”Задължителни дестинации” е рубрика, в която ще представяме на вашето внимание всички онези райски кътчета от красивата ни родина, които заслужават да бъдат посетени и които по някакъв начин са свързани с българската история. Голяма част от тях са познати на всекиго, но ще се постараем да посочваме и не дотолкова популярни дестинации. Очакваме вашите предложения за рубриката!

  Надали има човек, който да не е чувал или посещавал великолепния ни морски град Созопол. Разположен върху живописен полуостров, той се намира в югоизточната част на България – на около 30 км от Бургас и в непосредствена близост до къмпингите „Градина“, „Златна рибка“ и „Смокиня“. Днес градът е популярна лятна дестинация както за българи, така и за чужденци, но малка част от тях осъзнават, че разхождайки се по тесните калдаръмени улички те вървят по многовековната история на най-стария град по българското черноморско крайбрежие.

  Находките открити в Созопол ни отвеждат още в IV-III в.пр.Хр., когато се смята, че тук са възникнали едни от най-ранните селища, населявани от  рибари, земеделци, скотовъдци и металурзи. Селището продължило да се развива през раннобронзовата и бронзовата епоха, за което свидетелстват подводните проучвания около брега на Созопол, разкриващи останки от жилища, керамични съдове, каменни и костни оръдия на труда. Около II-I в.пр.Хр., според Херодот, созополският район е заселен от тракийски племена (скирмиади и нипсеи), които са смятани за опитни рудари и търговци.

  Самият град обаче възниква през 610г.пр.Хр., когато гръцки заселници от градовете Милет и Фокея основават тук колония с името Антеа. Според легендата това място е избрано, защото финикийски моряци го препоръчали като най-защитеното пристанище по бреговете на южното Черноморие. Жителите опасват града с високи крепостни стени (чиито руини могат да бъдат видяни и днес), за да го предпазят от недоброжелатели. Благодарение на благоприятното си разположение още през първите векове колонията претърпява забележителен разцвет и бързо се превръща в търговски център на мед, вълна, царевица, вино, зехтин, платове, бижута и керамика. Впоследствие  тя се превръща в град-държава (полис), преименуван на Аполония. Тъй като по това време съществували много градове с подобно име към него бил добавен и пояснителният епитет Понтика (или Понтийска), което в превод означава Черноморска. Първата част от името, както повечето от вас може би се досещат, произлиза от името на  древногръцкия бог Аполон – бог на музиката, танците, поезията, медицината и пророчествата. В негова чест дори е изграден храм, чието местоположение е неизвестно и до ден днешен, но се смята, че е било някъде около остров Кирик. Храмът е  прословут и  с огромната 13 метрова бронзова статуя на Аполон, която е отнесена в Рим през  72 г.пр.Хр. от римския пълководец проконсул Марк Лукул. Това се случва, когато той превзема и ограбва града, правейки го част от Римската империя.

  До IV в. Созопол се възстановява и възвръща загубената си слава на важен търговски и културен център. По това време християнството става официална религия, а Римската империя се разделя на две като градът попада в границите на Източната Римска империя, по-късно позната като Византия. Оттогава езическите светилища са разрушени и на тяхно място се появяват християнски храмове и освен това градът приема новото си име – Созополис (в превод „град на спасението“). Древният Созопол става част от българската държава едва около VIII-IX в. и се превръща в главно българско пристанище на Черно море. През 1453г. градът попада под османско владение и за да се съобразят със закона на империята, християнските църкви да не са по-високи от турчин яхнал кон, всички църкви са сринати. На тяхно място местното население построява малки параклиси, съществуващи и днес. Созопол оформя своя архитектурен изглед още през Възраждането, лесно забележим в запазените от тогава къщи и постройки от дърво и камък, изградени в така наречения черноморски архитектурен тип . По-късно градът губи многовековната си слава и посреща Освобождението като рибарско селище. Днес  той е част от 100-те национални турситически обекта и изключително популярна дестинация, благодарение на съчетанието си от море, природа и история.

  Що се отнася до забележителности няма как да отседнете в Созопол и да не посетите архитектурния и археологически резерват „Старинен Созопол“,  обявен за музей още през 1974г. Една от най-забележителните постройки там е църквата „Св.Богородица“, датираща от XVв. Тя е построена върху руините на съществуващ преди това християнски храм и е наполовина вкопана в земята, за да може законът на Империята за размера на църквите да бъде спазен . Тя е реставрирана през XVII в. , когато дебърски майстори-дърворезбари изработват едни от най-забележителните иконостаси в България. Днес църквата е действащ храм и е вписана в списъка на ЮНЕСКО със световни културни забележителности. Освен нея си заслужава да обърнете внимание и на останалите три църкви: „Св.Георги“, „Св. Зосим“ и „Св. Кирил и Методий“ (Археологически музей на Созопол) датиращи от XIX в., както и на останките от средновековна църква с базилика, която е била седалище на Созополската епископия от средата на X-и до XVII-и в. В стария град на Созопол можете да откриете и множество, запазени и до днес, къщи от възрожденската епоха. Най-известните от тях са къщата на Курдилис, в която днес се помещава Етнографският музей, къщата на баба Кукулиса Хаджиниколова и къщата на Куртиди (известна още като Тракийския хан),където се намира експозицията от тъкани, облекла и занаяти от Крайбрежна Странджа.

  Може би най-интересната и емблематична забележителност, обаче, е архитектурният исторически музей „Южна крепостна стена и кула“. Историята около откриването му е повече от инригуваща. През 1994г. софийски строителен предприемач решава да закупи и реставрира стара и рухнала къща в старата част на Созопол и да се установи да живее там. Още при първата копка обаче, работниците се натъкват на нещо необикновено – множество сгради от различни епохи. Разкопки на това място започват с финасовата помощ на предприемача, но продължават повече от предвиденото. Въпреки това десет години по-късно – през 2004г., реставрираната южна крепостна стена датираща от далечния IV в.пр.Хр и пристроената към нея кула са отворени за посетители. В „Южната крепостна стена“ се помещава зърнохранилище датиращо от  V-IV в., а над него са съществували и казармени помещения където са живеели стражите, които са охранявали крепостните стени. Там също можете да откриете етнографска експозиция, кът на моряка,част от водопровод от Vв.пр. Хр., реплика на известната бронзова статуя на Аполон както и сладководен питеен кладенец, построен през IV-III в.пр.Хр. В него са открити множество антични предмети, заради които се смята, че  той е част от култов комплекс, „НИМФЕУМ” създаден в чест на „Трите нимфи” и в него са се принасяли дарове, за да ги омилостивят.

  Колкото и да е впечатляващ Созопол, не по малко интересни са забележителностите около него. В непосредствена близост до античния град се намират трите острова : „Св. Иван“, „Св.Петър“ и „Св.Кирил“. Най-големият черноморски остров – „Св.Иван“, носи името на манастира „Св.Йоан Предтеча“, който се издигал там по време на Средновековието. Манастирът е бил многокрано разрушаван от турците, но през 2010г. нещо забележително се случва тук. При възобновени разкопки около откритата част на олтара на най-стария храм на острова е открито ковчеже съдържащо зъб, парчета от кости на ръка и от лицева част. По-късно се установява, че това са мощите именно на Свети Йоан Кръстител, пренесени тук на рождения му ден от човек, наричащ себе си Тома. Днес светите мощи са изложени в църквата „Св.Кирил и Методий“, която привлича огромен брой поклоници.

  Освен това в района се намират и множество природни паркове и забележителности. Най-известният от тях е резерватът „Ропотамо“ на чиято територия се намират : скалното образувание „Лъвската глава“, блатото „Аркутино“ и лиманът на река Ропотамо. На север от устието на реката е и островът „Св.Тома“ по-известен като „Змийският остров“, заради огромният брой морски змии, които плуват във водите му. Половината от територията му е заета от диворастящите кактуси, пренесени през 1933г. от цар Борис III, които през лятото цъфтят в красиви жълти и червени цветове. Освен с природа Созопол може да ви впечатли с множеството чисти и все още незастроени плажове, намиращи се около него. Затова ако все още не сте избрали дестинация за следващата ви лятна почивка нашият екип горещо ви препоръчва античната Аполония, защото само тук можете да усетите как многовековната история се преплита с невероятната черноморска природа.

ЛЮБОПИТНО:

• През 2012г. край църквата „Св. Кирил и Методий“ беше открит така нареченият „созополски вампир“. При разкопки археолозите открили труп пронизан със железен кол. Този тип погребения  се свързват с ритуала срещу вампирясване, практикуван от християните през Средните векове. Година по-късно след изследвания скелетът (представляващ огромна туристическа атракция) е върнат в Созопол, заедно с възстановка на лицето му.
• Созополските брегове били многократно  нападани от казаците пирати, които дори ограбили манастира „Св. Йоан Предтеча“. Според легендите пиратите криели  съкровищата в подводни пещери около непристъпния „Змийски остров“.За съжаление обаче за сега търсачите намират единствено огромен брой водни змии и останки от кораби.
• Още през VIв.пр.Хр. в Аполония са се сечали монети. Върху тях като неотменен символ се налага котвата, която остава емблема на града и до ден днешен.
• Ежегодно в началото на септември в Созопол се провеждат празниците на изкуствата „Аполония“. Те събират художници, музиканти, писатели и поети, артисти  и архитекти на едно място в продължение на 10 дни. За първи път фестивалът се провежда през 1984г.

ВИЖ ОЩЕ : ПЕЩЕРА “ДЯВОЛСКО ГЪРЛО”

ВИЖ ОЩЕ: СОФИЯ

 Публикацията и коментарът са дело на нашия автор Йордан Субев. Дълго време сайтът съдържаше единствено и само материали, свързани с историята, както е и редно, разбира се. Понякога действителността, която ни заобикаля ни пречи да се ограничаваме само с миналото, макар за нас то да е повече от съществено. Именно заради това и си позволяваме да публикуваме подобни коментари. Извиняваме се предварително на тези от вас, които го считат за неуместно, но силно вярваме, че съдържанието на този материал може да бъде единствено полезно и да ни накара да се замислим за някои важни неща от заобикалящия ни свят.

 Станах рано сутринта в поредния делник и се отправих на пътешествието, на което се отправя почти всеки от вас. Излизам от къщата в китното крайсофийско селце със съмнителен статус на квартал, в което живея и попадам на улицата. Контейнерът със смет е обърнат от глутница кучета, а един циганин с каруцата си стои до него, търсейки рог на изобилието, същинската Корнукопия. Качвам се в маршрутното такси и поздравът ми остава незабелязан у концентрирания в пътя шофьор. От малките колонки на бусчето се стеле неописуемият ритъм на дивата и сърдечна чалгия (нищо против!). Пътят продължава покрай населено място, откъдето вероятно се е пръкнал гореспоменатият собственик на превозното средство с животинска тяга. Едва ли и най-добрият карикатурист би успял да покаже гротесково това място, едва ли има по-ужасна махала на света, гнусна, нечистоплътна. Най-после достигнах до заветния център и слязох там, където ми е мястото. Отправям се към своята Алма Матер – място, пропито с история. В кулоарите, където някога велики личности са преподавали днес са се навъдили мишки(не буквално, разбира се, нека не тормозим ХЕИ). Преподавателят ми е бивш доносник на Държавна сигурност, а пък другият – виден плейбой(така твърди). Ценности, а? 21-ви век, къде си? Социализмът е обичан от някои, мразен от други – това няма значение, него го няма. Него го няма и няма да се върне, а в българските градове и села сега остава неговият разлагащ се труп. Недостроени или зле построени сгради, изкуствено поддържани фабрики и разграбени по време на прехода заводи, фалирали предприятия, смърт. Културен упадък, младежи които показват среден пръст на портрети на отдавна загинали герои, къде си, Българийо?

Защо спиш?

 Аз не спя. Аз живея в ужаса и крача бодро, аз не съм тъжен и умислен, аз знам какво трябва да направя. Аз съм свързочника, преминавам сред камъни и трупове, а по мен стреля безспирно картечницата на реалността. Аз трябва да свържа вас с реалността, за да не спите повече. Навън покрай мизерията бият десетки хиляди сърца, които искат промяната, те я жадуват, копнеят и работят за нея, а ти продължаваш да спиш. Те маршируват и викат, и свирят и пеят, танцуват, обичат и мразят, а ти защо спиш? Тронът на цар Плъх се клати. Когато корабът е пълен с провизии, мишките господстват, когато настане глад – те се превръщат в плячка. Никоя сила не е по-голяма от силата на народа, никоя стомана не е по-твърда от юмрука на милионната тълпа. Защо спиш? Ти си на пост, ти си войник, независимо дали ти харесва или не, ти нямаш пушка в ръцете си, но трябва да се биеш за да оцелееш, не само ти – всички, защото врагът е всесилен, врагът се е взел за Бог.

 България е прекрасна, прекрасна, но загубена ако не се събудиш, защото тя гори. Промяната не е в мишките, тя е в хората. Ти трябва да имаш сили да се бориш защото ако не ти, то кой има? Ние сме народ от борци който е разкъсвал оковите неведнъж, но о, защо спим? Народе???? Аз не съм Левски, аз не съм възрожденец, аз нямам диплома, нито постижения, нямам титли, не съм богат наследник, не съм и онеправдан бедняк. Ти си много по-способен от мен, по-бърз, по-силен, по-разсъдлив, по-мъдър, по-искрен, по-добър, по-знаещ, защо спиш? Аз ще се боря докрай, до мен ли си? Така ми показа историята – когато замъкът гори не се предавай, когато врагът е многоброен не се отчайвай, когато носиш вериги търси ключа, той винаги е някъде наоколо. Винаги има какво да направиш докато си жив, когато умреш е друго – когато умреш можеш да останеш в историята – човекът който не търпя. Народът, който не търпя. Какъв по-голям порив търсиш? Не спа ли достатъчно? Ако нещо те мъчи стани и запей, защото знам, че всички ни мъчи, а все пак е толкова тихо. Ако не можеш да пееш – извикай, ако си ням – блъскай с ръце, скачай, танцувай, те ще видят. Не, не мишките – ние не сме представление за мишките, ние сме спектакъл за хората. Нека видят всички, добре са дошли в нашата трупа – там където живее огънят и сребролюбието се топи, там където гори пламъкът на вечната промяна и зверовете не смеят да припарят. Влез с мен в жаравата, тя няма да те изгори, събуди се и покажи, че си жив!

Днешната загадка е следната:

Каква е марката и модела на този автомобил и какво е общото му с България?

(отговорите си оставяйте като коментар по-долу)

Днешната загадка е следната:

На снимката виждате една изчезнала сграда. Коя е тя, къде се е намирала и как е изчезнала?

(отговорите си оставяйте като коментар по-долу)
снимка: www.lostbulgaria.com

Днешната загадка е следната:

Кой е българинът, увековечен чрез този паметник?

Може ли да изброите 5 неща, сътворени от него?

(отговорите си оставяйте като коментар по-долу)

„Неродена мома“ е българска народна приказка, преразказана от известния български автор Ран Босилек. Запленен от магията и вълшебството на фолклора, смело може да се твърди, че именно той е поставил началото на преразказването на фолклорната приказка у нас. Определяща характеристика на писателя е стегнатостта и лаконичността както на изложението му, така и на неговите творби. Приказките на Ран Босилек могат условно да се разделят на три типа: битови, за животни и вълшебни, а не едно поколение е израствало с творбите му като „Жива вода“, „Незнаен юнак“ и „Патиланци“.

НЕРОДЕНА МОМА

Едно време имало един царски син. Като пораснал и дошло време да се жени, той направил една хубава чешма, от която текло мед и мляко. При тая чешма почнали да идват момите от всички краища да си наливат. Той застанал от страна да ги гледа и да си избере от тях за жена оная, която му се хареса. По едно време дошла една бабичка. Тя домъкнала от къщи всички съдове и чирепи и почнала да ги налива. Като видял това царският син, досмешало го и той хвърлил на шега едно камъче, та счупил една от бабините черупки. Бабата била лоша, разсърдила се и го проклела:

- Да се ожениш, синко, когато намериш неродена мома!

Царският син не обърнал внимание на бабините думи, но когато минало време и не харесал нито една от момите, които дохождали на чешмата, той се замислил.

Майка му, като го видяла тъжен, запитала го, какво му е. Синът й разправил всичко. Майка му се уплашила от това и казала: “Е, синко, само слънцето, което грее отвисоко и гледа нашироко, може да ти каже, де има неродена мома. Трябва него да питаш!”

Царският син бил решителен момък и не се боял от нищо. Той тръгнал на запад да намери де нощем си почива слънцето и да го пита. Вървял много царският син и преминал много поля, много реки и планини, но слънчевите палати никъде не намерил. Най-после той се изкачил на една висока планина. Там намерил един стар овчар.

- Добър ден, дядо – казал царският син.

- Дал Бог добро, юначе, къде така? – попитал го добродушният овчар.

Царският син седнал при овчаря, починал си и му разправил всичко от игла до конец. Като свършил, казал:

- Сега отивам да търся слънцето. Но ще го намеря ли, не знам.

- Защо да го не намериш, синко? Човек, като се стреми към нещо, все ще го постигне. Видиш ли тия три планини на запад, дето се редят една зад друга? Като ги преминеш и трите, ще видиш голяма златна порта, каквато не си и сънувал, а зад нея безкрайни градини. Там живее слънцето. Ти чакай да се стъмни по планините и щом светне в градините, почукай на портите.

Царският син поблагодарил на стареца, взел си сбогом и тръгнал. Дълго вървял той, докато мине първата планина, още по-дълго, докато мине втората и третата, и най-после дошъл пред голяма и чудна градина, обградена с бял камък и на оградата златна порта. Било още видело, но слънцето се спущало от небето и се наклонявало към градините си.

Царският син седнал да си почине. Скоро наоколо притъмняло, а в градината блеснали прозорците на слънчевите дворци. Тогава царският син станал и похлопал на прозорците.

Минало ни малко, ни много време, портите се отворили и от тях се подала слънчевата слугиня – месечинката.

- Искам да видя слънцето – казал царският син.

- То е уморено и сърдито – казала месечинката, – ще те изгори; ами ела утре рано, като си отспи – аз ще те заведа при него. Месечинката влязла вътре, а царският син останал да нощува пред слънчевите порти. Рано сутринта той се събудил и щом светнали прозорците на слънчевите дворци, пак похлопал. Веднага излязла месечинката и го въвела в двореца пред слънцето. То седяло на златния си трон.

Царският син паднал пред него на колене и казал:

- Златно слънце, що топлиш земята, моля ти се, кажи ми: като ходиш нависоко и гледаш нашироко, не знаеш ли де има неродена мома да се оженя за нея?

Слънцето се усмихнало и казало:

- Иди в моята градина. Там расте ябълково дърво. На него има три златни ябълки. Избери си, която искаш: във всяка от тях има по една мома.

Царският син отишъл в градината. Намерил ябълковото дърво и като видял златните ябълки, очите му останали в тях.

Без да му мисли много, той откъснал и трите ябълки и си тръгнал. Като вървял по пътя, си мислел: “Аз не послушах слънцето да взема само една ябълка; ами ако то се е разсърдило и не намеря в никоя търсената мома, какво ще правя!” И той разрязал ябълката, само да опита. Щом я разрязал, от нея изскочила една мома, чудна хубавица, и му казала: “Дай ми малко сол и хляб!” – “Нямам”, – казал царският син отчаяно. И момата веднага изчезнала.

- Ах, каквонаправих? – рекъл царският син. – Ами ако само в тази ябълка имаше мома, а в другите няма?

Той дълго време вървял загрижен. Най-после рекъл: “Каквото ще да става, ще видя и във втората ябълка”. Той извадил и втората ябълка и я разрязал. Щом я разполовил, от нея изскочила една мома, два пъти по-хубава от първата, и рекла: “Дай ми малко сол и хляб!”.

- Нямам! Почакай, моля ти се, да намеря! – Но още не изрекъл думите си и момата изчезнала.

Царският син съвсем се отчаял. Той помислил, че в третата ябълка не ще да има мома, но не се решавал да я разреже, докато не намери хляб и сол.

Като пристигнал до планината при стария овчар, той взел от него хляб и сол и малко по-решително тръгнал за у дома си. Когато наближил бащините си палати и чешмата, от която текло мед и мляко, царският син извадил и последната ябълка и я разрязал с разтреперано сърце. Щом я преполовил, от нея излязло едно младо момиче, много по-хубаво от първите две. То се обърнало веднага към царския син и му казало: “Дай ми малко хляб и сол!”

Царският син бързо й подал хляб и сол, момичето хапнало и подало и на него залък и после останало при него. Царският син се зарадвал много и казал:

- Ти остани тук да ме чакаш, пък аз ще ида да доведа златната колесница, свирци, слуги и сватове, та по-весело да влезем в царските палати.

- Страх ме е да остана тук – казала неродената мома. – Скрий ме някъде.

Царският син я завел в градината при един кладенец и я качил в клоните на едно листнато дърво. След това той заминал по работата си. Подир малко при кладенеца дошла с менци една скитница. Като се навела над кладенеца, тя видяла в него отражението на неродената мома. То светело в кладенеца като слънце. Скитницата погледнала нагоре и видяла на дървото чудната мома.

Хитрата жена се престорила, че не я вижда и почнала да вади вода от кладенеца. После обърнала менците нагоре с дъното и почнала да сипва вода. Сипвала, сипвала, а менците не се напълват. Тогава тя седнала настрана и се престорила, че плаче. Неродената мома не се стърпяла, ами викнала от дървото:

- Защо плачеш, ма жено,обърни котела нагоре с устата и тогава наливай!

Скитницата дигнала очи нагоре и се престорила, че за пръв път я вижда, та започнала да й се моли: “Жива да си, хубавице, слезни да ми покажеш, че не разбирам!”

Неродената мома, която не знаела още, че има на света лоши хора, доверчиво слязла отгоре и показала на скитницата как да си налее.

- Коя си ти? – попитала я коварната жена.

- Аз съм неродена мома. За мене ще се жени царският син.

Като чула това, злодейката се хвърлила върху нея, удушила я, съблякла й дрехите и я хвърлила в кладенеца. След това облякла златните премени и се качила на дървото.

Когато се завърнал царският син, той останал много очуден, като видял на дървото вместо неродената хубавица – черна грозница.

- Не се чуди – отговорила скитницата. – Моята кожа не е била никога от слънце гряна,от вятър духана, затова сега почернях.

Нямало що да прави, царският син качил измамницата в златната кочия, отвел я в царския дворец и се оженил за нея. Той станал цар, а тя – царица.

След няколко деня при младия цар дошли слугите и му казали, че в кладенеца има златна рибка, която не дава на конете да пият вода. Царят заповядал да уловят рибката и да му я сготвят. Когато чистили рибката, мнимата царица отишла в кухнята, сама остъргала златните люспи и ги изгорила, а вечерта се направила на болна и не яла. Но след вечерята тя заповядала да се изгорят всички кости и трохички от рибката. Случайно на царя в ръката останала една малка тънка костичка и той, като се оттеглил след вечерята, очистил си с нея зъбите и я хвърлил през прозореца.

От тая костичка под царския дворец скоро поникнало хубаво ябълково дърво. Вечер, когато царят лягал да спи, това младо дърво се навеждало през прозореца, милвало нежно царя и жестоко шибало царицата. Царицата се разсърдила и заповядала да отсекат дървото и да го изгорят. Но когато секли ябълката, една тънка тресчица от нея хвръкнала на пътя. Едно сиромашко момиченце намерило тая тресчица, играло си с нея и я занесло в къщата на бедната старица, при която живеело. Старицата по цял ден ходела по чужда работа. Веднаж, като се върнала вечерта в сиромашката си къщица, тя намерила всичко наредено, съдовете измити, в стомните – прясна вода, чорбица сложена, хлебец опечен. Бабата много се учудила. Тя не могла да разбере коя грижлива ръчица й помага. На другия ден се повторило същото. На третия – същото. Бабата се чудила, чудила и най-после един ден се скрила зад вратата да улови кой й шета. Гледа тя и – що да види! – изпод одъра се показала тънка тресчица и веднага станала на хубаво момиче, което бърже почнало да шета. Бабата изскочила и го прегърнала. Момичето се уплашило, изпищяло и поискало да бяга, но бабата му се примолила:

- Не бягай, баби, остани, милото ми детенце, баби за радост и за отмяна.

Момичето се успокоило и останало. Бабата му купила писана хурка и шарено вретенце и го турила край прозореца да преде.

Момичето било толкова хубаво, че светело през прозореца като слънце. Всички се трупали на пътя да го гледат и да се чудят.

По това време царят заповядал да повикат всички момичета от града на тлъка, за да му изпредат вълната. Всички дошли, дошло и бабиното момиче. Като влязло в царския палат, той блеснал като че в него влязло самото слънце.

Седнали момичетата да предат и да пеят, а царят и царицата дошли да ги погледат и послушат. Всички моми изпели по една песен. Дошло ред на бабиното хубаво момиче. То казало:

- Аз не знам да пея. Аз знам хубава приказка. Дайте ми два таса – един пълен с маргарит и един празен – да броя и да ви разправям.

Царят заповядал да донесат един тас с маргарит и един празен. Бабиното момиче турнало на скута си пълния тас, а до себе си празния. И като взело в ръката си едно зърно маргарит, почнало така:

“Имало някога един царски син”.

То пуснало маргаритното зърно в празния тас и казало: “Зрънце маргарит”.

“Като пораснал, и дошло време да се жени, той направил една чешма, от която текло мед и мляко – зрънце маргарит”. – И то прехвърлило едно маргаритно зрънце от пълния в празния тас.

 И тъй сладко разправило бабиното момиче същата приказка, която се случила с царския син и с него. Думите се нижели от устата му като маргаритни зърна и увличали всички.

 Като стигнало дотам, как скитницата го хвърлила в кладенеца, царицата почнала да се прозява и отишла да спи.

 Царят останал да слуша. Бабиното момиче изприказвало цялата приказка и когато да пусне последното зрънце маргарит, то казало и последната дума: “Ето сега тая неродена мома разправя приказката на царя – зрънце маргарит”.

Царят разбрал измамата на скитницата и веднага заповядал да я завържат на два луди коня и да ги пуснат из полето да я разкъсат на части. После взел бабиното момиче, оженил се за него и честито царувал.

 КРАЙ.

Народната приказка „Тримата братя и златната ябълка“ е  определяна като вълшебна (най-интересната част от приказната проза) и е преразказана от не един писател,между които е и Елин Пелин.В нея водещият елемент е авантюристичният , а текста се развива около приключенията на трима братя и препятствията, през които преминават. Смята се, че вълшебните приказки произлизат от ритуала за инициацията – човекът е подложен на проверка чрез някакви изпитания. По-конкретно „Тримата братя и златната ябълка“ е изградена върху йерархията на трите изпитания – победата на халата и сдобиването с вълшебен пръстен, убиването на змея и моментът, в който най-малкият брат реже месо от нозете си, за да нахрани сокола. В текста присъстват и множество символи : ябълката (любовта, брака, младостта), пръстен (единство и цялост), овенът (плодовитост), златото (чистото отражение на светлината) и числото три (първото хармонично и завършено число. За магичното и мистериозно чувство, обземащо ни докато четем приказката, допринасят и вълшебните образи и невероятни събития. Благодарения на тях приказката се е превърнала, в един от вечните приказни текстове, а читателят успява да се пренесе в един друг свят – там където всичко е възможно стига да имаш воля и желание.

ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА

Една жена имала троица синове. В двора имало едно ябълково дърво, което в годината раждало по една златна ябълка. Една хала всяка година дохождала нощно време и открадвала ябълката. Най-старият син рекъл: „Мале, аз ще вардя ябълката.“ Майка му казала: „Е, синко, толкова години не сме я опазили, та сега ли ще я опазим!“ — „Не, ще я опазим“ — казал синът и отишъл да варди. За да не заспи, той взел една торба орехи да троши цяла нощ. Ала той се залисал с орехите, халата дошла и откраднала ябълката.

На другата година средният син рекъл на майка си: „Мале, аз ще вардя ябълката.“ Майка му отговорила: „Е, синко, толкова години не сме я опазили, та сега ли ще я опазим!“ — „Не, сега ще я опазим“ — казал синът и отишъл да я пази. За да не заспи, и той взел една торба орехи да чука цяла нощ. Ала и той се залисал с орехите, халата дошла и откраднала ябълката.

На третата година най-малкият син рекъл: „Мале дай на мене ножа, аз ще отида да вардя ябълката.“ — „Иди, сине!“ — казала майка му. Той отишъл в градината, качил се на ябълката и се скрил в клоните да чака.

Посред нощ се задало нещо като мъгла, зафучало, затрещяло: дошла халата и посегнала да вземе ябълката. Той я ръгнал с ножа и халата избягала. Тогава синът взел ябълката и я занесъл на майка си. След това той поканил братята си да отидат да намерят халата. Като тръгнали по кървавите следи, стигнали до една пещера. Малкият брат казал: „Ха да спуснем едного в пещерата.“ Най-старият брат склонил него да спуснат. Като го спуснали до средата, той се уплашил и заклатил въжето, а другите го измъкнали.

Тогава средният склонил него да пуснат; като го спуснали до средата, и той заклатил въжето — и него извадили. След това малкият рекъл: „Аз ще сляза долу, като поклатя въжето, спускайте ме, спра ли, почакайте малко.“ Те го спускали, спускали, докле слязъл долу. Там видял една къща. Кога погледнал през прозореца, видял в стаята три девойки. Едната си играела със златна ябълка и другата също, а най-малката нямала златна ябълка да си играе, та си играела със златен плъх на златна тепсия. Той се обърнал към нея и завикал: „Девойко, отвори ми вратата да вляза.“ Една от момите станала и му отвърнала: „Върни се назад: майка ни ходи две години наред, та ни донася по златна ябълка, а сега болна си е дошла; ако ти отворим да влезеш, ще те глътне.“ Той рекъл: „Или ми отворете, или ще разбия прозореца и ще вляза!“ Тогава станала най-малката, та му отворила и той влязъл и убол халата. След това взел, та свързал голямата девойка и заклатил въжето. Братята му потеглили и я измъкнали горе. Подир свързал средната и нея измъкнали горе. Когато останал долу с най-малката и най-хубавата, той й рекъл: „Да те овържа и изнеса горе, братята ми ще се скарат за тебе; ако аз се овържа и изляза, ти пък не ще искаш да излезеш после. Аз ще те овържа, та те ако ме обичат, ще ме изнесат…“ Тя му рекла: „Вземи тоя пръстен, давам ти го; ако ме изнесат горе и се скарат за мене, аз ще поискам да ми направят дрехи самотворни. Който ми направи такива, него ще взема. Ти ще постоиш долу малко: ако не искат да те изнесат, ще паднеш още надолу. Там има два овена — един бял, един черен. Ако паднеш върху белия, той ще те изнесе на белия свят; ако паднеш върху черния, той ще те отнесе в долната земя.“ Овързал я той и братята му я измъкнали. Като видели тая ненагледна хубавица, братята се скарали помежду си и забравили по-малкия долу. Той постоял малко време и паднал надолу: паднал върху черния овен, който го отнесъл в долната земя. Като нямало какво да прави, той тръгнал да скита и попаднал в един град, в колибата на една баба. Бабата била сама. Тя месела хляб, но не сипвала вода в брашното, а плюела, та с плюнките си месела. Кога я попитал защо месела хляб с плюнки, тя му рекла: „Синко, как да не меся с плюнки, като имам шест деца! Има една хала, която не ни пуска да си налеем вода, ако не й дадем човек да изяде. Аз давах, давах, издавах се, а тя, ето вече година как не ни пуска да си налеем вода. Сега царят ще изпрати дъщеря си, за да я глътне халата, и тогава целият град ще си налее вода.“ Момъкът попитал бабата за царския конак и тя му казала. Той тръгнал да го търси и го намерил. Там заедно с царската дъщеря се качил в една кочия и отишъл при халата. Той бил уморен, затова полегнал и заспал върху скута на царкинята, а в това време халата излязла из ямата и се затекла към царкинята да я глътне. Царкинята се развикала и разплакала и една сълза капнала върху лицето на момъка, та го събудила. Щом станал, той грабнал ножа и пробол халата. Подир това водата потекла. Тогава царят попитал момъка с какво иска да го дари. Момъкът отговорил: „Искам да изляза на моята земя.“ На това царят казал: „Ако намериш някого, който да те изнесе, аз ще дам всичко, щото дотряба.“ Тогава момъкът тръгнал из града да разпитва и намерил едного, който му казал: „Край града има едно дърво голямо; на него мъти орлица и все не може да отвъди орлета. Иди там, може би… намери щеш… средство за излазяне.“

Той отишъл под дървото и легнал, та заспал. По едно време орлетата се разпищели и той се разбудил. Кога погледнал нагоре, видял триглава змия да лази по дървото; взел, та отсякъл трите глави. Орлите се спуснали върху момъка да го утрепат, задето разпищял орлетата; но тогава малките рекли: „Не бива, тате, и ти, мале! Тоя човек ни отърва и ни остави да сме живи сега.“ Орлите рекли на момъка: „Ей, побратиме, какво добро искаш да ти сторим?“ — „Нищо не искам; искам да ме изнесете на горната земя.“ — „Да те изнесем! Намери девет крави ялови, всяка по девет години да е ялова, храни ни цял месец; направи един сандък с железни вериги, тури в него месото, що остане, и седни при него. Напълни един мех с вода. Ние ще преметнем на рамо веригите и ще те понесем. Кога кажем «га», ще ни дадеш месо; кога кажем «пию», ще ни дадеш вода.“ Той приготвил всичко, според както му поръчали. Понесли се нависоко, но месото не стигнало; орлите поискали — и той, за да им даде, откъснал от дланите на ръцете и от стъпалата на нозете мръвки и им дал. Най-после те го изнесли на видело на земята и го попитали: „Побратиме, от какво беше онова месо, що ни даде най-после?“ Той им отговорил: „Побратимовци, срам не срам, ще ви кажа: отрязах го от дланите на ръцете и от стъпалата на нозете си, та ви го дадох.“ Те тогава му рекли: „Побратиме, да знаехме, че ти си толкова сладък, изядвахме те още под дървото.“ След това той станал, та отишъл у дома при братята си, които намерил, че още се карат за най-младата девойка. Всички нея искали.

— Аз искам дрехи самотворни — рекла тя, — който ми ги направи, него ще го взема.

Той, като дошъл, щом погледнал пръстена, и дрехите се направили. Тогава вече той взел девойката.

КРАЙ.

В българския фолклор съществува многовековна традиция за осмиване на високопоставените лица (като царски чиновници, бирници и чорбаджии) в българската държава. Това се е правело с цел народът да се запознае с нечистите им сметки и да осуетяват коварните им замисли. В сатиричните текстове  чиновниците са омаловажавани като най-често са надхитрявани и направени да изглеждат жалки от своите подчинени като ратаи и чираци. В началото те били прости хора от народа с неопределени имена, но по-късно по българските земи се появява най-известният герой от българския комичен фолклор – Хитър Петър.  За него са се разказвали анекдоти из почти всички български земи още преди 400г., въпреки това все още съществуват спорове за родното му място. Според един от най-големите изследователи на анекдотите за Хитър Петър – Величко Вълчев героят е  родом от  село Градешница, област Мариово, край Прилеп, но други твърдят, че той е от Русенско, Хасковско или Габровско. Точен отговор може би никога няма да бъде даден поради причината, че все пак Хитър Петър е плод на народното въображение, а не реално съществуващ човек.  Традиционният български герой възниква като аналог на Нострадин Ходжа, литературен персонаж, навлязъл в българското творчество по време на османския период. В кратките анекдоти те често се противопоставят един на друг с помощта на остроумието и хитростта. Въпреки това в крайна сметка Хитър Петър винаги е победител,а историите за него са послужили за поучаването на поколения българи и са се превърнали в любимо четиво на малки и големи.

КАК ХИТЪР ПЕТЪР ПОЛУЧИЛ ИМЕТО СИ

Когато бил малко момче Хитър Петър се цанил слуга у един господар. Една зимна вечер господарят му приготвил богати гозби и поканил гости. Било много студено, а господарят му казал:

— Петре, иди при пътните врата, та като дохождат гостите, да им отваряш вратата.

Петър стоял зад вратата, мръзнал, отварял, затварял, но намислил да направи една хитрина. Заключил вратата и когато повиквал някой, той го питал: „Кой си ти? Кажи си името, та да ти отворя.“ Които си казвали името, отварял им, а които не си казвали името, не им отварял и те се връщали разсърдени.

Петровият господар се ядосал на тия, що били поканени и не дошли, а пък те му се сърдели, че слугата му не ги пускал да влязат. За да се сдобрят Петровият господар им направил угощение в друга къща, като не щели да дойдат в къщата му. Там пак Петър слугувал.

Като се наяли и напили, господарят му отделил от останалото ядене и му казал:

— Петре, тези гозби ще занесеш у дома и ще ги дадеш на тоя, който ме най-много обича.

Петър занесъл яденето. Вкъщи го посрещнало кучето и от радост взело да си върти опашката. Петър помислил, че то най-много обича господаря му, и му дал яденето.

Като се върнал по-късно господарят му, жена му казала сърдито:

— Толкова хубави гозби ядохте там, не остана ли малко, та да проводите и аз да накуся?

— Как, не ти ли донесе слугата?

— Не! — казала тя.

— Петре, ти кому даде снощи онова ядене? — попитал той слугата си.

— Дадох го на тоя, който те най-много обича — отвърнал Петър.

— Че кой ме повече обича освен жена ми?

— Не. кучето ти повече те обича! — рекъл Петър. После повикал кучето и казал на господаря си да го удари и той го ударил. Кучето взело да квичи и избягало.

— Повикай го сега — казал Петър. Господарят го повикал. То дошло при него и взело да му се умилква.— Иди сега и направи същото на жена си! — казал Петър.

Господарят му отишел и ударил на жена си една плесница, леко, на шега. Тя още повече се разсърдила и побягнала. Мъжът й я викал и казвал: „Върни се, ела си, това е шега!“ Но тя не го слушала и избягала при баща си. Мъжът й пращал няколко пъти да я викат, но тя не искала да се върне.

— Е, Петре, имаш право, че кучето ме обича повече. Но сега какво да правим, като не се връща жена ми?

— Дай ми пет гроша и ще видиш, че жена ти ще се върне — дори боса — при тебе!

Господарят му дал пет гроша. Петър купил една кокошка и половин кило масло, минал из улицата, дето била господарката му, и почнал да вика:

— Купувам кокошки и масло! Който има за Продан, донасяйте!

Жената, като познала Петра по гласа, веднага излязла на пътя и го запитала:

— Какво е това, Петре? Защо ги купуваш тези кокошки?

— Какво ще е! Ти като не си дойде, приятелите на господаря го убедиха да си вземе друга жена, по-хубава от тебе! Довечера ще имаме сватба, та затова купувам масло и кокошки.

Тогава жената, без да гледа, че е боса, тичешком се върнала у дома си и се примирила с мъжа си.

И оттогава нарекли Петра Хитър Петър.

КРАЙ.

Фоклорната приказка „Златното момиче“, превърнала се в неотменна част от детството на поколения българи, е преразказана от неповторимия автор Ангел Каралийчев. Тя мигновено се превръща в любимо четиво на малки и големи благодарение на магията и добротата, които струят от нея. Приказката е проза по жанр и се отнася към епоса (най-старият от трите литературни рода), а сюжетът й е изграден по модела на вълшебните приказки – доброто винаги побеждава злото.

ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ

Живели едно време мъж и жена. Те си имали дъщеричка , хубава като цвете. Който я видел, очи не можел от нея да откъсне. Живели си те сговорно и щастливо, но не било писано това да продължи дълго – майката се разболяла от тежка болест и скоро починала. Останал сам-самичък мъжът с момичето. Трудно му било да се грижи за всичко и съседите му го посъветвали да се ожени повторно. Скоро той довел в къщи новата си жена. Мащехата също си имала момиче и така намразила заварената си дъщеря, че не можела да я търпи. Все я хокала и карала да върши най-тежката работа и все мърморела на мъжа си заради нея. Една вечер мащехата му рекла:

- Не ща дъщеря ти вкъщи. Да се маха оттук! Ако ли не – аз ще се махна!

Натъжил се мъжът. Той обичал много момичето си и не искал да послуша мащехата. Започнали всеки ден да се карат. Днес кавга, утре кавга и най-подир на бащата му причерняло пред очите. Дотегнал му такъв живот и склонил да направи каквото втората му жена искала. Мащехата замесила питка с пепел, турила я в торбата на мъжа си и го изпроводила от къщи заедно със завареничето. Заръчала му да не се връща с дъщеря си.

Мъжът повел момичето към затънтена планина, обрасла с гъста гора. И щом се изкачил на един висок връх, извадил питката, търкулнал я по стръмното и казал на момичето да я донесе, за да обядват.

То хукнало след питката и дълго я гонило из тъмните гъсталаци. Когато се върнало, бащата си бил отишъл. То взело да вика и да го търси. Викало и плакало, викало и плакало, скитало се из пущинака докато се мръкнало. Изведнъж в тъмното съгледало малка къщичка на горската поляна.

От прозорчето й се чул глас:

- Кой плаче? Момче ли си или момиче? Ако си момче – върви си по пътя, ако си момиче – влез при мене!

В горската къщичка живеела чудновата бабичка. Сивозелените й коси били много редки, но дълги и вятърът ги духал на всички страни, тъй че приличали на паяжина. Носът й бил остър, ноктите – дълги и закривени, а на рамото й седял бухал. Горската магьосница прибрала момичето при себе си и го нагостила.

На сутринта то станало рано и докато магьосницата още спяла, разтребило, поръсило пода с вода и измело. А бабичката станала, умила се, взела бухала и тръгнала по свои работи из гората. Ала преди това заръчала на момичето да нахрани животинките й – все разни змии и гущери.

- И да не те е страх от гадинките ми! – рекла тя. – Те не хапят.

Момичето запарило трици, оставило ги да изстинат и нахранило змийте и гущерите. После откачила мънистата от врата си и вързало на всяка гадинка по едно герданче.

По пладне бабичката се върнала, а гадинките я посрещнали и взели да й се хвалят:

- Бабо, кака ми върза герданче! Бабо, кака и на мене ми върза герданче!

Пък бабичката отвръщала:

- И баба ще върже на кака герданче! И баба ще върже на кака герданче!

Близо до къщичката течала река. Щом се наобядвали със сладката гозба, бабичката рекла на момичето да идат да поседнат край брега на реката. Подир малко слънцето напекло бабичката, тя се прозинала и рекла:

- Аз може и да заспя, а ти видиш ли водата да тече червена, не ме събуждай. Видиш ли я да тече синя, пак не ме събуждай. Ала щом потече жълта, веднага ме събуди!

И бабичката заспала. По едно време реката придошла червена. След червената вода потекла синя. Синята вода се сменила със зелена, после на талази заприиждала черна. Най-накрая забълбукала жълта вода и момичето събудило бабичката. Тя бързо го уловила за косата, потопила го в реката и викнала:

- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!

Момичето я послушало, хванало каквото му попаднало между ръцете и когато бабичката го извадила от водата, държало едно съндъче. После горската магьосница изпратила момичето до пътя в края на гората, махнала му с ръка за сбогом и изчезнала. А то тръгнало по пътя и скоро се прибрало в къщи. Щом застанало на прага, мащехата и бащата ахнали – едно златно момиче стояло на вратата и греело с нежиждана хубост. Протегнало ръце златното момиче, подало съндъчето на баща си и когато той го отворил, що да видят – съндъчето било пълно до горе с жълтици. От този ден мащехата взела да вехне от завист, а й на мъжа си мира не давала да заведе и нейното момиче в гората, та да стане и то хубаво и богато.

- Щом толкова искаш, ще го заведа. – склонил той.

И мащехата запретнала ръкави, гребнала от най-хубавото бяло брашно и го пресяла три пъти. Омесила питка, опекла я, увила я в чиста кърпа, после я сложила в торбата и я дала на мъжа си. Той нарамил торбичката и повел доведената си дъщеря към върха. Като стигнали на същото място, бащата търкулнал питката и изпратил момичето да я търси. После бързо се скрил и се върнал в къщи. Щом настигнало питката, момичето взело да търси баща си. Търсило, търсило, не го намерило. Заплакало, завикало и започнало да се лута из гъстата гора. Вечерта излязло край къщичката на бабичката и чуло гласа й:

- Какво си ти, баби? Момче ли си или момиче? Ако си момиче – ела при баба, ако си момче – върви си по пътя!

- Момиче съм, бабо, момиче съм!

- Като си момиче, влез!

И също като предишния път, бабичката магьосница прибрала гостенчето и го нагостила. Ала на сутринта то не станало от леглото преди бабичката. Почакало да му направят попара за закуска и пръста си дори не помръднало да разтреби и помете, както сторило другото момиче. Бабичката си замълчала, нищо не казала. Взела бухала и пак тръгнала в гората. Ала се върнала от прага и заръчала на гостенчето да попари трици и да нахрани животинките й. Казала му да не се плаши, защото не хапят. Момичето попарило триците, но не почакало да изстинат, ами веднага ги дало на змиите и гущерите да ядат и те си изпопарили езиците. И щом се върнала бабичката по пладне, посрещнали я и взели да се оплакват:

- Бабо, мене кака ме попари! Бабо, и мене кака ме попари!

- И баба ще попари кака! И баба ще попари кака! – намръщила се магьосницата.

Наобядвали се двете и тя рекла на момичето да идат край реката. Поседели малко, на бабичката й се додрямало и тя рекла:

- На мен ми се доспа, може и да задремя. Пък ти, видиш ли реката да идва червена, не ме буди. Видиш ли я да дойде зелена, пак не ме буди! Не ме буди и като я видиш бяла. Щом стане жълта също не ме буди, ала видиш ли я черна, да ме събудиш!

Бабичката задрямала, а момичето видяло, че реката придошла червена. Изтекла се червената вода и дошла зелена. След нея потекла бяла. После бялата се сменила с жълта като злато. Момичето харесало жълтата вода и топнало малкия си пръст в нея. Пръстът се позлатил и така си останал – златен. А подир златната вода потекла черна. Тогава момичето събудило бабичката, тя станала, хванала го за косите и го потопила в черната вода. Държала го и му викала:

- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!

Грабнало момичето каквото му попаднало и бабичката го извадила от водата. Девойчето държало в ръце едно съндъче. После магьосницата изпроводила гостенчето до края на гората и го пуснала да си върви. Щом момичето влязло вкъщи, мащехата примряла – дъщеря й била черна като дявол, а като отворили съндъчето, от него се разпълзели жаби, змии и гущери.

- Какво си направил с дъщеря ми, проклетнико? – закрещяла злата жена на мъжа си.

- Ох! – рекъл той. – където заведох едната, там заведох и другата. Каквото сторих с едната, същото сторих и с другата. Пък къде са ходили те, какво са правили и какво е станало – колкото знаеш ти, толкова знам и аз.

Не минало много време и царският син чул за златното момиче, което било толкова хубаво, че нямало второ като него, и го поискал за жена. Изпроводил сватове, ала мащехата скрила от тях златното момиче под едно корито и вместо него облякла в буляинска рокля и забулила в було своята дъщеря. Казала й да подава изпод булото само позлатения си пръст, та хората да мислят, че тя е златната невеста. Сватбарите тръгнали, а петелът спрял да рови из буничето, плеснал с криле, кацнал на стобора и изкукуригал:

- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака – на кон язди!

Сватбарите се спогледали, почудили се и като не разбрали нищо, пак тръгнали. Петелът пак пропял:

- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака – на кон язди!

- Каква ще е тази работа? – спрели се сватбарите, ала черната булка сритала коня и той пак тръгнал.

- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака – на кон язди! – продрал се пак петелът.

- Тази работа не е чиста! – решили сватбарите. – Я да видим кого водим на царския син!

Вдигнали булото на булката и що да видят – черна като дявол грозница. Върнали обратно лъжкинята на майка й и намаерили златното момиче скрито под коритото. И когато въвели златното момиче при царския син, целият дворец грейнал от хубостта й. Двамата се оженили и живели честито чак до старини.

КРАЙ.

Днешната загадка е малко по-различна:

На снимката виждате едно малко топче, което е крайно смъртоносно. То е свързано с едно от най-известните убийства на ХХ век, от времето на Студената война. 

Можете ли да познаете с чие убийство е свързано? А какво е било смъртоносното вещество в съдържанието на капсулата?

Днешната загадка е следната:

На снимката по-долу виждате една много известна сграда и вече несъществуваща сграда. Знаете ли каква е тя, като каква е функционирала? С името на кои двама чужденци се свързва и защо вече я няма?

(отговорите си посочете в коментарите по-долу)

Днешната загадка е следната:

Кое е това момиче и по какъв начин тя остава в историята ни?

(отговорите си оставяйте в коментарите по-долу)

Името Ангел Каралийчев навярно е познато на повечето от вас. Поколения българи са израснали с неговите книги за деца. Въпреки всичко историята на неговия живот е малко известна. Малко от хората, чували за него знаят, че той е най-издаваният български автор след Иван Вазов, а творбите му са преведени на близо 50 езика.

Живота на този ненадминат български творец започва на 21 август 1902 година в тогавашното село Стражица (днес град) , област Велико Търново. Родителите му се занимават със земеделие. От малък Ангел помага на своите родители в полската работа. Този негов близък контакт с българското село, с природата в нейния чист вид оставят отпечатък завинаги в съзнанието на Каралийчев. От своята баба той слуша много народни приказки, от майка си научава множество народни песни, което неусетно го запознава с родния фолклор още от най-ранна детска възраст.

Каралийчев учи в търновската гимназия, която завършва през 1921 година. Негови връстници споделят, че той се справя с лекота с учебния материал. Въпреки че не отделя много време за учене, той непрекъснато чете книги. В спомените на приятелите си от юношеските години, той остава като амбициозен и самоуверен. Творческият му път започва след като негови съученици го запознават с библиотекаря на читалище „Надежда“. Той помага на Каралийчев да се запознае с най- добрите за времето си книги. Така младият Ангел е привлечен от символизма. Той постоянно носи със себе си стихотворения на Димчо Дебелянов и Николай Лилиев. Започва да чете произведения на руските символисти- Ал. Блок, В. Брюсов, А. Белий, както и някои от френските символисти.

Смъртта на близкия му приятел и съученик от търновската гимназия Ангел Димитров променя неговия живот. След като туберкулозата го покосява, Каралийчев се заема да издаде неговите стихове. Това до такава степен му повлиява, че той се затваря в себе си и се отдава на творчеството.

През 1919 година издава първото си стихотворение „Орелът“ , публикувано в списание „Ученическа мисъл“. Чрез списанието той се запознава с Никола Фурнаджиев, който по това време също е негов сътрудник, но учи в еленската гимназия. Дружбата между двамата творци се запазва до края на дните им.

Младите писатели заедно с още няколко свои приятели издават литературния сборник „Лорелай“. Те едвам успяват да съберат пари за хартията на печатаря, а за да получат известна отстъпка сами въртят печатната машина на ръка. Сборникът няма особен успех и поради това Каралийчев, който по това време страда от безпаричие, е принуден да започне работа в областта на земеделието.

С много лишения той успява да събере пари, за да продължи образованието си в университет. Така през есента на 1922 година, той се записва в София, да учи химия. След като разбира, че тази специалност не му е по сърце той отново се отдава на творчество. На лекциите застава на задните банки, където вместо да си записва, пише творбите си.

През 1923-1924 година той живее на квартира у Георги Цанев, където често се отбиват Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Илия Бешеков. През 1923 година младият творец взима пари на заем от своя хазяин, с които издава своята поема „Мауна Лоа“. Въпреки че интересът към поемата му е слаб, той не спира да твори. Издава някои свои стихотворения в списание „Нов път“. Тези негови творби са характерни за лиричната му проза от този период.

Истинският пробив на Каралийчев става със сборника „Ръж“ от 1924 година. В него той предлага нова структура на повествованието, която влиза в разрез с класическите образци. Книгата „Ръж“ е приета добре от критиката. Тя може да се смята за своеобразен връх в творчеството на Каралийчев. С течение на времето характерните за неговото творчество внезапни метафори намаляват.

Още в началните си творби, Каралийчев включва елементи от историята и фолклора. Книгата му „Ръж“ е вдъхновена от септемврийските събития, в други негови разкази са използвани елементи от народни балади. Историята съпътства и голяма част от неговите пътеписи. В тях той запознава читателя с миналото на местата през които пътува.

През 1924 година, настъпва срив в отношенията му с Георги Бакалов и пролетарското движение. Така той е привлечен от списание „Златорог“. Влиза в кръга на изтъкнати интелектуалци, писатели и художници. Вече има изградено име и за него е лесно да публикува своите нови творби.

“Житената питка” – едно от най-известните произведения на Каралийчев

Подобно на младежките му години, когато една среща дава сериозно отражение върху ранното му творчество, през 20-те годни това отново се повтаря. Този път личността, която остаря следа в живота му е Ран Босилек, който по това време е редактор на списанието за деца „Детска радост“. Той му споделя, че е прочел книгата „Ръж“ и смята, че от него ще излезе добър детски писател. Така го помолва да напише нещо насочено към тази аудитория. Ангел взема това присърце и така се ражда „Житената питка“. След издаването на тази творба, той окончателно се насочва към жанра на детската литература.

През следващите години обратите в живота му не спират. В края на двайсете писателят се влюбва в актрисата Вела Ушева. Връзката им започва бурно. Близо 5 години те са заедно преди да решат да се оженят. Любовта му към нея е толкова силна, че той полудява от ревност, когато до нея припари друг мъж. Ревнува я дори от нейните почитатели, които и поднасят цветя след постановка, в която участва. В една такава сцена на ярост, той сграбчва всички букети и ги захвърля, оставяйки единствено своя. Писателят не може повече да понася голямото внимание, на което се радва неговата половинка. Той и поставя ултиматум да избере или своята карира, или него. Тя избира кариерата. В емоционален срив той решава да сложи край на живота си пред Народния театър. Прострелва се в гърдите с пистолет, но за щастие куршумът минава на сантиметри от сърцето и засяда под кожата на гърба му, където остава до края на неговия живот, за да му напомня за безразсъдната му постъпка. Дни наред лежи в болницата, където е изправен на ръба между живота и смъртта.

След като се възстановява неговата възлюбена го прибира в дома си и се грижи за него до пълното му оздравяване. За ужас на нейните почитатели, тя променя своя избор и решава да се откаже от кариерата си в театъра и киното. През 1935 година, Вела сключва брак с Каралийчев. Тогава той е на 29 години, а тя на 37. Бракът им продължава 41 години, до смъртта на писателя. През всички тези години, тя му оказва голяма подкрепа в творчеството. Преписва на пишеща машина, коригира и редактира написаното от него, превежда му от други езици приказки на народите, ходи по редакции и издателства да носи неговите текстове и да събира хонорарите му.

През годините на своя брак, те имат 2 деца, но и двете умират. Особено съкрушен е Каралийчев след смъртта на дъщеричката си, която издъхва в ръцете му ненавършила две години. За да не мисли за сполетялото го нещастие, той започва да пише неуморно. Завършва започнатата още преди смъртта на дъщеричката му книга „Ането”, която и до ден днешен се преиздава. Той продължава да твори до смъртта си. Писателят умира на 14 декември 1972 година в град София.
В своя творчески път Ангел Каралийчев написва повече от тридесет книги за деца и възрастни. През 1974 година Каралийчев получава от Международния съвет за детско-юношеска литература, почетена грамота на името на Андерсен и е вписан в почетната книга „ Х. Кр. Андерсен“. Днес много училища, улици и други здания носят името на талантливия писател.

В този клип сме събрали само малка част от онези факти, които превръщат боевете на Шипка в истински повод за национална гордост.

Разрушената София

Втората световна война е един от най- трагичните периоди в човешката история. Разрухата, причинена от нея е толкова голяма, че едва ли за някоя европейска страна тя може да бъде наречена победоносна. Често боевете се пренасят в градовете, което е една от причините за множеството цивилни жертви. Масова става практиката да бъдат бомбардирани обекти, в които преобладава мирното население. С тези нехуманни акции се цели да бъде унищожена инфраструктурата на държавата враг, да бъде отслабен нейния тил, да се понижи морала на населението. Въпреки че избиването на невинни граждани в голяма степен наподобява това, което в днешно време наричаме тероризъм, то се използва както от единия, така и от другия лагер.

В началото на войната България е неутрална. Тя остава такава до 1 март 1941 година, когато хода на събитията я заставят да се включи на страната на силите на Оста. Въпреки, че вече е част от световния сблъсък, българската държава не участва активно във военните действия. Дипломацията ни дори се противопоставя на Хитлер, който иска българи да бъдат изпратени на Източния фронт, но това така и не се случва, а единственото, което изпращат българите на този фронт е един санитарен вагон.

Техеранската конференция

Поради стратегическото си положение, България е желана като съюзник и от другия лагер. Присъединяването на страната ни към силите на Оста е неизгодно за участниците в него. Това принуждава така наречените „съюзници“ да търсят начин, по който да принудят България да излезе от войната. Така е изготвен план, който включва бомбандирането на столицата на България, София. Към неговото осъществяване се пристъпва на 14 ноември 1943 година, когато съюзниците започват бомбардировки над София. На Техеранската конференция, провела се през декември 1943 година, Рузвелт и Чърчил представят изготвения план на Сталин и той се изказва положително за него, смятайки го за справедлив. След тази конференция окончателно е решена съдбата на София.

Бомбардировките продължават с още по-голямо ожесточение. Бомбандирани са хиляди жилищни сгради. Жестокостта, с която са извършвани е показателна за намеренията на съюзниците. След като започва евакуацията на мирното население, започват и бомбардировките на Централна гара, която е мястото през което хората са превозвани извън столицата. Има и сведенията за американски летци, които откриват картечен огън по бягащите по улиците хора.

В защита на столицата смело се бият българите от Въздушни на Негово величество войски. Преимуществото в полза на съюзниците е огромно – както техническо, така и числено. Това обаче не възпира летците ни да се изправят срещу тях. Въпреки тяхната жертвоготовност, силите с които разполагат са прекалено малки. Поради това Германия изпраща свои летци, които да помогнат в защитата на София. Един от тези летци, който се бие срещу съюзниците е капитан Герхард Венгел.

Герхард Венгел

За Герхард Венгел се знае малко, главно от неговата служебна биография. Той е роден на 14.01.1915 година в град Кьонигсберг, който се намира в Източна Прусия. На 17.02.1936 година е зачислен като юнкер – подофицер във Военното училище в Хановер. На 19.08.1938 година е произведен в първи офицерски чин – лейтенант и откомандирован в учебната рота на Военновъздушното училище А в град Детмолд. На 01.11.1939 година е в 72-ри Учебен полк за летци, 6-та рота в същото училище. Между април и ноември 1940 година е зачислен в Изтребителна ескадрила 54 – 5-та група. Между 04.09.1942 година и 07.07.1943 година е в 9-та група на 5-та изтребителна ескадрила „Ледено море” (Eismeer).

Ескадрилата Eismeer е сформирана през 1942 година. Тя е съставена от бойни части, базирани в Норвегия. Студения север на Европа е  мястото, на което тя действа, като е базирана на западния Норвежки бряг в град Ставандж. Задачата на ескадрата е да брани окупираните територии на Норвегия, Скандинавия и Северна Финландия, да пречи снабдяването по ж.п. линията за Мурманск и да оказва изтребителна поддръжка на частите, сражаващи в този район на арктическия фронт. Като част от ескадрилата Венгел взима участие във въздушните боеве. На 14.09.1941 година неговият самолет e повреден от вражески огън над базата си в Petsamo и лейтенант Герхард Венгел е ранен. За летците, сражаващи се на този фронт, се оказва голяма трудност не само преодоляването на врага, но също така и справянето с тежките климатични условия.

От Януари 1943 година I група на “Eismeer” e пребазирана в Северна Норвегия. През февруари 1943 година капитан Герхард Венгел е назначен за командир на групата, на мястото на капитан фон Верен. През ноември 1943 година групата на капитан Венгел е дислоцирана в Румъния, където трябва да защитава ключовите за Пакта петролни рафинерии в Плоещ.

Пътят на немския летец се пресича с България, когато на 09. 01. 1944 година, той заедно със своята група е предислоциран от Румъния в София – на летище Враждебна. Престоял едва един ден на българска територия на Венгел се налага да влезе в схватка с врага. Бомбардировките на 10.01.1944 година са едни от най-мащабните извършили се над град София. Те са първите комбинирани (дневно-нощни) бомбардировки над столицата. В разразилата се тежка битка частта на капитан Венгел взима дейно участие. Младият немски капитан дава пример на останалите, хвърляйки се смело в боя. Неговата част успява да свали 3 тежки бомбардировача B-24 Liberator, но в разгара на битката, в близост до Радомир, той пада убит. Друг германски изтребител е свален, но пилотът се спасява, скачайки от него с парашут. Още 11 немски самолета са повредени а трима пилоти са ранени.

С действията си тази немска част успява подпомогне нашите пилоти и от части да предпази града от разруха. Макар и прекарал едва един ден на територията на България, капитан Венгел дава живота си за нея. Някои биха се запитали, какво дължат на този човек, дошъл в нашата родина единствено заради нареждане, което е получил. Въпреки всичко той е можел да остане на летището във Враждебна или да излети, но да не участва активно в боя. Той избира по-трудния път, който го довежда до смъртта. Днес можем само да гадаем, къде ли биха попаднали бомбите на свалените от неговата част бомбардировачи и колко ли цивилни са били спасени.

Паметната плоча, посветена на Венгел

По разбираеми причини след войната неговото име не се споменава в България. Всички знаем как се е гледало на немските войници след възцаряването на социализма в страната ни. Въпреки всички повратности на времето името на този немски летец не остава забравено. За него ни напомня един малък паметник, поставен в центъра на София. В градинката “Мадара” на булевард Прага е положена скромната плоча, върху къс от витошка морена. Инициативата за това е на члена на клубът на летците “Капитан Димитър Списаревски” към Съюза на възпитаниците на ВНВУ, инженер Константин Иванов. На 05.11.2004 година в присъствието на зам-военния аташе на Германия в България паметникът е открит.

Това добро дело за съжаление е помрачено. На 20 юли 2012 година през нощта мемориалната плоча на летеца е поругана и разбита. Вероятно става дума за действие на вандали. Виновниците така и не са заловени. Въпреки всичко още на следващия ден 21 юни 2012 година надписът на мoрената с името на капитана е възстановен.

Клип, който ни напомня, че отпечатък в историята ни са оставили не само храбри мъже, ами жертвоготовни жени, готови на всичко за родината ни.

Клипът се осъществява с подкрепата на Roberch production.

Времето на така нареченото „Второ българско царство“ започва с освобождението от византийско владичество и завършва с падането под османско. От една страна свързваме този период с възхода на българската държава при управлението на първите Асеневци, а от друга често се правят асоциации и със залеза на държавата при техните наследници, причинен главно от нарастващият болярски сепаратизъм. Този динамичен период на междуособични борби, културен разцвет, залязваща военна мощ за съжаление е малко познат и често пъти пренебрегван. Дори и той да не е сред най-славните периоди в нашето съществуване, ние сме длъжни да го познаваме, защото историята е наука, чиято цел е не само да ни вдъхва гордост, но и да ни показва грешките на нашите предшественици, за да не ги повтаряме.

Михаил Шишман

Управлението на цар Михаил Шишман продължава от 1323 до 1330 година. При него се наблюдава лек подем в българската държава. Енергичният владетел си поставя за цел да възвърне позабравеното могъщество на българското царство. По време на своето управление, той води активна външна политика, насочена срещу Византия и Сърбия. Още с възкачването си на престола, той влиза във война с византийците. Благодарение на този военен конфликт той връща властта над някои градове от Тракия, но губи други. При подписаното примирие, царят се жени за вдовицата на Теодор Светослав, която е сестра на император Андроник III. След войната успява да се намеси в нейните междуособици, от които извлича изгода.

Задава се нова война с Византия, която обаче завършва без големи сблъсъци между двете армии, като мирният договор подписан след нея е насочен срещу Сърбия, която необезпокоявана набира сили. През 1330 година българите и византийците напредват от две страни към сърбите, за да ги принудят да раздвоят силите си. Притиснат, сръбския крал Стефан Дечански, решава да се разправи с българите чрез измама и ги напада след като предварително е сключил еднодневно примирие с Михаил Шишман. Резултатът от битката състояла се при Велбъжд е решителна победа за Сърбия. Освен че българите са разбити в сражението, тежко ранен е и Михаил Шишман, който е пленен и умира три дена по-късно.

Този развой на събитията е използван успешно от византийският император. Той бързо забравя за мирния договор с България, както и за враждебните си намерения спрямо Сърбия. Възползвайки се от започналите борби за трона в България се насочва с войската си към нейните земи. Настъпващите византийци превземат голям брой градове, повечето от които им се предават доброволно.

В началото на 1331 година българските боляри свалят от престола Йоан Стефан, като той и майка му са принудени да бягат в Сърбия. На негово място те поставят ловешкия владетел Иван Александър. Той решава бързо да си възвърне владението над градовете превзети от Византия, която по това време е заета в борба с турците. С наличната си войска той потегля към загубените територии. Голяма част от градовете успява да превземе без съпротива.

Императорът, който по това време се намира в Солун, се прехвърля в Цариград, където трябва да събере армия, с която да се противопостави на българите. Междувременно във Видин избухва бунт воден от Белаур, който е чичо на българския цар. Иван Александър е принуден да се завърне в Търново, от където да потегли към Видин за да потуши бунта.

Василевсът смята, че момента е удобен за атака и събирайки нужната му войска, потегля към българските земи, уверен в своя успех. Опустошавайки част от Тракия и връщайки си притежанието на някои градове, намиращи се в нея, той достига до Анхиало, без да срещне съпротива. Там обаче притеклата се на помощ българска войска не позволява на ромеите да превземат града. Въпреки това, зает в решаването на вътрешни проблеми царят на България иска примирие от императора. Андроник III не приема предлаганите му условия и отклонява предложението. След неуспеха при Анхиало, императорът се оттегля заедно със своите войски при крепостта Русокатро. Получавайки отказа за мир, Иван Александър бързо събира армия от 8000 войника, с която потегля към византийците. Българите установяват своя лагер при Айтос.

Двете войски се разполагат не далеч една от друга, но са резделени от тесен проход, намиращ се в близост до днешното село Вратица. Проходът е в ръцете на българския цар, който разполага част от своята пехота в него, за да може да го отбранява в случай на византийска атака. Императорът, разбирайки за поставената българска войска в теснината, нарежда на своята армия да се въоръжи и я разполага близо до нея, където да посрещне българите. Българският цар няма намерение да атакува, понеже чака пристигането на отряд от 2000 татарски наемници. За да продължи с протакването, той изпраща пратеници, предлагайки отново мир на императора, но този път само привидно. Положението на Андроник III не е никак леко – запасите за армията в Русокастро намаляват и това го кара също да желае мир. Според Йоан Кантакузин преговорите приключват на 17 юли 1322 година, но мирен договор така и не е подписан. През нощта на същия ден пристигат чаканите от българския цар татари. След пристигането им, армията на цар Иван Александър вече е готова за битка. Сражението започва още сутринта на следващия ден.

Числеността на българската армия след пристигането на татарите е около 10 000 души. Няма точни данни за броя на византийските войници. Предполага се, че армията на василевса е приблизително равна по големина на българската, въпреки че според сведенията на Йоан Кантакузин тя е с по-малка численост от българската. Трябва да се има предвид обаче, че като участник в самата битка, той многократно се стреми да възвеличае както себе си, така и византийските войници, което прави сведенията му до голяма степен пристрастни и неправдоподобни.

На сутринта на 18 юли двете армии са строени за битка. Българите се разполагат на ката, който се спуска от височината Голямата могила. Според сведенията на хронистите, техния боен ред се състои от център с две крила и резерв. На левия фланг се поставени татарите, предполага се, че в центъра е тежковъоръжената царска армия.

Първоначално Византийците се строяват в подобна на българската формация с център и две крила. Центърът е съставен от тежковъоръжени войници, командвани лично от императора. Според хронистите, те са разположени „на височината“, като се приема че споменатата височина е Голямата могила. В хода на битката императорът променя своята боен ред. Първо разтяга крилата в дълга бойна редица, а в последствие за да предпази тила на центъра си, нарежда своята армия в двоен боен ред, който е под формата на сърп.

Инициативата е поета от българите, докато ромеите изчакват атаката на своите позиции. Иван Александър изпраща татарите в тила на втората византийска линия, която е по-зле въоръжена, а заедно със своя център атакува първата ромейска линия. Така в центъра се срещат елитните и добре въоръжени войници на двете страни, които ще решат изхода от сражението. Междувременно татарите постигат успех. Втората византийска линия е обърната в бяг, като е преследвана до Русокастро. На центъра българите също вземат превес. Първата линия на императора е победена и се оттегля към града. При пристигането й пред неговите порти се разиграва интересна сцена описана от Никофор Григора. „ Намиращите се вътре жители като видели тяхното поражение, заключили им вратите. Нашите обаче със сила разбили вратите и влезли вътре. Изгонвали едни от жителите, а други избили като свои врагове и укрепили крепостта“.

Според сведенията на Йоан Кантакузин падналите в боя ромеи възлизат на 37 ромейски конника и 65 пехотинеца, а за българите казва, че били малко повече. В тази цифра не са включени пленените от българите ромеи.

Битка при Русокастро е от голямо значение за България. Вдъхновени от победата някои български градове като Хемус и Месемврия прогонват византийците, намиращи се в тях и стават отново българско притежание. В тези условия пратеничество за мир, изпратено от Иван Александър е прието от Андроник III благосклонно. Под натиска на българите техните искания са удовлетворени. По силата на подписания договор България си връща притежанието на земите между Ямбол и Черно море. Българите на свой ред се задължават да освободят пленените византийци. За да бъде скрепен договора, както често се прави в такива случаи, е уговорен и династичен брак. Дъщерята на императора- Мария е сгодена за сина на царя- Михаил Асен. С това мирните отношения са възобновени.

Значимостта на тази победа за българите е толкова голяма, че кара неизвестния български книжовник написал „Похвала на цар Иван Акександър“ от 1337 година, да сравни българския владетел с прочутия пълководец Александър Македонски.

  Спортната слава на България е едно от нещата, които ни карат да се гордеем с това, че сме българи. Макар и днес, когато спортните ни успехи са малко, е достатъчно да се поровим в постиженията ни от миналото, за да усетим духа на шампионите. Със сигурност със своята борбеност, те са показали на света какво значи да носиш български дух.

При първите си участия на Олимпийските игри, българите не успяват да се класират на предни позиции, но това не ги обезкуражава, дори напротив – родните спортисти започват да тренират още по-усърдно. Така се стига до паметната Олимпиада в Мелбърн през 1956 година, когато Никола Станчев спечелва златния медал в свободната борба в категория 79 кг, което го прави първия български олимпийски шампион. Смятаме, че подобна личност заслужава да бъде по-добре позната и именно затова сме посветили тази публикация на него.

  Никола Станчев е роден на 11 септември 1930 година в село Твърдица, Бургаско. Още от дете наблюдава многобройните народни борби в Странджанския край. Въпреки това житейският път на Никола Станчев с борбата на сериозно ниво се пресича съвсем случайно. Това става през 1949 година, когато младежът е привикан в Ямбол, за да свидетелства по дело. Във влака той се засича с борците от Грудово, които отиват на републиканско първенство. Съвсем изненадващо, те го канят  да отиде с тях. Станчев има голямо желание да продължи към столицата, а освен това делото в Ямбол се отлага и това става наистина възможно. За съжаление обаче липсата на каквито и да било финансови средства го възпрепятстват. Станчев обаче е непоколебим и е готов да направи всичко, за да стигне до София и започва да събира стотинки на гарата и в крайна сметка, макар и с известна доза късмет, успява да събере сумата и заминава към столицата.

Още със стъпването си в залата той успява да впечатли своя наставник, който го нарича самобитен талант. След две години вече е привлечен в ЦСКА.  Влиза и в националния отбор, след което започват и неговите международни изяви. Първият сериозен успех  в кариерата на странджанеца е именно на Олимпиадата в Мелбърн.

Състезанието започва добре за Никола. Той побеждава с две на нула точки един от фаворитите за спечелването на титлата, грузинеца Схиртладзе, от когото има три загуби преди това Олимпиадата. След тази победа в следващата среща Станчев се изправя срещу японеца Кацумарото. Всички очакват победа от българина, който има две победи срещу опонента в предишни състезания. Изненадващо обаче японецът го побеждава с туш. Тогавашният правилник позволява след една загуба даден състезател да продължи борбата за титлата, но при далеч по-тежки условия. Борецът трябва до финала, а и на него включително, да побеждава само с туш.

Възможността за победа с туш във всички останали срещи  изглежда невъзможна на всички специалисти, които очевидно не познават добре българския спортист. Никола Станчев показва, че за българският дух няма непреодолими препятствия. Важно е да се отбележи и заслугата на неговия треньор Райко Петров, благодарение на който борецът успява да изгради една много печеливша тактика.

В първата от трите си оставащи срещи, Станчев трябва да се изправи срещу  западногерманеца Щер. До този момент той два пъти го е побеждавал по точки, но никога с туш. Германецът, за когото цел е равният резултат, се бори в стил, който е много пасивен, единствено пазейки се да не бъде туширан. Никола и неговият треньор предвиждат това в своята предварителна стратегия за двубоя и българинът умишлено използва тактика, в която се прави на жертва, оставяйки Щер да вземе инициативата в свои ръце, което го прави да изглежда дори уплашен. За всички специалисти изходът от този двубой е повече от ясен. Според тях с такава борба загубата на българина е неизбежна. Минутите текът, а странджанецът продължава да изчаква. германеца да стане по-активен. Станчев обаче не избързва, а дори поощрява Щер, отстъпвайки. Така за него българина изглежда вече лесна плячка. Следват няколко атаки, в които българинът се защитава. Тогава от българската скамейка се чува “Давай!”. Като мълния Станчев се впуска в краката на германеца. Секунда по-късно, гърбът на Щер се сгромолясва на  тепиха, затиснат от тялото на Никола. Това е туш, който дава начало на победната серия на страндженца. Заради прекрасно измислената и изпълнена стратегия, някои чуждестранни журналисти  наричат двамата българи “големите артисти”.

  Следващият опонент на нашия борец е шведа Лимбланд. 36- годишният спортист има солиден опит на тепиха, поради което трудно може да бъде надхитрен. Тактиката на българина няма как да бъде друга, освен да атакува мощно още от първата секунда, ако иска да спечели с туш.  С голяма точност последвалото в срещата е описано от пратениците на “Народен спорт” :

 “Такава изтощителна борба малцина бяха виждали. Накрая и двамата бяха изчерпали силите си до такава степен, че само ако имаше някой да ги побутне, щяха да рухнат на тепиха. Само искрица сила бе нужна за победата! Искрица само!…  Намери я Станчев!  Кой знае от кое кътче на коравата му странджанска душа се появи тя, за да пламне последното усилие. Шведът бе туширан! Двамата борци лежаха в изнемогва и само по сияещото от щастие изпотено лице на българина можеше да се познае кой е победителят…”

След трудната победа Станчев достига до финала, на който му предстои да се изправи срещу още по-голямо препятствие. Там той среща смятания за непобедим американец Ходж. Срещата започва, като пръв в партер е българинът. Ходж го хваща в най-добрата си хватка “вълчи капан” и след секунди от носа на Никола потича кръв, заради липса на кислород. С последни сили странджанецът удържа до почивката. Години по-късно той споделя: “В този момент щях да се откажа”. Така идва ред американецът да застане в партер. Станчев му прилага любимата си техника “Чарека”, с която печели 90% от своите срещи. С нея той тръшва непобедимия американец, като ударът в земята е толкова силен, че след обявяването на победата Ходж остава неподвижен на тепиха. Съдиите обявяват победа с туш на българина, а това означава златен медал и първа българска олимпийска титла.

След Олимпиадата Никола продължава да се бори. Единадесет пъти става шампион на България, като от тях осем  в свободна и три в класическата борба. Печели и балканската титла. Петнадесет години е несменяем титуляр на категорията. След като се отказва от борбата, се заема с треньорство. Две – три години е помощник на Райко Петров в националния отбор. Въпреки своя опит, той не успява да се утвърди в своето ново поприще. Неговият живот след борбата не е никак лек. Той живее в своята малка къща в село Твърдица, която има едва една стая. До 2003 година преживява със скромната пенсия от 110 лева, докато съпругата му Елена взема едва 50.

Общинската структура на СДС в Бургас и кметът на родното му село Сотир Йовчев решават да помогнат на великия българин. Те ангажират строителна фирма, която да се заеме с издигането на къща за бореца. Огромна помощ оказват за начинанието също така Боян Радев и други изявени бургаски борци от миналото. Футболният национал Радостин Кишишев дарява 1000 лева лични пари за къщата, като такава сума за първия олимпийски шампион гласува на сесия през май и общинският съвет в Бургас.  За нещастие няколко месеца преди къщата да бъде готова, на 13 юли 2009 година Никола Станчев си отива от този свят.

В знак на почит  негов паметник в село Твърдица е открит през 2011 година. Наречен е от треньора Райко Петров „Гагарин на българския спорт“. Неговият колегата и приятел Боян Радев го определя като „Патриарх на големия български спорт“. Със своето уникално постижение от три последователни победи с туш на Олимпиадата Никола Станчев  ще остане завинаги не само в  българската спортна памет, но и в тази на останалия свят.

Българската народна приказка „Който не работи, не трябва да яде“ е разказана от именития български автор Ангел Каралийчев. Тя е типична за българския фолклор, който неведнъж извежда на преден план ценностите на трудолюбието. Неслучайно от малки израстваме с поговорки като : „Работата краси човека, мързелът го грози.“ или „Няма добро без пот.“. Това е, защото трудът е заемал централна роля в българската култура столетия наред. Считан за незаменим добродетел, той е в основата на сюжета на много български битови приказки. Функцията на приказката „Който не работи, не трябва да яде“ е поучителна, а самата поука е изведена още със заглавието.

КОЙТО НЕ РАБОТИ, НЕ ТРЯБВА ДА ЯДЕ

Когато Галинка се зажени, нейната майка поръчваше на старите сватове:

- Мамината дъщеричка не бива да се трепе, тя не е научена да работи. Пазете ми я. Не й давайте метлата къщата и двора да мете, защото ще си напраши очите. Не й давайте менците вода да носи от чешмата, защото нейното рамо е крехко и не е научено да мъкне пълни менци. Сложете под главата й пухена възглавничка, защото тя е научена да спи на мекичко.

Старите сватове се спогледаха, но нищо не казаха.

- Обещайте ми, че никога няма да й казвате лоша дума. Нейните уши не са научени да слушат лоши думи.

- Колкото за лоша дума, недей се тревожи, в нашата къща такова нещо няма – проговори старият сват и се качи на каруцата. До него се намести свекървата, а отзад седнаха младоженецът и Галинка. Потеглиха за другото село. Цял ден пътуваха, защото селото беше далеко.

Вечерта, щом пристигнаха, свекървата запретна ръкави, приготви една баница, закла пиле, свари го в тенджерата, слезе в зимника и наточи вино. А Галинка седеше на едно столче, скръстила ръце, и си думаше:

“Ах, каква чевръста жена е тая моя свекърва, също като майка ми. Добър живот ще живеем тук”.

Навечеряха се хубаво и легнаха да спят. Изтърколи се нощта.

На другия ден старият свекър се дигна рано и събуди всички:

- Хайде – викна той, – ставайте да вървим на нивата!

- Какво ще правим там? – потърка сънените си очи Галинка и почна сладко да се прозява.

- Ще копаем царевица.

- С мотики ли? – попита мамината дъщеричка.

- То се знае, че с мотики – обади се свекървата.

- Аз няма да дойда.

- Защо? – запита младоженецът.

- Защото мотиката е тежка, а пък аз не бива да вдигам тежки работи.

- Остави я – рече бащата. – Нека разтреби къщата и приготви ядене за довечера. И тук трябва човек.

Отидоха домакините на нивата, а младата невеста остана вкъщи.До пладне се излежава. Като се дигна, тя усети, че е изгладняла, и почна да търси нещо за ядене, но не намери нищо в тенджерите.

- Нищо не ми оставили, забравили са ме – протегна се Галинка и влезе в градината да погледа цветята. – Ах, че хубави цветя! – викна тя, почна да ги къса и да ги мирише.

Малките пчели летяха бързо от цвят на цвят и радостно бръмчаха.

- Тези пък защо ли са се разбързали? – рече Галинка и тръгна лениво към близкото черешово дърво.

Полежа на тревата под дървото, пресегна, както лежеше, откъсна няколко череши, за да залъже глада си, и почна да се прозява. Тъй прекара деня.

Вечерта тримата копачи се върнаха объхтани от работа, капнали от умора. Озърнаха се и що да видят: къщата неразтребена, в менците няма вода, огнището угаснало, кокошките заспали ненахранени.

Свекървата хвърли мотиката и най-напред грабна менците. Донесе вода от чешмата. Накладе огъня, сложи картофи в тенджерата и замеси една бяла погача. Набързо приготви вечерята. Галинка я гледаше, седнала на един стол, и си клатеше краката.

Когато вечерята беше готова, свекървата покани всички:

- Хайде сядайте да вечеряме!

Галинка се намести първа. Свекърът взе погачата и я разчупи на три парчета. Едното даде на жена си, другото – на сина си, а третото остави за себе си.

- А на невестата? – обърна се към него свекървата.

- Тя не е гладна. Който не работи, не огладнява.

Галинка прехапа устни, нацупи се и стана от трапезата. Прибра се в стаята си и почна да плаче. Цяла нощ не можа да заспи от глад.

На сутринта се повтори същото. Тримата работници отидоха да садят зеленчукова градина. Галинка не рачи да тръгне с тях.

- Слънцето пече много – рече тя, – ще почернея.

Оставиха я пак вкъщи. И този ден разгалената невеста не пипна нищо. Намери под една паница крайщник сух хляб, оставен за кучето, изяде го и пак се излежава до вечерта в градинката. И нали не донесе вода да я полее, хубавите цветя почнаха да вехнат.

Късно вечерта тримата работници се върнаха пак, капнали от умора. Свекървата, навъсена, замеси погача и когато седнаха на трапезата, свекърът отново раздели погачата на три парчета. Галинка остана с празни ръце.

- Защо не даваш хляб на невестата? – попита свекървата.

- Защото, който не работи, не бива да яде! – отвърна свекърът.

Цяла нощ Галинка се въртя гладна в леглото и дълго мисли. Задряма призори. Щом пропяха трети петли, тя скочи. Потърси с очи свекъра, свекървата и мъжа си, но не ги видя, защото бяха излезли на нивата още по тъмно. Тогава Галинка запретна ръкави. Разтича се насам-нататък. Измете къщата и двора. Донесе вода от чешмата, поля цветята в градинката, накладе огъня и сготви ядене за работниците. Замеси брашно в нощвите. Изпече една погача. Като свърши всичката къщна работа, грабна хурката и седна да преде на прага. Вечерта уморените работници, като видяха какво е свършила невестата – очите им светнаха. Галинка сложи трапезата, подаде погачата на стария сват и с трепет зачака да види какво ще направи. Свекърът пое погачата и я разчупи на четири къса. Най-големия подаде на Галинка и рече:

- Яж, чедо, ти заслужи хляба си, защото днес си се трудила здравата!

Галинка пое хляба и почна да яде. Никога не беше яла такъв сладък хляб.

КРАЙ.

ВИЖ ОЩЕ: “ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ”
ВИЖ ОЩЕ: “КАК ХИТЪР ПЕТЪР ПОЛУЧИЛ ИМЕТО СИ”

”Задължителни дестинации” е рубрика, в която ще представяме на вашето внимание всички онези райски кътчета от красивата ни родина, които заслужават да бъдат посетени и които по някакъв начин са свързани с българската история. Голяма част от тях са познати на всекиго, но ще се постараем да посочваме и не дотолкова популярни дестинации. Очакваме вашите предложения за рубриката!

“Баба Вида” е единственият изцяло запазен средновековен замък в България, играл едновременно роля на отбранително съоръжение и на владетелски замък. Издига се на брега на р. Дунав в североизточната част на град Видин.

снимка: Евгени Динев

Легендата разказва, че някога живял голям български болярин, който имал обширни владения от Карпатите до Стара планина. След неговата смърт трите му дъщери – Вида, Кула и Гъмза разделили неговите владения помежду си. Двете по-малки сестри – Кула (с център в едноименния български град) и Гъмза – нейна столица бил Гъмзиград (днешен Гамзиград в Сърбия), се омъжили прибързано. Те попаднали на лоши мъже, които с лека ръка пропилели бащиното им наследство. Най-възрастната сестра – Вида, останала сама цял живот. Под нейно ръководство бил изграден замък, в който тя доживяла до дълбока старост, като успешно отбранявала своите поданици и земи от чужди нападения. В знак на благодарност след смъртта й хората от този край дали на замъка нейното име – “Баба Вида” или “Бабини Видини кули”.

Разбира се, обичаме легендите, но нека се върнем на фактите, свързани със съоръжението. Крепостта заема площ 9,5 дка, като тя е обградена със защитен ров с ширина 12 м и дълбочина 6 м. “Баба вида” е конструирана в неправилна четириъгълна форма, като всяка страна е по около 70 метра. Състои се от две стени – вътрешна (по-висока) с 9 кули и външна (по-ниска) с 2 кули. Между двете стени се образува външен двор. Замъкът-крепост е достъпен само от север, където се намира входната кула. В миналото по дървен подвижен мост (сега каменен) се е минавало над рова, запълнен с вода от р. Дунав. След входната кула се влиза в първия вътрешен двор.

През 30-те години, снимка: www.lostbulgaria.com

Историята на крепостта е на повече от 2000 години, като преминава през различни строителни периоди. Строежът на същинската крепост е започнал през 10 век на мястото на стар римски наблюдателен пункт. Във византийските хроники е записано, че Видинската крепост издържала на обсада, продължила близо 8 месеца. При тази обсада византийските войски са предвождани от император Василий II.

Почти през целия период на Второто българско царство Видинската крепост е най-важното укрепление в Северозападна България. Най-голямото разширение на крепостта е по време на управлението на цар Иван Срацимир, управлявал Видинското царство. Той обитава Видинската крепост като феодален замък. Срацимировата кула е строена през XIII – XIV век и е най-добре съхранената част на замъка от времето на средновековния български период. Висока е 16 метра, по нейните стени са запазени доста тухлени орнаменти – розетки и паници. Смятало се е, че един от тях представлява надпис “Шишман” – това предположение е изказано от Ив. Велков през 50-те години на ХХ век. Близо до тази кула е тайният изход на замъка.

Тунелът на крепостта е бил използван главно за изтегляне на артилерийски оръдия към горната част на крепостта. В миналото този тунел не е бил покрит с калдъръм, докато в в днешно време тунелът е неотменна част от декора на редица исторически филми.

Въздушна снимка, www.razhodka.com

Във вековете на османското иго “Баба Вида” има функции на отбранително съоръжение, в което биват изградени бойници и казармено помещение. Отбраната на крепостта се състояла от две каменни стени с дебелина 2.2 метра и 4 ъглови и 5 странични кули. През втората половина на XVIII век видинската крепост се използва като затвор.

През XVIII век крепостта е била приспособявана за употреба на огнестрелно оръжие. От този период са амбразурите за пушки и малокалибрени оръдия по външната оградна стенa. От края на този век и от началото на XIX век са тухлените надзиждания по вътрешната оградна стена, както и покривите на кулите. Българските кули са завършвали със зъбери – подобно на крепостните стени.

Замъкът Баба Вида е обявен за национален паметник на културата през 1964 г. През същата година в крепостта е открит летен театър, в който се провеждат традиционно летни театрални дни. Много кинематографисти признават уникалния естествен декор на крепостта Баба Вида, която е обикнато място за снимките на филми. В самата крепост се опазват редица находки и сведения за историята на крепостта, обединени в музея Баба Вида. Целият комплекс е пригоден изцяло туристически цели, а посетителите и днес могат да видят обстановката, която е запазена в близък до естественото ѝ състояние вид. Обектът е част от 100 национални туристически обекта на България. Посетете го на всяка цена!