Спорно е кога е поставено началото на антифашизма в България и доколко действията на българските леви сили против местните власти могат да бъдат определяни като антифашизъм. Преди 1989 год. за първата масова антифашистка проява у нас се счита избухването на Септемврийското въстание, организирано от комунистите през 1923 год. Вследствие на неговото потушаване и на последвалите кървави събития в страната, много от кадрите на комунистическата партия са убити, затворени или принудени да емигрират, най-вече в СССР. Избивани са и дейни комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали във въстанието. На места партийните организации са практически обезглавени. След претърпяното поражение лидерите му Георги Димитров и Васил Коларов бягат в Югославия, а оттам в Съветския съюз. Някои от бунтовниците остават в страната и действат като чети в планините. В българската марксическа историография от периода 1944-1989 година, Септемврийското въстание се описва и като първото антифашистко въстание в света, а правителството на Цанков – като фашистко (след 10 ноември 1989, обаче повечето български историци отхвърлят идентификацията на режима на Цанков с фашизма), а съпротивата срещу властта от страна на комунистически и прокомунистически сили до 9 септември 1944 година се разглежда като антифашистка.
Веднага след започването на военните действия на Източния фронт по време на Втората световна война българските комунисти, направлявани от Коминтерна, започват „курс на въоръжена борба“ срещу войските на Третия райх и българското правителство на Богдан Филов. Партизанското движение в България е организирано от Българската работническа партия (БРП(к)) и обхваща периода от 24 юни 1941 до 9 септември 1944 г. За разлика от окупираните страни, където партизанското движение е насочено срещу окупатор, в България то е насочено срещу собственото правителство, което е официален участник в Тристрания пакт по време на Втората световна война. Този факт дава отражение върху размаха, целите на движението и конфликта, който има характер на Гражданска война. Изразява се във въоръжени партизански действия срещу Вермахта и държавната власт в България, включително и терористични атаки. То е подкрепяно предимно от просъветски и прокомунистически ориентирани симпатизанти и активисти.
На 23 юли 1941 година започват емисиите на Нелегалната радиостанция „Христо Ботев“, която излъчва от Москва. На честотите ѝ Вълко Червенков, Васил Коларов, Георги Димитров и Станке Димитров призовават българите към неподчинение на правителство и на немските представители. Началните прояви са изпращане на протестни телеграми и петиции, обявяващи се против участието на България в Тристранния пакт. В някои от фабриките, чиято продукция се използва от Вермахта, работници саботират производствения процес. Първите прояви на партизанско съпротивително движение в България имат по-скоро принудителен характер. Макар целите на бъдещата въоръжена борба да са определени поне за БРП още вечерта на 22 юни – “Пред него [българския народ] стои колосалната задача да не допусне по никакъв начин използването на своята земя и на своята войска за разбойническите цели на германския фашизъм”, мощен тласък на партизанското движение дават предварително замислените от българското правителство по указание на германците масови арести, които започват още на 22 юни 1941 год.. До 2-3 юли са арестувани и изпратени в създадените от профашистката власт концентрационни лагери малко над 4000 комунисти (Г. Димитров, Дневник, 3 юли 1941 г.). По време на участието на България във Втората световна война, прогерманското правителство създава система от концлагери, в които депортира противници на политиката си, а по-късно и съветски военнопленници. По-известни лагери са Еникьой, Гонда вода, Свети Кирик, Лебане. По същото време се създава и лагерът на остров Белене, използван и по време на тоталитарното управление след 9.9.1944 год. Първите партизани и партизански отряди неминуемо ще трябва да се свържат именно с тази репресивна мярка.
Първите създадени партизански групи и чети през лятото и есента на 1941 г. са в района на Разлог, Дупница, Батак, Ловеч и Средна гора. Смята се, че най-рано организирана е тази на Никола Парапунов, с пръв четник Иван Козарев. Политическото ръководство се осъществява от Политбюро на БРП (к). Ръководи се оперативно от Централната военна комисия на БРП (к) с командир Цвятко Радойнов и членове Христо Михайлов, Боян Българанов, Петър Михайлов, Гочо Грозев, Георги Минчев, Иван Масларов, Димо Дичев. Сътрудници са Антон Иванов, Антон Югов, Петър Богданов, Никола Вапцаров, Антон Попов, Атанас Романов. През първата година на въоръжените действия БРП се осланя най-вече на бойните групи, а не на четите. Те извършват саботажни акции: палежи и взривяване на складове за оръжие, облекло и горива, на комуникационни връзки, предприятия, железопътни линии. Дело на бойните групи са и терористични акции – убийства на видни ръководители на политическия апарат, полицията, армията и Вермахта. Дейността им нанася удар по подкрепата за властта в България. Властите разкриват и обезвреждат голяма част от участниците в тях.
В края на лятото на 1941 година, със съветски самолети и подводници в България са изпратени, разделени в три групи, начело с Цвятко Радойнов, Христо Боев и Георги Янков, 55 дейци на БКП с цел да оглавят въоръжените действия. Според едни източници това е дело на Задграничното бюро на БКП. Според други десантът е по директно нареждане на НКВД, което не е съгласувано предварително със Задграничното бюро. Акцията се оказва прибързана, лошо организирана и не дава очаквания резултат. Голяма част от изпратените са заловени от полицията. Част от изпратените са съдени в т.нар. процес на парашутистите. Някои са екзекутирани. Оцелелите от т.нар. групи на „подводничарите“ и „парашутистите“ по-късно стават едни от най-известните партизански водачи. Самият процес е наказателен съдебен процес срещу група от 27 български комунисти-политемигранти. Процесът срещу обвиняемите се гледа от 9 юни 1942 година при закрити врати от Софийския военнополеви съд. На 26 юни съдът издава смъртни присъди на 18 от подсъдимите: съветския полковник Цвятко Радойнов, Трифон Георгиев, Васил Цаков, Иван Изатовски, Андон Бекяров, Димитър Димитров, Васил Вълчанов, Стефан Маринов, Борис Томчев, Делчо Наплантанов, Август Попов, Георги Кратунчев, Иван Йорданов, Мирко Станков, Симеон Филипов, Иван Щерев, Мильо Минчев и Димо Астаджов. Същият ден те са разстреляни на стрелбището на Школата за запасни офицери в София. Сред осъдените в процеса е Лъчезар Аврамов (смъртна присъда, заменена с доживотен затвор, поради непълнолетието му), по-късно един от ръководителите на БКП и вицепремиер в кабинета на Тодор Живков.
На 13 декември 1941 г. България обявява “символична” война на САЩ и Великобритания, която по-късно се превръща в реалност с трагични последици. Междувременно през м. април 1942 година заради предателство е арестуван и по-късно екзекутиран почти целият състав на Централната военна комисия на БРП. Подсъдимите са обвинени по Закона за защита на държавата за участието си в партизанското движение в България и в дейността на бойните групи. Обвиняемите са подложени на жестоки изтезания в Дирекция на полицията. Съдебния процес се води в сградата на Телеграфо-пощенското училище в София. На 23 юли 1942 г. Софийският военнополеви съд издава 12 смъртни присъди. В стрелбището на Школата за запасни офицери са разстреляни Антон Иванов, Антон Попов, Атанас Романов, Петър Богданов, Никола Вапцаров и Георги Минчев.
На 5 юли 1942 г. САЩ обявяват война на България. Така страната се оказва в положение на фактически участник във Втората световна война. Малко след това по Нелегалната радиостанция „Христо Ботев“ Георги Димитров обявява програмата на Отечествения фронт – коалиция между БРП (к), БЗНС „Пладне“ и Политическия кръг „Звено“. Тя се обявява за „недопускане на участието на български войски на Източния фронт срещу СССР, за изтегляне на българските войски от територията на Югославия и Гърция, за скъсване на съюза с Германия и прекратяване на износа на зърнени храни за нея, споразумение с другите балкански държави, приятелски отношения със СССР, Великобритания и САЩ, възстановяване на гражданските свободи, отмяна на противоконституционните закони, неизползване на армията с противонародни цели, разпускане на профашистките организации на ратници, бранници, легионери и други подобни, изкореняване на расовата омраза.“
През лятото на 1942 г., след разгрома на ЦК на БКП, комунистическото ръководство решава да отмъсти на властта с политически убийства. През цялата си история Българската комунистическа партия държи в арсенала си терора като политическо оръжие, а в някои периоди той е главното й средство за борба. Изпълнението на “присъдите”, както ги нарича Цола Драгойчева, е поверено на Славчо Бочев, наричан Радомирски. Този 30-годишен комунист се отличава сред другите с големия саботаж, който извършва по своя инициатива. Заедно с петима другари през есента на 1942 г. той запалва склада на кожухарската кооперация “Свети Илия” на ул. “Лавеле” в София, пълен с кожухчета, ушити за германските войници на Източния фронт. За това е осъден задочно на смърт. След тази акция ръководството на компартията му възлага да подготви бойна група за терористични действия в градски условия. В ядрото й влизат трима от съучастниците му в първия саботаж Виолета Якова, Иван Бураджиев и Иван Тодоров. Това са т. нар. градски комунистически партизани в България през годините на Втората световна война, които по време на комунистическия режим са обявени за герои. Спомените на оцелелите са многократно преиздавани, посветен им е даже игрален филм “Черните ангели”. Към групата на Славчо Радомирски са придадени най-опитните терористи от други подобни партийни подразделения. Така се формира отряд от 14 нелегални, разделен на двойки. За по-голяма конспиративност двойките се състоят от мъж и жена, така че да приличат на влюбени. Всички са млади най-възрастният е на 27 години, най-младата на 17. Въоръжени са с пистолети и бомби. Бойните групи тренират главно из Витоша, където скитат от хижа на хижа като туристи. Така те хем са далеч от любопитни очи, хем имат добри условия за физическа подготовка и упражнения по стрелба. Единствено там всички се събират заедно, но не знаят истинските си имена, а само псевдонимите си. Митка Гръбчева например е ту Пенка, ту Стефка, ту Огняна, Никола Драганов Гуджо, Кирил Хлебаров Калмика, и т. н. Когато слизат в града, се пръскат по двойки и никой не знае каква е задачата на другия тандем. Радомирски изисква от хората си желязна дисциплина и ги кара стриктно да спазват правилата на конспирацията. Адресите на нелегалните квартири са най-дълбока тайна дори помежду им никой не бива да знае къде живее другият. От началото на февруари 1943 г. бойните действия започват. Генералната репетиция е убийството на дърводелеца Никола Христов Кутуза. На 8 февруари 1943 г. Кутуза е застрелян в работилницата си от Станю Василев, защото пистолетът на партньорката му Виолета Якова засича. Охраняващата двойка Славчо Радомирски и Величко Станев, осуетява преследването на убийците. Този инцидент показва колко важно е терористът да не действа сам. Веднага след това Виолета Якова и Иван Бураджиев започват да следят ген. Луков ден след ден. Якова с два изстрела в сърцето убива Христо Луков пред очите на дъщеря му. Дебелите стени заглушават изстрелите и двамата атентатори се измъкват необезпокоявани от квартала. Директорът на полицията Антон Козаров лично посещава местопроизшествието. София е блокирана и претърсена, а по инициатива на министър-председателя Богдан Филов е обявена награда от 300 000 лева за залавянето на терористите, но всички мерки са безрезултатни. Верни на конспиративните правила, хората на Радомирски изчакват няколко седмици, преди да нанесат следващия си удар. На 15 април сутринта пред кантората му на ул. “Калоян” е застрелян Сотир Янев. Убиецът е Никола Драганов Гуджо. Отново следва месец без акции и на 3 май по обяд две двойки вече дебнат следващата жертва пред дома й на бул. “Евлоги Георгиев” 60, близо до Орлов мост. Митка Гръбчева и Величко Станев трябва да убият полковник Атанас Пантев, бивш директор на полицията и председател на Върховния касационен съд. Подсигурява ги двойката Леон Калаора и Виолета Якова. След извършените покушения полковникът е с двама души охрана, но тя не влиза в сградата. Гръбчева и Станев се вмъкват незабелязани след него и го застрелват пред вратата му. За тяхно нещастие в този момент един съсед влиза във входа и вдига тревога, но с помощта на охраната си двамата успяват да се измъкнат. След атентата София е поставена под двудневна блокада. Заловени са 50 търсени от полицията комунисти, от които 9 със задочни смъртни присъди, но не и самите убийци. Това е и последната им успешна акция. Aтентаторите обаче се провалят неколкократно в опита си да убият един обикновен радиоинженер Кулчо Янакиев, който успешно засича и заглушава предаванията от съветска територия върху вълната на радио София. Тогава апарата на Никола Гешев се мобилизира и започва унищожението на терористичните групи.
Същевременно, поради редица причини, сред които слабото въоръжение, тактиката на действие, случаите на предателство и лошата на моменти организация, бойните групи са все по-често разкривани, а дейците им – арестувани и убивани. Впоследствие Политбюро издава заповед терористичните акции в София да се прекратят, но те не я изпълняват.Така непремерените действия на част от членовете на терористичната бойна група водят до тяхната гибел, а останалите живи членове на бойните групи са разпратени из партизанските отряди. Славчо Радомирски и Виолета Якова основават Радомирския отряд. През юни 1944 г. Якова е заловена и убита. Така от 14-те терористи загиват общо седем. Другите седем доживяват 9 септември 1944 г. и заемат високи постове. Дейността им е описана най-подробно от Митка Гръбчева, която нарича своите мемоари “В името на народа”. Заглавието идва от един замислен, но неосъществен партиен ритуал. За да се придаде на убийствата вид на екзекуции, всеки трябва, преди да стреля, да произнесе думите: „В името на народа си осъден на смърт.” Това обаче си остава само революционна романтика. Обикновено атентаторите нямат време за подобна тържественост, която би предупредила жертвата. Всъщност сакралната фраза не е произнесена нито веднъж. Убийците действат мълчаливо, само Гуджо, преди да стреля, напсувал Янев.
В продължение на няколко десетилетия българската младеж е възпитавана с примера на Черните ангели. Нещо повече, опитът им е изучаван от други големи световни терористи. Преди да напише обширните си спомени, Митка Гръбчева издава брошурата “Бойните партизански петорки в града”. Атентаторът Мехмед Али Агджа, който извършва покушението срещу папата през 1981 г., заявява при разпитите, че тази брошура е била преведена на турски от “Сивите вълци” и му е дадена да се запознае с челния български опит.
Поради увеличения брой на партизанските чети и отряди и участниците в тях, и последвалия размах на партизанското движение, през м. април 1943 година се създава Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА). Тя е нелегалната партизанска организация на комунистическото движение в България действала до 9 септември 1944 г. Целта е създаване на единно командване и по-добра координация на действията на нарасналите по брой и числен състав партизански подразделения след Сталинградската битка. Оперативно територията на страната е разделена на 13 “въстанически оперативни зони (ВОЗ)”. Сред ръководителите на тринадесетте “въстанически оперативни зони” се открояват имената на Лев Главинчев, Владо Тричков, Славчо Трънски, Георги Жечев, Иван Радев, Боян Българанов, Методи Шаторов, Никола Парапунов, Крум Радонов, Стою Неделчев-Чочоолу, Димитър Димов, Иван Араклиев,Б орис Копчев, Груди Атанасов, Ламбо Теолов, Пело Пеловски, Борис Попов, Дико Диков, Никола Попов. Подривните действия във всяка зона се ръководят от командир, заместник-командир, началник на щаба и политически комисар. Те влизат в състава на висшето командване на НОВА. Командването се осъществява от Главен щаб на НОВА. В него влизат: командир на щаба – Христо Михайлов (загинал на 8 февруари 1944 г.),политически комисар – Емил Марков (заменен след смъртта му на 12 юли 1943 г. от Добри Терпешев), членове – Антон Югов, Петър Вранчев, Лев Главинчев и Тодор Тошев. От февруари 1944 г. съставът е: командир на щаба – Добри Терпешев и членове – Антон Югов, Боян Българанов, Владо Тричков, Петър Илиев, Тодор Тошев, Петър Вранчев, Благой Иванов. Всичко това подсказва за намерението на БРП (к) да усили борбата и завземе властта. През м. август същата година е създаден ръководен орган на ОФ -Национален комитет. Правителството от своя страна засилва действията си. Борбата на правителствените сили срещу НОВА е възложена на полицията (лятото на 1943 г.), армията (зимата на 1943-1944 г.), полицията и жандармерията (пролетта на 1944 г.) и войската – лятото на 1944 г. Раздават се и големи парични награди за отрязани партизански глави.
С окръжно № 3928 от 10 април 1943 г. на МВР, борбата с партизаните се възлага на полицията. Допуска се при необходимост и използването на военни части. През зимата на 1943/1944 г. и лятото на 1944 г. правителството решава да ликвидира партизанското движение. Изпълнението е възложено на Българската армия с постановление на Министерския съвет от 27 и 28 април 1943 г. и 28 април 1944 г., с което е въвлечена във вътрешен конфликт, който прераства в гражданска война. В частите на армията се обучават специализирани подразделения за бързо реагиране наименувани „Асен“. Формират се помощни подразделения, ловни дружини, състава на които се набира от войската и полицията. Със закон от 26 януари 1944 г. са създадени особени военно-полицейски части за борба с партизаните – жандармерия, която получава неограничени пълномощия в действията срещу партизаните. Реалният числен състав е до 5 000 жандармеристи (по план до 12 000). Мобилизирани са допълнително около 100 000 войници и полицаи в масови акции срещу партизаните. На 15 февруари 1944 г. Министерството на вътрешните работи създава въоръжени групи от цивилни граждани, предимно симпатизанти на българските фашисти, за борба с партизаните, наименувани „Обществена сила“. По този начин се резширява обхвата на сблъсъка и в него са включени голям брой хора. Предприети са две офанзиви по разработения план „Аспарух“. Сблъсъка е без всякакъви правила и придобива изключително жесток характер и за двете страни, като по-големи са възможностите на армията, полицията и жандармерията, включително чрез репресивни действия срешу невъоръжени ятаци и помагачи на НОВА. Резултатът е частичен. НОВА претърпява загуби, но запазва основният си състав. С наближаването на Червената армия към границите на България повече хора се присъединяват към партизанските формирования. През 1944 г. състава на НОВА достига 9 бригади, 35 батальона и отряда, 2 самостоятелни чети, бойни групи. В началото на м. септември 1944 г. е сформирана една дивизия. Преди и особено след 9-ти септември 1944 год. сред най прочулите се партизански сформирования се открояват имената на Партизанска бригада „Чавдар“, Родопски партизански отряд „Антон Иванов“ и Трънския партизански отряд. След 1956 год., когато начело на партията и държавата застава Тодор Живков, който е бил пълномощник на ОК на БКП за партизанския отряд “Чавдар”, властта в страната реално е поета от бившите партизани-чавдарци и остава в техни ръце до падането на комунистическия режим. Сред тях е и Добри Джуров – най-прославеният партизански командир и най-дългогодишният военен министър от времето на социализма. Трънският партизански отряд е най-заначимото партизанско формирование през 1944 г. Негов командир е небезизвестният партиен опозиционер Славчо Трънски. Трагична е, обаче съдбата на отряда “Антон Иванов”, който действа в района на Западните Родопи. През февруари 1944 година отрядът е разгромен от жандармерията, а малкото спасили се партизани се присъединяват към Първа родопска бригада „Георги Димитров“. На 7 км от гр. Батак се намира партизанският лагер “Техеран” построен през 1943 год и даващ подслон на партизаните – Антонивановци.
Един от най-легендарните партизански командири е Александър Иванов Пипонков (Чапай). На 9 септември 1944 г. начело на партизанската колона Александър Пипонков слиза в гара Белово. С вдигната ръка и развято червено знаме той е възторжено приветстван от насъбралото се население. Събитието влиза в българската кинохроника. Участва в първата фаза на войната срещу Германия. Загива на 10 октомври 1944 г. в ожесточен бой за връх Петралица, Кумановско. Когато говорим за легендарни партизански командири, не може да не споменем и името на командира на Пета Старозагорска въстаническа оперативна зона – Стою Иванов Неделчев (Чочоолу) с прякор Пантера. Понякога в неговата биография е трудно да се отделят фактите от легендите. Излиза в нелегалност през 1934 година, а през 1937 година пристига в СССР като политимигрант. Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. През 1941 година по решение на ЦК на БКП като парашутист се завръща в България, за да организира партизански отряди. Командир на Партизански отряд “Христо Ботев”, Партизанска бригада “Георги Димитров” и Пета Старозагорска въстаническа оперативна зона. Два пъти му е издавана смъртна присъда по ЗЗД. Остава неуловим, което го прави един от легендарните и прославени партизански командири. Служи си трудно с дясната ръка вследствие на наранявания от времето на съпротивата и козирува с лявата. През 1967 г. издава мемоарната книгата „Боят настана“. Във филма „Осмият“ е прототип на главния герой, ролята на който играе Георги Георгиев-Гец. Почетен гражданин на Стара Загора от 1978 г. През същата година зла съдба застига семейството на ген. Стойо Неделчев-Чочоолу (1908 – 1987). Негови роднини са брутално убити в пловдивския квартал “Столипиново”. Говори се, че цигани заклали и ограбили сина и снахата на Чочоолу (в условията на тогавашното тоталитарно информационно затъмнение този факт не вижда бял свят). Убийците не са заловени. Бесен, генералът дава заповед на старозагорската танкова дивизия да се придвижи до Пловдив. Десетки бронирани машини тръгват от Града на липите, за да дебаркират в източния квартал на Града на тепетата, където се намира “Столипиново”. Танковете навлизат в гетото, като при вида им всичко живо мигновено се скрива. Изстрел не е бил произведен, но кварталът е изглеждал сякаш бил обезлюден. За този акт Чочоолу заплаща с военната си и с политическата си кариера.
По времето на управлението на Тодор Живков (1956-1989) най-популярно става името на бившия партизанин от отряд “Август Попов” Пенчо Кубадински от разградското с.Лозница. Превърнал се приживе в човек-легенда с борческата си биография от преди Девети, той е един от най-изтъкнатите български политици от епохата на социализма. Прочул се в годините на народната власт като Първия авджия на Републиката с легендарните си ловни подвизи по африканските полета, а през 80-те – и с джипа си „Тойота”, който по живково време е единственият джип западно производство в София, Кубадински е прославян безусловно като партизански командир и водач на множество акции в Лудогорието срещу буржоазното правителство.
Посрещане на партизаните в София – 09.09.1944
Партизанските подразделения извършват нападения срещу железопътни линии, складове с храни, гориво, облекло и оръжие, предназначени за германските войски. Когато е възможно, партизаните завземат за кратко малки населени места, за да водят пропаганда, унищожават полицейски и данъчни архиви и пленяват оръжие и продоволствие, за да ги използват за своите нужди. БРП (к) разширява подривната си дейност в армията. Понякога войсковите части показват слаба ефективност в боевете с партизани. Под оперативно германско командване, български военни части са въвлечени в бойни действия срещу югославски и гръцки партизани в Новоосвободените земи. Зачестяват случаите, в които дезертирали войници се присъединяват към партизаните. Такива явления се наблюдават най-вече в поделенията в Македония и Тракия. Сформирани са 7 войнишки партизански части, които в някои случаи си сътрудничат с югославски и гръцки партизани. Сред видните войнишки партизански командири са Дичо Петров, Атанас Русев и други. Численият състав на партизанските формирования е променлив и зависи от броя на заловените и екзекутираните и новите попълнения. Най-голям е през лятото на 1944 г. За целия период на партизанското движение в България силите на НОВА са от порядъка на 10 000 бойци. В началото на септември 1944 год. с наближаването на Съветската армия към България, събитията у нас се развиват скоропостижно. На 5 септември Съветският съюз обявява война на България. На 7 септември от съветски самолети е разпространено обръщение на командира на III- и Украински фронт армейски генерал (няколко дни по-късно с указ на главнокомандващия Йосиф Сталин, е произведен в чин Маршал на Съветския Съюз) Фьодор Толбухин до Българския народ и армия. Заявено е „Червената армия няма намерение да воюва с българския народ и неговата армия, тъй като счита българския народ за братски народ“. Правителството на Константин Муравиев обявява война на Нацистка Германия считано от 8 септември 1944 година. Същия ден войските на СССР навлизат в страната. Срещу тях по заповед на министъра на войната генерал-майор Иван Маринов няма прояви на организирани военни действия. Същевременно в периода между 6 и 8 септември 1944 г. около 170 населени места в страната са завзети трайно от партизански части. Вземането на властта в София е извършено посредством мобилизиране на влиянието на Политически кръг „Звено“ сред армията. Силни военни части застават на страната на ОФ. Решаваща е подкрепата на танковата бригада в Горна Баня. НОВА установява контрол върху останалите части на страната. През нощта на 8 срещу 9 септември в условията на започнала съветска окупация, офицери лоялни към политическия кръг „Звено“ превземат ключовите пунктове в София — Министерство на войната, Министерство на вътрешните работи, пощата, телеграфа, радиото, гарата и други. Рано сутринта новият министър-председател Кимон Георгиев по радиото уведомява народа за извършения преврат. На 9 септември съветските войски не са в София, а все още настъпват в Северо- и Югоизточна България.
В правителството на ОФ са включени представители на БРП, БЗНС Пладне, БРСДП (ш.с.) и ПК Звено. Старият министър-председател Константин Муравиев минава в нелегалност. Регентите и правителството са арестувани. По-късно са заловени и началниците на полицията, жандармерията и някои войскови части. На 9 септември, по нареждане на главнокомандващия НОВА Добри Терпешев всички партизански формирования слизат от планините и вземат властта в селата и градовете в България. На места това става без бой, но в други случаи войскови и полицейски части оказват ожесточена съпротива на силите на ОФ. В София, Пловдив, Пернишко, Шумен и Хасково са съкрушени с въоръжени средства. Като цяло армията подкрепя новото правителство, което обявява военния министър в кабинета на Муравиев, генерал Иван Маринов, за главнокомандващ. Установяването на новата власт става най-късно в Хасково, където партизаните превземат с много жертви артилерийските казарми след провалени преговори с командващите офицери едва на 12 септември. В отговор партизаните организират „кървава баня“. Избити са 7 офицери, командващи 2-ри артилерийски полк, начело с командира на гарнизона в града — полк. Маринов.
На 10 септември полицията е ликвидирана и на нейно място е създадена Народна милиция, съставена най-вече от доскорошни партизани. От затворите са освободени политическите затворници. Разпускат се концентрационните лагери на предишния режим. След 9 септември българската армия е включена в състава на III Украински фронт и дава десетки хиляди убити и ранени в действията срещу германската армия. Командни дейци на НОВА стават от 22 септември 1944 г. помощник-командири в Българската армия по време на войната срещу Германия и нейните съюзници (1944-1945). От кадровия състав на НОВА са сформирани и участват във войната доброволчески отряди и дружини в състава на полковете на Българската армия. Въпреки участието на страната ни в заключителния етап на войната, на България не е признат статут на съвоюваща страна, но е разрешено да запази освободената през 1940 година Южна Добруджа.
След Деветосептемврийския военен преврат с цел овладяване на армията доскорошни партизани масово са назначени в множество военни части на влиятелния политически пост „помощник-командир“. Тяхна задача е да предотвратят евентуални опити на царските офицери да саботират ефективността на бойните действия срещу Вермахта и да контролират българската армия. Също така, бивши партизани участват и в започналите масовите репресии и акции на отмъщение срещу служители на администрацията, военно-полицейския апарат и противници на БКП.
Тодор Живков се среща с партизани
Събитията от 9 септември 1944 г. все още не са получили единодушната оценка на историците. В историографията отпреди 1971 г. по пропагандни причини се твърди, че това е „народно антифашистко въстание“. Оттогава до 10 ноември 1989 г. събитията на тази дата получават определението „социалистическа революция“. Това е и най-големият мит изфабрикуван от управляващите след Девети септември комунисти. Основните лозунги през целия период на съпротивата са насочени към изгонването на хитлеристите от България, скъсване на съюза с Германия и установяването на истинско народно демократично правителство. И това става. Нито един от партизаните, нито отделните формации, нито движението като цяло никога не са се борили и не са очаквали, че тогава ще се извърши социалистически поврат. След политическата промяна от 1989 г. събитието е определяно като „военен преврат”. След девети септември Отечественият фронт взема властта в България с помощта на Трети Украински фронт на Червената армия. Впоследствие настъпва мащабна политическа, икономическа и социална промяна в българското общество. България излиза от Оста и попада в съветската сфера на влияние, начертана по-рано от Великите сили – победителки във войната. Реалните революционни преобразувания у нас след преврата на 9 септември 1944 г. започват от септември 1947 година, когато на Варшавското съвещание на комунистическите партии се разисква въпросът за състоянието на отделните партии и техните действия за ускоряване на процеса на революционните преобразувания. Тогава се отправя остра критика срещу Българската комунистическа партия и Георги Димитров, че БКП и лично Г. Димитров са забавили процеса на преобразуване. И като следствие на тази критика само три месеца по-късно започва национализацията на промишлеността – декември 1947 година, и веднага започва безпощадна борба за ликвидиране на политическата опозиция. Следва отстраняването на Никола Петков от Народното събрание, съдебният процес срещу него и екзекуцията му през септември 1948 година. Така, че най-правилно би следвало да обявим събитията от 9-ти септември 1944 год. като военен преврат с последващи революционни обществено-икономически преобразования по съветски модел. По времето на социализма датата е обявена за национален празник на Народна република България, която всяка година се чества с пищни манифестации като годишнина от социалистическата революция у нас.
Макар, че съпротивителното движение в България няма онази масовост, която то има в страните, окупирани от германската фашистка армия, например в Югославия и Гърция, то е несравнимо по-масово от съпротивителното движение в другите страни — съюзници на Германия, каквито са Унгария и Румъния. България е формален съюзник на хитлеристка Германия. Докато Гърция и Югославия са страни, които са окупирани от Оста и борбата там придобива национален характер. Армия, полиция, държавна администрация, цялата държавна машина е разрушена и целият народ, включително и тези институции, се включват в по-голяма или по-малка част в съпротивата. Докато в България съпротивата има по-скоро класов, отколкото национален характер.
По време на съпротивителното движение, което добива форма на Гражданска война между профашисткото правителство и комунистите в страната има няколко големи битки, които вземат доста жертви и от двете страни. Една от тях е Балванската, която е сражение между Габровско-севлиевския партизански отряд и правителствени части. Бойните действия се развиват в края на март 1944 год. край търновските села Крушево и Балван. От 39 партизански бойци изправили се срещу 1500 войници в жертва падат 11 убити, 2 ранени, 2 пленени.Това е най-голямото партизанско сражение срещу полиция и редовна войска, подкрепена и от самолети. Битката при Батулия, пък е сред най-тежките сблъсъци между партизани и правителствени сили по време на съпротивителното движение в България (1941-1944). Тя е сражение между Втора софийска народоосвободителна бригада и правителствени армейски и жандармерийски подразделения. На 23 май 1944 г. майор Франк Томпсън- офицер за свръзка между Британската армия и партизанското движение на НОВА в България също взема участие в сблъсъка. При боя в м. Марина мъртвина част от партизаните загиват. Майор Томпсън е ранен, заловен и разпитван от Разузнавателната служба при Щаба на войската. През нощта на 10 юни 1944 г. е изведен от ареста и разстрелян в района на местността „Калето“ в село Литаково заедно с партизанина Лазар Атанасов и ятака Христо Гурбинов. От 31 партизани от III- а чета на Партизански отряд „Георги Бенковски“ (Червен бряг) били се срещу жандармеристите в Брусенската битка на 26 юни 1944 год., 19 са убити. Друго голямо сражение между партизани и правителствени сили по време на партизанското движение в България през 1941-1944 е битката при връх Милеви скали. Битката се състоява на 4 септември 1944 година, когато войскови и жандармерийски части обкръжават Партизанска бригада „Чепинец“ и Партизански отряд „Ангел Кънчев“. В нея участват около 200 партизани от които 12 са убити. През 1943-1944 год. партизанските формирования действат в широк териториален обхват. Силите на НОВА прилагат гъвкавата тактика на партизанската война, обусловена от числения състав и въоръжението. Тя се характеризира с временно заемане на малки селища, бързи саботажни действия и оттегляне. В граничните райони е установено взаимодействие със силите на Югославска народна освободителна армия (ЮНОА) и Гръцка народна освободителна армия (ЕЛАС). Югославска народна освободителна армия се притичва в помощ на нашите партизани от Първа софийска народоосвободителна бригада и взема участие заедно с тях в сражението при вр. Тумба, където се сражава с жандармерийски подразделения. Битката при връх Тумба е сред тежките сблъсъци между партизани и правителствени сили. На 16 май 1944г. се води тежко – неравно сражение между белишката партизанска чета „Яким Цоков” с жандармерията. Начело на четата е командира Георги Топалов. На тази дата, малко преди разсъмване, комъдирът на чеатата разпределя постовете, разположени по коларския път край белишката река. Многобройна колона от жандармеристи се натъква на един от партизанските постове. Започва се неравен бой между шепа партизани и жандармерията. Още в началото на боя пръв пада покосен командирът Георги Топалов.Загиват 9 души в разцвета на младостта си. Жабокрекската акция от 24 август 1944 г. е най-голямата в историята на партизанското движение в България. Десетилетия наред комунистическата пропаганда представя този ден като знаков и паметен за партизанското движение и антифашистката борба в България. Само две седмици преди в страната да навлезе Съветската армия, в местността Жабокрек, в близост до Рилския манастир е била осъществена най-епичната акция на родните партизани. Отрядът под ръководството на Васил Демиревски – Жельо ликвидира доста хитлеристи – част от окупаторските войски, а жертви сред българските антифашисти не са дадени. Партизанската августувска акция е бойна операция на Рило-Пиринския партизански отряд е насочена едновременно срещу четири обекта на правителствените сили разположени по протежение на 20 километра по долината на река Рилска. За целта е сформиран сборен Рило-Пиринския партизански отряд от 350 бойци.При акцията е нападната Кочериновската почивна станция. Пленена е предалата се охраняващата ги рота в село Пастра (запасняци). Разбити са работилници и складове в местността „Жабокрек“ и е обезоръжена предалата се в местността Пчелина рота (тиловаци). Партизаните вземат трофеи – оръжие, боеприпаси и продоволствие. На обектите са нанесени значителни материални щети. Овладяна е сградата на смесеното българо-германско командитно дружество „Гранитоид“. В хода на акцията са ранени двама партизани. Убити са 25 германски войници и техническия директор на дружеството „Гранитоид“ Райнхард Томанек. Според неофициални мнения предавани по спомени сред местните свидетели на акцията,тя е рожба на партизанския фолклор, а истината за трагичното събитие е съвсем друга.Според техните спомени целящи да бъдат по-правдиви от официалните там се разиграва следната случка: Към средата на август 1944 г. в Кочериновската почивна станция се възстановява поредната смяна ранени 18 германски войници и един офицер. Станцията и районът на Рилския манастир се охраняват от взвод български войници. Почиващите германци не са въоръжени, ако не се смята личното оръжие на споменатия офицер. За да се проявят, дупнишките партизани решават да ги унищожат, но не смеят да сторят това сами, затова викат на помощ другарите си от Разлог и Горна Джумая. Така според спомените се събира “внушително партизанско съединение от 250 борци”, т. нар. Обединен Рило-пиринси партизански отряд с командир Желю Демиревсви. Около 18.00 часа на 24 август с помощта на продали се войници войнишкият взвод е обезоръжен безшумно. Последва нахълтване и вероломно избиване на нищо неподозиращите и беззащитни 18 германци. По чудо, защото не е в помещението за хранене, се спасява само офицерът. Не срещнали “въоръжен до зъби враг”, шумкарите подпалват почивната станция и бягат панически, без някой да ги гони.Според тях такава е истината за тази прословута “антифашистка акция”. През 1947 г. вече произведените като “активни борци против фашизма и капитализма” от Дупнишка, Разложка и Горноджумайска околии партизани възпроизвеждат пред нарочен филмов екип “мощната акция”. Снимат се в специално ушити партизански униформи, а по-късно представят снимките като от времето на акцията и така фалшифицират историята. Пресъздава се картина на ожесточено с “въоръжените до зъби хитлеристи” сражение. Тридесет години по-късно дори е открит за поколенията музей на акцията в Рилското корито. Създава се традиция и ежегодно “епичната” битка шумно се чества като всенародно събитие.
Антон Югов на митинг в Пловдив
Участниците в партизанското движение се партизани, ятатаци, помагачи, членове на бойни групи и нелегални. Държавната власт и нейните подръжници използват за партизаните и наименованието шумкари. Ятаците оказват подкрепа на партизаните най-вече с прехрана, елементарна медицинска помощ и подслон. Най-често за нощувка на отделни партизани или малки партизански чети се използва сламника на яташката къща. През 1941-1944 ятаците са подлагани на усилено преследване от властите, заловените от тях са изтезавани и убивани по особено жесток начин. Изпепелени са над 2000 партизански и яташки къщи.
Сред трагично загиналите дейци на съпротивителното антифашистко движение у нас като Вела Пеева (Пенка), Христо Кърпачев, Леон Таджер и др., ярко се открояват имената на петимата ръководители на Работническия младежки съюз, станали известни под името „Петимата от РМС“. Групата се състои от: Йорданка Николова (Катя) ( 8 януари 1911-1 юни 1944), секретар на ЦК на РМС (1939-1944); Лиляна Димитрова (Блага) (17 юли 1918 – 27 юни 1944), член на ЦК на РМС (1942-1944).; Александър Димитров (Сашо) (26 декември 1909 – 17 май 1944), член на ЦК на РМС (1932-1934), член на ЦК на БРП(к) (1941-1944).; Адалберт Антонов (Малчика) (10 декември 1909-4 декември 1942), секретар на ЦК на РМС (1941-1942).; Свилен Русев (Бойко) (14 юни 1914 – 14 май 1944), член на ЦК на РМС (1942-1944). В тяхна памет Лили Иванова изпълнява песента „На загиналите ремсисти”, а през 1977 год. излиза и филма „Петимата от РМС” с участието на Стефан Данаилов, Васил Михайлов, Доротея Тончева и др., проследяващ живота и делата на младежката комунистическа петорка.
По време на съпротивата от вражески куршуми загиват и деца (юноши). Сред тях е и най-малкия партизанин у нас Митко Палаузов. Той пада убит, разкъсан от бомба на 1. април 1944 год. в местността Осеникова поляна край Габрово. Митко остава завинаги четиринайсетгодишен. Завинаги деца остават и Васил и Сава Кокарешкови от Белица; Детелина Минчева от Пазарджишко; Иван Бандаков от кв. Чепино – Велинград; Марин Попов от с. Правище, Пловдивско; Стефко Крайчев от Сливен; Никола Накев от Перущица. На 20 декември 1943 г. край с. Ястребино са разстреляни 18 човека, сред които 6 невръстни деца, останали в летописа като “Шестте ястребинчета”. Редовна българска армия, а не полицейски сили извършват убийствата. Извършител е картечна рота, ръководена от подпоручик Коста Йорданов. Децата са: Стойне (7 г.), Иван (9 г.) и Надежда (12 г.) – три от шестте деца на Петър Калайджийски; Димитринка Стоичкова (11 г.);близначките Ценка и Цветанка (13 г.) от семейството на Иван Димитров. След разстрела всички са заровени в плитък гроб, който на следващия ден е разкопан, а телата на загиналите са изгорени на клада. Смислен отговор защо е заповядано това зверство няма. Разстреляните деца наречени шестте ястребинчета, се превръщат в икони на комунистическата пропаганда. Преди 1989 г. всички знаят за тях, учениците учат за трагичната им съдба в час по история, пионерски отряди изследват живота им. Комунистическата власт след Девети септември ги обявява за герои и задейства цялата си пропагандна машина в защита на тази теза. Рангел Калайджийски – партизанинът, заради когото бяха убити родителите, сестричката и двамата му братя, приживе казва друго: „На възрастта, на която загинаха, те нямаха време, не можеха да бъдат герои.” Определя ги по-скоро като великомъченици на свободата. Ако свободата на някои сега звучи пресилено, може да се каже, че разстреляните в Ястребино през декември 1943 г. деца са мъченици на една идея. Известни творци се вдъхновяват от драмата им: писателят Богдан Глогински написва повестта “В Ястребино свирят куршуми”, режисьорът Милен Гетов създава през 1979 г. игралния филм “Юмруци в пръстта” по сценарий на Никола Статков и Иван Славков, Светлин Русев нарисува “Ястребинци”. През септември 1979 г. на метри от лобното място на шестте ястребинчета е открит Националният пионерски комплекс “Ястребино”. Той е бил място за активна идеологическа и възпитателна дейност с тогавашните пионери и комсомолци в духа на тоталитарното време. Тук са идвали цели класове от цялата страна и в учебно време, които провеждали обучението си под ръководството на учители, назначени на щат към комплекса. По време на комунистическото управление до 1989 год., образите на всички загинали в годините на съпротивата деца и юноши се митологизират, наричани са “деца-герои”, приписват им се качества и добродетели, които самите те не са подозирали, че притежават, а делата им някои от тях силно преувеличени, се използват като сюжет за написването на множество книги с партизанска тематика. Направени са и няколко филма показващи детско-юношеската партизанска съпротива в годините на войната, най-популярните от които са сериалите „Неочаквана ваканция”(1981) и „Фильо и Макензен”(1979).
Разпространяваните данни за участниците и загиналите в Съпротивата са много противоречиви и силно оцветени политически, както преди 1989 год, така и след демократичните промени. Според марксистката историография преди 1989 год. данните за участниците и жертвите в антифашистката борба /1941-1944/ и в Отечествената война, показват, че броят на партизаните и членовете на бойните групи надхвърлят 30 000 души. От тях 9 140 загиват. Броят на ятаците и помагачите достига 200 000 души. Убити са 20 070 ятаци и помагачи, а 2 139 къщи на партизани и ятаци са изгорени. В полицейските участъци преминават 64 345 души, в затворите и концлагерите – 31 250. В Отечествената война вземат участие 416 854 бойци, от тях загиват 10 753. Голяма част от разпространяваната информация не почива на никакви статистически данни, а се използват качествени оценки като около, приблизително, много. Българската историография по време на тоталитарния режим, дава повече манипулиращи обществото политически оценки, отколкото информация, почиваща на достоверни исторически данни и факти. Нещо повече – един и същ източник по време на социализма у нас дава в различни периоди различни данни, понякога различаващи се в пъти. Статистическите данни от полицейските архиви от преди 9 септември 1944 г., посочени от историка Иван Илчев показват, че от 1941 до април 1943 година са убити 122 бойци. Други 6 000 са задържани за разследване и или са освободени, или са осъдени, или изпратени в лагер.След деветосептемврийския преврат през 1944 година в печата се появяват силно противоречиви сведения, за загиналите от 1923 до 1944 год., както и за числеността на партизанските формирования, за мащабите на действията им и по отношение на загубите. В „История на Българската комунистическа партия” за периода 1941-1944 год. се отбелязват приблизително подобни данни – ” в борбата са “паднали 9 000 убити партизани” и над “20 000 ятаци и помагачи”, като се подчертава основно масовостта на движението. Една година след завземане на властта от ОФ, според отчета на организационния отдел на БРП(к) от 17 октомври 1945 год., броят на партизаните на 9 септември 1944 г. е бил 7 000 души. Десет дни по-късно, вероятно под натиска на висшето партийно ръководство, от същия отдел се разпространяват нови данни – броят на участниците е вече 50 000 човека. Според едно съвременно изследване, към 9 септември 1944 г., действащите партизани са на брой малко над 9 900. Данни за загиналите в партизанското движение, по поръчение на ЦК на БКП, са представени след многогодишно изследване от Музея на революционното движение в България. В издадения през 1972 год. албум „Звезди във вековете” представящ информация за загиналите участници от 09.06.1923 до 09.09.1944 г. в политическите борби на левите политически партии, загинали като нелегални, като участници в бойни групи, в партизански акции, като ятаци, както и участници, обесени в затворите, без изрично да е упоменато, че са осъдени на смърт са общо 2 380 човека. Осъдени на смърт с изпълнена смъртна присъда са общо 68 човека. Данните, публикувани в албума, са много различни от оповестяваните през предходните години на комунистическо управление и много близки до онези, които биват публикувани след 1990 година. Според други източници (проф. Д. Даскалов; също така – полицейски архиви от тези години), осъдените на смърт с изпълнена смъртна присъда са 330 души. Публикувания от Българския Антифашистки съюз поименен списък на загиналите участници в партизанското движение включва трите имена, година и място на раждане, форма на участие, дата и обстоятелства на гибелта. Общия брой на загиналите е 3055 човека. По искане на Георги Димитров за справка относно числения състав на партизанските отряди, на 12 март 1944 г. от ЦК на БРП е изпратена шифрована телеграма, в която се докладва че: „…В партизанските отряди около 25-30 % са комунисти, толкова са комсомолците, останалите са безпартийни. По възрастов състав – в отрядите главно са младежи, от тях 70-75 % са селски бедняци, около 20 % са работници, останалите са от интелигенцията. “и „…в 12 окръга има 26 отряда с обща численост 2320 човека” и още, че има окръзи само с по няколко десетки партизани например – Хасковски – 20 души, Варненски – 40 души, Старозагорски – 50 души, а в Русенски, Бургаски и Търновски въобще не съществува партизанско движение.“. За да даде тежест на участието на България във войната срещу Германия, правителството представя на Парижката мирна конференция данни, които включват 29 210 жертви антифашисти и ятаци, като 900 от тях са убити като партизани, издадени са 1590 смъртни присъди и т. н.
Митове за партизанското движение са създадени и се създават до 1989 година, създават се и след това. Едните прекаляват с положителните оценки и на партизаните им се приписват цели, които нито те са си поставяли, нито някой им е поставял, нито пък са реализирани. Преди 1989 год. комунистическата власт упорито възвеличава делата им и ги превръща в герои.
Премълчават се, обаче редица недостатъци, пропуски, направо престъпления в партизанските отряди, някои от които, субективно или обективно, дори довеждат до значителни неоправдани загуби в това движение. (например вътрешния ред в партизанския отряд „Антон Иванов”). Още по-очебийна е неправилната политическа оценка през есента на 1943 година, когато БРП взема курс към въоръжено въстание и масовизация на партизанското движение. По този начин комунистите изкарват неподготвени стотици хора в планините, най-вече в Пловдивската зона, а обединените сили на полиция, на ловни роти, на бойни полицейски отряди, на военните поделения нанасят огромни загуби и движението е поставено пред разгром. Тези неща след 9-ти септември се премълчават и се обясняват по начин, който не отговаря на историческата действителност. От друга страна пък митовете след 1989 година, пак подчинени на политическите пристрастия, стигат до пълното отричане, партизаните се окачествяват като хора безидейни, обирджии на мандри, комунистически терористи, лентяи, които са търсили някакви приключения, което пък няма нищо общо с историческата истина. Това е противопоказно и от историческа, и от национална гледна точка, защото това, с което България може да се съизмерва с антифашистките сили в света, е именно антифашисткото движение, в това число и партизанското движение. Целта, която се поставя веднага след 22 юни 1941 година от организаторът на тази съпротива, Българската работническа партия, е изгонването на германците от България, ликвидирането на фашистките правителства и създаване на истинско народнодемократично правителство. След създаването на политическата антифашистка коалиция Отечествения фронт, освен БРП влизат лявото крило на БЗНС – Александър Стамболийски и известно с популярното име „Пладне”, лявото крило на социалдемократите и политическият кръг „Звено”. През целия период на борбата във всички партийни документи – и на ОФ, и на съюзните партии, се подчертава общодемократичният характер на антифашистката съпротива. Така е разбирана и от съюзниците в антихитлеристката коалиция, (САЩ, Англия и Съветския съюз). На конференциите в Техеран, в Ялта, в кореспонденцията между тримата големи – Сталин, Рузвелт и Чърчил, непрекъснато се подчертава, че съюзниците ще подкрепят с всички възможни средства антифашистката съпротива в балканските страни, в това число и в България. В нито един документ не се поставя за цел извършването на социалистическа революция, каквато теза е изфабрикувана по време на комунистическото управление у нас до 1989 год.
Ако може да се очертае обобщен образ на партизанина, той е 19-20-годишен. Най-старият партизанин е на 63 години, най-младият е Митко Палаузов, 12-годишен, но най-монолитна и най-компактна е възрастовата група между 17 и 32 години. Това говори, че партизанската борба иска добро физическо здраве и жизнеспособна възраст, тъй като условията са сурови, знае се, че зимите са много тежки, изисква се голяма физическа издръжливост, боеспособни хора между 20 и 40 години. Партизанинът произхожда от селото (над 80% имат селски произход.), но е свързан с града било като ученик, студент или работник, най-често – занаятчийски работник. Това съответства горе-долу и на пропорцията на селското и градското население в страната от онзи период. От своя страна пък това опровергава тезата създадена преди 1989 год., че партизанското движение има работнически характер. Партизанинът е със средно или незавършено средно образование, тъй като една част от тях излизат, както е известно, от ученическата скамейка.Според наскоро направено изследване от проф. д. и. н. Донко Дочев, този „обобщен човек” има 2.5 пъти по-високо образование от средното образователно равнище в страната, като спекулациите около това, че партизаните са били хора нехранимайковци, лумпени, и ниско образовани не се потвърждава. А този тезис се потвърждава и от голямото участие на учители в съпротивата, на студенти, незавършили, както и на хора с висше образование. Това са хора, които в по-голямата си част нямат голям боен опит, една по-малка част от тях са служили войници, където по силата на обстоятелствата те получават необходимата бойна военна подготовка, т. е. това ги улеснява при организацията на лагерния живот, дисциплинира ги, създава умение за боравене с оръжие, тактически умения, докато по-голямата част от партизаните не са служили войници, а това създава проблеми. Факт, който усложнява нещата, е и че малко офицери има в партизанското движение, и от това има редица проблеми за командването и ръководството на бойните действия на тези формации. Като социален слой най-силно представени на пръв поглед са занаятчийските работници, следвани от дребните селяни, от работниците от промишлеността, от ученици, студенти, учители, служещи, интелигенти и т. н. Макар, че повечето партизани са от бедни смейства има и от средните слоеве, които трябва да преодолеят и по-големи психологически бариери, преди да се решат на тази стъпка, имат и какво повече да загубят. Преобладаващата част от бойците се включват доброволно и съвсем съзнателно в съпротивата осъзнавайки всички рискове, следвани от тези, които се включват по нареждане на партийните органи. Излизали са най-много през месец август 1944, май 1944, април 1944, юни 1944, септември 1943, март 1944, септември 1944, октомври 1943, август 1943. Интересно е да се проследи и как се променят мотивите през различните години. Първите, които излизат през 1941 година, са предимно заплашени членове на РМС и БРП, най- често нелегални. През 1942 година се увеличава броят на работниците и на бедните селяни, чак през 1943-а се забелязва активното включване на средните селяни, което означава, че вече има ясно подчертана тенденция за хода на войната и се очертава победата на антихитлеристката коалиция, което е един психологически мотив за включването на социални категории, които не са свързани с бедните селяни и с работниците, а с интелигенцията – учители, студенти, служещи, както и средни селяни. А през 1944 г. вече, когато изходът е ясен, тогава вече има масово включване от всички категории, най-ярко изразен е делът на селяните. От всички партизани 47.76% са били ремсисти, 35.31% – членове на Българската работническа партия, под 1% са членовете на БЗНС и БРСДП, а 16.11% са били безпартийни. Значително е участието на семейните и на жените в партизанското движение.
Би било крайно пресилено, ако по някакви причини се твърди, че партизанският бит е близък до всекидневния живот на българите от 40-те години на ХХ в. Дори в “най-уредените” партизански формирования през 1943-1944 г. животът в планината е съвършено несигурен въпреки натрупания опит за оцеляване в сурови условия. Изграждането на удобни обиталища е сякаш най-лесното. Всекидневната потребност от набавяне на значителни количества храна е главна грижа. През 1941-1942 г. за набавяне на храна партизаните разчитат предимно на роднините си. Това е добре документиран факт за Ловешко и Плевенско, но също и за останалите части на страната. Впрочем несъвършената система за снабдяване на партизанските отряди с храна е основна причина за разбиването им на малки чети от по 2-3 души. Така те по-лесно намират скривалища, а и за прехраната си разчитат изключително на близки роднини около родните си места. Развитата система за снабдяване с продоволствия чрез гъста мрежа от снабдители – ятаци и помагачи, е характерна чак за 1943-1944 г.
Снабдителите на партизанските отряди, самите те бедни и средни селяни и градски жители, осигуряват прехраната на четите и отрядите за собствена сметка. Пак през периода 1943-1944 г. се събират храни от членовете на БРП, Работническия младежки съюз, от земеделците. След създаването на Отечествения фронт през 1942 г. организациите, членуващи в него, събират храна и облекло за партизаните сред собствената си членска маса. В много малка степен храната за партизанските отряди е осигурявана централизирано, с партийни средства. От изключително значение за прехраната са снабдителите на партизанските отряди, които имат достъп до по-големи количества храна и материали или могат незабелязано да ги закупят срещу пари. Често храни за партизаните предават собствениците на малки магазини за хранителни стоки и на фурни. Снабдяването на партизаните с храна се преследва упорито от официалната власт чак до септември 1944 г., а наказанието най-често е смърт на място и без присъда. В края на 1943 г. открит у заловен партизанин самун хляб се оказва идентичен с хляба, приготвен същата вечер в семейството на етнически турчин от с. Горско Сливово, Ловешко. Приликата между самуните е достатъчна турчинът и двамата му сина да бъдат изведени на площада на селото и разстреляни пред сградата на общината същата вечер. Въпреки трудностите със снабдяването, въпреки честия глад на територията на цялата страна действа строга забрана да се приема храна от непознати.Приготвянето на топла храна става рядко, при наличие на необходимите продукти, но и при спазване на изискванията за сигурност. Обикновено импровизираното огнище се огражда плътно с платнища, за да се прикрие димът.
Тежките условия на живот в планините, дългите преходи, продължителният престой на открито, липсата на дрехи и обувки за смяна много бързо амортизират облеклото на партизаните. Това налага честата подмяна на дрехите и обувките или поне редовната им поправка. Тези от партизаните, които поддържат непрекъснати връзки с близките си, могат сравнително редовно да разчитат на подмяна на износените си дрехи. Най-често обувките се поправят в полеви условия с материали – подметки, цинти, конци, доставяни предимно от военните складове.Изискванията към качеството на дрехите и обувките също не бива да се пренебрегват. Майката на поета партизанин Цветан Спасов си спомня, че той “. . . треперел от студ, защото . . . беше по едни сандали. В София му бяха взели [в полицията] балтона и туристическите обуща . . .” Макар много от партизаните да ползват държавни униформи – полицейски, войнишки, лесничейски, или пък ученическите си униформи за младите, за наличие на някакво специално отличително облекло за партизаните в цялата страна и дума не може да става не само поради недостиг на средства за ушиване на униформи, но и от конспиративна гледна точка. Шивачите – членове или симпатизанти на партиите от Отечествения фронт, са привлечени за ушиване само на кожуси за партизанските отряди през зимата.
Въпреки несигурните условия на живот партизаните поддържат старателно дрехите си. Често с това се заемат съпругите на ятаците. Обущата се поправят веднага след появяването на скъсване или отлепване, за да не стане поправката сложна и неизпълнима. Особено се държи на личната хигиена. Освен храната и облеклото, друг не по-малък проблем е и набавянето с оръжие за родните борци. Тъй като повечето от тях не са разполагали със собствено такова, са били принудени да крадат от германците, както и от родната армия и полиция. Нелегалните групи са се „самообслужвали” от складовете на българската армия, като са грабели пушки Манлихер, Берданка, Мартини, пистолети, боеприпаси. А по време на нападение бойното поле направо се е превръщало в „пункт за безплатна доставка” на оръжие, директно набавено от поваления враг. Разбира се, получавали са и по-модерни оръжия, директно от Антихитлериската коалиция, които със самолети нощем, на точно определено място се е доставял необходимия арсенал.
След девети септември 1944 год и последвалите социалистически преубразования по съветски модел, участвалите в съпротивителното движение у нас получават висок обществен статус, превърнал се по-късно в т.нар. номенклатура. Най-голямата част от партизаните се реализират в органите на МНО и МВР, следвани от партийните органи, като ръководни стопански кадри, в административните органи. Останалите сфери, където са влезли, са дипломацията, образованието, културните институти, журналистиката, здравеопазването, в ръководните органи на селското стопанство, промишлеността, строителството, транспорта. Жените – бивши партизанки, също са избрали органите на МВР, останалите са се насочили предимно към културните институти и образованието. Интересна е социалната ориентация и в тази по-късна посока от живота им. Бедните и средните селяни са се насочили към МВР и армията, като тях са постъпили и чиновниците, и част от работниците. Интелигенцията от партизаните е навлязла в партийните органи и културни институти. Подобна е тенденцията и спрямо политическата им база – членовете на РМС и БРП също избират след Девети армията и МВР, но членовете на БЗНС например много по-често стават ръководители на стопански обекти, докато членовете на БРСДП навлизат в партийните органи. Сред безпартийните всеки пети отива в МВР, следващото по брой участие е пак в армията.Според изследването на проф. д. и. н. Донко Дочев 39.90% от всички партизани повишават образованието си след Девети, 86.84% от завършилите средно образование получават висше, а 17.5% от тях стигат до научни степени кандидат и доктор на науките. Повече от половината от партизаните с висше образование са завършили второ висше след 1944 година, 40% от тях са стигнали до научна степен. Като правило почти всички прекъснали заради излизането в Балкана студенти са завършили по-късно. Изобщо като цяло всички те имат отлична житейска реализация.
През 1959 год. ЦК на БКП институционализира понятието Активен борец против фашизма и капитализма(АБПФК).Това е лице, участвало (или подпомагало) в дейността на Българската комунистическа партия до 1945 г. и в съпротивителното движение в България, главно през Втората световна война. Активните борци са разделени в 4 категории. В 1-ва категория са включени загиналите антифашисти, осъдените на смърт и тези, които са били партизани повече от 1 год. Към 2-ра категория спадат участниците в партизанското движение повече от 6 месеца, както и политзатворниците и политемигрантите. Към 3-та и 4-та категория са отнесени ятаците и всички други участници в антифашистката борба. По-късно е прибавена и 5-та категория, като категоризацията се осъществява от Съюза на активните борци против фашизма и капитализма. За одобрение на кандидатурата се изисквали двама гаранти – свидетели на дейността, които да са АБПФК, които давали писмени препоръки, и се правело проучване. Много от АБПФК успяват да си издействат приемане без всякаква дейност, с показанията на приятели. В зависимост от категорията привилегиите на АБПФК са били степенувани. На първо място в привилегиите е влизало отпускането на специална народна пенсия. Освен това АБПФК са ползвали специални безплатни почивни станции, медицинско обслужване и безплатен транспорт, те и децата им са влизали с привилегии в учебни заведения. При отпускането на стипендии и общежития децата на АПБФК са били с предимство. Децата на АБПФК са назначавани с предимство на работа. В столицата и окръжните градове специално за тях са построени т.нар. жилищни блокове за активни борци, като блок „Народен юмрук” в Бургас, „Блокът на БКП” в Стара Загора, жилищни блокове в района на Докторската градинка в столицата и др. По данни на Политбюро от признатите до 1984 г. около 69 хиляди активни борци са останали 47 хил., разпределени в пет категории. От живите към този момент активни борци работещи са 4500, останалите са пенсионери. В докладна записка до Политбюро председателят на ЦК на БПФК Владимир Бонев отбелязва, че в почти всички градове е организирано обслужване по домовете на самотни борци против фашизма и то не само с медицинска помощ, но и с ред социални мероприятия – почистване на жилището, поднасяне диетична храна, социален и културен патронаж чрез младежките формации на БЧК. С обслужването на активни борци в болници и поликлиники навремето са били ангажирани 325 медици и здравни работници, а в пансионите за стари революционни кадри – 180 здравни работници. Именно тези привилегии, настройват обикновенните българи срещу бившите участници в съпротивителното движение и най-вече срещу наследниците им, които са “по-равни” от равните! Немалка част от тях пък с помощта на близки и познати участници в съпротивата, за да получават въпросните привилегии сами си изфабрикуват борческо минало, което няма нищо общо с действителността. След 1989 година организацията, която най-активно се обявява за антифашистка е Българският антифашистки съюз (така се нарича предишният Съюз на активните борци от началото на 1990 г.). Тя се занимава предимно с отбелязване на юбилейни годишнини от събития от партизанското движение и Втората световна война. Основната ѝ политическа насоченост обаче е по-скоро антиамериканска и антиглобалистка, отколкото антифашистка.
Режимът, ръководен от БКП до 1989 г., приема антифашизма за част от държавната идеология. В духа на комунистическата пропаганда режимът, установен в България до 1944 година, е определян като фашистки. Проповядването на фашизъм и участието във фашистки организации е вписано като престъпление в Наказателния кодекс.
Преди 1989 год. имената на партизани и леви революционни дейци носят много градове и села, като Велинград, Михайловград, Димитровград, Хлебарово, Димово, Грудово, Пелово и др., като някои от тях са запазени и до днес. Патрони на много училища, детски градини, културни учреждения, фабрики, заводи, ТКЗС-та и др. са героите от антифашистката съпротива.
По време и след партизанското движение в България са създадени песни с политическа насоченост, известни под общото название партизански. Партизанското движение присъства силно в изобразителното изкуство в България в периода 1944-1989, като образите са изградени най-вече в стила на социалистическия реализъм. Паметници на партизанското движение са братските могили, каквито са построени в центровете на по-големи български градове, както и монументи свързани с големи партизански битки и паметници на загинали партизани и видни комунистически дейци. Значима скулптура на партизанска тематика е паметникът на Балванската битка, а Цола Драгойчева и Тодор Живков по силата на съществуващите законови норми тогава си откриват бюст- паметници още приживе. В различни обществени сгради са поставяни картини, стенописи, барелефи и орелефи, посветени на партизанското движение. След демократичните промени в страната започва постепенно демонтиране на паметници свързани с партизанското движение, тъй като те са възпремани като част от символите на тоталитаризма.Стига се и до вандалски актове. В момента една малка част от тях са съхранени и експонирани в Музея на социалистическото изкуство в София, а другите стоящи и до снес в по-голямата си част не се поддържат и са оставени на произвола на съдбата. По време на социализма почти е нямало български град или село, чиито главни улици и булеварди да не са наименувани с партизански имена, а сградите са окичени с паметни плочи свързани със събития от комунистическата съпротива в страната.
В литературата и публицистиката партизаните присъстват като образи както в периода 1944-1989 г., така и след 1989 г.. В първия период партизаните са най-вече идеализирани и героизирани в стила на соцреализма. Значително внимание се отделя на детската и юношеската партизанска литература. Известни книги за партизаните отпреди 1989 година са „Овчарчето Калитко“ от Иван Хаджимарчев, „Ленко” от Георги Караславов, „В името на народа“ от Митка Гръбчева, „На живот и смърт“ от Димитър Ангелов и много други. Рядък пример за относително безпристрастно литературно отразяване на партизанското движение е романът „Тютюн“ на Димитър Димов. След демократичните промени, авторите са разнопосочни в своите настроения по отношение на партизанското движение. Неотдавна писателят Алек Попов представи първия партизански роман след 1989 год. „Сестри Палавееви”. Във филмовото изкуство контрастът в отношението към партизаните преди и след 1989 е съответен на този в литературата. Едни от най-известните заглавия преди 10 ноември са култовият сериал „На всеки километър“, „Черните ангели“, „А бяхме млади“,„Войници на свободата“, ”И дойде денят”, „Животът си тече тихо” и др. След промените негативно отношение към партизаните показват филми като „Подгряване на вчерашния обед“. Партизанската тематика е застъпена и на театралната сцена, както и в музиката. През 1974 год. по повод 30-та годишнина от Девети септември излиза песента на Петър Чернев по музика на Димитър Вълчев „Посвещение”(Партизани), която се превръща в тотален хит за времето си. Днес е по-популярен римейка на песента в изпълнение на група „Хиподил”.
След наскоро проведен национален ученически конкурс, посветен на Втората световна война, резултатите от него показват, че повечето български ученици не знаят кога страната ни се включва във Втората световна война. Всеобщото мнение сред подрастващите е, че България се включва във войната на 9 септември 1944 г., а не още през март 1941 г. Малцина също така знаят, че България е обявила война, макар и “символична”, на САЩ и Великобритания. Неизвестен за учениците е и фактът, че на 6 септември 1944 г. българското правителство излиза от Тристранния пакт. За партизанското движение у нас, като част от антифашистката съпротива по време на Втората световна война днешните български ученици незнаят почти нищо. Това се дължи най-вече на факта, че за партизанското движение и за антифашистката съпротива в днешните учебници по история не се говори, а самите учебници съдържат непълна, премълчана или направо манипулирана информация по темата за най-тежкия военен конфликт в света през XX в. Според проф. Искра Баева учебниците трябва да се пренапишат и в тях да се разкаже повече за партизанското движение в България. Преди 1989 г. тази тема се преекспонира, след 1991 г. махалото отива в другата противоположна крайност. Не трябва да се говори само за антикомунистическото движение, но и за съпротивата срещу онази България, която е част от Третия райх, смята преподавателката от СУ. Според проф. Баева през първите години на демокрацията е имало политически натиск към авторите, докато в последните години няма цензура, а по-скоро автоцензура. В учебниците трябва да присъстват всички гледни точки, категорична е проф. Баева.
Според историците е спорно и значението на 9 септември. Според проф. Баева той е подценен като празник. Акад. Георги Марков посочва, че преди 1989 год. е действала схемата на двойното освобождение, но 9 септември 1944 г. и 3 март 1878 г. не трябва да се бъркат. Втората световна война е война не само на нациите, но и на идеологиите, отбеляза изследователят от Института по история към БАН. В българските учебници отсъства обща гледна точка по въпросите на нацисткия и съветския режим, показва сравнителен анализ на учебната литература по история в бившите социалистически страни. Авторът на анализа ст.н.с. Оксана Петровска от Института за стратегически изследвания към президента на Руската федерация е проучила съдържанието на 8 български учебника за гимназиалния етап. Тази историческа тема участва във формирането на гражданската национална идентичност във всички бивши социалистически страни, включително и чрез учебниците. Повечето от бившите социалистически страни са направили радикални трансформации в своето отношение към Втората световна война – акцентите вече не са върху героизма и победата, а повече върху бедствието и войната, отбелязва изследователката. Според нея в повечето страни учебниците са написани с предубеждение по отношение на Русия, и България не е изключение. Например в различните учебници, по които учат българските ученици,
оценката за Червената армия е различна и няма еднозначен отговор на въпроса дали е освободител или окупатор. Има негативно отношение към социално-политическата система в СССР и към Сталин, но се запазва симпатията към руския народ, отбеляза Петровска.
Главната особеност в разказа за участието на България във Втората световна война представлява преди всичко отсъствие на интерес към собствените военни действия. Те не се разглеждат като героични и не служат като пример за подражание и за патриотично възпитание, показва анализът на учебниците. Според Петровска авторите с неохота признават, че под влияние на победите на Съветската армия се активира и партизанското движение в България, но в учебната литература няма единно мнение по въпроса за числеността на партизаните. Милен Семков, един от авторите на учебниците по история, потвърждава, че от 22 юни 1941 г. до 9 септември 1944-та в страната са действали около 9000 партизани, главно комунисти. Според други автори към 1944 г. тяхната численост е не по-малко от 15 000.
Следвайки логиката на българските учебници, се получава, че за всички военни и следвоенни беди в България е виновен не профашисткият режим, а комунистите, посочва Петровска. Според нея авторите на учебниците старателно не споменават, че ако не е било сътрудничеството със СССР, България като съюзник на Германия е щяла да понесе много по-сурово наказание след Втората световна война. За разлика от други страни обаче, България показва и вината на САЩ – за разлика от Полша например, където също съжаляват, че САЩ не са ги освободили. В крайна сметка във всички бивши социалистически страни растат цели поколения, които са усвоили тези гледни точки за войната, обобщава Петровска.
Изводите, които биха могли да се направят почти четвърт век след падането на комунистическия режим, не са особено оптимистични – учебниците продължават да бъдат продукт на идеологиите и вместо да намаляват споровете около Втората световна война, те се изострят. Историята у нас е по скоро място за партийни пристрастия и оценки, отколкото за обективни и реални преценки, особено когато се касаят темите за партизанското движение и ролята на комунистическата партия по време на Втората световна война, навлизането на войските на Съветската армия довело до попадането на страната ни в съветската сфера на влияние и последвалото комунистическо управление на страната до края на 1989 г.
Публикацията е дело на нашите приятели от Спомени от Народната република