Дълго време сайтът съдържаше единствено и само материали, свързани с историята, както е и редно, разбира се. Понякога действителността, която ни заобикаля ни пречи да се ограничаваме само с миналото, макар за нас то да е повече от съществено. Именно заради това и си позволяваме да публикуваме подобни коментари. Конкретно този е дело на един от нашите редактори – Марио Мишев.
Днес е 19-ти септември. Велик ден. Славен ден. Точно преди 95 години на тази дата официално приключва един драматичен, преломен и емблематичен момент от миналото ни. Край Дойранските поля българите нанасят невиждана до момента победа на съюзените английски, френски и гръцки войски. Този триумф е толкова грандиозен и така трудно постигнат, че у мен се появява недоумение как е бил възможен той. Далеч по-малобройната българска войска, изморена от дългите месеци, условия и стрес, успява да удържи храбро позициите си, така че само за няколко дни да нанесе ключовия удар, в който да намерят смъртта си над 60 000 вражески войни и едва 494 българи. При изстреляни 350 000 чужди снаряди, даваме едва 9 жертви. В съотношение 1:7 българите показват на какво са способни.
Военната доблест на българите, перфектното изпълнение на задачите им, както и може би съвършената военна стратегия, подготвена от висшите офицери, кара целият свят да устреми погледите си към тази битка и да се изуми от резултата й. След сражението пристигат военни специалисти от редица западни страни, които се заемат с анализ на действията. Всички те са единодушни – не са много армиите, които са способни на това. 20 години по-късно главнокомандващият на английската армия ще приеме българската делегация, водена от генерал Владимир Вазов с думите: “Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!”
Нека обаче се върнем с гръм и трясък в реалността. Някои от нас биха си задали въпроса – и какво от това? Какво като преди век сме постигнали някаква си победа, с която или без която, днес всичко би било идентично. Какво от това, че хора като Димчо Дебелянов са избрали да умрат край Дойран и да дадат единствения си живот на бойното поле, защитавайки родината си?
Днес е един тъжен ден за мен. Един от онези дни, наред с 3-ти март, 6-ти септември, 18-ти февруари, в които лицемерно и лъжливо всички ние си спомняме за онези герои, които дори не можем да си представим, че са били обикновени хора, точно като самите нас. Смятаме, че те са хора, извадени от комикс, които са нямали своите проблеми, семейства, деца и житейски трагедии. Смятаме, че за тези времена е било нормално да отидеш на фронта и да умреш и това не е пречело на никого. Не си представяме, че зад всяка смърт на войник стои една опечалена съпруга, която трябва да отгледа 5-те си деца напълно сама. Не си представяме, че е имало майки, които изпращат 16-годишните си синове в боя с пълното съзнание, че вероятно няма да ги зърнат отново. Не си го представяме, защото сме недодялани егоисти.
Егоисти. Егоисти, които не уважат миналото, корените и родината си. Егоисти, които честват 2-ри юни, защото така е прието и защото ако не застанем мирно за една минута, другите ще си кажат, че сме простаци и безхаберници. Какво сторихме реално за тези личности, които уж почитаме? Отидохме ли да им поднесем едно цветенце и наум да им благодарим, заради това, че са ни позволили днес с гордост да носим названието българи? Отидохме ли да видим в колко ужасяващо състояние са войнишките гробове? Седнахме ли да обясним на малките деца кои са тези личности и как те трябва да ни служат за пример? Поинтерсувахме ли се, че някогашното военно летище в Свиленград, което е било първото такова в света, в момента е превърнато в сметище? Направихме ли нещо, за да променим това?
Не знам кое е онова, което ни докара дотук. Не знам кое ни докара до момента, в който не можем да изброим 5 стихотворения на Ботев и да назовем имената на няколко велики учени, които целият свят познава, но не и ние. Как стигнахме до момента, в който да забравяме, че страната ни е единствената в Европа, която е запазила името си от създаването си до днес? Не знам кое ни доведе до тази страшна и гнусна апатия към всичко българско. До това, че смятаме, че един “like” във Facebook на патриотична публикация е достатъчен, за да се ударим в гърдите и да заявим, че се гордеем с това, че сме българи. Защото не се гордеем. Срамуваме се.
Срамуваме се. Срамуваме се, че сме най-бедната държава в Европа. Срамуваме се, че нашите деца биват провъзгласявани от различни социологически агенции за най-тъпите. Срамуваме се, че ни управляват крадливи политици. Срамуваме, че престъпността в страната е рекордна. Срамуваме се, когато някой необразован “западноевропеец” не знае къде се намира България на картата и някои от нас предпочитат да си замълчат.
Позволяваме да бъдем тъпкани от всеки, постоянно, всекидневно. Позволихме да ни отнемат всичко идентично, гледайки като телета този процес. Позволихме държава едва на едно десетилетие да ни открадне историята. Позволихме млади момчета да извършват гавра над портрети на родолюбиви българи. Позволихме образованието да бъде девета дупка на кавала за младите хора. Позволихме градената с векове българска култура да се изпари някъде. Позволихме цялата интелигенция да отиде на запад, а тази, избрала да остане тук, да тъне в мизерия. Позволихме българските села да обезлюдяват и хората там са умират гладни. Позволяваме си да твърдим, че времената са тежки и решение на проблемите ни няма. Когато всичко зависи от нас самите.
Повтарям – всичко зависи от нас самите. Така както победата през далечната 1918 година е зависила само от нас самите и от никой друг. Сами я отвоювахме, с кръв и жертви. Сами застанахме в окопа, за да се защитим от хората, които заплашват семействата ни. Сами взехме пушката, преглътнахме страха и дадохме живота си. Нима сега е толкова трудно да си припомним всъщност от колко велик народ произлизаме и отново да се изправим на крака, спирайки да хленчим?