Днешната загадка е следната:

Кой български град виждаме на снимката и приблизително кога е заснета тя?

(отговорите си оставяйте в коментарите по-долу)

 ”Задължителни дестинации” е рубрика, в която ще представяме на вашето внимание всички онези райски кътчета от красивата ни родина, които заслужават да бъдат посетени и които по някакъв начин са свързани с българската история. Голяма част от тях са познати на всекиго, но ще се постараем да посочваме и не дотолкова популярни дестинации. Очакваме вашите предложения за рубриката!

Сгушена в полите на западните Родопи, на около 1150м надморска височина, в близост до Ягодинската пещера и едва на 1,5км от Триград, се намира една от най – загадъчните пещери на Балканите –  „Дяволско гърло“. Определяме я като такава, тъй като за разлика от другите пещери, тя не впечатлява своите посетители с великолепните си образувания, а с историята и мистериозните събития, които се крият зад нейните стени и от хилядолетия подхранват човешкото въображение.

„Дяволско гърло“ се образува вследствие на пропадане на земните пластове. Причината, поради която в нея липсват образувания като сталактити, сталагмити или сталактони е, че пещерата е на възраст около 175 000 години, което я прави сравнително млада. За нас хората това може да звучи като изключително “напреднала” възраст, но ако приравним тези години в човешки, то тогава може да се каже, че образуванието в момента е голямо колкото 7-8 годишно дете.

За съжаление обаче все още не се знае кой и кога открива „Дяволско гърло“. Въпреки това ни е известно, че първото проникване в нея се е извършило през 1961г. от алпинистите Николай Корчев и Елена Подарева, които били последвани от много други авантюристи. В днешни дни пещерата е част от Стоте национални туристически обекта и поради факта, че се е превърнала в любима дестинация, са извършени промени, улесняващи посетителите и осигуряващи проходимостта на 350м от общо 1,5 километра. Например естественият й вход (сега изход, състоящ се от 301 стъпала, равняващи се на 22-етажна сграда) е заменен с изкуствено прокопан  сто и петдесет метров тунел. Именно по него преминава туристическата пътека, по чието протежение имате възможността да видите три релефа -  дяволска глава, изсечена близо до входа за посетители, фигура на мъж в цял ръст в античен стил и малко изворче с лечебна вода, където се намира лика на Богородица, където преданието гласи, че намисляйки си желание то ще се сбъдне. Последните два можете да откриете именно в  основната и най-интересната част на „Дяволско гърло“ – Бучащата зала.

Прословутата зала се е образувала в следствие на пропадането на Триградската река в пещерата. Резултат от това е и каскадата от 18 водопада – най-големият, от които (42м) е обявен за най – високия подземен водопад на Балканите. Ширината на тази част от пещерата е 40 метра, дължината й е 11 метра, а височината – 35 метра, което означава, че в нея без проблеми може да бъде поместен храм-паметникът „Александър Невски“, правейки я втората по големина пещерна зала в България след тази на Деветашката пещера. Наименованието „Бучащата зала“ пък произлиза от оглушителния грохот, разнасящ се от водопада, чиито води се губят в сифон с дължина над 150 метра. След това следва 60 метрова галерия, през която реката напуска пещерата и отново се показва на повърхността.

Именно сифонът и мистериозното изчезване на реката в скалите внасят загадъчността и многобройните въпроси без отговор в историята на пещерата „Дяволско гърло“. В миналото тя носела името с турски произход “Ахорлакимето”, което буквално означава “клокотник”. Що се отнася до съвременното й наименование една от версиите е, че то произлиза от формата на изхода й, наподобяващ дяволска глава. Повечето от нас, обаче, най-вероятно свързват името й с вярването, че каквото влезне в нея никога не излиза, но малцина са чували за събитията, които са го доказвали безброй пъти. Например няколкократно при обилни валежи и наводнения Триградската река повличала по течението си десетки кубици дървен материал. Според местни те били завлечени в пещерата, но на мястото където реката се появява отново нямало дори трескичка останала от тях.

Разбира се, правени са и опити за разгадаване на мистерията – през 1970г. двама варненски водолази – Сияна Люцканова и Евстати Йовчев се гмуркат във водите на пещерата, но за съжаление никога повече не излизат на повърхността. След инцидента техните тела са открити, а опитите за изучаване на сифона от хора са преустановени. Опитите продължават с оцветяване на водите като по този начин експертите целяли да разберат дали наистина от изхода извира една и съща река. Те с изненада установили, че оцветената вода излязла, но чак след час, което ги накарало да стигнат до заключението, че водата преминава през изключително дълъг лабиринт в скалата и всички предмети се намират там, консервирани от студената вода.

Загадъчността, която витае около пещерата, е дала началото на многобройни легенди още от далечното минало, когато траките са били владетели на тези земи. Те смятали, че „Дяволско гърло“ е портал към отвъдното и хвърляли тук умрелите си вождове и войни, за да им осигурят безсмъртие. Освен това „Дяволско гърло“ се  свързва с прословутата легенда за Орфей. Според  нея именно тук музикантът се опитва върне любимата си Евридика от царството на  мъртвите. Благодарение на своята лира и невероятната си песен той успява да достигне до Хадес и да се договори с него. За да спаси душата на своята жена Орфей трябвало да следва Хермес до изхода на подземното царство, а след него да върви Евридика, като условието било певецът да не се обръща да погледне любимата си, защото в противен случай тя отново щяла да се върне при Хадес. Изходът вече се виждал, когато силен грохот (смята се, че местоположението на тази случка е именно Бучащата зала) заглушил  стъпките на жената, Орфей, притеснен, забравил всичко и се обърнал, за да провери дали тя не се загубила. Протегнал се към нея, но сянката й започнала да се отдалечава. Певецът се вцепенил и седем дни роптаел и плакал безутешно. На това място бликнал извор, а днес се намира олтарът с фигурата на Богородица, който споменахме по-рано в текста. Според легендата Орфей останал верен на жена си дори четири години след смъртта й, което му навлякло гнева на вакханките. Те го убили с камъни, разкъсали тялото му, а душата му отлетяла в подземното царство, където любимата му Евридика го очаквала и от този момент те никога повече не се разделили.

Пещерата „Дяволското гърло“ е дом на няколко вида прилепи, между които и  най – голямата в България и на Балканите колония на пещерен дългокрил прилеп. Освен това в езерото може да се забележи завлечена от реката пъстърва, чието зрение е напълно закърняло поради постоянния мрак. Пещерата далеч не е единствената забележителност, която можете да видите в района. На около 500м от нейния изход имате възможността да посетите Музей на мечката в Триград. Освен това от пещерата започва дългото около 7км Триградско ждрело. Неговото образуване е започнало през неогена, а водите на Триградската река са издълбали планинските недра, образувайки невероятни карстови форми, които се разкриват пред вас докато пътувате по тесния път, сгушен между планинските хълмове. Препоръчваме да си отделите поне един ден, за да можете спокойно да се разходите  и  да се насладите на  величествените пейзажи от вековни гори и скални образувания, които тази част на Родопите ви предоставя. Приятно прекарване : )

ВИЖ ОЩЕ: София

ВИЖ ОЩЕ: Трявна

 Ние от “Българска история” често ви разказваме за личности, които много изследователи приемат за противоречиви. Човекът, за когото ще ви разкажем днес е определян за такъв от много видни българи. Ние обаче по изключение ще е разграничим от всеобщото твърдение и ще се опитаме да ви предадем историята на поета Никола Вапцаров така, както ние я чувстваме. Той е смятан от едни за терорист, а от други за комунист и антифашист. За нас той обаче остава един идеалист, загубил живота си в преследване на една невъзможна утопия. Нека обаче приключим с разсъжденията си, за да обърнем внимание на историята.

Никола Вапцаров

 На 7 декември през 1909г., в Банско е роден Никола Йонков Вапцаров. Той отраства в семейство с буйна кръв – дядото на бъдещия поет е хайдутин и броец за свобода, загинал от турците. Бащата пък е член на ВМРО, кръстосвал нееднократно планините и сражавал се с османците. По линия на македонската организация, в дома на Вапцарови неколкократно гостува писателят Пейо Яворов. Майката на Никола – Елена, също е много знакова фигура за неговото развитие като човек. Тя е будна, културна българка, високо образована и със силен характер. Поетът споделя, че тя се отличавала с качеството си да разказва и преразказва. Може би оттам идва и неговият бъдещ литературен талант. От Елена децата научават за някои от най-големите български и световни автори. Особено любим на малкия Никола е Уилям Шекспир и неговото произведение – “Хамлет”. Отгледан в подобна среда, Вапцаров неминуемо е тласнат към образованието. Той завършва начално училище, след което е приет в гимназията в Разлог. В началните години той е изключително трудолюбив и работлив, любознателен е и прочита голямо количество книги. Именно в гимназията обаче започва неговото по-сериозно вглъбяване в света на литературата. Там той попада на някои от най-великите класики, творби на писатели като Лев Толстой, Александър Пушкин, Емил Зола, Виктор Юго, Едгар Алън По, Хенрик Ибсен и др. В ученическите години бъдещият поет се изявява като артист и декламатор, а през 1926-та е отпечатан и неговият първи творчески опит – стихотворението “Към светли идеали!”, излязло в страниците на вестник “Борба”.

 Прогимназиалния и гимназиален период е изключително важен за Вапцаров. Именно тогава той се среща с мъчителната

Почистване на помещенията в морското училище

действителност на България след Първата световна война. Никола става идеалист и мечтател, черти твърде типични за един бъдещ творец. Младежът силно желае след като завърши гимназия да се премести и да следва литература. Баща му Йонко обаче не подкрепя сина си в това отношение. В резултат на неговите решения, Никола постъпва като курсант в Морското машинно училище във Варна. Там условията за живот са изключително сурови и неминуемо се отразяват на артистичната натура на Вапцаров. Той се съобразява със строгите изисквания на морското училище, но без да загърбва любовта си към четенето. Сред любимите му автори попадат хора като Лорд Байрон и Достоевски. Времето прекарано във морското училище е изключително полезно за младия Вапцаров. Той завързва много важни приятелства, покрай рецитациите и театъра, покрай въздържателните дружества на моряците и варненските ученици. Никола е много обичан от своите колеги. Младежът получава вдъхновение и започва да пише стихове все по-често. Близо сто са творбите му посветени само на периода на обучение в морското училище. Различни вестници и списания с радост издават негови произведения. В Никола се събужда една нова страст, любов към морето и машините, вярата в несломимата мъжка дружба. В края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век започва практиката на курсантите по корабите. Тогава Вапцаров служи на торпедоносеца “Дръзки”, а по-късно е изпратен като стажант на кораба “Бургас”. Последният отплава на далечно плаване, което оставя страхотно впечатление в съзнанието на младия поет. Според много изследователи именно тогава Никола търпи същинско социално израстване. През 1932-ра , поетът най-накрая завършва и е произведен в чин офицерски кандидат. Дипломира се като пълноправен машинен техник. Вапцаров е избран да говори от името на целия випуск по случай края на обучението. Той изнася реч която изразява мислите и чувствата не неговите колеги, така както може да ги усети само един поет. Речта освен всичко друго е и доказателство, че творецът вече не е малко момче, а е една целеустремена личност, непримирима към социалните неправди.

 След края на цялото приключение, което морякът изживява в годините на обучение, той е изправен пред голям кръстопът. Животът му предлага два пътя и Никола трябва да направи един от най-трудните избори, тъй като страстта му е разкъсана между литературата и машините. В този момент, бащата Йонко урежда сина си в един от най-големите вестници – “Зора”. Единственото което се иска от Никола е да изпрати статия за периодичното издание. Статията която написва обаче ясно показва, че той принадлежи към друг свят. Вапцаров не получава работата и по този начин е принуден да работи. Постъпва като механик в фабриката на горската индустрия, но през 1936г. е уволнен след авария. След случилото се, Никола се мести в София. Там съдбата го връхлита отново – синът му Йонко умира – факт който Вапцаров приема изключително тежко. Въпреки всичко, той продължава усилено да работи в сферата на своята специализация. До края на 30-те е огняр в БДЖ и Софийски екарисаж. Макар и да е поставен в изключително тежка ситуация,  Никола не се отказва от писането. През 1940-та излиза неговата единствена стихосбирка – “Моторни песни”, която оставя много важна следа в литературата.  Същата година обаче, писателят е интерниран в лагера Годеч, заради набирането на подписи за т.нар. “Соболева акция”. По-късно, след завръщането си от там, Вапцаров решава да се противопостави на случващото се в България. Втората световна война е в разгара си и страната тъкмо е влязла в съюз с Третия райх. Никола освен всичко друго е и член на комунистическата БРП(к). Той е един от ръководните и кадри и разгръща подривна дейност срещу намиращите се в родината немски войски. Това е причината поетът да бъде арестуван през 1942-ра. На 23 юли същата година той е осъден по бързата процедура, след което само след няколко часа е застрелян. Така среща смъртта си един от най-големите родни писатели. Макар и свързан с комунистите, той далеч се отличава по убеждения от случилото се в България след 9-ти септември 1944-та. Вапцаров до последно остава идеалист, вярващ в мечтата за утопия на цялото човечество.

Днешната загадка е следната:

Кой е авторът на тази прекрасна картина и кой е изобразен на нея?

(отговорите си оставяйте в коментарите по-долу)

 Христо Измирлиев, или както по-късно сам се нарича – Христо Смирненски, е един от най-големите български културни съзидатели. Творчеството му се отличава с необикновена пламенност, твърде типична за един млад идеалист. Той израства като човек в едни от най-динамичните времена както за България, така и за целия свят. В началото на ХХ век  младият поет свидетелства за страховитото социално неравенство, което съществува. Повлиян от тази страховита картина на действителността, той жарко се увлича по някои от новите идеи, търсещи приложение в политическия и обществен живот. В поезията му е налице привързаността към възгледите на Карл Маркс и Фридрих Енгелс за утопичното съществуване на хората. Емоцията надделява над младия автор и той започва да пише в името на своя безкраен и пламенен идеализъм, в името на вярата за едно по-добро бъдеще. Днес обаче ние няма да обърнем внимание на политическите възгледи на писателя, защото не те са най-важни. Ще ви представим една от неговите прекрасни творби, които са преди всичко за хората, за техните проблеми и житейски несгоди, за техния порив към промяна, ето я и нея:

Ний всички сме деца на майката земя,

но чужда е за нас кърмящата й гръд,

и в шеметния кръг на земния си път,

жадувайки лъчи, угасваме в тъма -

ний, бедните деца на майката земя.

Край нас се вие бич, над нас тежи хомот

и робския закон на жълтия метал;

ний раснем в нищета, ний гаснем сред печал

и ръсим в своя друм сълзи и кървав пот -

ний, бледи смъртници – родени за живот.

А ний сме океан от огнени вълни,

величествен керван към светли висоти;

Чрез нашите сърца вселената тупти,

живота се крепи на раменете ни,

но ний сме океан от стенещи вълни.

На земните блага всевечни сме творци,

а нужда ни души до хладната си гръд.

Под черните крила на дебнещата смърт

привеждаме чела със трънени венци -

ний, вечните творци, ний морните борци.

Но иде ден на съд! Над майката земя

надвисва ураган и в громкия му зов

преплитат се ведно омраза и любов,

а майката земя възсепва се сама,

потъпкала греха, отърсила срама.

Защото в боен ред сред робската тъма

възбунени вълни издигат се със рев,

защото накипя свещеният ни гнев

и неговият вик стозвучно загърмя:

“И ние сме деца на майката земя!”

Изглед от Малко Търново, 1981 година

През 1982 г., когато рок групата “Тангра” записва първия си голям хит “Нашият град”, малцина са си задавали въпроса дали текстът на песента е бил част от тогавашната пропаганда. Същата година по поръчение на ЦК на БКП, Министерският съвет приема прословутото 22-о постановление, с което дава стимули на желаещите млади и здрави комсомолци да се заселят в изостаналите райони на България. Акцентът е върху Странджа и Сакар, които са най-обезлюдени в страната.  Благодарение на нашите приятели от “Спомени от Народната република” ви предоставяме изключително интересна информация по темата, която може да прочетете в следващите редове.

Решението на Политбюро на ЦК на БКП “За ускорено социално-икономическо развитие на селищните системи от 4-ти и 5-ти функционален тип, от граничните райони и в Странджанско-Сакарския край” е прието на 27 април 1982 година по докладна записка от министър-председателя Гриша Филипов. Присъстват в частност Тодор Живков, Александър Лилов, Андрей Луканов, Димитър Станишев, както и коалиционният им партньор Петър Танчев. Политбюро бие тревога, че районът на Странджа-Сакар се обезлюдява, че не са решени остри социални въпроси, че 561 селища в този район и по южната и западната граница не са водоснабдени, че 200 нямат пътища до центъра на селищната система или изобщо до друго село, че 550 нямат пряка телефонна връзка а освен това няма и осигурено телевизионно и радио покритие. Затова Гриша Филипов предлага така нареченото 22-ро постановление за ускорено развитие през осмата петилетка и до 1990 година. В частност документът предвижда изпращането на 4000 хиляди работници и специалисти. Във всеки ОК на ДКМС има секретар, който отговаря за набирането на “комсомолски набор”, като кандидатите трябва да минават проверка за надеждност, връзки с чужбина и антиобществени прояви. Кампанията е наречена “Република на младостта”.

Снимка от военното поделение в Средец (преди Грудово) – в миналото едно от най-големите в България; снимка: фотостудио “Брилянт”

Стотици семейства подписват договори и тръгват към Малко Търново,Тополовград, Елхово, Болярово, Свиленград, Ивайловград и др., привлечени от субсидията от 5000 лева на семейство или по 2500 лева на калпак, финансови бонуси към заплатите, опрощаване на дължимите данъци, осигуреното жилище и единственото условие – да живеят и да работят в региона поне 10 години. За да се осигури препитание за новодошлите жители са построени жилища, открити са производствени цехове, обновен е сградния фонд. Добър пример за размаха на строителство през този период е случващото се в Малко Търново, където само за няколко години  са открити цехове на ДСО „Електроника”, ДСО „Фармахим”, построен е Младежкият дом, нова детска градина, както и два жилищни панелни комплекса. В края на 80-те е изградено лятното кино в града, рахабилитиран и обновен е и целият пътен участък до областния град Бургас. Трябва да се отбележи, че през тези години в голяма част от тези градове  (Средец, Малко Търново, Елхово, Звездец) има големи военни поделения, което допълнително спомага за съживяването на региона.

Елхово- ул.Александър Стамболийски и битовият комбинат – 1983 година; Снимка: “спомени от Народната република”

В крайна сметка, грандиозната по замисъл програма “Странджа-Сакар” се оказва зле обмислена и още по-зле изпълнена, което води до трудното и осъществяване и я обрича на неуспех още от самото и зараждане. Макар че първоначално всичко върви по план – освен редовите работници в Странджа-Сакар се заселват и хора от интелигенцията (макар и за кратко), започват да идват и хора от различни райони на страната, практически без никакъв критерий за подбор. Местните започват да гледат накриво пришълците, които се оказват привилегировани спрямо тях. Поради тази причина впоследствие е взето решение и местното младо население да се включи в проекта с единственото условие да остане да живее и работи там. Въпреки това миграцията на местните към големите окръжни градове започва да се засилва, макар и ограничени с т.нар. жителство. Голяма част от новодошлите се оказват тарикати надушили отдалеч келепира, които след вземането на предвидените средства за заселване и живот по тези места изчезват безследно, а малкото добросъвестни и квалифицирани заселници постепенно се разтопяват и изчезват, най-вече заради лошите условия на живот и работа, които им се предлагат, липсата на забавления съпътстващи доскорошния им градски начин на живот и не на последно място – недоброто отношение на местните спрямо тях.

Така постепенно, в края на 80-те, още преди падането на Живков, проектът тихомълком бива оставен на заден план. Логично, поставената цел от правителството, с административна помощ да се засели и възроди икономически регионът, се проваля безславно. Това може да се види и от настоящето. Всеки един от вас, който е минавал през района на Странджа – Сакар през последните години е забелязал все по-застрашителното му обезлюдяване, което хората, стоящи зад идеята за “Република на младостта” едва ли са си представяли, че ще достигне такива мащаби. Цеховете, летните кина и младежките домове са се превърнали единствено в спомени, а единици са останалите представители на т.нар. “Комсомолски набор” и вече са далеч надхвърлили младежката си възраст. Нищо младежко няма и в самите градове, които се превръщат в мъртъвци, без признаци на съживяване. Тъжно, но истина…

Виж още: Призрачната действителност в Българската армия

Днешната загадка е следната:

Кой е този любим български курорт?

(отговорите си оставяйте в коментарите по-долу)

Още един клип от поредицата с въпроси, осъществен с подкрепата на нашите приятели от RoberchProductions.Този път въпросите са свързани с географията на България. Надяваме се да ви е интересно и полезно.

Грандиозното строителство през 80-те във връзка с посещенията на дипломатическия корпус из страната.

През 80-те години всеки окръжен град с позападнал център се смята за щастлив, ако попадне в списъка за реконструкция като за “пред Дипломатическия корпус”. Тогавашният държавен и партиен ръководител има навика всяка година да прави обиколка по градовете на страната с представителите на чуждите дипломатически мисии у нас. Традицията с лятната визита на дипломатите из страната, придружавани от държавното и партийно ръководство, е поставена още през 70-те. Тогава корпусът посещава Габрово, Русе, Пловдив и др., а през 1975 г. за първи път Живков кани посланиците в родното си село Правец. Тогава е построена и прословутата „Шатра”. В последното десетилетие от социализма обаче, визитите остават паметни за населението, понеже подготовката им е предхождана от невиждан дотогава строителен бум. Починът се оказва изключително добър за провинцията, защото осигурява приоритетно средства за строителство и благоустройство в тогавашните окръжни градове, като за целта всеки окръг всячески се стреми да се представи на висота пред чужденците. След това Тодор Живков с гордост показва на чуждестранните дипломати обновените от народната власт градове. Мащабните проекти оставят след себе си едни преобразени и представителни градове.

По повод „1300 години България”, през 1981 год. корпусът посещава старопрестолната столица Велико Търново, като за целта е обновена голяма част от сградния фонд, изградени са големи търговски и културни обекти, построени са и съвременните пътни артерии на града. Изцяло е реставрирана крепостта Царевец. През следващата година корпусът е поканен да посети родното място на Тодор Живков, който освен, че е станал град, вече е и “център на селищна система” с многовековна история. Дипломатите посещават Правец още веднъж, през 1988 год., а Живков дори лично развежда с автобус посланиците между различните заводи, гордост за социализма – “Ботевградска вишна”, химическият комбинат “Пластхим” и автобусният завод „Чавдар” в Ботевград.

Новият плевенски център, 1979 г.

Във връзка с посещението на дипломатическия корпус в Плевен през 1983 г., още предишната година е изграден единствения по рода в страната ни воден комплекс, състоящ се от три уникални водни каскади, водни огледала и фонтан, станал един от символите на града. Освен това са открити и няколко луксозни за времето си заведения. Интересна подробност е, че тогава витрините на хранителните магазини са отрупани с дефицитните навремето цитруси, но никой плевенчанин не успява да си купи, защото след обиколката на дипломатите натоварват стоката и я откарват.

През 1984 год. дипломатите заедно с партийното и държавно ръководство посещават напълно обновения град Смолян, чийто център е изграждан повече от десетилетие с неуморния труд на местното гражданство. Впечатляващият вид на новия Смолян е и най-големия инфраструктурен проект във връзка с грандиозното строителство за дипломатическия корпус. Трябва да се отчете и фактът, че новия център с построените монументални обществени сгради и транспортни съоръжения, изниква буквално върху една гола поляна. Градът е посетен от корпуса още веднъж през 1989 г.,само няколко месеца преди падането на комунистическия режим в страната.

Посещението на корпуса в Толбухин (дн. Добрич) през 1985 год., заварва добруджанския град с голяма и широка пешеходна централна улица, популярна като „жълтите плочи” с прилежащи към нея търговски обекти и обновен сграден фонд. Центърът на Толбухин става един от най-красивите и приветливи в страната.

Обновения център на Ловеч

Любопитна е историята за решението дипломатическият корпус да посети Ловеч през 1986 год, станал година по-късно областен център. Това се случва покрай ловното посещение на Живков в края на 1984 г., който пристигнал късно вечерта и колата минала покрай занемарения строеж на сегашния хотел “Ловеч”. Първият погледнал грозната сграда и рекъл: “Или го довършвайте, или го събаряйте.” Местните управници се оплакали, че Държавният планов комитет 12 г. отлага обекта, защото изисквал много средства. Тогава първият ловец на България Пенчо Кубадински подхвърлил: “Що не мине корпусът тук… и хотелът да се направи.” Идеята допаднала на Живков. Попитал Петър Младенов къде е предвидено поредното посещение на корпуса. Отговорил му, че в Правец. “Ааа, не може в Правец”, рекъл бай Тошо. Последвало решение на Политбюро за петгодишен план за посещенията на дипломатическия корпус. И тогава започнало обновлението на Ловеч. 180 млн. тогавашни лв. били вложени в грандиозна строителна програма. През 1986 год. Ловеч осъмва с чисто нов център и с… „Моста за никъде”.

Другият градски център изграден с изключително голям размах е благоевградския, който е и един от най-красивите и до днес. Както в Смолян, така и тук, това става с неимоверните усилия и възторжен трудов ентусиазъм на благоевградчани, които дават много трудодни, за да може центърът им за удивително кратко време да придобие днешния си вид. През 1986-1987 г. по проект на архитект Ал. Баров на западната страна на площад „Георги Измирлиев” извисява ръст новата сграда на Партийния дом, в която днес се помещават Американският университет, Правно-историческият факултет на ЮЗУ „Н.Рилски” и Регионалната библиотека. Фонтани и цветни алеи освежават и разкрасяват новото площадно пространство. Реконструирани са площад „Македония” и цялата централна градска част като пешеходна зона. Новата модерна сграда на Съдебната палата придава завършен вид на площад „Васил Левски”. Сменена е изцяло канализацията в централната част на града. Изработва се и се поставя знак-емблема на южния град с автор Иван Нешев.Дипломатическият корпус и ръководството на страната е приветствано изключително тържествено от местното гражданство през лятото на 1987 г.

Обновлението на Благоевград е и последния грандиозен и изцяло завършен строителен обект в годините на социализма, превърнал се в еталон на социалистическото строителство. Не такава е съдбата на Бургас обаче, който е бил един от следващите градове предвидени за посещение на корпуса. На пъпа на центъра е било предвидено да се построи огромен ГУМ, като за целта са съборени много стари сгради. Предвиждало се е да се оформи изцяло ново централно площадно пространство, но след 1989 год. проектът е спрян.

Новият център на Смолян

И ако мащабните проекти оставят след себе си един впечатляващ Смолян, чисто нов Ловеч и прословутия център на Благоевград, то шуменци не успяват да видят в завършен вид започнатия през 1988 год своя нов център. Проектът за центъра на града бил готов през 88-ма година и подложен на истинско обществено обсъждане с изложени макети за пред шуменци. Изкопните работи стартирали. Съборили много къщи в центъра и дали на собствениците им апартаменти в шуменските квартали. Тъкмо излели бетона обаче и настъпил 10 ноември., а визитата на дипломатите е била предвидена за 1990 год. Заданието включва амбициозна група от обществени сгради — търговски дом, концертен център, банка, поща, хотелски комплекс, ресторант и кафе-сладкарница, подземни паркинги и тунели, площади с фонтани. Изглеждало е по-амбициозно даже и от софийското НДК. Градоустройствено обаче проектът звучи логично. От векове Шумен се е развивал в направление изток-запад по протежение на Шуменското плато и реката. Получили се няколко важни успоредни улици в центъра без директна връзка помежду си. Новите сгради разрешавали проблема като свързвали улиците надземно и подземно едновременно за хора, автомобили и градски транспорт. Щяло да има даже подземни тролеи. За съжаление днес градът може да се похвали с най-големия изоставен паметник на социалистическия строителен бум, който вече 25 години доминира панорамата на града.

С настъпаването на демократичните промени у нас, традицията с посещенията на дипломатите из страната е прекъсната, като с това се слага и край на грандиозното строителство известно като строителна епоха с оглед на предстоящата визита на дипломатическия корпус.

Любен Каравелов (1834/1835-1879) е български поет, енциклопедист, революционер, журналист и най-важното от всичко – той е български национален герой с важна роля в освобождението на България от османско иго. Роден в град Копривщица в богато бегличкийско семейство.

Каравелов започва свеото образование в родния си град, а впоследствие се мести в гръцко училище в Пловдив (1850). Четири години по-късно бъдещият възрожденец се връща да помага на баща си в джелеплъка. По този начин той често обикаля Османската империя и вижда неволите, през които минава българският народ. През 1856г. е изпратен в Цариград, за да се занимава с търговия, но вместо това се интересува най-вече от Източния въпрос и Кримската война, което показва интереса му към националното дело още от младини.

През 1857 г. започва т.нар. руски период в неговия живот. Той заминава за Москва, за да продължи образованието си, но тъй като е надхвърлил съответната възраст се записва като свободен слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Там той се свързва с дейците от Московския славянски комитет – Погодин, Аксаков, Ламански и др. От този кръг Каравелов възприема идеята за обединението на южните славяни като рещаващо условие за освобождаването на българите от османска власт. В същото време се оформя и идеята му да изгради тайна организация в Белград за подготовка на въстание в България. В Москва Каравелов пише и първите си разкази и повести.

Престоят на българския поет-революционер в Русия е времето, в което той оформя своите политически, научни и литературни възгледи. Революционните възгледи на Каравелов  са оформени още преди идването му в Русия, а обществената му дейност там е подчинена на идеята да се търсят контакти с всички обществени среди, които могат да допринесат за българското освобождение.

В началото на 1867 г. рязко се променя обстановката на Балканите. Въстанието на о. Крит, което избухва предишната година, продължава. Освен въстаналите гърци, сръбското правителство демонстративно започва да се готви за война срещу Турция. Българите в Русия и Влашко видимо се активизират. Революционерите около Раковски пристъпват към реализацията на неговия последен план и в тази обстановка Л.Каравелов решава да се включи в освободителните борби на своя народ. През същата година той заминава за Белград. По това време е в ход планът на руската дипломация за една южнославянска държава между България и Сърбия. В Белград Каравелов основава български комитет, в който участват и Иван Кулин и Ильо Марков. Комитетът възприема изцяло четническата тактика на Раковски. Освен създаването на този комитет през същата година Каравелов издава “Прокламация” до българския народ, с която го призовава да се вдигне на оръжие. В резултат на Каравеловите усилия започва сформирането на Зайчарската чета, но този проект е възпрепятсван от сръбското правителство.

По време на престоя си в Сърбия българинът се свързва със сръбската либерална организация “Омладина” и под нейно влияние доизбистря виждането си за южнославянска федерация между българи и сърбо начело с княз Михаил Обренович. Явно след 1867 г. политическия идеал на Каравелов е свързан с парламентарна монархия.

В края на годината поетът-революционер е изгонен от Сърбия, а в началото на 1868 се установява в Нови Сад (Австро-Унгария), но и там не се задържа дълго. Каравелов е заподозрян в убийството на Михаил Обренович и е затворен в Будапещенския затвор, където лежи 203 дни.

През сръбско-австрийския период Каравелов е повлиян силно от идеите на европейското просвещение. Трудовете на Дарвин, Хенри Бокл и Огюст Конт засилват неговото убеждение, че е необходима широка просветна дейност за постигането на целите си.

Престоят му в затвора в Будапеща е мястото, в което Каравелов преоценява досегашния си опит и идеи. Там пише и статията “Мои братя”. В нея се вижда, че той вече достига до заключението, че самите българи трябва да извоюват свободата си чрез просвещение и борба. В лицето на врага той посочва турските потисници и гръцките фанариоти. По отношение на държавното устройство той дава за пример Щвейцария и САЩ. Така Каравелов оставя идеята за монархия и възприема републиканската форма на управление като най-подходяща за бъдещия съюз между балканските народи. Съюз, който трябва да се гради при пълно равенство и взаимно уважение. Революционерът се обявява и против турско-българска монархия, което съдейства за сближаването му с “младите” в средите на емиграцията.

През пролетта на 1869г. Л. Каравелов се установява в Букурещ и там разгръща широка политическа дейност. В Букурещ е и най-блестящият период от живота на поета-революционер. Отначало Каравелов започва да сътрудничи с “Добродетелната дружина” като от там му е възложена редакцията на в. “Отечество”, но различията между неговите идеи и тези на “старите” водят до конфликт, завършил с разрив на отношенията между двете страни.

В същата година той посещава българите в Одеса и събира пари чрез акции за нов печатен орган на българската емиграция. Така на 7.11.1869 г. започва издаването на в.”Свобода”. Изданието се превръща в орган на дейците, търсещи нови пътища за революционни действия. Около редакцията на вестника се събират много българи, които учредяват Български революционен централен комитет или БРЦК. Според някои историци организацията се казва БРК до октомври 1870 г.

Печат на БРЦк

В началото БРЦК се развива под влиянието именно на Каравелов. В.”Свобода” отразява възгледите на поета-революционер. Според програмата на комитета враговете на българите са турското правителство и гръцкото духовенство. В нея е защитена идеята за създаването на Южнославянска или Дунавска федерация на свободни земи от типа на Швейцария. Начелото на федерацията трябва да седи избираемо правителство, изпълняващо волята на народа, а средствата за реализацията на тази идея варират от “мирни” до “оръжие, огън и нож”. В брошурата “Български глас”, отпечатана през 1870 г., Каравелов отхвърля възможността свободата на българите да бъде подарено от Русия или от Запада. Според него тя трябва да бъде извоювана от самия народ, като “всеки прежали живота си” и се захване “кой с каквото може и каквото има и да откупиме свободата си и отечеството си”. Казва се и че делото трябва да започне отвътре, като се съчетае с борбата на “бошняци и сърбе”, за да се лее по-малко кръв. Според Каравелов, който познава отлично целите на Русия в Европейския югоизток, желанията на българите и тези на руснаците съвпадат със стремежа на първите към независимост. В основата на неговите идеи стои революцията като единствен път за освобождението на България. В тази връзка той пише: “Революция, революция и революция е нашето спасение и повече нищо” – думи, които са актуални и днес.

Въпреки идеите и мотивацията на Каравелов и участниците в БРЦК практическата дейност на комитета е трърде слаба. В периода, в който председател е Каравелов комитета се задоволява предимно с революционна пропаганда. Изключение правят опитите за съвместни действия със сръбската “Омладина” при евентуална война между Сърбия и Турция. Дори и със слабата практическа дейност, на този етап, значението на комитета е голямо.

Политическата дейност на Каравелов е важна част от националноосвободителната борба на българите. Животът на поетът-революционер минава в борба, по един или друг начин, за свободата на родината си. Чрез своите действия Любен Каравелов се превръща в безсмъртен национален герой, будещ уважение и възхищение у повечето българи, за чиято свобода той отдава живота си.

  Спортната слава на България е едно от нещата, които ни карат да се гордеем с това, че сме българи. Макар и днес, когато спортните ни успехи са малко, е достатъчно да се поровим в постиженията ни от миналото, за да усетим духа на шампионите. Със сигурност със своята борбеност, те са показали на света какво значи да носиш български дух.

   При първите си участия на Олимпийските игри, българите не успяват да се класират на предни позиции, но това не ги обезкуражава, дори напротив – родните спортисти започват да тренират още по-осърдно. Така се стига до пометната Олимпиада в Мелбърн през 1956 година, когато Никола Станчев спечелва златния медал в свободната борба в категория 79 кг, което го прави първия български олимпийски шампион. Смятаме че подобна личност заслужава да бъде по-добре позната и именно затова сме посветили тази публикация на него.

  Никола Станчев е роден на 11 септември 1930 година в село Твърдица, Бургаско. Още от дете наблюдава многобройните народни борби в Странджанския край. Въпреки това житейският път на Никола Станчев с борбата на сериозно ниво се пресича съвсем случайно. Това става през 1949 година, когато младежът е привикан в Ямбол, за да свидетелства по дело. Във влака той се засича с борците от Грудово, които отиват на републиканско първенство. Съвсем изненадващо, те го канят  да отиде с тях. Станчев има голямо желание да продължи към столицата, а освен това делото в Ямбол се отлага и това става наистина възможно. За съжаление обаче липсата на каквито и да било финансови средства го възпрепятстват. Станчев обаче е непоколебим и е готов да направи всичко, за да стигне до София и започва да събира стотинки на гарата и в крайна сметка, макар и с известна доза късмет, успява да събере сумата и заминава към столицата.

Още със стъпването си в залата той успява да впечатли своя наставник, който го нарича самобитен талант. След две години той вече е привлечен в ЦСКА.  Влиза и в националния отбор, след което започват и неговите международни изяви. Първият сериозен успех  в кариерата на странджанеца е именно на Олимпиадата в Мелбърн.

  Състезанието започва добре за Никола. Той побеждава с две на нула точки един от фаворитите за спечелването на титлата, грузинеца Схиртладзе, от когото има три загуби преди това Олимпиадата. След тази победа в следващата среща Станчев се изправя срещу японеца Кацумарото. Всички очакват победа от българина, който има има две победи срещу японеца в предишни състезания. Изненадващо обаче японецът го побеждава с туш. Тогавашният правилник обаче позволява след една загуба даден съзтезател да продължи борбата за титлата, но при далеч по-тежки условия. Борецът трябва до финала, а и на него включително, да побеждава само с туш.

  Възможността за победа с туш във всички останали срещи  изглежда невъзможна на всички специалисти, които обаче не познават добре българския спортист. Никола Станчев показва, че за българският дух няма непреодолими препятствия. Важно е да се отбележи и заслугата на неговия треньор Райко Петров, благодарение на който борецът успява да изгради една много печеливша тактика, която също спомага за успеха му. 

  В първата от трите си оставащи срещи, Станчев трябва да се изправи срещу  западногерманецът Щер. До този момент той два пъти го е побеждавал по точки, но никога с туш. Германецът, за когото равният цел е равният резултат, се бори в стил, който е много пасивен, единствено пазейки се да не бъде туширан. Никола и неговият треньор предвиждат това в своята предварителна стратегия за двубоя и българинът умишлено използва тактика, в която се прави на жертва, оставяйки Щер да вземе инициативата в свои ръце, което го прави да изглежда дори уплашен. За всички специалисти изходът от този двубой е повече от ясен. Според тях с такава борба загубата на българина е неизбежна. Минутите текът, а странджанецът продължава да изчаква. германеца да стане по-активен. Станчев обаче не избързва, а дори поощрява Щер, отстъпвайки. Така за него българина изглежда вече лесна плячка. Следват няколко атаки, в които българинът се защитава. Тогава от българската скамейка се чува “Давай!”. Като мълния Станчев се впуска в краката на германеца. Секунда по-късно, гърбът на Щер се сгромолясва на  тепиха, затиснат от тялото на Никола. Това е туш, който дава начало на победната серия на страндженца. Заради прекрасно измислената и изпълнена стратегия, някои чуждестранни журналисти  наричат двамата българи “големите артисти”.

   Следващия опонент на нашия борец е швед Лимбланд. 36- годишният швед има солиден опит на тепиха, поради което трудно може да бъде надхитрен. Тактиката на българина няма как да бъде друга, освен да атакува мощно още от първата секунда, ако иска да спечели с туш.  С голяма точност последвалото в срещата е описано от пратениците на “Народен спорт” :

   “Такава изтощителна борба малцина бяха виждали. Накрая и двамата бяха изчерпали силите си до такава степен, че само ако имаше някой да ги побутне, щяха да рухнат на тепиха. Само искрица сила бе нужна за победата! Искрица само!…  Намери я Станчев!  Кой знае от кое кътче на коравата му странджанска душа се появи тя, за да пламне последното усилие. Шведът бе туширан! Двамата борци лежаха в изнемогва и само по сияещото от щастие изпотено лице на българина можеше да се познае кой е победителят…”

  След трудната победа Станчев достига до финала, на който му предстои да се изправи срещу още по-голямо препятствие. Там той среща смятания за непобедим американец Ходж. Срещата започва, като пръв в партер е българинът. Ходж го хваща в най-добрата си хватка “вълчи капан” и след секунди от носа на Никола потича кръв, заради липса на кислород. С последни сили странджанеца одържа до почивката. Години по-късно той споделя: “В този момент щях да се откажа”. Така идва ред американецът да застане в партер. Станчев му прилага любимата си техника “Чарека”, с която печели 90% от своите срещи. С нея той тръшва непобедимия американец, като ударът в земята е толкова силен, че след обявяването на победата Ходж остава неподвижен на тепиха. Съдиите обявяват победа с туш на българина, а това означава златен медал и първа българска олимпийска титла.

   След Олимпиадата Никола продължава да се бори. Единадесет пъти става шампион на България, като от тях осем  в свободна и три в класическата борба. Печели и балканската титла. Петнадесет години е несменяем титуляр на категорията. След като се отказва от борбата, се заема с треньорство. Две – три години е помощник на Райко Петров в националния отбор. Въпреки своят опит, той не успява да се утвърди в своето ново поприще. Неговият живот след борбата не е никак лек. Той живее в своята малка къща в село Твърдица, която има едва една стая. До 2003 година преживява със скромната пенсия от 110 лева, докато съпругата му Елена взема едва 50.

   Общинската структура на СДС в Бургас и кметът на родното му село Сотир Йовчев решават да помогнат на великия българин. Те ангажират строителна фирма, която да се заеме с издигането на къща за бореца. Огромна помощ оказват за начинанието също така Боян Радев и други изявени бургаски борци от миналото. Нившият футболен национал Радостин Кишишев дарява 1000 лева лични пари за къщата, като такава сума за първия олимпийски шампион гласува на сесия през май и общинският съвет в Бургас.  За нещастие няколко месеца преди къщата да бъде готова, на 13 юли 2009 година Никола Станчев си отива от този свят.

  В знак на почит  негов паметник в село Твърдица е открит през 2011 година. Наречен е от треньора Райко Петров „Гагарин на българския спорт“. Неговият колегата и приятел Боян Радев го определя като „Патриарх на големия български спорт“. Със своето уникално постижение от три последователни победи с туш на Олимпиадата Никола Станчев  ще остане завинаги не само в  българската спортна памет, но и в тази на останалия свят.

Днешната загадка е следната:

Кой български град/село виждаме на снимката?

снимка: Михаил Хубчев
(отговорите си оставяйте в коментарите по-долу)

Днешната загадка е следната:

Кой две личности разпознавате на снимката?

снимка: www.lostbulgaria.com
(отговорите си оставяйте в коментарите по-долу)

Днешната загадка е следната:

Панихида на кое злощастно събитие виждаме на снимката и кои са личностите, които може да разпознаете?

снимка: www.lostbulgaria.com
(отговорите си оставяйте в коментарите по-долу)

Славата на един народ не се измерва единствено с военните подвизи и културните постижения. В модерните времена се раждат герои, които се борят за родината си по един различен начин. Хората, за които ще ви разкажем в рубриката “Спортна слава” са прекарали живота си в усилени тренировки за успехите на родината. На терена, на пистата, на ринга, на борцовия тепих, майка България отглежда своите достойни синове.

Борбата е един от спортовете, донесъл най-много отличия на България през годините. Успехите на българите в този труден спорт със сигурност могат да ни дадът още един повод за гордост. Тяхният пример може да ни мотивира, да ни покаже как се отплащат дългите часове прекарани в тренировка, как човек, давайки всичко от себе си, може да постигне своите мечти. Славата на тези велики шампиони се разпростира далеч извън пределите на България, а техните имена остават записани в най-славните страници на този древен спорт.

  След като на Олипиадата в Мелбърн през 1956 година Никола Станчев донася първата олимпийска титла за България, всички с нетърпение чакат да бъде спечелена и втората. Това става още на следващата Олимпиада, провела се през 1960 година в Рим. Златото е донесено от Димитър Добрев.  Тази втора олимпийска титла, както и първата, идва именно от борбата, но за разлика от Никола Станчев, който печели в свободния стил, Димитър Добрев побеждава в класическия. Така той донася на България първото злато от олимпиада в класическата борба.

   Димитър Добрев е роден в разградското село Езерче на 14 април 1931 година. Неговите майка и баща са учители. За разлика от сега, в миналото учителската професия е една от най-уважаваните, като учителите се ползват с голям авторитетните сред народа.  Родителите му често за назначавани като преподаватели в различни градове из Лудогорието. Заедно с тях се мести и  младият Димитър. По това време в България основна забава на децата е борбата помежду им. Възприемана като игра, тя калява тяхното тяло и дух. Бъдещият шампион често се бори със своите връстници, за да се докаже пред тях, какъвто тогава е обичаят. Така той се запознава с борбата, но въпреки таланта, който притежава първия спорт, с който се захваща професионално е гимнастиката. Привлечен от неговата красота, той продължава да го практикува, въпреки че вижда, че в този спорт няма перспектива за него. 

 Така след 4 години  тренировки по гимнастика, през 1950 година той се записва във ВИФ. Идвайки като студент в столицата, Добрев се запознава с множество други спортове на високо ниво. Запалва се по борбата и щангите, но избира първият. Въпреки че едва тогава започва да се бори организирано, успехите му не закъсняват. Още на същата година печели републиканското първенство. Макар и републикански шампион, Димитър е пренебрегнат от федерацията по борба, като на състезание в Полша не е взет заедно с отбора. Така той решава да се прехвърли в отбора по вдигане на тежести. Започва да тренира с всички сили  и за 6 месеца успява сериозно да напредне. На провелото се студентско първенство по вдигане на тежести в Будапеща става трети, като само късмета при последното движение му коства златния медал.

  Федерацията по борба усеща своята грешка и бърза да я поправи като привлече Добрев отново в своите редици. Димитър решава да се върне понеже спорта на неговото сърце е именно борбата. Така започва неговият шампионски път. Със завръщането си в борбата, той започва усилени тренировки. Така идва време за Олимпиадата в Мелбърн от 1956 година. На нея бъдещият шампион отива  много добре подготвен.

  Състезанието започва добре за него. В първия кръг е безапелационен, побеждавайки югославянина Симич с туш. Следва ред на двама скандинавци, Пуанкари и Янсон. И двамата са победени от българина категорично, като победата му над Янсон дори е обявена за една от най-атрактивните на Олимпиадата. Безпроблемно българинът достига до финала. В него Добрев се изправя срещу смятания за най-добрия борец в средна категория в света, грузинаца Хиви Картози, който се съзтезава за СССР. Въпреки че Димитър го е побеждавал в предишни състезания, този път грузинецът взима връх след спорно съдийско решение, което отсъжда победа за грузинеца с 2 на 3 съдийски гласа. След състезанието един от чуждестранните оценители казва на Добрев, че ако подаде контестация, тя ще бъде приета и съдийското решение ще се промени. Българинът отправя молба до своите спортни ръководители,  да подадат контестация, цената на която тогава е 10 долара. За момент той се замисля дали сам да не плати сумата с парите от командировачните за Олимпиадата, които по това време са 10 долара. От ръководството охлаждат ентусиязма му с думите:

“Митко, ще стане голям скандал. Пуснахме една контестация, ако подадем и втора срещу шампион на СССР, ще стане политически скандал, по-добре да не се връщаме”. 

  Въпреки спечеления сребърен медал Добрев не е доволен от себе си, тъй като знае че заслужава златото, което му е отнето нечестно. След завръщането си в България продължава да тренира неуморно, готвейки се за предстоящите състезания. Всички те са спечелени от него убедително. Дори и на фестивала в Москва побеждава всички, както в класическия стил, така и в свободния.

  Идва ред на Олимпийските игри в Рим от 1960 година. Димитър попада в отбора за Олимпиадата без никакви колебания. Всички очакват от него да донесе злато за България. В първата среща се изправя срещу португалеца Колдас, като успява да го тушира за по-малко от минута. След това  среща Чучалов. Той е млад състезател, все още непознат сред специалистите, поради което българинът не знае какво точно да очаква от него. Борбата между двамата е равностойна. Чучалов се оказва един много талантлив борец, но на него му липсва нещо, което притежава Добрев – техника и опит. Въпреки изтощението си, Добрев успява да хвърли Чучалов и така побеждава. Тази трудна победа окрилява българина и от тук на сетне няма състезател, който може да му се опре.  

   Ред идва на Израелсон от Швеция. Българинът експериментира с доста техники, като шведа не успява да се предпази от непрекъснатите му атаки. Победата на Добрев в тази среща е толкова зрелищна, че кара тогавашният президент на ФИЛА да се изкаже ласкаво за българина. Роже Кулон казва за него: „От вашите борци особено ми харесва Димитър Добрев, който е и силен, и умен състезател“. След впечатляващата победа над шведа  започва борбата за медалите.

  Следващото препядствие пред българина е румънецът Църнау. Той е победен от нашия борец със завидна лекота. Срещу него той използва своята любима „центур“ на която е майстор. Така идва ред на финала. В него Добрев среща турчина Айваз. Мача започва предпазливо. Българинът не допуска Айваз да му направи нито една хватка и така печели.  Радостта от победата му  е  голяма, тъй катотой печели това което несправедливото отсъждане му е отнето четири години по- рано. По този начин  България се сдобива със своя втори Олимпийски шампион. 

  Димитър Добрев получава премия за олимпийската си титла, която тогава възлиза на 320 лева. Той споделя, че с нея успява да се почерпи с приятели и да си купи хубав часовник. След големия си успех Димитър продължава да се занимава с борба. Решава да направи своя бенефис на световното първенство в Йокохама, Япония. Шест месеца тренира повече от всякога, за да може да завърши кариерата си като шампион. Заедно с останалия национален отбор пристига на летището, където трябва да се качи на самолета за Япония. Когато дошло времето отборът ни да се качва, това така и не станало, тъй като водачите на българската група не пристигали. Пилотът на самолета изчакал половин час появата им, и след като тях отново ги нямало, самолетът излетял и нашите състезатели не успели да се качат на него. Впоследствие се оказва, че човек към политбюро и друг от федерацията се скарват кой да води отбора на световното и докато траяла караницата им самолетът излетял. Така великият българин слага край на своята спортна кариера, без да успее да направи свой официален бенефис.

  След като приключва своята състезателна кариера, Добрев става треньор. Наставник е на класиците от 1963 до 1966 година. Под негово ръководство националният ни отбор се изкачва на второ място в отборното класиране в борбата на Олимпиадата в Токио през 1964 година. Успехите му не спират до тук. На световното първенство през 1966 година, нашите състезатели отново стават втори в отборното класиране. Въпреки успехите той решава да се откаже от треньорството. За краткото време, през което е начело на националния отбор, под негово ръководство  израстват младите надежди на  българската борба. Това са Боян Радев, Петър Крумов и много други. 

  Интересен факт за Димитър Добрев е, че  става първият българин, който печели олимпийското злато пред погледа на Симеон Сакскобурготски. Това той разбира 45 години по-късно. Тогава той и други носители на златни медали са повикани в Министерски съвет, за да им се връчват дебитните карти за олимпийските пенсии. Първият човек, при когото отива Симеон Сакскобурготски е Димитър Добрев. Той му казва:  “И до ден днешен си спомням всичките ви хватки. Бях и двата дни в залата в Рим, стисках палци и се чувствах истински горд българин, когато станахте шампион”

   През 1989 година макар и отказал се от треньорството Димитър Добрев, заедно с още 11 български треньори, е командирован  в Ирак. Лично Садам Хюсеин се заема с уреждането на  това, воден от желанието да смае света, като спечели 4-5 златни медала на предстоящата Олипмиада. Надеждите му са отправени главно към борбата, като за нея е назначен да отговаря лично неговия син. Налага се обаче българите да напуснат страната заради операцията Пустнна буря, за която те са уведомени предварително от България.  През 1991-1992 година Добрев отново е ангажиран като треньор на националния ни отбор. Това е последният му период като негов наставник. 

  И до днес видният спортист поддържа здравето си с чести разходки. Неговите заслуги за българската борба са многобройни. Самият Боян Радев определя Добрев, като един от неговите откриватели. В чест на големият шампион, в неговото родно село   Езерче има СК по борба който носи името „Димитър Добрев“.

 Един културен деец, който сякаш остава на заден план, една личност която е отдала целия си живот в труд за България. Стоян Михайловски е една от най-забележителните фигури в родната история. Той е поет, писател, критик, интелектуалец с качества за които можем само да завиждаме. В днешната публикация ще се опитаме да ви предадем неговата история, историята на най-големия изобличител на политическата поквара в България.

 Нека обаче започнем и разказа за забележителния съзидател. Той е роден на 7 януари 1856 в старопланинския град Елена. Произлиза от видно възрожденско семейство. Баща му е известният книжовник Никола Михайловски, който има големи заслуги за българската просвета. Чичо му пък е прочутият епископ Иларион Макариополски. Под грижите на двамата, малкия започва да оформя своя родолюбив и ученолюбив характер. Той е тласнат по пътя на познанието и след началното си образование  постъпа във франския лицей в Цариград, където изключителните му дарби си проличават. Престоят в големия град и образованието което получава повлияват сериозно на развитието на бъдещия писател, а средата в която попада  дава огромни възможности за развитието на неговата творческа същност. Именно в османската столица Стоян Михайловски прави първите си литературни опити., които публикува в местно списание. През 1875-та съдбата отвежда юношата във Франция, в Екс ан Прованс, където учи право. Той обаче не довършва следването си, заради избухването на Освободителната война през 1878г. Връща се на френска територия чак две години по-късно, за да довърши започнатото. Запознаването му с френския език още от най-ранна възраст е предпоставка Стоян да се отвори и към света на някои от най-големите класици на западната държава. Негова слабост са поезията и философията. След дипломирането си, той се завръща в родината за да помогне за нейното развиие. Заради упоритата си работа и обширни познания, когато се завръща в България Михайловски заема много високи постове в Министерство на правосъдието. След няколко години съдбата го среща с красивата и заможна госпожица Райна Петрович, за която се жени през 1887-ма. Двамата са щастливи заедно, а съпругата завинаги остава неотлъчно до своя любим.

 Скоро след сватбата, Михайловски започва все повече да се отдалечава от системата на правосъдието и да се отдава на своята дългогодишна страст – литературата. Издава първата си книга – „Поема на злото“ и все по-уверено решава да се отдаде на писане. Премества се да живее в София, където предоставя познанията си на развиващата се българска държава. Тъй като Михайловски знае изключително добре френски език, той става гимназиален, а по-късно и университетски учител, като превръща занаята в свое основно препитание. Междувременно продължава да твори, като голяма част от произведенията му са отпечатани в списание „Мисъл“. 1897-ма е годината, когато излиза едно от най-значимите му дела – „Книга за българския народ“. Тя е оценена като най-жестоката политическа сатира в европейската литература от края на ХIХ век. След издаването на книгата на Михайловски започва да се гледа като на изобличител на политическата поквара в България. Интелигенцията твърдо застава зад него, удивена от смелостта която писателят показва. Историята доказва личността му като абсолютно неподкупна, непримирима и пламенна. Тези уникални  качества на Михайловски му печелят много приятели, но уви и много врагове. Писателят многократно критикува Фердинанд в поредица от статии, сред които се открояват заглавия като ”Какво прави князът и какво правим ний?”, “Философия на парата” и “Потайностите на българския дворец”. В отговор на словесната атака е издаден нов закон, засягащ периодичния печат, благодарение на който Стоян е осъден на няколко месеца затвор. На следващата 1905-та, след преживяното Михайловски се оттегля от активния политически и обществен живот. Той обаче продължава чрез писане да осъжда действията на държавниците, заставайки твърдо зад гражданската си позиция.

  В началото на второто десетилетие на ХХ век, един друг стимул за писане изниква пред твореца. Дадено е началото на войните за национално обединение и Стоян започва да създава патриотични стихотворения, възвеличаващи порива на младата българска армия и несломимия дух на родния войник. По този начин авторът оставя зад себе си едно разнообразно творчество – пише  стихотворения, басни, пародии, публицистика, автор е и на стихотворението „Кирил и Методий“. Именно то става изключително известно, когато великият Панайот Пипков написва музика към него  и по този начин се създава химна на българската просвета под заглавие „Върви народе възродени…“. Вече в напреднала възраст, Михайловски пише едни от последните си думи:

   ”Умирам неизползван. Бих могъл да дам хиляди пъти повече на общество и народ. Моите усилия бяха слаби усилия, защото бяха самотни.”

Писателят дълго време лежи тежко болен инакрая среща смъртта си – на 3 август 1927г. Зад гърба си той оставя едно наследство което сякаш остава недооценено. Творби, написани с пламък който рядко се сеща у човека и една песен, един химн който над 100 години след написването си все още ечи в българските училища.

 Днес ние от екип “Българска история” ще ви разкажем за историята на една твърде интересна личност. Името му вероятно ще предизвика у вас хубави, или пък не чак толкова хубави спомени от часовете по история. Човекът за когото ще ви говорим е роден под името Стойко Владиславов но в историята определено остава със своето духовно наименование –  Софроний Врачански. Информацията с която разполагаме за него е твърде оскъдна, но ще се постараем да разкажем максимално подробно. Бъдещият духовник е роден в Котел в семейството на търговец на добитък. Макар и в неподходяща за това среда, Стойко развива интерес към образованието. Учи в килийното училище в родния си град по славянски и гръцки черковни книги. Като поотраства е принуден да работи като абаджия, но се забелязва и стремежът му към духовни занимания. През 1762г. е ръкоположен за духовник и приема да служи на светата църква. Вече достигнал известни познания, той намира нов поминък в живота си  – става даскал и книжовник в Котел.  Именно в това градче, през 1765г. съдбата среща Стойко с една твърде интересна личност – монахът Паисий. Двамата веднага намират общ интерес, а Софроний е пленен от това което новодошлия му показва. Отец Паисий представя на духовника своята ”История славяноболгарская”, която в близките години ще изиграе ключова роля за историческото развитие на България, както и за бъдещето на нейния изтерзан и поробен народ.

Котелският светец е толкова впечатлен от огромния труд, който Хилендарският монах е положил, че решава да направи нещо също толкова историческо. Софроний прави първия препис на книгата, известен като Софрониев препис и започва да се занимава сериозно с нейното разпространение. В следващите години духовникът предприема пътуване до Света гора, а  през 1792г. напуска родното градче за да  служи в енорията в Карнобат. Отива в с. Арбанаси в манастир, а на 17 септември 1795-та е ръкоположен за епископ във Враца под името Софроний. Там развива обществена дейност и по някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани. Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди. Все по-трудни стават епископските му задължения, след случили се размирици във Враца (от войските на видинския паша Осман Пазвантоглу – 1797) напуска града и се скита из Северозападна България. За три години се задържа във Видин, където пашата Пазвантоглу управлява града като полунезависим владетел. Този период е много важен за изясняване на целите на Софроний. През 1803 г. духовникът заминава за Букурещ – отново по народополезни дела. Там служи като висше духовно лице. От епископската длъжност е освободен по негово настояване, но продължава да се подписва като Софроний Врачански.

Софрониевият преписна “Часослов”

 От 1806 г. до 1812 г. е един от най-видните представители на българския народ в отношенията с руското командване след руско-турската война. Той, заедно с капитан Георги Мамарчев организира във Влашко военен отряд, който нарича “Българска земска войска”. Частта е съставена от български доброволци, ръководени от гърка Димитриос Ватикиотис. Земската войска взема участие във войната между османците и царска Русия, като българите се бият изключително смело срещу своите дълговековни поробители. Софроний Врачански прекарва последните години от жизнения си път в манастир край Букурещ. Там остава до смъртта си. Историците и до днес изказват различни мнения за точната дата, на която си отива големият български светец. В науката най-прието е  да се датира по последния подписан от духовника документ, сиреч на 2 август 1813 г. Същата година Д. Попски пише ода в памет на котленския светец. Освен преписите на паисиевата “История славянобългарская” Софроний Врачански оставя зад себе си и много значимо за родното Възраждане творчество. Голямата част от него той  пише по време на периода на престой в Румъния. Емблематичен е  ”Кириакодрумион, сиреч Неделник”  – сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината, написани въз основа на славянски и гръцки източници – единственото отпечатано съчинение на Софроний Врачански. Сборникът има историческо значение – поставя началото на новобългарската печатна книга – и налага говоримата реч като език на книжнината. Тя е широко популярна сред народа под името “Софроние”. Пише и друг сборник “Неделное евангелское толкование”. В историята остава и неговото лично житие, което пише сам – ”Житие и страдания грешнаго Софрония”. Показателен е фактът, че в заглавието на последната творба той сам се нарича грешник, макар делото му да е било изключително свято за майка България. Най-голямо признание светецът от Котел получава през 1964 г., когато на 31 декември е канонизиран от Българската православна църква. Паметта на духовника официално се чества на 11 март.

Георги Димитров – ръководител на БКП

България, 1944-та година. През есента под натиска на Съветския съюз малката балканска държава търпи страховити промени. След 9 септември с.г. чрез преврат на власт идва БКП, която ще установи своята диктатура в следващите 45 години. Структурите на държавните институции от царско време са на път да се променят. Днес ще ви разкажем историята на една специфична част от тях. Тя е създадена през далечната 1925-та като отделение “Обществена безопасност”. Парадоксалното е, че поводът за образуването на институцията като спомагателен орган на МВР са атентатите на самата БКП. Около 19 години по-късно, “Обществена безопасност” вече се нарича “Държавна сигурност” и служи предано на българския цар. С идването на новата власт обаче ДС ще претърпи промени, които ще я превърнат в желязната длан на строя, репресивен апарат с аналог само в социалистическия лагер, в скрит ужас за собствения народ.

 Ще започнем нашата статия от самото начало на промените в България. След Втората световна война промонархическите настроения в страната са много силни и няма как да е иначе – по време на царското управление България, макар и за кратко възстановява голяма част от изгубените си територии, а икономиката е в политически подем. Доктрината на новата власт на БКП обаче е крайно опонираща на досегашния политически модел и поради този факт е изправена пред големи затруднения. За да “убедят” народа, че техните възгледи са прави, комунистите бързо трябва да заемат най-важните места в държавата. Една от основните институции които трябва да минат на пряко подчинение на Отечествения фронт е полицията. В самото начало тя се превръща в милиция, всички началници на управления са свалени и заменени с доверени кадри, а около 30 000 служители уволнени от системата. Част от бившите полицаи са ликвидирани без съд и присъда, тъй като са са станали твърде неудобни за властта. Създава се т.нар. униформена милиция, в чийто състав се намира и Държавна сигурност. Именно този отдел ще изиграе много важна роля в предстоящите събития, свързани с подсигуряването на властта на БКП.

Преди да продължим с историята нека ви разкажем с две изречения за структурата на Държавна сигурност. След създаването си през 1925-та тя разполага с две отделения – вътрешна и външна сигурност. През 1937-ма с новия закон за полицията отделенията стават четири, а в началото на 1944-та – пет. На отделение „А” е възложена борбата срещу нелегалните политически организации. Отделение „Б” е външното контраразузнаване, отделение „В” отговаря за некомунистическите политически организации. Отделение „Г” осъществява връзките с германското разузнаване, а отделение „Д” е създадено за контрол на печата и легалните сдружения. Тези правомощия на отделите превръщат службата в много удобен за комунистите орган, особено предвид създалата се ситуация.

Йосиф Сталин – вождът на СССР

 Годината е 1945-та и в Отечествения фронт настъпва разделение. Изборите от 18 ноември същата година са бойкотирани. Демократическите партии напускат фронта и се обръщат срещу комунистите. От САЩ и Великобритания идва вълна на одобрение за случайно създалата се опозиция. Двете победителки от войната настояват отделилите се от ОФ партии да участват в управлението на България, а пък комунистите да снемат контрола си от МВР и ДС. Решението на БКП обаче е друго. Георги Димитров и Васил Коларов вземат участие в среща със съветския водач Сталин. Тя се състои през лятото на 1946-та и решението и донякъде предначертава съдбата на балканската държава. Опозицията трябва да бъде обезглавена, а огромна роля за това ще изиграе именно Държавна сигурност. ДС е преструктурирана за да изпълнява желанията на управляващата партия.  На отделение „А” е възложено вътрешното политическо разузнаване. На отделение „Б” е поверено контраразузнаването, а на отделение „В” – контрола върху печата и дружествата. В отделение „Г” се обединява информацията и статистиката, а отделение „Д” води следенето и проучването. Запазен е доклад на службата, който разкрива важните и репресивни функции, ето какво се казва в него:

“Създалата се след отлагане на парламентарните избори обстановка даде възможност да се организират наново фашистките остатъци. Разните опозиционери и гемевисти, окуражавани от чуждата разведка също се опитваха да създадат в страната, чрез въоръжени провокации и нападения над органи на властта, обстановка, която да предизвика чужда намеса. Задачата беше да се разузнаят и унищожат нелегалните вражески гнезда. Да се разузнаят плановете и ходовете на опозицията и връзките им с чуждото разузнаване…

Трябваше ДС да проникне дълбоко в редовете на врага със свои агенти, да създаде агентура вътре във вражеските организации… ДС разполага с широка агентурна мрежа във всички почти свои обекти, както в София така и по цялата страна. Разбира се тая нова за нас метода на работа се прилага с големи недостатъци, дължащи се на неподготвеността и необиграността на нашия кадър…

Но може да кажем, че едно ново силно оръжие е завладяно вече, сега остава то само да бъде по-нататък усъвършенствано. Ясна представа каква огромна работа е извършена в това направление ни дава факта, че само в София ние разполагаме с 1313 информатори и 246 сътрудници.”

В България започват политическите преследвания. Съдебни процеси са образувани срещу ключови фигури, застанали против БКП, такива са д-р Г.М. Димитров, Кръстьо Пастухов, Иван Дочев, както и Ванче Михайлов от ВМРО. Държавна сигурност си служи с термини като “троцкисти” и “анархисти” (първият свързан с фигурата на Лев Троцки – създателят на Червената армия, който влиза в конфликт със Сталин и е принуден да напусне СССР, като бяга в Мексико, убит 6 години преди описаните събития). ДС изготвя разработки и е готова да удари абсолютно всеки един от опозицията. Началникът на службата докладва пред своите висшестоящи. Запазените текстове ще ви помогнат да разберете докъде са се простирали пипалата на Държавна сигурност още в самото начало на социалистическия строй:

“По линия на опозиционните партии и вражеската дейност сред ОФ партиите нашето разузнаване има сериозни успехи. Завербувани са вътре в самите управителни тела наши сътрудници, които ни дават възможност да знаем за главните намерения, цели, замисли на тези партии. Това ни открива и възможността да влияем активно на политиката на тези партии, която възможност трябва да разширим и използваме”.

“Нашите служби по контрол върху печата бележат също завоевания. В настоящия момент са обхванати от нашия контрол 143 списания, 126 ежедневници и периодически вестници, 100 книгоиздателства, 130 печатници и 400 вестнико продавци”, се посочва в един от първите отчетни доклади на ДС.”

Годината е 1946-та, а репресивната машина на Българската комунистическа партия действа с пълна пара. За по-малко от година оперативното звено провежда 1022 следствия, 112 души са предадени на прокурор а близо 600 са изпратени в лагери. Само в столицата са проведени 504 ареста. Основния удар пада върху хора от опозицията и интелигенцията, политически неудобни фигури и личности със съмнителна лоялност към партията. Службата ДС, останала все още в състава на МВР се превръща в ужас за българския народ още в самото начало. Очаквайте и следващите ни публикации свързани с развитието на една от най-страховитите части от историята ни, чийто призрак и до днес витае в обществото.

 През 1934-та година един българин се превръща в “терорист номер 1 в Европа”. С действията си той кара света да се сепне, да разбере, че нещо на Стария континент не е както трябва, че в Европа има несправедливост. Името на този българин е Величко Керин, той обаче остава в историята с псевдонима си – Владо Черноземски. В следващите редове ще ви разкажем за този уникален човек – една личност която притежава най-висшите човешки ценности, сред които ясно изпъква любовта към родната земя – Майка България. Владо е роден на  19 октомври през далечната 1897г., в село Каменица, близо до Чепинци. Баща му е Димитър Керин, а майката носи звучното име Риса Балтаджиева. Съдбата отрежда на малкия Велико да живее един твърде разнообразен и чудат живот. Като младеж той се увлича по пиенето и гуляите, но само след няколко години се отрича от тях и дори става вегетарианец. В годините на Първата световна дългът го призовава на бойното поле. Военното си обучение той прекарва в Пловдив, след което е зачислен на фронта към инженерни войски. Още от тогава Владо изпитва едно особено чувство към своята родина. След края на войната България преживява поредната национална катастрофа, която Черноземски не приема леко. Тъй като военните вече не се нуждаят от него, юнакът се уволнява и започва да работи – като шофьор, а по-късно и като часовникар. Владо среща своята любима и двамата сключват брак, а през 1923г. им се ражда дъщеря, която кръщават Латинка. Малко преди появата на момиченцето, Черноземски вече е член на ВМРО. Като такъв, младежът е зачислен към четата на воеводата Иван Бърльо. Оттогава тръгва и един от прякорите му – Владо Шофьора. Наричан е така заради работата си като шофьор към тютюневите складове край Дупница. Момъкът от село Каменица става напълно отдаден към идеята на своите нови съзаклятници. В началото на 20-те години на ХХ век, Владо се премества в Банско, където изпълнява поръчките на самия Тодор Александров. В периода 1923-1924г. Черноземски е зачислен към четниците на Траян Лакавишки, които действат в околностите на Щип, Кочани и Радовиш. Десетки пъти участва в престрелки с югославските власти, като омразата и ненавистта му към сърбите расте. Във ВМРО бива припознат като отличен стрелец, дисциплиниран и изцяло отдаден на идеята човек. В края на 1924-та воеводата Тодор Александров го привиква в София.

Когато Владо пристига, той разбира, че е назначен към централния комитет на организацията за изпълнението на специални задачи.  Скоро след идването на Черноземски в столицата, върху ВМРО е нанесен страховит удар. Тодор Александов е убит и това внася смут в редиците на македонстващите революционери, самият Владо също е потресен от случилото се. В редиците на организацията започва вътрешна братоубийствена война, която обаче не успява да отклони Величко Керин от целите му.

През 20-те години комитите умело се възползват от личността му. Родолюбието и патриотизмът на Черноземски понякога са твърде крайни, граничещи с фанатизъм. Той е готов на всичко за България и висшестоящите членове го знаят, именно затова му възлагат някои от най-трудоемките задачи, като убийството на Димо Хаджидимов – бивш член на организацията и настоящ представител на БКП. Хаджидимов е прострелян на 13 септември в София, след което Владо е намерен и осъден на смърт. Присъдата обаче не се изпълнява, а атентаторът успява да избяга от полицейския конвой, за да се върне към делата си. Около 3 години след смъртта на Димо, през 1927-ма, Черноземски застава пред ВМРО със страховито предложение. Той предлага да се самовзриви в заседателната зала на ОН (Обществото на народите), с мотива, че по този начин Европа най-сетне ще обърне глава към бедстващите македонски българи. Идеята на Владо обаче е отхвърлена като твърде рискова и крайна. Следващият голям удар на атентатора е през 1930-та, когато убива Наум Томалевски – друг бивш комитаджия. Действията са по нареждане на новата главна фигура в организацията – Ванче Михайлов, с когото Черноземски се сближава много. Скоро след смъртта на Томалевски обаче, неговият убиец е заловен и осъден доживотно. В затвора обаче прекарва едва две години, тъй като през 1932-ра се гласува поредната амнисития.

След като вече е на свобода, Черноземски изчезва без да остави диря след себе си. Той отпътува за Италия, където заема колоритната длъжност инструктор–терорист, този път към хърватската организация Усташа. Важно е са се отбележи, че в началото на 30-те години има планове ВМРО и Усташа да съгласуват действията си, едните за да отвоюват свободата на Македония, а другите на Хърватия. След известно време на Апенинския полуостров, Владо заминава за Унгария, където отново работи с хърватите. Там взема участие в планирането на най-дръзката акция на усташите. Те кроят убийството на югославския крал Александър Караджорджевич. В течение на подготовката обаче българският атентатор вижда нерешителността и страхът на хърватските дейци. Те са неспособни да извършат акция от такова важно решение. Липсва им жертвоготовността и фанатизма на българските им колеги, затова Черноземски решава да действа сам.

Атентатът в Марсилия

 Той предварително обявява плана за провал и заминава с трима свои съзаклятници – Мио Крал, Звонимир Поспишил и Иван Раич за Швейцария. Оттам терористите се прехвърлят във Франция. Преминават през Париж, след което се разделят. Владо и Мио Крал заминават за Марсилия, където се очаква визитата на краля. Другите двама заговорници пък се отправят към Версай, където трябва да нанесат втори удар, ако първият се окаже неуспешен. След като пристигат в Марсилия, Черноземски и Крал заемат позиция на булевард “Канебиер”. Около 16 часа следобед от кораба “Дубровник” пристига югославския монарх. Той потегля със своя открит автомобил, придружен от външния министър на Франция и висшият военен Алфонс Жорж. Полицейското присъствие е силно, а охраната на Караджорджевич е подсигурена и от почетна кавалерия. В мигът, когато трябва да се действа, Мио Крал побягва, изплашен от предстоящото. Владо Черноземски обаче остава хладнокръвен. Чувството на реваншизъм спрямо югославския престол е подсилено от любовта му към България и неговите сънародници в Македония. Той преминава стремглаво през полицейския кордон, качва се на стъпалото на автомобила и стреля от упор в крал Александър. Владетелят умира на място. Черноземски открива огън и по спътниците на монарха, докато охраната на Караджорджевич е хвърлена в паника. Настъпва ужас, от конвоя откриват стрелба, при която са ранени хора от публиката. Междувременно, един кавалерист успява да уцели Владо със сабята си и българинът пада на земята. Почива няколко часа по–късно, на 10 октомври 1934г.

Владо Черноземски, роден под името Величко Керин остава в световната история като терорист, атентатор и убиец, безспорен обаче е фактът, че всичко което е извършил е било в името на България, на неговото мило отечество. Въоръжен с огромна смелост и хладнокръвие, с безконечна любов към народа и силна омраза към потисника. Убийството на югославския крал остава известен като Марсилския атентат. Смъртта на краля не предизвиква желаната реакция сред дейците на ВМРО, тъй като основната вина пада върху Унгария, която трябва да се съсредоточи върху действията си срещу Усташа. Междувременно, въпреки неподходящия отзвук, Черноземски е обявен за терорист №1, а убийството което извършва завинаги ще остане в историята. 

Канадски вестник за атентатът на Владо Черноземски