“Забравените герои” е рубрика, с която ние от “Българска история” искаме да отправим едно специално послание. Посвещаваме я на паметта на хората, които са пролели кръвта си в името на България, на хората, чийто живот е преминал в стремеж и яростна борба за отечеството, на хората, които са си отивали от този свят и са предали и своя сетен дъх на идеала, на мечтата, на България. Посвещаваме я на падналите, но забравени герои, чиято следа в историята като че ли все повече избледнява. Помнете ги, българи!
Често когато трябва да дадем пример за героичен период от българската история в главата ни веднага изниква Априлското въстание. Това, разбира се, е напълно обяснимо, тъй като храбростта на нашите деди да се изправят срещу една империя, без да имат какъвто и да било военен опит и дори оръжия наистина заслужава преклонение. Имената на личности като Христо Ботев, Бачо Киро, Тодор Измирлиев и редица други са пример за непримиримостта на българите и доказателство, че когато човек вярва силно в нещо и е готов да направи всичко по силите си то рано или късно става факт. В следващите редове ще ви разкажем историята на един човек, чието име с право можем да наредим до онези имена, които изброихме по-горе, но по една или друга причина то дълго време е било неизвестно. Става дума за Никола Апостолов Траянов от Брацигово, по-известен като поп Сокол. Неговата историята ни разказаха наши читатели, за което искрено им благодарим. Ще се радваме да я прочетете, защото делото на поп Сокол трябва да бъде известно не само на хората от Брацигово.
Никола Апостолов Троянов – Поп Сокол е роден през 1824 г. в Брацигово в бедно семейство. Той остава сирак едва пет – шест годишен. Завършва килийно училище, а след това отива в Кричимския манастир ”Св. Богородица”. Завършвайки го успешно, той бива ръкоположен като свещеник и през 1849 г. поема работата в българската църква в Брацигово.
Поп Сокол остава близо до народа и го подпомага не само с доброто си слово в църквата, но и без заплащане преподава в началното, а после и в класното училище. Като учител и свещеник той е уважаван и тачен от всички заради изключителното си човеколюбие и скромност. Тези черти го сближават и правят приятел с Васил Петлешков, който остава негов съратник в борбата за освобождение до края на живота му.
Обичта му към поробената родина, страданията на сиромасите, които винаги е защитавал, силната му ненавист към турските бейове и българскиte чорбаджии, бунтарското сърце – това е основата, на която се гради и неговата съзнателна обществено – революционна дейност. Именно затова не трябва да се изненадваме, че личност като него, избрала духовния път, решава да захвърли расото и в подходящия момент да се включи активно в революционната дейност на българите. Този удобен момент идва след неуспешните опити на четите на Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, когато положението на народа става нетърпимо. Поп Сокол жадно следи събитията и си приготвя оръжие. След идването на Васил Левски в Брацигово през 1868 г. – 23 ноември в къщата на дядо Петър Джамбазов се събират поп Сокол – първия революционер, Васил Петлешков, Петър Ликоманов и още шест души. Тази среща е първото революционно събрание в Брацигово. След него (по народно предание) поп Сокол предоставя за революционна дейност и църквата, където дяконът Левски е произнесъл слово.
Огънят е запален и народът следи всяка стъпка на своя свещеник. След заминаването на Левски, той често събира брациговските революционери в къщата си, приобщава към борба и поп Димитър Арнаудов, поп Тодор Трифонов от с. Жребичко и поповете от околните села. Често посещава селата и при тези обиколки в църквите или в отделни къщи той разговаря с хората и ги подготвя за решителния момент.
Синджирли бунар – построен е през 1813 г. Тук на 21 април 1876 г. Васил Петлешков обявява въстанието на Брациговския въстанически пункт
През 1876 г. на 22 февруари Георги Бенковски – апостолът на четвърти революционен окръг, в който попада и Брацигово, пристига в градчето и основава революционен комитет в къщата на Никола Христов Боянов. Поп Сокол се заклева пръв. Той бива избран за председател на местния революционен комитет и да изпълнява съзаклятието на новите членове в Юруковата мааза. Независимо, че е бил около 60-годишен той действа с голяма бодрост и увереност. Когато на 21 април Васил Петлешков донася кървавото писмо и възванието към българския народ, първият човек, който научава радостната вест е поп Сокол. Малко след това двамата събират комитета и се отправят към „Синджирли бунар”, където вече тържественият камбанен звън е събрал народа. Връщане назад няма, върху расото е запасан пищов, а брациговци остават учудени, когато от всекидневния ”мирен” бастун попът изтегля сабя /сега запазена като експонат в ГИМ/. На 27 април поп Сокол събира групата свещеници от селата причислени в брациговския въстанически пункт в местността ”Гробето”, където става изпробването на прочутата черешова артилерия.
Освен другите задачи той продължава да заклева нови въстаници, в къщите се леят куршуми, събират се оръжие и храна. Време на опиянение, възторг и светли надежди.
По време на сраженията срещу многобройния башибозук и черкези, въпреки доброто въоръжение и организация той ”лети” навсякъде, участва пръв и смел в боя, насърчава въстаниците, замества Петлешков, когато е зает с друга дейност. Като член на временното правителство взема участие в изработването на Устава и изисква строгото му изпълнение.
Седемнадесет дни брациговци държат геройски позициите и остават в историята на Априлското въстание като най-подготвеното селище. Едва, когато донасят вестта за опожарените Батак и Перущица, кланетата и краят на въстанието във всички останали пунктове, съветът решава да спаси мирното население и сваля оръжие. Сключва се примирие с Хасан паша, но същият иска ”баш комитите”.
Петлешков и поп Сокол се жертват за последен път за народа си и остават при него.
На 7 май поп Сокол бива заловен, с вързани ръце и крака, влачен по улиците и измъчван. Закарват го в Татар – Пазарджик , а после и в Пловдивския страшен зандан – Таш капия. Тук той е измъчван с цялата налична ”техника на мъчение” за тогавашното време – менгемета, вериги и др. Но волната птица издържа и с последни сили повтаря само: ”Аз не се признавам за виновен!” Почти труп бива осъден на смърт и обесен за назидание на 24 юни 1876 г. край един от мостовете на река Марица – Пловдив, заедно с поп Тодор Трифонов.