това ще запази най-високия пост в страната– председател на Държавния съвет на НРБ.

 Нещата обаче протичат различно за дългогодишния „първи“. На 10 ноември 1989г. е свикан пленум на ЦК на БКП. Той разглежда две точки. По първата Тодор Живков чете доклад за скорошно преминаване на икономиката на пазарен принцип, „съчетан с планово начало“. ЦК възторжено одобрява доклада му. Втората точка е свързана с приемането на оставката на Живков, предадена на предния ден. Макар да е установено по закон, „бай Тошо“ не е допуснат да произнесе своите заключителни думи. Именно тук той остава изключително изненадан – на поста генерален секретар е поставен Петър Младенов, а пленумът прави предложение Живков да се оттегли и от поста председател на Държавния съвет.

 Планът е добре скроен, на 17 ноември, след заседание на НС, Тодор Живков официално „пада“ от власт. Държавата, която доскоро ръководи, сега е в ръцете на неговите доскорошни съратници от БКП. В държавата започват да текат най-разнообразни обществени процеси. Скоро след падането на Живков опозицията срещу комунистите става явна, провеждат се свободни митинги, които се борят за ликвидирането на едноличното управление на БКП и за нов, по-демократичен ред. Петър Младенов, който заема постовете на Живков, се опитва да успокои събралите се на площада пред НС, те обаче бурно го освиркват.  Той се връща в сградата и гневен казва на своите съпартийци – „По-добре да дойдат танковете!“ – реплика, която скоро ще коства оставката му. Близо година по-късно България вече е по-различна. Член първи, а и много други членове от конституцията са премахнати, създадена е президентската институция, която замества най-висшия досега пост и се насрочват първите демократични избори от 45 години насам. Част от Държавна сигурност е премахната в името на новия курс, а армията е деполитизирана. Вината за тоталитарния режим е хвърлена върху Тодор Живков, който в началото на 1990-та е арестуван.

Бившият “първи” – Тодор Живков

 Строят най-накрая пада, както малко по-рано е направила и Берлинската стена. СИВ се разпада, а страните от Варшавския договор не са онова, което са били. Идва демокрацията… или поне така си мислят всички. Фактическата обстановка често е различна от онова, което се решава в НС, и онова, на което ни учат медиите. След  10-ти ноември единствено доскорошният диктатор Тодор Живков се лишава от своите правомощия. Наследниците на комунистическата партия се окопават добре с влияние и власт. В близките години фигури като Димитър Станишев и Андрей Луканов са водещи. Дейци на БКП и Държавна сигурност окупират икономиката и властта в страната. Тези политици знаят какво правят, с перестройката на Горбачов тоталитарната система в Източна Европа е обречена. Единственият начин те да останат във властта е сами да поемат инициативата и да „яхнат“ демокрацията.

 „Преходът“, започнал на 10-ти ноември, фактически се оказва дело на властимащите, които, макар и да отменят член първи от конституцията, продължават да държат България в свои ръце. До ден днешен призракът на ДС броди в ежедневието, а спорни личности заемат високи постове.

Интервю със създателите на тази невероятна стена може да прочетете тук.

Вековното развитие на българския народ ясно проличава в неговото майсторство. Ще ви разкрием уменията и таланта на българина в един особен вид изкуство, който и до ден днешен носи духа на отминалите времена. Ще ви разкажем за чудеса, които навремето хората са творили със собствените си ръце, израствали са от обикновени чираци до калфи, докато не са се превърнали в истински майстори. От нежните ръце на тъкачките през работилниците на умелите дърворезбари, ще ви пренесем чак до стоманените юмруци на ковачите, наследници на древни традиции – това са „Българските занаяти“.

В традиционните вярвания на редица народи по света златото има огромна предпазваща сила. Символ на слънцето и на огъня, благородният метал се асоциира с безсмъртието и вечността, към които човекът отправя поглед от дълбока древност. 

Златарството е сред първите занаятчийски дейности, които се развиват по българските земи още през новокаменната и каменно-медната епоха. У нас е намерено и най-древното обработено злато, датирано отпреди 6500 години. Приложението на златни предмети в бита и в църковните ритуали е традиционно. Учените смятат, че въпреки липсата на достатъчно сведения за приемственост, този занаят у нас има дълбоки исторически корени. Богатите златни украси в празничното облекло на българката са възпети в неизброими фолклорни образци. Златото присъства и при кръщаването на новороденото. Златна пара се слага и сред ритуалните погребални предмети. Сватбената китка, сватбеното знаме, дървото на коледарския цар – тези задължителни атрибути на големите традиционни празници непременно са обгърнати от златен варак (тънко златно фолио), украсени са със златни парички. Българинът вярва, че металът осъществява връзка със света на мъртвите, предпазва от зли очи и от уроки, осигурява плодородие и благосъстояние. Тези качества се пренасят и върху предметите, изработени от злато. А хората, които упражняват трудния занаят, се радват на голяма почит и уважение.

Златарството, наричано още „куюмджийство”, е много престижен занаят. Златарите били почитани наравно със свещениците, учителите и другите първенци на общността. Обучението продължавало дълго – най-малко три години. Бъдещите майстори трябвало да овладеят не само големи сръчности и умения, за да подчинят деликатния материал. В стремежа си да станат известни и търсени занаятчии някой ден, младите калфи се стараели от самото начало да намерят свой стил, да развият естетическо чувство и богато въображение. Особено голяма отговорност представлявало изработването на невестинското гиздило. Независимо от благосъстоянието на семейството, всяко момиче трябвало да прекрачи прага на новия си дом с богата украса от накити – златни или сребърни. Гиздилото е дар от бъдещия съпруг и е неотменна част от костюма на булката. Синджири, обеци, пафти, пръстен, специфични украшения върху главата (в зависимост от фолклорната област) – тези предмети може да увеличат или намалят своя брой, но тяхното присъствие било задължително в сватбения ден.

Едно невестинско гиздило майсторът-златар изработвал обикновено за около шест месеца. Понякога това време било изпълнено с тежки, безсънни нощи. Защото всяко гиздило трябвало да бъде различно. Ако държал на своето име, майсторът не бивало да се повтаря. Затова пък трудът му бивал богато възнаграден. Освен богата „плата”, златарите получавали и по едно агне. А те предавали сватбения накит с благословия: „Със здраве да го носите! Да остарявате и да побелявате! На внуци и правнуци да го предавате!”. Враца, Чипровци, Видин, Самоков, Панагюрище, София – в миналото тези градове са били средища на златарския занаят. В Панагюрище майсторите-златари имат значителна роля за икономическия и културен подем на града през 19. век. И до днес там съществува музей, който разказва за Панагюрската златарска школа. Показани са златните лъвчета, носени от участниците в Априлското въстание срещу османското владичество (1876г.), както и обковите на оръжието, изработени от майсторите като дар за родолюбивата кауза.

Източник: “Българска етнология”

ВИЖ ОЩЕ: ЗВЪНЧАРСТВО

ВИЖ ОЩЕ: БАКЪРДЖИЙСТВО

”Задължителни дестинации” е рубрика, в която ще представяме на вашето внимание всички онези райски кътчета от красивата ни родина, които заслужават да бъдат посетени и които по някакъв начин са свързани с българската история. Голяма част от тях са познати на всекиго, но ще се постараем да посочваме и не дотолкова популярни дестинации. Очакваме вашите предложения за рубриката!

В днешния брой на туристическата ни рубрика ще ви отведем на две магически места, намиращи се в необятните Родопи, които всички ние обичаме. Дестинациите, които ще ви представим, са популярни както сред нас, така и сред посетителите на България. Те ни очароват с автентичността и със странното, някак неестествено, спокойствие, което излъчват. Ако имате намерение да посетите Ковачевица и Лещен, си отделете поне няколко дни, защото определено има какво да се види. В следващите редове ще се опитаме да ви го докажем.

КОВАЧЕВИЦА

Ковачевица се издига на 1000 метра надморска височина в Западните Родопи. Приспада към територията на община Гърмен, на около 25 километра от град Гоце Делчев. Селото се намира в поречието на река Канина, по-известна като Кървава река. Климатът е милостив към местните, тъй като зимата е относително мека, а лятото – приятно и прохладно. Населението му днес се състои едва от 50 души, но за щастие тенденциозното обезлюдяване на българските села тук не се усеща в такава степен заради големия туристически поток.

Както се досещате, бързаме да пристъпим към историята на планинското селце, защото тя е наистина впечатляваща. Живот по тези земи има още от древността. Находки от надгробната могила в местността “Рударя” от късния период на желязната епоха и тракийското светилище от I хилядолетие пр. Хр. в местността “Козия камък” са само малка част от свидетелствата за богатото историческо минало. Северно от Ковачевица, в местността “Св. Константин”, са открити едни от най-ценните национални находки от края на IV и началото на III век пр. Хр. Това са “Бронзовия шлем” и “Бронзовата ризница”. В общи линии разположението на землището на Ковачевица в древността е било стратегическо, тъй като в близост до него е преминавал античен път, свързващ Никополис ад Нестум и Филипопол.

Счита се, че първите българи се заселили още от времето на ликвидирането на Търновското царство (1393 година). Тогава те се установили в няколко отдалечени и разпръснати махали, които не образували селище. Втората вълна от заселници, с която се свързва и самото създаване на селото, е от началото на XVII век, когато се извършвали най-масовите безчинства на поробителя, целящи да помохамеданчат българското население. След опожаряването на село Рибново, оцелялото население се установява на територията на днешна Ковачевица, около извор, сега голяма чешма, която носи името “Циганчица”.

За бързото разрастване на селото способствали много важни фактори, като например наличието на вода (над 15 извора и чешми), мек климат, обширни пасища и наистина богата природа, наситена с диворастящи лечебни билки и растителни видове. Земята тук е много плодовита и е майка на различни ябълкови, сливови, черешови и орехови насаждения. Разрастването на селото изисквало от населението да се занимава с различни занаяти. Придошлите от околните села се занимавали със земеделие и скотовъдство. За разлика от тях, дошлите от Западна Македония се занимавали с дюлгерство.

Ключово значение за развитието на Ковачевица изиграва фактът, че в селото никога не е имало турска администрация и населението е живеело относително спокойно по времето на османското иго. Именно това позволило на много будни местни хора да изградят облика на селото, така че то да се превърне в просветен и религиозен център. Един от символите на Ковачевица е църквата “Св. Никола”, която е най-ценният паметник на духовността в целия район. Храмът бил нужен на населението, защото му давал искрица надежда, че някой ден те ще живеят един по-достоен и спокоен живот. Именно затова той носел името на свети Никола – покровител на пътници, бежанците и гурбетчиите, каквото било коренното население на Ковачевица. Църквата е построена е през 1847 г. от прочутите местни дюлгери с доброволния труд на населението. По изискванията на турската власт тя е вкопана в земята и се намира в ниската част на селото. Камбанарията на църквата, построена през 1900 г., е дело на Уста Ангел Митев и Тома Марков. Камбаните били отляти на място от изкусни горнобродински майстори леяри от материали, дарени от цялото население.

Историята, свързана с трудно взетото разрешение от турските власти за построяване на храма, с времето се е превърнала в легенда, разказвана от местните. Родом от селото бил един виден търговец, който успял да намери признание чак в султанския двор в Цариград като изкусен бръснар. Към него се обърнали съселяните му, за да съдейства за издаването на разрешение, тъй като по това време било изключително трудно да вдигнеш нова църква. За голяма изненада на местните лично султанът подписал ферман за издигането на храм, подтикнат от таланта и уменията на своя личен бръснар, родом от Ковачевица. Единственото изискване било тя да не бъде висока, за да не се вижда отдалеч.

Свидетелство за културния подем на Ковачевица по времето на Възраждането е фактът, че в селото е построено първото килийно училище в Неврокопско, завършено още през 1820 г., в което първи преподаватели са местните свещеници. Там децата са обучавани за духовни лица до 1854 година. Първото светско училище в селото е открито през 1854г. в къщата на младия учител Никола Банев.

Волята за освобождение на будното местно население си проличава и в опитите им за отхвърляне на чуждата власт. Готовността си за саможертва в името на свободата жителите изразяват чрез всеотдайно поддържане на четите на войводите Славко войвода, Шимар войвода, Йордже войвода и известния Тодор Тетимов – Кануш войвода.

Често забравяме, че този край на България се освобождава по-късно отколкото голямата й част – едва през 1912 година, по време на Балканската война. Окрилени от желанието си за свобода, голяма част от местните мъже се включват във военния конфликт. Много от тях губят и живота си. За щастие резултатът е благополучен и Ковачевица влиза в пределите на Царство България.

След 1913 година селото забавя развитието си. Постепенно дюлгерството започва да запада за сметка на животновъдството и земеделието. Това се дължи на наистина големите владения, с които бившите дюлгерски родове разполагат. През 50-те години на XX век, някогашната голяма Ковачевица започва да обезлюдява постепенно. От население, наброяващо 2000 души при жилищен фонд от 300 къщи, още през периода 1938-1940 г. то спада на 1229 жители. Днешните жители са едва 50-60 души.

Друг интересен факт, свързан със селото, е афинитетът на сценаристи и режисьори да заснемат филмите си тук. Снимките за над 20 чуждестранни и български продукции са осъществени на територията на селото, сред които вероятно най-яркият е “Мъжки времена”.

Остава един важен въпрос, свързан с историята на селото – откъде произлиза името на Ковачевица? Тук отново срещаме различни легенди и предания, чрез които местното население си обяснява името на селцето. Историята гласи, че един от преселниците в началото на XVII век бил Марко Ковача. Той бил наистина изкусен майстор със златни ръце, който заради умението си бил един от първенци в града. Жена му, Гина Ковачевица, била силно уважавана и търсена от всекиго за съвет или помощ. С времето станало нарицателно да се казва “Отивам при Ковачевица”, когато някой тръгнел от долната към горната махала, където се намирала къщата на ковача и съпругата му.

Време е да поговорим и за облика на Ковачевица. Едва ли нещо различно от архитектурното богатство на това планинско селце предизвиква интерес у всеки посетител. Всичко тук е типично и уникално. Никое друго място не прилича на това.

Ковачевските къщи, както въобще родопските къщи, са солидни каменни постройки със зидария, която не можем да видим никъд другаде. Тя е майсторски обработена и изключително специфична. Технологията на градеж обаче е наистина много проста: подредени недялани камъни, споени с размекната пръст. Простият начин на подредба наистина дава неочаквани резултати. Масивните зидове са изключително здрави и трайността им е проверена от столетията, а и естетически тази каменна мозайка е неповторима. Тънките, патинирани от времето, дървени кошаци, разделящи каменната зидария на хоризонтални пояси, внасят човешки мащаб и декоративна звучност на строгите каменни повърхнини. Ковачевските дюлгери са оставили своя отпечатък и върху дървената част от къщата – врати, прозорци и всякакви отличителни детайли.

Ковачевските къщи имат строга дисциплина по отношение на функциите на стаите. На базата на довъзрожденското жилище, през втората половина на XVIIIв., се издигат дву- и три-етажни къщи с еркерни наддавания на втория и третия етаж и тесни калдаръмени улички.Първият етаж винаги е пригоден за животните или за селскостопански нужди. Жилищната част се помещава в горните един или два етажа. В ковачевската къща съществуват два вида групи помещения – група на отворените части на сградата – “потон” (чардак) и група на затворените части на сградата – стаи с огнища, килери.

Утвърждаването на този определен тип къща  е свидетелство за развитието на строително-архитектурната школа в Югозападните Родопи с център с.Ковачевица, чиято архитектура е едно от най-високите постижения на българския строителен гений през Възраждането. Резултатът от работата на дюлгерите не е случаен. Строителните постижения на това село се коренят в професионализма, предаван като фамилна традиция от дюлгерите, но и от работата на гилдията като цяло, в която имало строга организация, йерархия и контрол.

С това приключва и частта, посветена на Ковачевица. За нас в това село има нещо магическо, нещо мистично. То сякаш успява да ти предложи всичко, от което имаш нужда. Всичко, което ти е необходимо, за да се откъснеш от еднообразното всекидневие. Необикновената природа, тайнствената атмосфера на Родопите, чистият въздух, спокойната среда и гостоприемството на местните са причините, поради които всеки дошъл тук нарича това място “приказка от дърво и камък”. Ако все още не сте го посетили, не се колебайте къде да бъде следващата ви почивка.

В следващите редове ви пренасяме на едно място, което не отстъпва по никакъв начин на Ковачевица, даже напротив – често двете дестинации вървят ръка за ръка. Селата  се намират на 8 километра едно от друго, а живописният път, по който ще минете, може да бъде срещнат само в Родопите.

ЛЕЩЕН

Първото нещо, което ще ви посрещне в село Лещен, е гледката към накацалите по стръмните склонове на планината къщички, изградени в ковачевския архитектурен стил. Те още пазят в себе си истинския дух на българското село.

Сред архитектурните паметници се откроява църквата „Св. Параскева”, датирана към 1836 г., и Килийното училище. Стенописите на църквата изпъкват с едрия си щрих и ярките си цветове. Според исторически сведения от края на 19. и началото на 20. век, Лещен е предимно българско село в Неврокопска кааза.

В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Лещен е посочено като село с 59 домакинства и 200 българи. През 1889 година Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) отбелязва Лещен като село с 56 български къщи.  ”Лящин, / Лещен / село в полите на един доспатски клон, 1/2 час до левия бряг на Канина. Пътят от Неврокоп до Фотовища е равен, а оттук се захваща тесен и стръмен. Обикновен ход захваща 4 часа. На първо място стои скотоводството. Българска църква. Къщи 56, българе. Най-последно българско село; отвъд захваща Рупчус. Като най-затънтено в Лящин селянете са страшни суеверци. За да се лекуват или съветват от цялата околия, дохождат при врачките в Лящин.”

Някога местните жители се препитавали с дюлгерство, ковано желязо и добиване на златоносен пясък. Автентичността на миналото, естествената природна красота, примесена с изкуствено придадения й модерен туристически облик, доставят на посетителя едно неповторимо преживяване. Архаичният дух все още обитава и главната калдаръмена улица, откъдето всеки може да си купи интересни сувенири за спомен.

Други интересни природни забележителности, които може да посетите, са изпълненият с вековни букови и елови гори резерват „Тъмната гора”, каньонът на река Канина, местността Синият вир, скалните образувания “Козият камък” и “Черната скала”, известни още като тракийските съкровища. Някога върху голямата скала “Козият камък” е имало много дупки с правилна кръгла форма, еднакъв размер и дълбочина, но мястото бива взривено от иманяри и днес те вече не могат да се видят.Определено село Лещен и района около него обещават една хубава почивка сред природата и автентичността на старо българско село.

Източници: “Българска етнология” ; http://www.kovachevica.com/bg/Brochure/;

ВИЖ ОЩЕ: РОПОТАМО
ВИЖ ОЩЕ: БАНСКО

“Сливи за смет” е българска народна приказка, която, за разлика от авторовите, които са измислени от конкретен автор, е плод на мъдростта на народа. Както повечето от нас знаят, ежедневието на българите в далечното минало е било разделено – мъжете са вършили тежката и уморителна работа на полето или в работилницата, докато жените били задължени да поддържат реда в къщата и да се грижат за децата. Работните хора се радвали на особена почит, защото с тях имало хляб на масата и вкъщи винаги било весело. Именно затова българския фолклор неведнъж извежда на преден план ценностите на трудолюбието. Неслучайно от малки израстваме с поговорки като: „Работата краси човека, мързелът го грози.“ или „Няма добро без пот.“. Това е, защото трудът е заемал централна роля в българския бит столетия наред. Считан за незаменим добродетел, той е в основата на сюжета на много български битови приказки.

СЛИВИ ЗА СМЕТ

Един селянин имал син. Когато той пораснал вече за женитба, баща му почнал да мисли как да го ожени за добра мома, тъй че да са си лика-прилика.

Мислил, мислил и най-после намислил. Натоварил една кола със сливи, па тръгнал по селата да ги продава.

— Хайде, давам сливи за смет, сливи за смет.

Жени, моми, баби и булки – разшетали се да метат къщите и да се надпреварят коя повече смет да събере, та повече сливи да вземе.

Пък смет дал Господ, колкото искаш. Една носи цял чувал, друга – крина, трета – пълна престилка. Носят и се хвалят:

— Леле, гледай колко смет събрах из къщи. Добре, че дойде такъв щур сливар да му го дадем, че да го не тъпчим по кьошетата!

— Аз тая смет събрах и още толкова имам да събирам.

— Пък аз цяла година да събирам, не мога я събра. То се насъбрало, насъбрало – колкото искаш. Сега на бърза ръка посметох малко, че ми се ядат сливи.

И човекът събирал смет, давал сливи. Всички доволни и той весел, не може да се насмее и нарадва.

Най-после дошло едно хубаво момиче. То стискало малко смет в една кърпа. И рекло сливи да купува.

— Е-е, хубава девойко, много малко си събрала! За толкова смет какви сливи ще ти дам?

— Донесла бих и повече, чичо, ама нямаме. И тая не е от нас, дадоха ми я съседите, задето им помагах да метът. Човекът, като чул това, много се зарадвал. Такова чисто и работливо момиче, което не държи в къщи прашинка смет, ще бъде най-добра къщовница.

И той я поискал за снаха. Оженил сина си за нея и много сполучил.

КРАЙ.

ВИЖ ОЩЕ: КРАЛИ МАРКО
ВИЖ ОЩЕ: ЖИВА ВОДА