Иван Денкоглу – много от нас свързват това име единствено с улицата, пресичаща перпендикулярно бул. Витоша в София. Много от нас, не знаят защо този човек бива вписан в страниците на българската история като покровителят на просветното дело у нас или един от най – щедрите дарители в предосвобожденска България. Затова ще разкажем една история за българин малко познат, незаслужено забравен, но пък много значим.
През 1781г. в с. Балша, Софийско, се ражда в семейството на бедния шивач Нено Денков бъдещият заможен търговец, пламенен и много уважаван родолюбец – Иван Ненов Денков. Съдбата на Денкоглу не е лека – той губи баща си още съвсем малък, затова не след дълго майка му е принудена да го изпрати при далечен роднина – калугер в Търново, за да изкарва сам хляба си. Сава Филаретов описва в своите разкази тежката раздяла между майка и син и нищетата, в която са живели: „Сине, рожбо моя! Ти нямаш баща да се грижи за тебе. Аз съм болна и скоро ще умра. Ние нямаме никакъв имот. Само тия 14 сребърни парици ти давам като единствено наследство от твоите родители.” Тръгвайки само с тези 14 сребърни монети, Иван Денкоглу започва своята личностна борба за извоюването на по – добър живот.
Този беден юноша, притежаващ истински природен ум, практически усет, твърд мъжествен характер и трудолюбие, пише Филаретов, се озовава от Търново в руския град Нежин, който се намира в близост до три граници (татарски Крим, Полша и Русия) и поради това търговията се оказва много печеливш бизнес. С този му неуморим дух и желание за успех, Денкоглу научава бързо гръцки и руски език и започва да търгува с кожи. Става член на Нежинското гръцко братство, за да може да се възползва от привилегиите на нежинските търговци гърци, които да помогнат за развитието на занаята му. Тази търговия се оказва успешна и той натрупва значително богатство и затова решава да се премести към края на 20 – те години на миналия век в Москва, с новото му име – Иван Николаевич Денкоглу.
Пристигайки в руската столица със значителен капитал, той се насочва към търгуването на твърде скъпите и любими на руската аристокрация сибирски кожи. Трябва да се отбележи, че това е нещо, което нито един българин от онова време не е правил. Интересен факт е, че Денкоглу подарява такава кожа на съпругата на своя скъп приятел Сава Филаретов – Йорданка, поради което тя е първата жена в София, към която се обръщат с „госпожа”. Мнозина софиянци дори го мислят за нейно собствено име.
Иван Денкоглу е човек със силна воля, пъргав ум, нестихваща енергия, затова и отрежда заслуженото си място в страниците на историята на своя народ. Неукото, осиротяло и бедно момче, не се отказва заради жестокостите на своята съдба, а напротив, извоюва своята непреходна слава. Търговецът на скъпи кожи, човекът на добре защитавания интерес, оценява духовните и личностните ценности, труда и обучението. Не получил никакво образование, Денкоглу осъзнава, че най – значими са просветата, ролята на едно съвременно училище и, разбира се, на един ерудиран учител.
Именно тези причини го подтикват в Москва да се сближи с най – влиятелните руски учени славянофили и с българите отишли да учат в Русия. Сприятелява се и с Васил Априлов, на когото помага, изпращайки учебни книги за училището в София. Също така поддържа връзки и с Венелин, Погодин, Аксаков, Н. Палаузов, Г. Раковски, Н.Геров. Денкоглу подпомага издаването на първи том от съчиненията на Венелин – „ Критически изследвания за историята на българите”. След смъртта на руския учен, българският търговец дава средства за построяването на паметник на неговия гроб. Денкоглу започва да прави непрекъснато дарения за стипендии в училища, набавянето на необходимите учебни книги, издаването на съчинения. Едни от произведенията, които биват отпечатани благодарение на българина родолюбец, са „Изборник великаго княза Святослава Ярославича 1073 года ” и „Века на болгарския цар Симеона”.
През 1844г. преданият българин учредява в Московския университет стипендия „на вечни времена”, като единственото условие било българите, получили образование с неговата стипендия, да се завърнат в родината си, за да бъдат полезни на своя народ. Със сигурност тази постъпка е достойна за уважение, не само защото дава средства за обучението на млади българи, но и по един много елегантен начин кара образованите хора да се завръщат в страната, защото те са й най – нужни по това време.
Денкоглу учредява стипендия и при Ришельовския лицей в Одеса. През 1849г. той дава значителна парична сума за построяването на ново училище в София. Неговите дарения са големи, най – разностранни и винаги осмислени. Училищата ги снабдява с книги, учебници и всякакви други учебни пособия. Създадената от него библиотека към софийското училище послужила по – късно за основа на Народната библиотека в София.
Освен дарения в училищата и библиотеките, Иван Денкоглу се отнася с голямо внимание и почит към черквите и манастирите, които са пазители на старото изкуство и на българското въобще. Той им изпраща църковни и славянски книги, свещенически одежди.
Паметник на Денкоглу в родното му място.
През 1857г. Иван Денкоглу, вече на преклонна възраст, постига своята мечта – да се завърне отново в милата си татковина, да види любимия си роден край. Веднага след като неговият най – скъп възпитаник Сава Филаретов завършва висшето си образование в Москва, двамата заминават за България. На път за България, двамата спират за 3 – 4 дни в Берлин, Виена, Прага. Филаретов пише в своите разкази: „Старецът бе така силно устремен към родината си, че аз не се реших да му кажа, че ми се иска по – дългичко да останем в тези градове”. В София Денкоглу остава едва две седмици и макар след това да се завръща в Русия, той не престава да се интересува и да следи културния напредък на София. Неговият приятел Филаретов често му пише за обстановката в страната и за нейното развитие.
За искрената добронамереност на Иван Николаевич Денкоглу, за огромната любов към родината, свидетелства и неговото завещание. Той завещава 1000 рубли на софийското училище и по 100 рубли на седемте софийски черкви; 2000 рубли завещава, за да бъдат откупени от затвора осъдени за дългове бедни софиянци.
Големият родолюбец Денкоглу умира на 13 май 1861г. в Москва на 80 – годишна възраст. Макар напуснал физически родината си, той й остава предан за цял живот. Всяко негово дарение, всяка негова инициатива е била пропита с мисълта за поробената родина. За да определим най – точно неговото значение в историята на Българското възраждане, ще използваме едно писмо на Раковски до Денкоглу от 29 август 1857г., в което той го нарича „благодетел роду нашему”, чието име „не само у настояще время заслужава дълбока признателност от страна на всекиго благовъзпитанного българина, но у веки веков, догде съществува българский народ…” Колко много ни трябват в днешно време хора като Иван Денкоглу, колко много се нуждаем от искрени родолюбци, водени не от идеята за лична облага, а тази за просветата.