Днес ние от екип “Българска история” ще ви разкажем за историята на една твърде интересна личност. Името му вероятно ще предизвика у вас хубави, или пък не чак толкова хубави спомени от часовете по история. Човекът за когото ще ви говорим е роден под името Стойко Владиславов но в историята определено остава със своето духовно наименование – Софроний Врачански. Информацията с която разполагаме за него е твърде оскъдна, но ще се постараем да разкажем максимално подробно. Бъдещият духовник е роден в Котел в семейството на търговец на добитък. Макар и в неподходяща за това среда, Стойко развива интерес към образованието. Учи в килийното училище в родния си град по славянски и гръцки черковни книги. Като поотраства е принуден да работи като абаджия, но се забелязва и стремежът му към духовни занимания. През 1762г. е ръкоположен за духовник и приема да служи на светата църква. Вече достигнал известни познания, той намира нов поминък в живота си – става даскал и книжовник в Котел. Именно в това градче, през 1765г. съдбата среща Стойко с една твърде интересна личност – монахът Паисий. Двамата веднага намират общ интерес, а Софроний е пленен от това което новодошлия му показва. Отец Паисий представя на духовника своята ”История славяноболгарская”, която в близките години ще изиграе ключова роля за историческото развитие на България, както и за бъдещето на нейния изтерзан и поробен народ.
Котелският светец е толкова впечатлен от огромния труд, който Хилендарският монах е положил, че решава да направи нещо също толкова историческо. Софроний прави първия препис на книгата, известен като Софрониев препис и започва да се занимава сериозно с нейното разпространение. В следващите години духовникът предприема пътуване до Света гора, а през 1792г. напуска родното градче за да служи в енорията в Карнобат. Отива в с. Арбанаси в манастир, а на 17 септември 1795-та е ръкоположен за епископ във Враца под името Софроний. Там развива обществена дейност и по някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани. Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди. Все по-трудни стават епископските му задължения, след случили се размирици във Враца (от войските на видинския паша Осман Пазвантоглу – 1797) напуска града и се скита из Северозападна България. За три години се задържа във Видин, където пашата Пазвантоглу управлява града като полунезависим владетел. Този период е много важен за изясняване на целите на Софроний. През 1803 г. духовникът заминава за Букурещ – отново по народополезни дела. Там служи като висше духовно лице. От епископската длъжност е освободен по негово настояване, но продължава да се подписва като Софроний Врачански.
Софрониевият преписна “Часослов”
От 1806 г. до 1812 г. е един от най-видните представители на българския народ в отношенията с руското командване след руско-турската война. Той, заедно с капитан Георги Мамарчев организира във Влашко военен отряд, който нарича “Българска земска войска”. Частта е съставена от български доброволци, ръководени от гърка Димитриос Ватикиотис. Земската войска взема участие във войната между османците и царска Русия, като българите се бият изключително смело срещу своите дълговековни поробители. Софроний Врачански прекарва последните години от жизнения си път в манастир край Букурещ. Там остава до смъртта си. Историците и до днес изказват различни мнения за точната дата, на която си отива големият български светец. В науката най-прието е да се датира по последния подписан от духовника документ, сиреч на 2 август 1813 г. Същата година Д. Попски пише ода в памет на котленския светец. Освен преписите на паисиевата “История славянобългарская” Софроний Врачански оставя зад себе си и много значимо за родното Възраждане творчество. Голямата част от него той пише по време на периода на престой в Румъния. Емблематичен е ”Кириакодрумион, сиреч Неделник” – сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината, написани въз основа на славянски и гръцки източници – единственото отпечатано съчинение на Софроний Врачански. Сборникът има историческо значение – поставя началото на новобългарската печатна книга – и налага говоримата реч като език на книжнината. Тя е широко популярна сред народа под името “Софроние”. Пише и друг сборник “Неделное евангелское толкование”. В историята остава и неговото лично житие, което пише сам – ”Житие и страдания грешнаго Софрония”. Показателен е фактът, че в заглавието на последната творба той сам се нарича грешник, макар делото му да е било изключително свято за майка България. Най-голямо признание светецът от Котел получава през 1964 г., когато на 31 декември е канонизиран от Българската православна църква. Паметта на духовника официално се чества на 11 март.