С падането на комунистическия режим в България в политическия живот на страната настъпват драстични промени. За да могат те да се осъществят по някакъв регламентиран път и преминаването от един политически строй в друг да се извърши по-възможно “най-безболезнен” начин за обществото е нужно наличието на основен закон, който да регламентира целия този преход и бъдещото развитие на държавата. Именно заради това една от основните задачи на политическия елит в първите години на т.нар преход е изработката на нова конституция. За да се случи това обаче трябва да се извърви значителен път, свързан с с широки дискусии, които да помогнат бъдещия основен закон на държавата да бъде възможно най-добър и в унисонс с развитието на останалите европейски демокрации. За целта е свикана национална кръгла маса, в която взимат участие представители на управляващата комунистическа партия и нейните съюзници и също така представители на нововъзникналата опозиция. Тя е своеобразен „предпарламент”, като задачата й е да изчисти пътя към първите свободни избори след промяната, които да позволят свикването на Велико народно събрание, което е единствения орган, който може да приеме нова конституция.
Работата на националната кръгла маса преминава през две фази. Първата е свързана с подписването на споразумение за преобразуване на политическата система и деидеологизирането на конституцията от 1971 година. Това е изключително важно решение, тъй като в първите години (до приемането на сега действащата конституция) основния закон на държавата е бил този приет през 1971 година, а за да може той да “работи” в новите условия деидеологизирането му е било задължително. Други изменения, които са нанесени в старата конституция са възстановяването на политическия плурализъм, въвеждането на принципа за разделение на властите, въвеждането на президентската институция и премахването на ДС. Втората фаза се свързва със създаването на условия за провеждане на избори за Велико народно събрание, което на свой ред трябва да приеме новата конституция на държавата, както и нов избирателен закон.
След като през юни месец 1990 година се провеждат изборите за Велико народно събрание става ясен съставът му. След това то започва и същинската си работа, която трае малко над година – от 10 юли 1990 до 2 октомври 1991 г., когато то се саморазпуска. Една от най-важните му задачи е да изработи новата, демократична, конституция на България. През есента на 1990г. във ВНС са внесени 16 проекта за нова конституция – 8 официални и 8 неофициални – от частни лица и организации. Логично, в повечето от тези проекти никой не си позволява да оспорва републиканската форма управление, която е най-широко застъпена в световен мащаб по това време.
В крайна сметка Конституцията е приета на 3-4 етапа плюс окончателното официално подписване на проекта. 309 народни представители подписват проекта, като по този начин е надхвърлено изискването за квалифицирано мнозинство и легитимността на новия основен закон не може да бъде поставян под въпрос. В този момент обаче възниква и въпросът дали е необходим референдум за приемането на Конституцията. Тази практика не е непозната за някои чужди държави от този период като Литва например, чиято демократична конституция е приета именно след всенародно допитване. В крайна сметка в България, след продължителни дебати, се решава именно кфалифицираното мнозинство да приеме конституцията (тоест ВНС).
Самата Конституция се характеризира като либерално-демократична. Тя съдържа в себе си един политически проект за бъдещото развитие на страната. Този проект е фиксиран в преамбюла й – България ще се изгражда и развива като демократична , правова и социална държава. Според член първия , алинея първа, България е провъзгласена за република с парламентарно управление. Конституцията утвърждава многопартийната система, като провъзгласява принципа за политически плурализъм. Държавната организация се изгражда на основата на разделението на властите. Освен това тя регламентира публична и частна собственост и провъзгласява принципите на пазарната икономика. Относно държавните структури и осъществяването на властта също са внесени съществени изменения спрямо предходната конституция. Предвижда се създаването на президентска институция, учредяването на Конституционен съд, обособяването на единна съдебна власт с три подсистеми. Хуманизмът, законността, равноправието на гражданите и демократизмът са други от основните и най-важни принципи на сега действащата конституция.
В заключение можем да кажем, че Конституцията не е съвършена, но тя е реално демократична и съответстваща на съвременния етап от развитието на България. Тя създава конституционни предпоставки за развитие на гражданско общество и правова държава, за демократизиране на социалното управление. Основното и социално предназначение е да създаде необходимите държавни структури, както и юридически предпоставки и механизми, които гарантират прехода към демократично управление на обществото, в което основна ценност е човека.