На днешната дата – 17 април, преди 115 години загива една от най-уникалните по рода си личности в българската история. Той е революционер, хайдутин, герои и често определян от историците като “последният воевода”. Името му е Ильо Попгеоргиев, а в следващите редове ние ще ви представим неговата история. Роден е на 28 май, през далечната 1805г. в село Берово, днес намиращо се в “република Македония”. Дядо му е свещеник на име Георги, който навремето повежда чета и се бие срещу османските поробители. Той загива в сражение, но бунтовният му дух е предаден на неговия внук – Ильо. Бъдещият хайдутин прекарва юношеството си в родното село. Когато пораства обаче той се спречква неколкократно с местния турски големец, който задирял сестрите му. Ильо е принуден да замине и се отправя към Рила, където остава в едноименния манастир. Негов роднина го назначава за пазач и младежът започва да изпълнява съвестно задълженията си. По време на престоя в светата обител той се среща с най-различни хора, сред които и видни личности като самия Неофит Рилски. След дълги години служба, животът на Ильо се преобръща и става далеч по-динамичен.
Вече 32-годишен, българинът се жени и се връща в родното си село. Там обаче той отново е недолюбван от турците и се скарва с един от тях. На следващия ден на Ильо е устроена засада, по време на която е ранен брат му. Българинът се разгневява и решава да си отмъсти на турчина. Той го убива, но знаейки какви ще са последствията решава да се отправи към планината – така именно започва неговият хайдушки живот, изпълнен с премеждия. Ильо събира чета от верни момци и започва да броди из безкрайните български гори. С течение на времето под знамето на воеводата се събират близо 70 души. През 50-те години на ХХ век избухва Кримската война и напрежението в поробените български земи нараства. През 1854г., решени да се възползват от хаоса на войната, турците в Дупница решават да нападнат мирното българско население. Сведения за надвисналата заплаха достигат до четата на Ильо войвода и той не остава безразличен. Воеводата предупреждава поробителите, че ако се вдигнат, махалата им ще бъде изравнена със земята и те се отказват от решението си. Високата порта вече е започнала да гледа на Ильо войвода като на опасна личност, затова и османците организират заговор срещу него. От Цариград пристига известие, което гласи, че българинът е свободен да заживее мирен живот, ако се съгласи да остави оръжието. Въпреки ненавистта на хайдутина към турците, той решава да остави оръжието и да се прибере при съпругата си. Той се отправя към Кюстендил, където е посрещнат най-тържествено от османските власти. След кратък престои поема към Берово, но опитът му помага да разбере, че турците всъщност подготвят убийството му.
По пътя към родното си село той убива заговорниците и се отправя към необятните български гори. По следите му е пратена голяма турска потеря, от която Ильо едва успява да се спаси. Къщата на хайдутина е разрушена, а семейството му – отведено в град Кюстендил и затворено. Много от юнаците от вече разформираната чета са заловени и обесени публично, за назидание. Тежки времена настават за беровския войвода, но въпреки всичко той продължава борбата. Годините минават и в България все повече осъзнати хора започват да търсят свободата за родината си. Сред тях е първият идеолог на революционното движение – Георги Раковски. Ильо войвода е привлечен от идеите на младия бунтовник и прехвърля четата си в Сърбия, където се присъединява към Първа българска легия. Той помага на Раковски с подготовката на бойците, тъй като през годините е натрупал значителен опит в битките. През 1862г., когато легията влиза в своето първо сражение при щурмуването на Кале мегдан, Ильо се сражава изключително храбро, като водач на батальон. По време на престоя му в Сърбия, османците загубили неговите следи освобождават семейството му. След бойното кръщене на легията обаче, в Цариград разбират за участието на храбреца и отново пленяват неговите близки. Ильо продължава да живее зад граница – прекарва около две години в Крагуевац, след което отива в Белград. В сръбската столица той е удостоен с големи почести от княз Михаил Обренович. По време на Сръбско-турската война, дядо Ильо повежда своите близо 300 юнаци в поредното сражение срещу тиранина. Той се бие в най-тежките битки с османците, но преминавайки през първата линия на сръбската армия той е тежко ранен. Куршумът го осакатява, две от ребрата му са извадени и воеводата остава сакат с едната ръка. Най-фрапиращото в случая е, че раната не е от турски, а от сръбски куршум, причинена най-вероятно заради спречкването на хайдутина с един от военните адютанти.
Конфликтът между империята и сърбите обаче завършва в полза на султана. Скоро обаче една нова сила ще се намеси в тежката ситуация на Балканите. Годината е 1877 и руският император обявява война на Високата порта. Тези драматични промени заварват Ильо в болницата, където тежките му рани още го измъчват. Той обаче чува за напредването на руснаците, любовта към България и омразата към тиранина не му дават мира и хайдутинът напуска лечебницата, за да се включи в борбата. Той пристига в Свищов, където веднага е приет от руското командване и му е даден чин капитан. При преминаването на Балкана той е зачислен в редиците на генерал Гурко, а по-късно му е възложено управлението на всички доброволчески чети. През януари 1878г. дядо Ильо войвода проявява огромна хитрост, той успява да излъже управата на Кюстендил че идва като авангард на руснаците и градът пада без бой. Целта най-накрая е постигната, на 3 март с подписването на Санстефанския договор, България е освободена. Ильо войвода е поканен и присъства в Сан Стефано, където му е връчен и поредният орден “За храброст”. След края на войната хайдутинът, заедно с жената и децата си се мести да живее в Кюстендил, като не престава да подкрепя българите в поробена Македония. Той участва в Кресненско-Разложкото въстание като водач на чета и оцелява след неуспеха на бунта. През 1885г. избухва Сръбско-българската война, а дядо Ильо вече е в изключително напреднала възраст. Въпреки другарството си със сърбите, въпреки годините си, въпреки тежките си рани той отново хваща пушката и повежда четата си срещу новия неприятел. Бие се геройски край Брезник, Сливница, Враня, Краище и Извор. След края на войната желанието да помага на родината още го тегли. През 90-те години той всячески помага на дейците на ВМРО.
За дългия си живот българинът постига уникални по рода си, нечувани подвизи. Въпреки страховитите перипети, пред които е изправен, той до последно отстоява българското и се бори за по-доброто бъдеще на своя обичен народ. Героизмът му е възпят в много народни песни, а за смелостта му се носят легенди. Края на живота си той среща на 17 април 1898г., в град Кюстендил. На погребението му се стича целият град, който отдава последна почит към заслужилия герой.