Да се пише с патос за българската история е лесна задача. Примерите за гордост, които намираме из хилядите страници на вековното ни минало, са наистина много. Тежките изпитания през годините са възпитавали у народа ни най-висшите ценности, така че той да се съхрани до наши дни. В повечето материали в сайта може да откриете доказателство за думите ни.
Често в хода на работата ни се сблъскваме с един прост въпрос, повдиган най-често от вас, нашите читатели. Той засяга темата, свързана с липсата на примери за героите на нашето време. Критикувани сме, че говорим с приповдигнато чувство за народа ни, затваряйки си очите за негативното в наши дни. Ние от своя страна отвръщаме лаконично на тези коментари с простото изречение – “И днес има герои.”
В днешния материал ще се опитаме да защитим това свое твърдение, защото вярваме, че има нещо особено в духа на българския народ. Вярваме, че тази необикновена сила у нас се е запазила през вековете. Вярваме, че българинът ще превъзмогне всичките си проблеми, когато спре да съзрява само негативното, а отвори очите си и за положителното, което макар по-рядко в последно време, все още може да се открие. Вярваме, че измежду всички мрачни статистики и прогнози, в обществото ни все още има място за хора, които проповядват добротата и човеколюбието, и които са готови да подадат ръка на човека в нужда. Доказателството за това ще разберете в кратките истории на 5-те личности, които ще представим в следващите редове.
Дядо Добри
Няма как този текст да не започнем с историята на Дядо Добри. Едва ли са много онези, които не са чували за святото дело на Добре Добрев, известен сред хората като Божия странник, Безсребърника или просто Светеца от Байлово, дарител на българските църкви. Автентичните шаячни дрехи, цървулите и пластмасовата чашка, с която моли за милостиня, са само част от отличителния външен вид на беловласия старец, дошъл сякаш от миналото, за да отвори слепите ни за доброта и чудеса очи.
В хода на съществуването си, светеца от Байлово поема по чист и смирен път, а именно този на аскетичното и духовното, отричащ материалното. Дарил до 2000г. всичките си имоти на църквата (поради което семейството му го прогонва от собствената му къща), той и до днес продължава да живее в малка пристройка към двора на храма “Св. св. Кирил и Методий” в родното си село.
През 2005год. Дядо Добри дарява 10 000лв. на църквата “Св. св. Кирил и Методий” в село Байлово, а две години по-късно осигурява с дарение от 25 000лв. реставрацията на Елешнишкия манастир и църквата в село Горно Камарци, както и ремонта на църквата в Калофер. Никой обаче не може да повярва, когато през 2009год. именно бедният старец Добри от село Байлово прави най-голямото дарение за ‘’Александър Невски’’ със сумата от 35 700лв, нечувано до момента в стогодишната история от изграждането на храма.
Надеждата и вярата в доброто са силата, която го вдъхновява да живее, и крепи духа му несломим. ‘’Дела трябват, а не думи’’ – пише преди повече от 140 години Левски до Раковски. Отказал се от материалния свят, предпочел не да говори, а да изпълнява смирено мисията си, Дядо Добри, обръщайки се към нас – търсещите истината и българския дух, съумява да въплъти в делото си завета на Апостола.
Пламен Петков
През 2012г. един българин смая милиони хора с делото си, което с право можем да наречем същински подвиг. Пламен Петков загива, докато спасява младо момиче от удавяне на 26 май 2012 г. на плажа Уест Уитъринг в Съсекс. Той забелязва в морето дете в надуваем гумен пояс, което се отдалечава от брега, и влиза в морето, за да помогне. Детето успява да се измъкне от пояса и да се покатери на главата и раменете на г-н Петков, който плува обратно към брега, но остава потопен под водата. Смъртта на българина е обявена на място по-късно.
Криминалистите и съдебните лекари, които се заемат със случая, признават, че за дългогодишната си практика не са се сблъсквали с подобна проява на храброст и доблест. Цяла Великобритания е трогната от жертвоготовността на българина. Пламен Петков е награден посмъртно с Кралският Орден за Храброст е граждански орден от трета степен във Великобритания. Той се дава за изключителни прояви на храброст, предимно на цивилни граждани.
Няма думи, които да бъдат подходящи при представянето на този подвиг. Няма почест, която със стойността си да е равностойна на саможертвата на този достоен българин. Една година след смъртта на Пламен Петков, за нас не остава нищо друго освен да отдадем почест и уважение на паметта му и да сме благодарни, че съществуват хора като него.
Отец Иван
Макар целият медиен шум около отец Иван да не остава в периферията на вниманието ни делото му, то ние се чувстваме длъжни да ви припомним за този свят човек, отдал живота си да помага на хората в нужда. Макар в последните дни, образът на духовника да беше опорочен с дребните, типични за обществото ни скандали, ние дълбоко вярваме в искреността и добротата му.
Приютът на Отец Иван в с. Нови хан е място, което той създава сам преди години. Там закрила са намерили 110 души към момента, много от които майки с малки деца. В къщите, които отец Иван купи в село Якимово, живеят още 111 души. Половината от тях са малчугани. Срещат се и възрастни, тъй като една къща без беловласи старци не е истински дом. Някой трябва да поучава младите, да им предава житейски опит, да им дава кураж и да ги съди, когато грешат. Тук всеки помага с каквото може.
Когато в далечната 1988 г. решава да събори полуразрушената постройка край църковния храм и да вдигне триетажен дом за безпризорни, идеята му се приема с насмешка. Откъде пари у един поп за такова грандиозно начинание? С много труд духовникът успява да съгради своя “храм”, чрез който се е превърнал в същински пратеник на Бога за хората в нужда.
“Дал съм обет пред Бога да вдигна храм за бездомни. Да помагам на майки с дечица. Всеки ден се молех на Господ да ми даде сили за това.”. Това казва за себе си отец Иван, искрено и скромно, присъщо на маниера на свещеник от едни отминали времена. В дните, в които духовността и принципността на българската църква е поставяна под съмнение, този човек връща вярата на всички ни и ни показва еднозначно, че и днес има герои.
Марио
Преди точно година едно 15-годишно момче трогна цяла България. Марио е изоставен е от родителите си и заедно с тримата си братя. Живее в дом за деца в град Белоградчик.
За него 23 ноември 2012г. не се различава с нищо от другите дни в сиропиталището, докато не чува викове за помощ откъм белоградчишките скали. Там играта на двама второкласници завършва с падане на едното дете в 10-метрова пропаст. Марио излиза от дома без разрешение и се втурва да помага. Заварва момчетата отчаяни и плачещи. Без да се замисля, Марио се спуска между скалите, за да извади от там падналото дете.
„Слязох в пропастта по камъните. Главата му беше сцепена и беше в кръв. Питаше ме това сън ли е. Слязох при него, казах му да се качи на гърба ми. Излязохме от дупката. Слязохме от скалата по стръмното”, спомня си Марио. „Свалих го от гърба ми и започнах да го нося на ръце”, добавя той.
Възхищавайки се на делото на Марио, даваме ли си сметка колко от нас наистина биха помогнали на човек в нужда? Колко от нас биха жертвали живота си за непознат? Очевидно Марио счита, че това, което е сторил е нещо съвсем нормално. Той уточнява: „Не се чувствам герой. Вика ли се за помощ, аз помогнах с каквото мога”. За нас той обаче е същински герой.
Марио мечтае да стане голям футболист и вече има успехи – играе в „Белоградчик Балкан”. Надява се да има свой спортен екип и топка. А след години се вижда в английския „Челси”. Всички ние му пожелаваме да сбъдне мечтите си, защото той сбъдна една наша – доказа ни, че герои се срещат и днес.
Кубрат Пулев
Несъмнено Кубрат Пулев е най-прочутият от всички българи, които представихме в горните редове. Решихме да завършим този материал с историята му, защото тя е специална за нас. Макар боксьорът да е професионалист в своята област, както мнозина други българи, той намира място в текста ни. Защо ли?
Две са причините да считаме Кубрат Пулев за герой на нашето време. Първата е, че чрез думите, делата и поведението си, той доказа неведнъж, че с гордост се нарича българин – думи, които днес са изгубили смисъла си, поради грешното тълкувание на понятия като “патриот” и “националист”. Благодарение на редицата си големи победи, на Кобрата е предлагано многократно да се състезава за други държави, но той отказва, признавайки, че е чест за него да се бие за България. Няма да скрием факта, че заради това му виждане, сме готови да сравним личността му с тази на един легендарен български борец – Дан Колов.
Втората причина да считаме Кубрат Пулев за герой е свързана с една болна тема на днешното ни общество – липсата на кауза, способна да ни обедини. Десетките международни успехи на българина карат всеки един от нас да изпитва едно особено чувство на гордост. В дните, в които народът ни се нуждае повече от всякога от пример за подражание, образът на Кобрата е този, който може да мотивира както децата, така и възрастните, да не спират да вярват, че мечтите могат да бъдат реалност, стига да се борим за тях.
За нас, спортист № 1 на България, притежава духа и енергичността на сънародниците ни от миналото, които сякаш са били тласкани по пътя към великите си дела, единствено от родолюбие и чувство за принадлежност към Отечеството.
Както сами се убедихте, героите, които ви представихме, нямат нищо общо помежду си. Всички те са посветили живота и работата си на различни дейности, но отдадеността и енергията, с които си служат при изпълнението им, ни карат да смятаме, че имат нещо много сходно помежду си. Техните дела са само една капка в морето, само един малък и на пръв поглед незначителен символ на добротата, която можем да срещнем днес. Историите на петимата велики българи са еманация на всички онези знайни и незнайни наши съвременници, даващи мило и драго да допринесат за благополучието на народа ни. Нека се вгледаме в тях.