Меланхоличен, но затова пък изпълнен с любов към родината, поезията и, разбира се, не на последно място, към Лора и Мина. Сигурно вече се досещате за кого говорим – Пейо Тотев Крачолов. Това е кръщелното име на може би един от най-талантливите и прочувствени родни поети. Всяко негово стихотворение ви докосва, всяка негова творба се запечатва в съзнанието ви, кара ви да искате да четете още и още от творчеството му. Той е от онези личности, чиито произведения ги увековечават, от онези българи, които всеки техен наследник е горд да цитира.

Къщата на Яворов

Пейо Крачолов, по-късно познат като Пейо Яворов, е роден на 13 януари (нов стил) през далечната 1878 година в град Чирпан. Малкият се ражда много слаб, едва показващ признаци на живот, а майка му се притеснява дали няма да загуби още едно свое чедо. Той обаче оцелява и израства в една нормална обстановка. Започва училище в родния си Чирпан и се отличава с качествата си на силен възпитаник, който освен видния интерес към българския език и литературата, е запален и по математиката – една твърде нетипична наука за бъдещ писател. Яворов постъпва в местната прогимназия, но след третата година майка му настоява той да се премести в Пловдив. Подобно на много други прочути исторически личности, младият Пейо не завършва училище, а достига до V гимназиален клас. Напуска школото през 1893-та и се връща в родния Чирпан. Тук трябва да отбележим, че животът на Яворов е сякаш съвкупност от два напълно различни и противоречащи си периода, а именно този, който настъпва след завръщането му в родния град – революционно настроеният, и този след смъртта на Гоце Делчев – меланхоличният, изпълнен с тъга и мъка, копнеж и любов по красивото.

През 1897 г. влиза в контакт с Вътрешната македоно–одринска революционна организация (ВМРО). В този период става и един от най–изявените защитници на идеята за свободата на Македония и един от най–дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф („Гоце Делчев” (1904). След смъртта на Гоце Делчев през 1903 г., която нанася силен душевен удар на Яворов, той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателството си с Яне Сандански. Яворов бележи този етап от живота си с издаването на няколко бунтовни произведения. Знакови творби са „Хайдушки песни”, която е посветена на Гоце Делчев, „Заточеници”,  „Арменци” и др. Всички те олицетворяват копнежа по родината на изстрадалите българи в Македония и Одринско. Ключов момент от този период на поета революционер са и участията му в чети, които навлизат в Македония, а Яворов дори печели „Кръст за храброст”.

Кръгът “Мисъл”
източник: www.lostbulgaria.com

Междувременно в периода 1897 – 1901 г. работи като телеграфист. Именно по пощенските станции Яворов започва да пише своята мрачна, изпълнена с тъга, а същевременно романтична и символистична поезия. Незавършил образованието си, той не престава да се интересува и обогатява, ами напротив – започва да чете много книги, повечето от които класическа литература. Скоро след приключването на обучението си за телеграфист, Пейо е принуден да работи. Първоначално е изпратен в Скобелево, а по-късно работи в Сливен и Стралджа. Работата го отвежда и до Анхиало, където Яворов среща Нонка Чипева, тамошна учителка, която се превръща в негова муза и, вдъхновявайки се от нея, пише една от най–важните си поеми – „Калиопа”. По–късно благодарение на тази му творба, Пейо Яворов влиза в кръга „Мисъл”, като с нея прави наистина силно впечатление на едни от най–видните личности в литературния живот тогава – д-р Кръстев и Пенчо Славейков. Докторът веднага изпраща хонорар от 50 лв. на младия Пейо, а Славейков се превръща в негов творчески кръстник – именно той заменя фамилията Крачолов с псевдонима Яворов.

Младокът пристига в София по покана на своите благодетели и скоро се превръща в много уважаван представител на творческите среди. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред” във вестник „Глас македонски”, а през 1901 година издава и първата си стихосбирка “Стихотворения”. През 1904 г. излиза второ издание на стихосбирката, но е с предговор от Пенчо Славейков. През 1907 година е издадена втората му стихосбирка „Безсъници”, която несъмнено и окончателно проправя пътя към модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис, „прозрения” и терзания за „вечните въпроси що никой век не разреши”, променя тотално българското литературно мислене и налага един нов напълно различен начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците”, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, съпоставим само с този на Ботев. Пейо се ползва с уважението на много от своите нови колеги и затова е нает за редактор на вестник „Дело“ – един от органите на македоно-одринското движение. В този период поетът работи като библиотекар, а по–късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша” (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912). Често е командирован в чужбина за усъвършенстване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж. Яворов усилено чете модерна френска поезия.

Мина Тодорова

По това време младият Яворов се отдава и на своята любима – Мина Тодорова, която е сестра на П.Ю.Тодоров. Тя среща смъртта си прекалено млада, едва двадесетгодишна, и писателят бива изправен пред един същински емоционален ужас, който дава ефект и върху част от произведенията му. Именно Мина е личността, заради която днес се радваме на творби като „Две хубави очи“, „Среднощни вълнения“, „Благовещение” и други. Скоро обаче Пейо среща друга дама, която ще завладее, но и разбие неговото сърце. Това е дъщерята на Петко Каравелов – Лора. Не след дълго Яворов и Лора се превръщат в най-ярката двойка на софийското общество. Както на Мина, така и на дъщерята на видния български общественик Петко Каравелов са посветени не малко стихотворения, повечето от които наистина са гениални достижения на автора. Такива творби са „Стон”, „Сенки”, „Клеопатра” и др.

Лора често бива определяна като „царица на нощта“, жена с характер, който със сигурност повлиява много сериозно на личността на поета. Много критици, историци и анализатори твърдят, че сякаш би било по-добре, ако Яворов никога не бе срещал Лора. Както началото на любовната връзка на двамата е изпепеляващо и страстно, то такъв е и нейният край – изпълнен с разрушителна страст. Макар двамата да се венчават през 1912 година, щастието отстъпва място на съмнението, а всичко, до което се докосне поетът, сякаш е осъдено на разруха. В края на 1913 година Яворов губи и другата си любима – Лора Каравелова се самоубива. Пейо Яворов не успява да се пребори с мъката и скоро след това и той прави опит за самоубийство, който обаче се оказва неуспешен и вместо да сложи край на живота на поета, куршумът го ослепява. Следва позорен процес, обвиняващ Яворов в това, че той е убил жена си, което напълно сломява духа на поета. На 29 октомври 1914 година Пейо Яворов взима голяма доза отрова и се застрелва. Писателят оставя зад себе си прощални  писма, от които си личи силната емоция, която терзае душата му. Общественото мнение сред най-висшите класи е, че не Лора, а Яворов е дръпнал спусъка, който слага край на живота на неговата любима. Предсмъртните послания на автора са изключително интересни, в тях той не забравя и някогашния си порив към Македония:

„Брате Тодоре, кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам неин) умря в свободна България, увенчан с една мръсна клевета…”

Именно чувствата, които слагат край на Яворовия живот, са движещата сила и на неговия талант. Той завинаги остава един от най-великите родни поети. Яворов е лирикът, който успява да пресъздаде две напълно различни и противоречащи си теми в своето творчество. Затова спокойно можем да кажем, че това го прави гений на българската поезия, защото създаването на творби с революционна тематика, а след това и символистични, несъмнено е гениално и достойно за уважение.

 Атанас Маринов Узунов е роден през 1857 г. в гр. Русе. Израснал в патриотично семейство, носи от рано в себе си възрожденски дух. Русенското класно училище, с учителите възрожденци – Драган Цанков и Петър Арнаудов, е първото стъпало на неговото политическо и социално оформяне. Свидетел на обесването на Караджата и самоубийството на Ангел Кънчев, съратник на Иларион Драгостинов, Тома Кърджиев и Олимпи Панов, Атанас Узунов се оформя като революционер.

Става най-младият четник в Червеноводската чета през 1875 г. Следва бойния й път до развиването на четниците от турците. Узунов прекарва известно време в бащиния си дюкян в с. Широково, осигурява храна на някои четници, укрива знамето на четата и успява да се прехвърли през Дунава във Влашко. По това време укрива в бащината си къща Панайот Волов.

Сменя четническата униформа, облича доброволческата и се отправя за Сърбия. Участва в боевете при с. Раковица под командването на подполковник Киряев. След завършването на Сръбско-турската война 1876 г. се завръща във Влашко. В Букурещ се среща с член на БРЦК – Олимпи Панов. Узунов отива в Русия и постъпва войник в 60-ти пехотен замосцки полк, а на 21-ви октомври 1876 г. е приет за юнкер в Одеското пехотно военно училище. Взима успешно изпитите за първи курс и преминал в старши клас, юнкерът Узунов се обръща с молба към началника на училището Лазаревич да бъде освободен, за да се запише в Българското опълчение. Молбата му е удовлетворена и Атанас Узунов става опълченец в 3-та рота на 2-ра опълченска дружина, която се сформира в Кишинев под командването на подполковник Куртянов.

На 18 юли 1877 г. на 2-ра дружина е заповядано да заеме позиция за отбрана в югозападната част на Стара Загора и да пресече шосето за Чирпан срещу 3-та бригада на Весел паша. Ротния командир на 3-та рота капитан Малинин посреща непрекъснатите атаки на османците, които напират да обхванат левия фланг на позицията на руси и българи, за да им пресекат пътя за отстъпление. Турците са спрени и се оттеглят назад. Около 10 часа сутринта турски батареи обстрелват града от Берекатската могила. Опълченците от 2-ра дружина попадат под артилерийски огън. Усилена с руски войници, дружината се вдига на щиков бой и изтласква противника от позициите му. До обед на 19-ти юли 1877 г. опълченците удържат новите атаки на врага. Замисълът на турското командване не се осъществява, въпреки че неговите части превишават четири пъти българи и руси. Полковник Депрерадович непосредствено ръководи боя. Нарежда на Узунов с няколко опълченци да прочисти близките улици на Стара Загора от укрити черкези и башибозуци по къщите. Опълченецът Узунов изпълнява заповедта, като проявява голяма съобразителност и умение при водене на уличния бой. Награден е с Георгиевски кръст  IV-та степен – най-високото бойно отличие в руската армия.

По време на 4-ри дневните боеве на Шипка (9 – 12 август с.г.), 2-ра опълченска дружина се сражава срещу частите на Реджеб паша. Узунов е при главната отбранителна линия,  Той е включен в командата на поручик Александров и участва в овладяването на историческото изворче под върха. В това нападение е ранен, но превързва раната си и продължава боя.

Участва в зимния поход на дружината през Химитлийския проход в колоната на генерал Скобелев. На 3-та рота е заповядано да охранява тила на настъпващата войска към турския укрепен лагер при Шейново. По-късно конвоира част от пленените войски на Вейсел паша до Габрово и Търново.

Дружината се дислоцира в Котел. Узунов участва в отбиване на редица нападения срещу мирното население от черкези и башибозуци в околностите на града. След приключване на бойните действия опълченецът Атанас Узунов отправя докладна записка до началника на Одеското военно училище да продължи обучението си. Заповедта за производството му  в първото офицерско звание, обаче излиза на 21 февруари 1878г. Прапоршик Узунов е зачислен в 60-ти пехотен замосцки полк и се води като офицер от руската армия до 17 април 1881 г.

През 1880 г.  е награден с български орден  „За храброст“ IV-та степен – сребърен кръст. Служи в Кюстендилската 2-ра пехотна дружина. Преведен е като младши офицер в 22-ра дружина., а през 1881 г. е преведен в Софийската 1-ва сапьорска рота. С прекъсвания учи в Петербургската военноинженерна академия, първото прекъсване е по здравословни причини. Негови преподаватели са изтъкнати руски военни инженери и полкововодци. Възпитаници на академията са ген. Тотлебен и Радецки. Отдава се на задълбочено изучаване на фортификационно дело, което ще му помогне по-късно в негоивата подготовка. Добил трайни военни знания по инженерно дело, геодезия, взривно дело и други военни дисциплини. Обявяването на Сръбско-българската война през 1885 г. го заставя да се върне отново в България.

Във военната исторография остава като защитник на Видинската крепост през Сръбско-българската война. Атанас Узунов пристига във Видин през октомври 1885 г. със 73 пионери и един офицер. Започва укрепване на  града. Работата по землените работи на крепостта и окръга не престават и по време на бойните действия. Докрая на октомври капитан Узунов възстановява крепостта и я подготвя за продължителна отбрана. Войската в състава на Северния отряд възлиза на 6 800 души, сведени в 19 запасни роти, 3 опълченски дружини и 4 доброволчески чети. Крепостта Видин е обявена в обсадно положение през нощта на 1-ви срещу 2-ри ноември. Срещу нея действа Тимошката армия при командването на генерал Лешанин. В състава на армията влизат 23 батальона, 3 ескадрона, 3 батареи и 2 крепостни роти или общо 16 000 души.

Генерал Лешанин е немски възпитаник, ползващ се с доверието на крал Милн, с боен опит от Френско-пруската война и това му дава основание самонадеяно да заяви, че ще превземе Видинско без да гръмне пушка и че българската войска е „млада и без никакво боево изкуство“. Той отива по-далеч, изпраща ултиматум на капитан Узунов да предаде крепостта без бой. Отговорът на капитан Узунов е класически:

„Аз не съм учил да предавам, а да превземам крепости!“

На 10-ти ноември 1885 г. сърбите настъпват с дясната колона на Тимошката дивизия. Обръчът около видинската крепост се затяга. Сръбските войски са на 2,5 км. от външната крепостна стена и на 4-4,5 км от крепостта. На 11-ти ноември те започват активни действия срещу крепостта. Четири обсадни батареи обстрелват бастионите, 11 300 пушки стрелят срещу защитниците. Освен това 12 полски оръдия съдействат на пехотата. Противникът настъпва с два пъти по-голяма жива сила и успява да затегне по суша обръча около крепостта. Видинската цитадела е пред страшно изпитание. Узунов заповядва ровът пред бастиона да се напълни с вода и да се засили артилерийският огън. Генерал Лешанин известява Узунов, че има заповед от крал Милн да прекрати огъня и започват преговори за мир. Според предварителните преговори с българските власти Видински окръг се дава на Сърбия. Но капитан Узунов е твърд, че крепостта ще се защитава до край. Отбраната продължава с по-голяма сила и настойчивост. Лешанин е принуден да се оттегли. Прибързано преди войната ген. Лешанин се изказва, че българската войска се командва от капитани и майори и победата му е сигурна. Народният поет Иван Вазов обективно оценява обстановката и обстоятелствата:

                               „Де е било това чудо?

                               Чула ли си мале –

                               капитаните да бият

                                стари генерали.“

Активната отбрана на Видинската крепост, която капитан Узунов умело води, разколебава сръбското командване за превземането й с открита сила. На 17-ти ноември примирието е сключено. Военните действия са прекратени. Капитан Узунов е произведен от 25-ти февруари 1886 г., в звание майор, за отличие по време на война.

Видинската общественост го провъзгласява за свой почетен гражданин. Този български офицер е едва 28-годишен и е на върха на своята военна слава. Блестящата защита на Видинската крепост безспорно не се дължи само на него, но неговият дял е съществен и всепризнат от военни капацитети.

През 1886 г. майор Атанас Узунов е назначен за командир на Пионерната дружина, а по-късно полк в Русе. През януари на 1887 г. е назначен за началник на 3-та пеша бригада в Русе и комендант на Русенския гарнизон.

В Русе се създава таен революционен комитет на русофилите, който не одобрява русофобската политика на правителството и Регентството. Негови членове са известни революционери, привлечени са и военни, включително и Узунов, който оглавява комитета. Установяват връзка със задграничния централен комитет на русофилите офицери в Букурещ начело с майор Олимпи Панов, майор Аврам Гуджев, капитаните – Атанас Бендерев, Радко Димитриев, Христо Паков и други. През февруари в Силистра, Русе  и други градове избухват бунтове . Два дни след потушаване на Силистренския бунт на 19-ти февруари 1887 г. денят на Освобождението, майор Узунов вдига полка на бой за завладяването на властта в Русе. Планът предвиждал след освобождението на града възстаналите части да продължат към София, като по пътя да се присъединят гарнизоните на Търново, Г. Оряховица , Плевен и др.

Майор Атанас Узунов се е надявал и голяма част от населението да го подкрепи. При него достига депутация с 6000 подписа с уверение, че народа ще въстане, но ходът на събитията взел друг обрат. Още същият ден бунтът бил потушен. При опит да избяга с лодка през р. Дунав раненият в боя Узунов бил заловен и заедно с група офицери, участници в бунта, бил изправен пред набързо сформиран военно-полеви съд. На 22-ри февруари 1887 г. рано сутринта край Русе били разстреляни ръководителите на бунта, начело с майор Атанас Узунов и Олимпи Панов. Последните му думи преди разстрела били: „Тук паметник ще се издигне, с венци ще кичат гробовете ни“.

Благодарение на нашите приятели от “Наследството на България” в бъдеще ще можете да се насладите на изключително интересни материали, свързани с легенди, предания и фолклор. Подходът на авторите на новия сайт ни накара да им предложим да имат собствена рубрика при нас. Силно ви препоръчваме да посетите http://bgnasledstvo.org.

Тази река текла през старопланинските усои кротка и безименна. Но някога, в много старо време, при изворите й, под върховете Юмрукчал и Марагидик, имало самодивско сборище. Хората бягали далеч от това място, защото се страхували да не разсърдят самодивите и те да им пакостят. А в едно от селата, пръснати по склоновете на Стара планина, живеели брат и сестра. Били бедни сираци и слугували на чужди хора. Братът се главил овчар и се заселил в една кошара в планината, където имало богати пасища. Сестрата отишла с него да му реди и готви, да му помага край овцете.

Веднъж овчарят закарал стадото наблизо до самодивското сборище и видял няколко самодиви да решат косите си. Разпуснати им коси, като паунови пера закривали снагите им. Момъкът изгарял от желание да види лицата на самодивите, но не смеел да подвикне, за да не ги разсърди. Помислил и извадил кавала си, та засвирил. Свирил бавно и тихо, после по-бързо и по-високо, накрая заситнил игриво свирнята. Самодивите развели косите си и се хванали на кръшно хоро. Свирел овчарят, свирел до прималявяне, защото една от самодивите извикала:

Свири, овчарю, свири, ние ще играем! Ако ни надсвириш, ще вземеш за жена тая от нас, която си избереш. Ако ние те надиграем, ще те разкъсаме на парчета, за да дадем на всяка – един си и не можеш да бъдеш на всички. А ти ни видя и без нас повече няма да живееш.

Уплашил се овчарят и напрегнал сетни сили. Колко време е свирил, не се знае, но издъхнал от умора. Чакала го сестра му да се върне, чакала, но напразно. Вечерта стадото се прибрало само, без овчар. Разплакала се девойката, завикала брат си, но никой не я чул. На другата сутрин се престрашила и отишла при извора на реката. Там намерила мъртвия си брат — пръстите на ръцете му окървавени, из устните аленеела съсирена кръв — бил скъсал дробовете си от надуване.

Заплакала сестрата с поройни сълзи, които се вливали в реката. Всеки ден идвала на това място, плачела и тъжала за брат си. Затова и реката нарекли Тъжа.

Песента „Лале ли си, зюмбюл ли си?“ е емблематична за цяла България, но най – вече за добруджанския край. След Освобождението в Добруджа се преселват големи групи хора от района на Тракия и Стара планина. Това води до сливането на елементи от различни области, което обогатява и изпъстря фолклора на района. Добруджанската песен е бавна, изпълнявана в акомпанимент на гайда, гъдулка, кавал.

Не бихме могли да не споменем и няколко думи за Верка Сидерова – певицата, която първа изпява „Лале ли си, зюмбюл ли си?“. Родена е през 1926 г. в гр. Добрич. В продължение на дълги години е солистка в квартети и трио на „Ансамбъла за народни песни и танци“ (днес Ансамбъл „Филип Кутев“). Много от песните ѝ са в Златния фонд на националните радио и телевизия. Сред най – популярните изпълнения в репертоара ѝ са „Лале ли си, зюмбюл ли си?“, „Изгряла е месечинка“, „Росен, Росен, зелен Росен“, „Ситно се ‘оро зави“, „Години, години, усилни години“. През 2011 г., по повод на 85 – та ѝ годишнина, е удостоена с орден „Стара планина“ – първа степен, за цялостен принос към българския фолклор.

Песента „Лале ли си, зюмбюл ли си?“ Верка Сидерова казва, че е научила от баба си, а тя от нейната.Песента се предава от поколение на поколение в семейството ѝ. Решава спонтанно да я изпее на участие на „Ансамбъла за народни песни и танци“, където запленява и разчуства цялата публика. Веднага след това Филип Кутев я кара да запише песента и иска тя да влезе в репертоара ѝ. Изпълнявала я е както в България, така и в чужбина.Навсякъде харесвана и обичана, песента е любима на поколения българи.

Що побърза млад челеби, та заспа,
та не види какво чудо помина,
лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си!

Поминаха дор три млади уфчеря:
първи носи шаро агне да коли,
лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си!

Втори носи руйно вино да пият,
трети носи медян кавал да свири.
лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си!

ВИЖ ОЩЕ: СТАРИ ГРАДСКИ ПЕСНИ: СТОЯН МИЛЕНКОВ – “ВСИЧКО СЕ ДРУСА”
ВИЖ ОЩЕ: “ЕДНА БЪЛГАРСКА РОЗА”

Представяме Ви един от най – емоционалните български маршове – “Новото гробище над Сливница”. Създаден по едно от най – величествените български стихотворения на Иван Вазов,  автор на музиката е Иван Минков. Познат  е още като национален траурен химн под заглавието „Покойници“.

На 6 септември 1885 г. се извършва съединението на Княжество България с Източна Румелия. Подбудена от Австрия, Сърбия обявява война на България. Току що създадената българска армия, вдъхновена от своята любов към Родината, посреща и сразява неприятеля. Хиляди са жертвите, които българската страна дава, но свободата бива опазена. Именно в чест на тези събития, Вазов, воден от своето силно патриотично чувство, създава цяла стихосбирка, озаглавена “Сливница”.

В стихотворението “Новото гробище над Сливница” той прославя загиналите в борбата наши воини. Борците, паднали не за “трон злат” или за “някой кумир”, а за Родината – за нейната свобода и бъдеше. Пред величието на техния подвиг са безмълвни и хора и природа. “Новото гробище над Сливница” се очертава като епопея на героизма и саможертвата в името на святата идея за родина, свобода, народ. Явява се като послание за бъдещите поколения –  да помнят и да не забравят миналото и героите, дали живота си, за да ни има тук и сега.

…„Юнаци, лека нощ!“

Покойници, вий в други полк минахте,

де няма отпуск, ни зов за борба,

вий братски се прегърнахте, легнахте

и „Лека нощ“ навеки си казахте -

        до втората тръба.

Но що паднахте тук, деца бурливи?

За трон ли злат, за някой ли кумир?

Да беше то – остали бихте живи,

не бихте срещали тъй горделиви

        куршума… Спете в мир.

Българио, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях,

и те за теб достойни, майко, бяха

И твойто име само кат мълвяха,

        умираха без страх.

Но кой ви знай, че спите в тез полета?

Над ваший гроб забвеньето цъфти.

Кои сте вий? Над сянката ви клета

не мисли никой днес освен поета

        и майките свети.

Борци, венец ви свих от песен жива,

от звукове, що никой не сбира:

от дивий рев на битката гръмлива,

от екота на Витоша бурлива,

        от вашето ура.

И тоз венец – той няма да завене,

и тая песен вечно ще гърми

из българските планини зелени,

и славата ще вечно пей и стене

        над гробни ви хълми.

Почивайте под тез могили ледни:

не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,

ни славний гръм на битките победни,

към вечността е маршът ви последни.

        Юнаци, лека нощ!

ВИЖ ОЩЕ: „ТИХ БЯЛ ДУНАВ“
ВИЖ ОЩЕ: „ВЪРВИ, НАРОДЕ ВЪЗРОДЕНИ“ 

Ген. Владимир Вазов
снимка: www.lostbulgaria.com

  По време на Възраждането, а и след това, град Сопот е родно място на десетки български големци, оставили своя отпечатък в историята си. Сред тях едни от най-видните представители безспорно са семейство Вазови. Днес ще ви споделим историята на един от тях, поел по пътя на оръжието и отдал голямата част от живота си на военното дело. Името му е Владимир Вазов, а подвизите които извършва са достойни за преклонение.

Владимир Вазов е роден на 14 май 1868 г. в Сопот. Той е осмото дете в семейството на Минчо и Съба Вазови. Владимир е едва деветгодишен, когато един ден през юли 1877 г. казаците на ген. Гурко влизат в родния му град. Налага се обаче отрядът временно да се оттегли. Тогава турски редовни и нередовни войски се възползват и нахлуват в изпразненото от русите селище. Освен Сопот са изгорени и други селища. Хиляди хора търсят спасение на север от Балкана, както и Минчо Вазов с неговото семейство. Бащата е болен, което затруднява бързото придвижване и семейството е застигнато от турски башибозуци. Те се нахвърлят върху Минчо и го убиват пред очите на семейството му. Жените и децата връщат обратно в изпепеления Сопот.

По стечение на обстоятелствата семейството на Владимир отива в Пловдив, за да търси по-голямо спокойствие, но бива заточенo в Араповския манастир. Съвсем случайно синът на Минчо – Кирил, разбира къде се намира семейството му и отива да ги прибере. Връщат се в опожарения Сопот, а най-големият брат на Владимир вдига нова семейна къща.

По-късно Владимир заминава с майка си при брат му Кирил в Стара Загора, където завършва трети клас. След това отива в Пловдив, където се е установил брат му Иван Вазов. В Пловдивската гимназия Владимир завършва 5-ти и 6-ти клас. През есента на 1885 г. е обявена мобилизацията за войната със Сърбия. Едва 17-годишен той се явява пред наборната комисия с желание да бъде записан като войник, но му отказват, защото четирима негови братя вече са записани, а и го считат за все още малък. Ентусиазмът му обаче е голям. Владимир взима коня на брат си Георги – поручик в инженерните войски, и тръгва към Сръбската граница. Настига българската армия при Драгоман.

След спечелването на битката при Сливница логично всички са във възторг, включително и Владимир Вазов. От този момент той решава да посвети живота си на военната служба.

Същата година е обявен прием за постъпване във военното училище. На 14 януари 1886 г. в първия специален клас е зачислен и юнкерът Владимир Вазов. На 20-ти април 1887 г. той е произведен в чин подпоручик и неговите усилия са достойно възнаградени. Измежду всички 156 мъже от випуска той е 4-ти поред. Отличният успех му дава право да избира рода на оръжието и гарнизона. Насочва се към служба в артилерията и гарнизон в Шумен.

Владимир Вазов не престава да се обучава и да трупа знания, за да се доразвие като военен. През 1893 г., за да бъдат приети поръчаните от Германия нови оръжия, се формира група и в тази група е зачислен и той. Към края на 1894 г., вече капитан, произведен в този чин същото лято, е приведен в 4-то артилерийско отделение в София.

1-ви януари 1903 г. носи нови отличия за примерния офицер – Владимир Вазов получава чин майор като в същото време е командирован да следва руската артилерийска школа в Царско село.

През 1903 г. майор Вазов завършва успешно курса на школата. На всички курсисти се полага едномесечен отпуск и безплатна карта за руската железница, но пламналата от Илинденското въстание Македония подтиква Владимир Вазов да прекрати отпуска си по своя воля и да се прибере в България. С явяването си в 4-ти артилерийски полк, където се числи, Вазов получава назначение за командир на вече мобилизираното артилерийско отделение. Потегля към Кюстендил в очакване на заповед за преминаване на границата, но политическата обстановка е такава, че не се стига дотам. Македонският въпрос не е решен, а е отложен за по-благоприятно време.

Майор Владимир Вазов се ползва с името на добър строеви офицер и добър артилерист. Изпратен е да премине кратък курс по стрелба на полигона при град Поатие, Франция. В началото на 1904 г., преди да замине по служба в Германия и Франция, той обявява своя годеж с Мария Горанова. След завръщането си встъпва в брак с нея. В края на 1905 г. е повишен в длъжност командир на артилерийско отделение. Скоро след това е повишен и в чин подполковник.

През пролетта на 1912 г. се забелязва оживление във военните среди, а Владимир Вазов отново е повикан и произведен в чин полковник. През септември същата година е обявена мобилизация. Полковник Вазов поема командването на 4-ти артилерийски полк. Заедно с 1-ва Софийска дивизия достига турската граница и се насочва към линията, очертана от две крепости – Одрин и Лозенград. Софийската дивизия разбива центъра на турската армия и я принуждава да отстъпи по целия фронт. След първото поражение на турската армия тя успява да се организира за второ решително сражение на линията Люлебургас – Бунар Хисар. На 16-ти октомври полковник Вазов е вече началник на цялата артилерия в дивизията. Между първа и шеста дивизия се получава незащитен участък. Благодарение на бързата реакция и саможертвата на Вазов, възникналото недоразумение е отстранено, а по-късно Владимир Вазов е награден с рядкото отличие орден за храброст III-та степен.

През 1915 г. полковник Вазов постъпва на служба в артилерийския инспекторат при Министерството на войната. Но при обявяване на Световната война той получава назначение – командир на 5-та артилерийска бригада. 5-та Дунавска дивизия, в състава на която влиза и 5-та артилерийска бригада, получава заповед да замине за Македонския фронт. Военните са насочени на юг през Куманово, Велес, Скопие и Прилеп. Когато влизат в Прилеп, местните радостно ги посрещат с поздрава „Христос воскресе“, въпреки че е ноември месец. На 21-ви стигат до линията на Кавадарци, където съглашенските войски се опитват да дадат отпор. Срещу френската артилерия застава нейният някогашен ученик – майор Вазов. Това, което прави впечатление на Владимир Вазов, е, че французите използват т. нар. куршуми “дум-дум”, които причиняват неизлечими рани. Именно в тази битка майор Вазов е ранен в дясното рамо. Изпращат го в София за последващо лечение.

На 20-ти февруари 1916 г. Владимир Вазов се връща на фронта, макар и с незаздравяла рана. В края на март е назначен за командир на 1-ва пехотна бригада от същата 5-та дивизия. Започва строеви занятия, учебна стрелба, видове ситуации за нападение и отбрана. Засилва укрепителните дейности. През лятото Вазов е “съборен“ от малария и инфлуенца. Предлагат му заслужен отпуск по болест, но той отказва предвид важния момент в бойните действия.

На 1-ви декември 1916 г. получава заповед заедно с щаба си и с 5-ти пехотен полк да замине за „Завоя на Черна“. Заповедта е да заеме и командва участъка от село Градешница до висотата Търнава. В негово подчинение влизат 49-ти и 5-ти пехотен полк, които трябва да сменят един германски и един български полк. Атаката по нашата позиция продължава четири дни, но е отбивана и сломявана. След отлично свършената работа следва повишение за полковник Вазов – поверяват му командването на 9-та плевенска дивизия.

На 2-ри март 1917 г. Вазов е вече в щаба на плевенската дивизия и се залавя да проучи в детайли цялата му поверена позиция. Проучването му продължава един месец. Започва укрепване на позицията като дължината на окопите в цялата система е над 100 км и самите окопи са оплетени с телени мрежи. Изгражда се система от тунели и скривалища под земята, засилени с железобетон, за да се даде сигурно убежище под разрушителния неприятелски огън.

Ген. Вазов в своя щаб.

На 21-ви април започва силна артилерийска стрелба. Всички разбират, че предстои голяма битка. За четири дни към нашата позиция се изстрелват повече от 20 хиляди снаряда. Противникът използва вечерта, за да премине в атака. Дванадесет английски дружини се нахвърлят върху 34-ти Троянски полк и 33-ти Свищовски полк. Полковник Вазов решава да контраатакува, тъй като предните позиции биват завземани. Смелото решение и смелите действия дават отлични резултати – още същата нощ противникът е прогонен, след като оставя хиляди убити само в нашата позиция. За да се поправят разрушенията от сраженията, се работи денонощно. На 8-ми май вечерта противникът прави нова атака, но отново е отбит. След голямата победа Плевенската дивизия има нов генерал, заслужената награда на достойния началник не закъснява. Същия ден генерал-лейтенант Фон Еш пристига в щаба на дивизията и лично предава на новия генерал германски железен кръст I-ви клас.

На 14-ти септември 1918 г. започва нова атака на противника. Според плана на Франше д‘Епре, неговата армия трябва да направи два пробива – при Добро поле и Дойран. За постигане на тази цел той групира пет дивизии французи и сърби срещу Добро поле и други пет – на англичани и гърци и един полк французи при Дойран. Генерал Милн от своя страна решава да поведе атаката си в две посоки – с главните си сили да атакува Дойранската позиция на вр. Дъб и вр. Кала тепе, а в същото време с една дивизия да се промъкне между Дойранското езеро и Беласица и да се яви в тила на главната позиция.

На 16-ти септември започва същинската битка. През целия ден противникът стоварва 70 хиляди снаряда като се надява да изравни със земята всички укрепления и да постигне максимален брой жертви. В действителност нито едно скривалище не е разрушено, а нашите жертви са девет души. На следващия ден – 17-ти септември, врагът поставя целия си разрушителен апарат в действие. Окопите са разрушени, телените мрежи не съществуват, телефонните кабели са изпокъсани. След кратко затишие врагът пуска снаряди, пълни с газ. На 18-ти новото начало на атаката е дадено с червени ракети. С далекобойни оръдия противникът насочва усилия към с. Фурка, където се намира щабът на дивизията. За момент първите позиции са завзети, но след няколко часа, след като генерал Вазов изпраща дивизионния резерв от с. Фурка, дивизията отново си връща позициите. Врагът е неприятно изненадан, че вместо агонизиращи трупове срещу тях се изправят бодри и запазени защитници. В това време ген. Милн подготвя втората си атака, събира всичкия си резерв, включително и дивизията, която трябва да мине покрай Беласица. На 19-ти отново следва атака, но петте дивизии на противниците са значително намалели. На бойното поле има над 10 хиляди убити и следва заповед за отстъпление. Врагът претърпява пълен погром, а нашата дивизия печели благодарение на своя далновиден и смел водач. Въпреки блестящата победа 9-та дивизия е принудена да отстъпи заради пробива при Добро поле. След силните действия при Дойран ген. Вазов е награден с най-голямото отличие – орден за храброст II-ра степен.

След демобилизацията през 1918 г. той остава да командва Плевенската дивизия. След това получава назначение – началник на втората военна инспекционна област и стига до поста инспектор на артилерията.

В началото на 1920 г. е повишен в чин генерал – лейтенант и е уволнен в запаса на войската, ненавършил още 52 години. Назначен е за председател на Съюза на запасните офицери и на този пост остава цели 10 години.

През 1926 г. Владимир Вазов е избран за столичен кмет. В общинското управление цари пълен хаос. Три кмета са убити преди него. Този мирен фронт е не по-лек от бойния. Шест години Вазов се ползва с уважението и доверието на гражданите на столицата. И в тези шест години той прави много за преобразяването на града, който постепенно приема вид на европейска столица. Строят се големи обекти, изцяло посветени на живота и здравето на столичани. Началото на строежа на Рилския водопровод е сложено именно по времето на Вазов, както и строежът на Софийската кланица.

Надхвърлил своите 60 години, Владимир Вазов напуска столичното кметство и се оттегля от активна обществена дейност. Един ден през 1936 г. получава покана да присъства на Конгрес на Британския легион и да представлява българските запасни офицери. В началото той отказва, но по-късно приема. При цялото уважение, демонстрирано към него по време на конгреса, той запазва своята вродена скромност.

Генерал-лейтенант Владимир Вазов прекарва последните години от живота си в ловешкото село Рибарица, където умира на 20 май 1945 година. Преживял всички най-динамични периоди от родната история, посветил живота си на Отечеството, той завинаги ще остане в сърцата ни като един незабравим герой, като един всеотдаен пълководец и най-вече – като победителят от Дойран.

Паметник на генерал Владимир Вазов и брат му – Георги Вазов

Ето как видяхме ние изкачването на Черни връх, което организирахме на 18 януари в памет на Алеко Константинов.

“Успехите на България” е рубрика, в която ще ви представяме постиженията на онези наши сънародници, които чрез силата на своя гений са достигнали висините на световния успех. Много от тях по един или друг начин са останали в сянката на историческите събития и са забравени от днешното общество, но ние ще се постараем да поправим тази грешка.

Ако сте прочели последната ни статия от рубриката „Успехите на България“, вече знаете за голямото място, което е отредено на България в световния алпинизъм. Макар и това да става ясно от публикациите ни досега, подобно заключение просто не може да бъде направено, без да ви разкажем историята на големия български алпинист Христо Проданов – първия българин, изкачил най-високия връх в света.

 Роден на 24 февруари 1943 г. в Карлово, той се увлича от планинарството още от ранните си години. На 14-годишна възраст предприема продължителен поход из Стара планина със своя братовчед и от този момент насетне животът му е белязан от огромната обич към планината. Година по-късно среща случайно на улицата двама алпинисти, които толкова го впечатляват, че за младия Христо не остава нищо друго, освен да отдаде живота си на това занимание. Настрана от голямата любов към планината, той завършва Висшия химико-технологически институт в София и работи като инженер-металург в Перник и в „Кремиковци“. Въпреки това Христо винаги следва своето влечение към алпинизма и през 1961 г. завършва Централната планинарска школа „Мальовица“.

През дългите си години като алпинист Христо Проданов извършва много експедиции в Алпите, в Олимп, Кавказ, Памир, Хиндукуш, Хималаите. Голяма част от тях са при изключително тежки условия. Поставя редица рекорди. Неведнъж е на косъм от смъртта. Претърпява травми, загуба на пръсти на краката вследствие на измръзване. Ръководител е на първата българска експедиция на Хималаите през 1981 г. Тогава Христо изкачва сам върха Лхотце  (8516 м) и  става първият българин, изкачил връх с над 8000 м височина.

Проданов е първият човек, качил през юли-август 1983 г. три седемхилядни върха в планинския масив Памир в рамките на 28 дни – връх Ленин (7134 м), връх Комунизъм (7495 м) и връх Корженевска (7105 м). Това са само малка част от големите успехи в катеренето, които алпинистът бележи. Колкото и впечатляващ да е списъкът с постиженията му, той не се задоволява с тях. Иска да достигне абсолютния връх, най-високото място на света!

Това желание го кара през 1984 г. да се включи като заместник-ръководител по техническите въпроси в национална експедиция до Еверест (8848 м). Малко след 18 ч. на 20 април  Христо се изкачва към върха без кислород, като минава през западния склон, наречен още „Жестокия склон“, заради трудната си проходимост. На върха остава 33 минути. Оставя камерата си там (впоследствие е намерена от Николай Петков на 9 май). Слиза по тъмно, по собствените си стъпки – нещо, което нито един алпинист в света не е правил. Температурите спадат. Извилата се буря принуждава Христо да бивакува на открито, на височина около 8700 м. В “Зоната на смъртта”, без кислород, е на 20, 21  и до последния си дъх на 22 април 1984 г. Първият български алпинист, изкачил се на Еверест – сам и без кислород, остава завинаги на тази височина. Христо Проданов е 155-ият алпинист, стигнал покрива на света.

По едни от неговите последни думи, предадени по радиостанцията, се предполага, че тялото му се намира над Голямата сива кула (8700 м).

Друг българин – големият алпинист Людмил Янков, жертва своето собствено изкачване на Еверест, за да опита да намери Христо. Въпреки усилията си – преодолява 1330 м денивелация на „един дъх“, Янков не успява да намери своя другар и е принуден да прекрати търсенето. Тялото на Христо Проданов така и не е открито.

Така храбрият български алпинист губи живота си в следването на своето призвание. Макар и тялото му да остава завинаги в планината, днес ние помним впечатляващите му дела и се възхищаваме на неговата храброст и умения!

виж още: Трима българи, покорили непокоримото

виж още: Людмил Янков – алпинизъм, лирика и храброст

На 30 – ти януари 2014 се навършват 100 години от рождението на народния певец Борис Машалов. Роден e в град Севлиево в семейството на потомствени занаятчии и певци. Певческият талант на Машалов проличава още в ученическите му години, когато заедно със сестра си има участия на празници на училището, в което учат. Изучава бояджийски занаят и заедно с братята си се мести в София. Докато върши работата си из софийските улици, пее – изпълнява еднакво добре народни песни, италиански канцонети, песни от градския фолклор. Това кара много любопитни минувачи да се спират и да слушат изпълненията му, а често го викат на бис и го подканят да не спира да пее. Така се запознава с оперния певец Събчо Събев, който му дава основите на вокалното пеене.

Любопитен факт за Борис Машалов е, че заедно с братята си участва спортна борба и в кеч мачове. През 1934г. клубът на българските борци – аматьори организира ежемесечни състезания по аматьорска борба на колодрума в София. Мачовете се рекламират като “свободна американска борба“. Те не привличат множество хора, но поставят началото на кеча в България. Всяко състезание завършва с демонстративен сблъсък между Борис и Серафим Машалови. Братята са перфектни професионалисти и добри българи. Най – големи постижения в борбата има Борис. На държавния шампионат през 1942 г. става шампион. За Машалов обаче спортът не е начин за изкарване на прехрана, именно за това избира песента, защото в нея се чувства най – силен.

През 1937 г. в Прага записва първата си плоча. В същата година гласът му прозвучава за първи път в ефира на Радио София – слушателите са впечатлени от внушителното изпълнение на песните: „Денчо буля си думаше”, „Заблеяло ми агънце”, „Зън, зън, Ганке ле”. Този дебют в радиото кара Борис да свали от репертоара си градските и шлагерни песни и да се насочи към народните.Това поставя началото на творческата му дейност като певец на народни песни. През 1949 г. е назначен от Сирак Скитник за солист на Ансамбъла за песни и танци на армията. С тях обикаля по концерти, както в България, така и в чужбина. През 1954 г. пътуват на турне Урал – Сибир – Китай. За едно от участията в Пекин научава „Заблеяло ми агънце“ на китайски и я изпълнява пред 50 хиляди души. Когато свършва изпълнението, целият стадион става на крака.

По – късно напуска ансамбъла и създава популярната група за народни песни „Наша песен”. Тук заедно с Гюрга Пинджурова, Лалка Павлова, Ика Стоянова, Славка Секутова, Радка Кушлева и Борис Карлов обикаля цяла България и изнася концерти по села и градове. Репертоарът на Борис Машалов наброява около 400 песни, като преобладават хайдушките и семейно – битовите.

Песните си Борис Машалов изпълнява с виртуозно майсторство. Дейността му като изпълнител е неделима от работата му на събирач. По време на пътуванията си – лични или служебни, той винаги търси народни песни. Всеотдаен е в работата си, не жали нито време, нито сили, нито средства. На много от участията си изпълнява песни по желания на публиката. Пее без микрофон, заради силния си, внушителен глас. Песните в репертоара му са тъжни и хуморески, способни да разплачат и разсмеят всекиго. Сред най – известните от тях са „Заблеяло ми агънце“; „Мятало Ленче ябълка“; „Провикнал си е Никола“; „Недо ле, Недке хубава“; „Либе, ако дойдиш, сега да ми дойдиш“; „Вино пият петдесет юнака“; „Китка ти падна, Дено“. За изключителния му талант е награден с званието “Майстор на естрадното изкуство”, орден “Кирил и Методий” II – ра степен, а посмъртно с орден “Кирил и Методий” I – ва степен. Около 60 негови песни са включени в „Златния фонд“ на БНР.

Борис Машалов и неговите незабравими песни ще останат завинаги в българската фолклорна съкровищница. Днес ви представяме „Заблеяло ми агънце“, песента, която когато Машалов пеел, публиката слушала в захлас – просълзявала се. Останала незабравима, тя е способна да разчувства всеки слушател дори и днес.

Заблеяло ми агънце,
в Тодорови кошари,
като му агне заблея,
цяло му стадо разблея.

Тодор на агне продума,
„Агънце байно рогато,
защо ми жално заблея,
та ми стадото разблея?

Дъл не ти трева зелена,
или ти вода не стига?“
Агънце жално продума,
„Байно ле, бачо Тодоре,
къде е мойта майчица?“

Тодор на агне продума,
„Агънце байно рогато,
таз сутрин рано в ниделя,
дойдоха трима търговци,
шепа алтъни дадоха,
Рогуша на тях продадух.“

Агънце жално продума,
„Помниш ли байно Тодуре,
кугато Тунджа придойде,
синджир мостови събори,
твоето стадо шарено,
отвъд реката остана.

Ти покрай бряга ходяше,
жално си милно плачеше,
моята майка Рогуша,
тя ти стадото преведи.

Помниш ли какво убеща,
каква ти беши думата?
Ругата ше и позлатиш,
краката ше и посребриш,
Защо я байно продаде,
на тези върли касапи?“

Тодур си жално нажали,
с медян си кавал засвири,
като си с кавал свиряши,
сълзи му кавал убливат.

ВИЖ ОЩЕ: „НОВОТО ГРОБИЩЕ НАД СЛИВНИЦА“
ВИЖ ОЩЕ: „ЛАЛЕ ЛИ СИ, ЗЮМБЮЛ ЛИ СИ“

На 30 януари в София, в царския дворец, е роден синът на Фердинанд, Борис Сакскобургготски, една от най-големите и значими личности в българската история. В следващите редове ще ви разкажем историята му и израстването му като един безспорно гениален политик.

Тъй като династията на Фердинанд – Сакскобургготите е немска, а самият той е цар на българския народ, малкият Борис е кръстен както от православен, така и от католически свещеник. Негови кръстници стават съответно император Николай II и папа Лъв ХIII. Още от самото начало Борис III е обявен за княз Търновски, като именно връзката със старопрестолния град символизира приемствеността между новата династия и старите и славни български царства.

 Борис израства в една добре позната на царските семейства обстановка. За разлика от голяма част от западноевропейската аристокрация обаче, той не получава най-високо образование, но качествата и потенциалът на бъдещия монарх са безспорни. Неговата ерудиция неведнъж впечатлява чуждестранни владетели и благородници. Самият Борис живо се интересува от много и разнообразни области на науката като философските учения, зоология, орнитология и железопътно дело. По време на Балканските войни и Първата световна война той не се предпазва, оставайки далеч от бойните действия. Точно обратното, престолонаследникът е изпратен на фронта като офицер за свръзки в действащата българска армия. Неколкократно е повишаван в ранг и през 1918г. достига чин генерал-майор.

Същата година краят на Първата световна война променя драстично обстановката в България. Държавата е изправена пред поредната национална катастрофа и цар Фердинанд абдикира от престола. На 3 октомври 1918г. с манифест от вече бившия владетел, на Борис е поверено тежкото бреме на властта в един от най-динамичните и трудни периоди от развитието на България.

 В годините след войната управлението на държавата е в ръцете на редица партийни лидери. Царят остава на заден план, тъй като разочарованието от монархията след Първата световна война е голямо. Държавното кормило първоначално е поето от БЗНС и държавника Александър Стамболийски. Неговото правителство управлява до 1923г., когато е свалено чрез преврат. Борис III като действащ монарх, е принуден да санкционира преврата, макар и да го прави с неохота.

В следващото десетилетие фигурата на царя продължава да е в сянка. На политическо равнище се борят много „демократични“ партии, които често са сваляни с кървави преврати. През 1935г., след като властта в държавата е преминала в ръцете на политическия кръг „Звено“, Борис III решава, че е време да предприеме мерки за бъдещето на България. Той извършва контрапреврат и през януари 1935г. застава истински начело на държавата. Царят възстановява отменената Търновска конституция и въвежда режим на управление – парламентарен мажоритаризъм. Парламентарни избори се провеждат и съществува легална опозиция, но изборите се контролират от монарха. Именно по време на управлението на Борис III за пръв път в България е дадено право на глас на жените.

Към края на 30-те години на ХХ век, Европа търпи радикални промени. В страни като Германия и Италия на власт  идват крайни политически партии със силната подкрепа на народа. По всичко личи, че те ще се стремят да ревизират максимално пагубните клаузи на Версайската система (споразуменията, подписани със загубилите страни след Първата световна война). Въпреки младостта си, едва на 24 години, българският цар помни несправедливите условия на Ньойския договор от 1918г. България е принудена да се раздели с голяма част от териториите си и да плати твърде тежка цена. Именно това е една от основните причини монархът да се насочи към партньорство с набиращите сили Германия и Италия.

 През 1939г. германските войски нападат Полша и дават началото на Втората световна война. Цар Борис III е поставен пред дилема, като върху него е оказан огромен натиск за това българите да застанат на страната на Хитлер. Предвид създалата се ситуация и активното партньорство между двете държави в предходните години, Борис е принуден да приеме. Той обаче застава твърдо зад решението си българските войни да действат само в окупационни части и да не бъдат изпращани на фронта. С помощта на новите си съюзници, както и на СССР, през 1940г. цар Борис договаря и подписва т.нар. Крайовска спогодба, с която на България отново се връщат земите от Северна Добруджа, отнети от Ньойския диктат през 1919г.

Българите в областта, останали дълго под румънска власт, посрещат връщането им към пределите на родината с голяма радост. Монархът Борис вече е наричан от народа си „Обединител“. Подписването на спогодбата обаче има своята цена. През същата 1940г. на царя му се налага да приеме „Закон за защита на нацията“. Този закон по същество наподобява приетите от нацистите Нюрнбергски закони и се отнася в голяма степен до статуса на еврейското малцинство, намиращо се на територията на страната.

През 1941г. Борис официално обявява включването на България на страната на Германия и подписва Тристранния пакт. През същата година немските войски превземат съседните Гърция и Югославия. След като те биват разгромени за близо две седмици, България получава правото да администрира земите населени предимно с етнически българи. Това са огромни територии от Западните покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Именно заради този дипломатически успех, както и заради връщането на Северна Добруджа Борис III затвърждава прозвището си „Обединител“. Народът остава изключително признателен на своя монарх. 

 През 1943г. противниците на Германия все по-жестоко се съпротивляват срещу немския вермахт. Адолф Хитлер остава недоволен от забавения напредък на бойните действия и гневът му се изсипва главно върху еврейското малцинство. Под огромен натиск от Третия райх, България е принудена да депортира евреите от възстановените територии, както и малка част от тези, населяващи „старите“ територии.

Тъй като цар Борис не желае да участва в геноцида над еврейския народ, той е принуден да търси пътища за спасяването на онези от тях, които са под негова власт. Свързва се с правителството на Великобритания с предложение заплашените от депортация български евреи да бъдат изпратени с кораби в контролираната от англичаните Палестина. Предложението на монарха обаче е отхвърлено от външния министър Антъни Идън. С този дипломатически „провал“, първата част от плана за депортация на нацистите е изпълнен със съгласието на българската администрация.

Втората част обаче е осуетена благодарение на решителното противодействие на под-председателя на НС  Димитър Пешев и много видни интелектуалци и застъпничеството на Българската православна църква. Цар Борис III умело използва тези вътрешнополитически конфликти, за да отклони вниманието на немците и по този начин да спаси  от изпращане в „лагерите на смъртта“ 50 000 български евреи.

В разгара на събитията, когато Втората световна война достига своята кулминация, а България има огромна нужда от своята политическа стабилност, се случва немислимото – обичаният от целия народ български цар умира. Това се случва на 28 август 1943г., скоро след като се връща тежко болен от среща с Хитлер. Версиите за смъртта на монарха са много. Някои историци подкрепят теорията, че Борис е отровен по нареждане на самия Фюрер, докато други твърдят, че за кончината му са отговорни британските тайни служби. Истината остава неразкрита до днес.

Смъртта на монарха се отразява изключително негативно върху състоянието на държавата. За пръв и вероятно последен път в новата българска история целият народ скърби за своя владетел и цялата нация е опечалена от огромната загуба. Автентични кадри от погребението показват множеството, дошло да се преклони пред кончината на царя на колене. По сведения на Държавна сигурност, 369 000 българи преминават през храм паметника „Александър Невски“, за да си вземат последно сбогом със своя владетел. Борис III е погребан според желанието му в Рилския манастир. Вляво от гроба се намира резба, изработена на 10 октомври 1943г. от жители на село Осой, Дебърска околия, с надпис: „На своя Царь Освободитель Борись III оть признателна Македония“

През 1946г. тленните останки на цар Борис са ексхумирани и осквернени по нареждане на комунистическите управници в България. Тялото на царя е препогребано в малък параклис в парка на двореца „Врана“. През 1947г. по заповед на Георги Димитров и Васил Коларов този параклис е взривен и заравнен със земята. В днешни дни гробът на цар Борис в Рилския манастир е възстановен. В него се намира единственото останало от загиналия монарх – неговото сърце. Сърце, което винаги е било за бъдещето на неговата прекрасна родина – майка България.

В семейството на Георги Киселов, заможен търговец от Свищов, се раждат шест деца. Третото от тях е Пантелей Киселов – роден на 23 октомври 1863 година. Учи в класното училище в родния си град. За по-солидно образование на своите деца Георги Киселов наема частен учител – даскал Георги Боров, който да се занимава с тях през свободното им време. Докато братята му са буйни и палави, Пантелей се учи отлично, винаги прилежен и добър ученик, от малък се увлича от книгите и знанието.

В навечерието на Освобождението, на 28 юни 1877 година, руски части влизат в Свищов. По покана на Георги Киселов няколко руски офицери отсядат в семейната къща. Пантелей е особено ентусиазиран от това и едва четиринадесет годишен решава, че иска да се отдаде на военно образование, а не да става търговец, каквото е именно желанието на баща му. Узнавайки, че в София се открива Военно училище, Пантелей решава да кандидатства. Баща му помага като търси съдействие на руски офицери и получава обещание от генерал Бобринов, бъдещ началник щаб на българските войски, че ще съдейства, ако се наложи Пантелей да бъде приет в училището. За зла участ, едно нещастие идва неочаквано в семейството. Баща му губи няколко решаващи сделки и от притеснение за поминъка си се разболява и умира. Въпреки голямата загуба, Пантелей взима приемните изпити във Военното училище и е приет през 1880 г.

Връщайки се след приема си в родния си град, след нелепа игра с намерен револвер, брат му го прострелва в корема. За щастие раната не е сериозна, но мястото му в училището остава под въпрос. След известни колебания, ръководството на школата решава да запазят мястото му, докато се възстанови, но бъдещият военен е заставен да положи усилия, за да настигне своите връстници след завръщането си. Амбициран  да продължи образованието си във Военното училище, Пантелей полага неимоверно много усилия, за да навакса пропуснатото. Завършвайки три годишния срок на обучение, на 30 август 1883 година, неговата мечта се сбъдва – той бива произведен в чин офицер. При разпределението си, подпоручик Киселов получава назначение в Свищов в 15-та пехотна Ломска дружина.

Бойното си кръщение получава през Сръбско-българската война, когато е назначен за командир на рота и защитник на крепостта във Видин. Успешно води битки и отблъсква противника и на 24 март става поручик, с една година старшинство, а на 1 януари 1888 година – произведен в чин капитан.

Пантелей Киселов – вероятно около 1883-1884 година; www.lostbulgaria.com

На първи януари 1899 г. е произведен в чин майор. През 1904 г. е проиведен в чин подполковник и заема длъжността помощник командир на полка. Изтъкван често от началството си през 1908 г. е назначен на длъжността комендант на София. За тази длъжност има пръст Негово Величество цар Фердинанд. Коменданството му трае едва няколко месеца, тъй като попада в списъка на осмината щастливци, които се командироват в чужбина на стаж. Подполковник Пантелей Киселов заминава за Франция и е командирован към 82-и пехотен полк квартируващ в гр. Монжи.

След завръщането си в България получава командването на 5-и пехотен Дунавски полк и на 1 януари 1910 г. е произведен в чин полковник.  На 10-ти март 1912 г., в навечерието на Балканската война, след две годишно командване на 5-ти полк, е преведен за командир на 8-ми пехотен Приморски полк.

Първият бой през Балканската война е на 9-ти октомври. Заедно с две дружини е изпратен в предна охрана да се бият при Селиолу и Карагач. Преславци водят успешни битки като извършват пробив в центъра на турската позиция при Карагач под командвантето на своя капитан. През Междусъюзническата война също водят успешни боеве при Калиманци, като Киселов, водейки своят 8-ми преславски полк, не се подчинява на заповед на началстово да отстъпи от позицията, която му е поверена. Тук той успява да убеди началниците си да не изоставят позициите и да устоят настъпващите сърби. Този акт позволява на Втора българска дивизия безопасно да се оттегли в своята нова линия и осигурява български успех в битката при Калиманци. Героят от Селиолу и Карагач се проявява и при Калиманци.

Генерал Пантелей Киселов оглежда трофейния руски брониран автомобил Остин II – “Скобелев”, пленен в бой на 17 ноември 1916 г. на добруджанския фронт; www.lostbulgaria.com

След края на Междусъюзническата война, на 24-ти септември 1913 година, е назначен за командир на 2-ра бригада от 4-та дивизия. В навечерието на Първата световна война му е поверено командването на Преславската дивизия. Съгласно българския план, като пръв обект на нашата Трета армия е поставено превземането на крепостта Тутракан. Атаката е поверена на 4-та дивизия, усилена със съответната тежка артилерия, пионерни войски, балонно отделение и други спомагателни войски. Крепостта Тутракан, вратата на Добруджа, е превзета успешно без атака, от първия удар, за по-малко от 24 часа. Войската ни пленява 450 офицери и 28 000 подофицери и войници. Румънците се отказват от защитата на втората крепост – Силистра. Победата на българите е шеметна и главният „виновник“ за това е ген. Киселов. Друг виден офицер от този фронт – Ген. Тошев оставя атаката и командването под ръководството на Киселов.

След битката при Тутракан на Трета армия, настъплението в румънска територия продължава. С 4-та дивизия ген. Киселов взима участие във всички останали големи битки като постига голям успех срещу румънските и руските войски след четири месеца борба.

След Първата световна война Пантелей Киселов е повишен в генерал от пехотата, най-високото звание в Българската армия, и се премества със семейството си в София , където умира от инфаркт на 14-ти октомври 1927 година.

Ролята на генерал Пантелей Киселов за развитието на българското военно дело е неоспорима. Той е ярък представител на онова поколение офицери, поставили основите на Българската армия и превърнали родната войска в същински ужас за врага.

Ордени и отличия:

• Военен орден „За храброст“ III степен, 1-ви и 2-ри клас

• Княжеский орден „Св. Александър“ III степен, с мечове по средата, V степен без мечове

• Народен орден „За военна заслуга“ IV степен, на обикновена лента

• Орден „За заслуга“, на обикновена лента

• Германски орден „Железен кръст“ II степен

На 30 януари в София, в царския дворец, е роден синът на Фердинанд, Борис Сакскобургготски, една от най-значимите личности в българската история. Българският народ е във възторг – князът е баща на мъжки наследник и след повече от 500 години държавата има свой престолонаследник. 101 топовни салюта озвучават софийския център, отбелязващи щастливата вест. Празненствата се готвят, населението ликува, а родната преса е залята от подробности около голямото събитие.

Княз Фердинанд подготвя прокламация към българския народ, в която информира поданиците си.

Днес, вторник, осемнадесети януари хиляда осемстотин деветдесет и четвърта година, от Рождество Христово, часа на седем и четвърт сутринта,  в  Нашия княжески дворец в  столица София, Нейно Царско височество царствующата княгиня Мария Луиза, Моята августейша съпруга, с Божията помощ благополучно се освободи и роди едно отроче от мъжки род, на което дадохме името Борис и титлата княз Търновски.

Новородений Български Княз и наследник на българския престол, княз Търновски, херцог Саксонски, кавалер на първа и четвърта степен от военния орден „ за храбростта” , носителъ на веригата на ордена „Св.Александър” прогласихме и прогласяваме:

Шеф на четвъртия пеши Плевенски полк, шеф на четвърти конен полк и шеф на третия артилерийски полк.

Като съобщаваме тая радостна вест на Нашия възлюбен народ, Ний въздигаме топли молитви към Всеблагого Бога да пази, закриля Нашия августейши син и наследник на Българския престол и да му дава здраве, щастие и сполука в всичките му дела и начинания на благото, славата и щастието на нашето мило Отечество.

Издадена в Нашия дворец в столица София на Атанасов ден 1894 година – седмата на нашето царуване.

Граждани поздравяват княз Фердинанд за наследника.

По повод прокламацията писателят Петко Пеев допълва:

Изпълнена от голямата своя радост, княз Фердинанд побърза да я сподели и с своята доблестна армия. В тоя момент той не беше само щастлив баща, но и далновиден владетел. Отправил своя поглед към далечното бъдеще, той не можеше да да не помисли за големите задачи на своя приемник. И ние виждаме любящия баща да отстъпва на мъдрия Държавен глава. Още от първия ден на своя първороден син, княз Фердинанд пожела да го повери на онзи суров институт, в който се изковават и вдъхновяват доблестните защитници на Родината.

И затуй, поверявайки българския престолонаследник на армията, мъдрият владетел искаше тя да се сроди с него и той също да се сроди с нея и с нейните възвишени добродетели. Той искаше още тя „да възпита от него един храбър войник, един достоен вожд на татковината ни и доблестен хранител на българската чест и слава”.

Кореспондент на вестник „Балканска зора“ разказва развълнувано как е научил за рождението.

Как се раздаде мигновенно по цяла София радостната вест не знам, но знам, че тая заран в 8 часа точно, кога станах от леглото си и погледнах от прозореца вън, цялата улица беше окичена със знамена и забележително движение имаше на пътя. Народ се стичаше към Двореца. В същото време загърмяха топове. От гърмежа на топовете се сетих, че Княгинята е добила благополучно. Но какво е добила – мъжко или женско? Ето един въпрос, който девет цели месеца мъчи и Княза, и народа, и който числото на топовните гърмежи скоро ще реши.

Седнах безпокойно да броя гърмежите. Ох, колко дълги ми се виждаха разстоянията между първите 21 гърмежа! Чух 22-ия гърмеж най-после, но усъмних се. Допуснах, че може криво да съм изброил. Почаках малко – 23, 24… Съмнение не оставаше вече, убедих се, че имаме наследник!

Престолонаследникът на 11-годишна възраст.

Празненствата започват. Вестник „Свобода“ описва последвалите събития през деня:

Най-щастливо е днес столичното население, защото първите лъчи, които озариха лицето на високия Наследник, са лъчите на софийското слънце. Поздравено от топовните гърмежи с радостната вест, столичното население от рано тази заран остави ежедневната си работа, забрави всяка грижа и запразнува. За по-малко от един час затвориха се всички магазини и градът се окичи с флагове. Започна се едно невиждано досега движение по улиците. Всеки бързаше да излезе от дома си и да чуе една дума повече от онова, което знае. Всеки тичаше да се срещне с брат, роднина, приятел и познайник и да го поздрави с Наследника на България. Учениците от училищата се разпуснаха, всички правителствени и обществени учреждения се затвориха. И никой не желаеше да се прибере у дома си – всеки бързаше развълнувано към Двореца. В 9 часа преди пладне площадът и улиците при Двореца и около Градската градина бяха буквално непроходими. Набързо се повикаха две музики, които засвириха пред Градския съвет. Там се бяха събрали градските съветници и всички по-видни граждани. В 10 часа множеството, начело с кмета и музиката, потегли към княжеския Дворец. Проточи се една върволица от хора, на която края не се виждаше. Само една част от това множество препълни широкия двор на Двореца, а другите останаха да пълнят площада и трите улици наоколо. Виковете „Ура!” продължително цепеха въздуха. Князът, възхитен, взе на ръцете си венценосния  наследник,  изнесе го на балкона и произнесе с висок глас следните думи:

„Радвайте се софийци, заедно с мене и с целия български народ за новороденото българско дете – българския престолонаследник, Княз Търновски, Херцог Саксонски. Да живее Наследникът! Да живее България!”

С произнасянето на тия сладки думи, Н.Ц.Височество си издигна шапката и три пъти извика „Ура!”. И народът го последва с такива силни викове „Ура!”, щото звуковете на военната музика се заглушиха. На площада се залюля едно голямо народно хоро, което после се пренесе в двора на палата.

Множеството започна да излиза от оградата на Двореца едва към 11 часа, когато Н.Ц.Височество Княз Фердинанд, майка му Княгиня Клементина, Херцог и Херцогиня Пармски (родители на Н.Ц.Височество Княгиня Мария-Луиза) потеглиха към съборната черква „Св. Крал”. В черквата се отслужи благодарствен молебен за рождението на Наследника. Цялото множество отведнъж рукна по улиците, водещи към черквата и за няколко минути се препълни както черквата, така и грамадния площад около нея. На молебена присъстваха: министър-председателят Стефан Стамболов и другите министри, дипломатическите агенти, висшите граждански и военни чиновници и цялото столично население. Молебенът се отслужи от Негово Високопреосвещенство митрополит Партений и цялото духовенство.

След молебена множеството се разотиде. Но веднага следобед движението по улиците се поднови. В града цял ден имаше голямо оживление.

Вечерта градът беше осветлен най-бляскаво, както никога друг път. Към 18 часа започнаха да се хвърлят ракети от Градската градина. Голяма навалица народ се стече пред Градския съвет и в улиците около Градската градина и Двореца. В 19 часа множеството, с факли в ръце, начело с кмета и музиките, потегли към Двореца. Н.Ц.Височество Господарят и Н.Кр.Височество Пармският Херцог Роберт стояха на два прозореца в Двореца, за да гледат тържествующия народ. Заглушителни викове „Да живее Наследникът!” цепеха въздуха. На площада пред Двореца се изиграха няколко хора. От там, начело с музиките, народът отиде пред дома на министър-председателя г-н Стамболов, за да го поздравят с празника. След това множеството потегли към Градския съвет и там се започна голямо увеселение. Веселието се продължи до късно след полунощ. Тъй се свърши отпразнуването на този светъл ден.

Борис III Обединител е български цар в периода 1918-1943г. Той е първородният син на Княз Фердинанд и Княгиня Мария Луиза. Като далновиден и ерудиран държавник с изключително сложен за изследване характер, той живее и царува в едни от най-динамичните и повратни години от българската история. Тих, спокоен, скромен и търпелив, държавникът винаги е бил сред народа си, което е спечелило обичта и доверието у мнозина от представителите на различните социални прослойки – рядко срещано явление за владетелска особа от неговия ранг.

Стефан Стамболов е революционер и политик, един от строителите на съвременна България. Приносът и ролята му в историята го нареждат сред най-значимите личности, оставили своя неповторим почерк във формирането и укрепването на българската държавност. Неговият образ е противоречив, но едно е неоспоримо – той няма аналог.

Стефан Николов Стамболов е роден на 12 февруари ( 31 януари – стар стил) 1854 година в Търново и едно от седемте деца на Евгения и Никола Стаматови. Бъдещият държавник учи първоначално в родния си град, а след това заминава за Одеса, където постъпва в Духовната семинария. В Русия, едва 20-годишен, младежът се сблъсква със суровата политическа действителност, със сложното и преплетено от интереси държавно управление. Обучението в школата му дава един същински урок по прагматизъм, свободомислие и патриотизъм. Завърналият се в България през 1873 година Стамболов е готов да се отдаде на борбата за национално освобождение. Бързо навлиза в революционните среди. Издава обща стихосбирка, заедно с големия борец за свобода Христо Ботев – “Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова”. Избран е за представител на Търново в Общото събрание на Български революционен централен комитет. Впечатлява дейците с острия си ум и присъщата си енергичност. Не след дълго е назначен за апостол в подготвящото се общонационално въстание, а след разбиването му е определен и за главен апостол на Търновския окръг по време на Априлския бунт. След кървавото му потушаване успява да избяга в Румъния, а впоследствие се включва в Българското централно благотворително общество и спомага за изграждането на Българското опълчение.

След Освобождението Стамболов, както много други, е потресен от несправедливостта на Берлинския договор, който оставя значителна част от българското население под чужда власт. Става един от основателите на комитетите “Единство” и организатор на Кресненско-Разложкото въстание. Навлиза в политическия живот едва на 25-годишна възраст, преждевременно узрял и готов да се отдаде на България.

По време на общо събрание на БЦБО през ноември 1876 г. – Стамболов е предпоследен на задния ред

Своята зашеметяваща и противоречива кариера Стамболов започва в Търново като един от членовете на Либералната партия. Става народен представител и заместник-председател на Второто обикновено народно събрание. Сближава се с Петко Каравелов и при разцепването на Либералната партия се включва в крилото на саратника си. В периода 1884-1886 година Стамболов заема един от най-отговорните постове в държавата, председателстващ Народното събрание.

Той е един от най – решителните защитници на Съединението, като оказва сериозен натиск върху княз Батенберг за легитимирането на политическия акт. От този момент датира присъщата решителност на Стамболов, граничеща с арогантност, с която той си служи умело за постигането на целите си. Макар да влиза в разногласия с княза, той добре осъзнава, че съществува реална опасност за бъдещето на страната в случай, че държавният глава бъде детрониран. Именно на това се дължи донякъде неочакваната му роля на вдъхновител на контрапревата, целящ да върне Батенберг на престола след свалянето му по-рано.

Около 1878 година

След неуспеха на контрапреврата, Стамболов е назначен за регент заедно с Петко Каравелов и Сава Муткуров. Той заема централна роля в избора на нов княз. След встъпването на власт на Фердинанд Сакскобурготски, Стамболов съставя правителство и оглавява държавата начело на Народнолибералната партия, на която той е основател и на практика несменяем лидер. Управлението на страната попада в ръцете на най-влиятелния, решителен, но и краен във възгледите си държавник. Следващите години от развитието на Следосвобожденска България предначертават съдбата на един цял народ.

По време на Стамболовото управление младото княжество претърпява изключителен икономически подем. България тръгва по пътя на индустриализацията и модернизацията. Законите, прокарани от стамболовистите, защитават родното производство и създават благоприятни условия за прогресиране на частния сектор. Според министър-председателя, държавният протекционизъм като форма на управление, е единственият, който е способен да създаде стабилни основи за развитие. Стамболов обръща погледа си на запад, като скъсва взаимоотношенията си с освободителката Русия, чийто образ все още е сакрален за българското общество. Този рязък завой в политиката, макар целящ единствено да укрепи и затвърди позициите на държавата, никога няма да бъде простен от мнозина. Той успява да навлече гнева на една от най-могъщите държави, което по-късно ще се окаже фатално за самия него. За сметка на това, България установява приятелски отношения с Турция, търсейки възможни начини за постигане на една от приоритетните цели на Стамболов – обединение на българските земи.

Просперитът на страната се превръща в самоцел за Стамболов, като често в действията си той далеч не е воден от демократичните принципи и норми, присъщи на европейските държавници. Тези, които имат злата участ да се надигнат срещу режима му, мигновенно са ликвидирани, а насилствените методи и практики постепенно се превръщат в основен мехнизъм за постигане на политически цели. Репресиите не подминават и доскорошните спътници и последователи на Стамболов, които застрашават стабилността на управлението му. Държавникът сам признава, че приоритет за него е спокойствието и сигурността в страната, а не реномето и престижа на демокрацията.

Успехите, които постига Стамболовото управление са неоспорими. Служил си непоколебимо и безскрупулно с инструмента на властта, политикът укрепва и издига авторитета на княжеството. България се интегрира бързо и ефективно в европейската общност и тръгва по сигурен път към устойчиво развитие. Ликвидирането на политическите опоненти и перипетии от всякакъв характер превръщат Стамболов в същински диктатор, успял да навлече гняв и омраза върху себе си в степен, която трудно можем да срещнем при друг политик.

През 1894г., замесен в афера с две жени, една от които е на военния министър генерал Михаил Савов, Стамболов неколкократно връчва оставката си на монарха, чисто символично, като князът не я приема.Точно обратното обаче се случва на 31 май 1894г. Оставката е приета, а правителството на Стамболов е свалено, без той да го очаква.  След 8 годишно управление, Народнолибералната партия пада от власт и се слага край на мандата на „най-значимия български държавник“. Като причина затова често се сочат действия на властта като полицейски произвол, насилия и репресии.

След отстраняването на Стамболов, кормилото на държавата попада в ръцете на министър-председателя Константин Стоилов. Новият премиер обаче се страхува от голямото влияние на бившия първи и всячески се опитва да го компрометира. Стамболов е арестуван за кратко, заради критики към княз Фердинанд, но по-късно е освободен. Ново производство срещу него започва още същата година, в опит да се докаже, че Стефан Стамболов е организирал атентата срещу себе си през 1891г. Доказателства обаче не са намерени. Въпреки множеството заплахи за разправа и опита за убийство, големият държавник отказва да напусне родината си. Правителството на Стоилов не може да прости дързостта на премиера.

Паметник на Стефан Стамболов в София.

Стефан Стамболов става изкупителна жертва на своята най-висш добродетел – да се ръководи единствено и само от българските национални интереси. Най-популярният и влиятелен мъж в България в края на XIX век променя цялостния вътрешен и външен облик на страната, който рискован акт му коства най-ценното – живота. Останал без своята най – силна защита от омразата, а именно властта, Стамболов е жестоко посечен на 3 юли 1895 година, позорно в центъра на София, пред погледа на десетки минувачи. Три дни по-късно той умира от раните си, а ликуващи ще играят хоро над гроба му. Други ще потънат в дълбока скръб. България се прощава с най-принципния и противоречив български държавник.

Роден като роб, узрял като революционер, преминал през обърканите години на следосвобожденска България, усъвършенствал се като политик и държавник, Стефан Стамболов е една изключителна и неповторима личност в българската история. Воден винаги от своите най-висши добродетели, подплатени от усърден труд и постоянство, той се превръща в една от най-ярките фигури на XIX век, чийто политически ранг никой не успява да постигне. Фаталните и рисковани ходове, макар предприемани добросъвестно, се оказват непоправими грешки, които заплашват цялостта на българския народ и излагат на риск сигурността на страната. Накрая на своя житейски път, Стамболов поднася искрено извиненията си и поема пълна отговорност за своите действия. В своята изповед, той допълва : „Аз не съм убивал, освен неприятели на моето Отечество“.

ВИЖ: СТЕФАН СТАМБОЛОВ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЕВРОПА

ВИЖ: РЕЧТА НА СТЕФАН СТАМБОЛОВ ЗА БЕРЛИНСКИЯ ДОГОВОР

ВИЖ: УБИЙСТВОТО НА СТЕФАН СТАМБОЛОВ

Рубриката „Архивите говорят“ ще е мястото, в което ще събираме документи, писма, речи и кадри от миналото. Винаги сме казвали, че историята, разказана от съвременниците й често се оказва най-истинската, тъй като не е пречупена през призмата на времето.

Стефан Стамболов е бележит български държавник, политик, общественик, революционер и поет. Той е един от онези българи, чийто принос към България днес е противоречив. Макар периодът на управлението му и като цяло оглавяването на Народнолибералната партия да са съпътствани от просперитет и подем, неговите диктаторски методи са отричани и заклеймявани. Едно е сигурно – човек трудно би могъл да остане равнодушен пред интересната му личност. Някои го описват като харизматичен, манипулативен, готов с лъжа да получи своето. Едно е сигурно – Стефан Стамболов е бил рядко срещан интелигентен и ерудиран човек и смело може да се каже, че е мислил ход пред противниците и опонентите си. Често е печелел словесните битки и благодарение на таланта си да говори пред широк кръг хора е съумявал да „извлече“ това, което му е нужно. В следващите редове сме публикували една от най-запомнящите му се речи, произнесена непосредствено след Берлинския конгрес през юли 1878 година. Ние от „Българска история“ бяхме изключително вдъхновени и трогнати от думите му и решихме да ги споделим с вас. Приятно четене!

Един царски ферман, господа, преди осем години дойде, та съедини българската нация в едно цяло под жезъла на един духовен началник – Екзархът. Тоя ферман начерта в същото време и границите на нашето целокупно българско отечество с епархиите, които влизаха в кръга на България и ведомството на Екзархията. Тая целокупна България бе духовно-черковно наше отечество.

После дойде една европейска международна конференция, в лицето на която Европа на тая черковно-духовна основа утвърди политически автономни граници и призна единството на българската нация в тия граници.

Най-после дойде Руско-турската война и Санстефанския договор. В него както нашата Освободителка, тъй и самата Турция признаха тия граници на нашето целокупно отечество, като създадоха в тях една политическа нова млада държава, наречена Българско княжество. Но в Берлин разсякоха тая България. Разсякоха това наше мило, драго, цяло Отечество на пет части…

Защо ни разсякоха на пет къса?

За да ни направят повече сакати, повече недъгави и немощни, да ни направят да се влачим вовеки и да прекараме един жалък, тежък национален, политически и исторически живот! Да бъдем ние политически просяци – божаци, и да живеем от милостинята, от трохите, от подаянията политически, от благодетелството и кефовете дипломатически на европейската дипломация, додето бъдем отново поробени.

Разсякоха нас, млад, енергичен, пълен с жизненост народ, който в течение само на десетина години можа, има крепката воля и себеотрицание да даде за своята независимост повече от петдесет хиляди жертви-мъченици; нас – чийто полета, пътища, усои и кътища се покриха с пепел, кости и сълзи!

И сега те ни канят да пристъпим – не, да се довлечем до оная троха, която берлинските джелати благоволиха да ни подхвърлят! Не! Ние имаме право, ние искаме да си останем здрави! Ние имаме право и ние искаме да ни оставят ръцете, краката и другите части цели и невредими; ние искаме да остане нашия национален организъм цял, неосакатен.

Дават ни свобода, а вземат здравето ни, лишават ни от възможност, от условията за живот!

Защо ни е нам тая свобода, когато тя само ще ни напомня някогашното ни крепко, здраво и жизнено тяло?

Да просим, да се влачим и да живеем страдалчески живот – ний, които имаме бъдеще, бъдеще светло, славно, както що имаме и минало светло и славно…

Не! По-добре е, господа представители, да бъдем пак роби, както бяхме, но да бъдем една нация в едно отечество, способни и жизнени да водим борба и да прогресираме. Ние искаме – и трябва това да го кажем високо да ни чуят всички – или всички българи свободни да бъдем в една независима държава, или всички пък роби, подвластни на Турция. Веригите на робството турско лесно ще съкрушим, ако останем под тая Турция, ако бъдем в онова положение, в каквото ни постави цариградската европейска конференция, отколкото сега.

Где са, господа представители, где са нашите мили градове Ниш, Пирот, Враня и Лесковац? – дадени на сърбите… Где е Тулча и Добруджа? – дадени на Румъния… Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други страни на нашето отечество? Где?

Где е Пловдив, Батак, Панагюрище, Сливен, Казанлък, Стара Загора и Карлово – елмазите на нашето отечество? Отцепени от нас чрез турски гарнизони…

Мъчно. Мъчно и боли…

Нека не приемем Берлинския договор!

Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели: „Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушате, без да ни кажете вината, поради която ни сечете. Но ние ви казваме: боли, боли и мъчно… Дайте ни нашето общо отечество, каквото то бе определено от вашата конференция в Цариград и каквото то бе създадено на Сан-Стефанския договор!“

Стефан Стамболов. За някои противоречива личност, за други национален герой. Революционер, поет, държавник – това са само част от призванията на родения в Търново българин. Неведнъж личността и действията му са пораждали спорове и дебати в обществото. Повече от век след кончината му той намира както ревностни защитници, така и върли опоненти. Ние винаги сме били на мнение, че за да се изгради точно, ясно и обективно мнение за дадена личност или събитие е редно човек да се поинтересува не само от днешната гледна точка, тъй като тя често е пречупена през призмата на времето. В следващите редове ще ви изложим някои цитати за Стефан Стамболов, изказани от изявени и бележити личности и чуждестранни издания, които ни описват характера, делата и същността на големия български държавник.

Американският историк У. Мънро:

Стамболов е най-способният държавник, излъчен от балканските нации за целия XIX век.

Английският дипломат Дж. Бюканън:

Аз бих искал в моето отечество да се ражда на 100 години по един Стамболов.

Руският вестник „Ново време“:

Да дава Господ на Русия по-малко приятели като Фердинанд и повече врагове като Стамболов.

Английският вестник „Таймс“:

Стамболов е природен държавен гений, комуто липсва финесът на салонната изисканост за сметка на вродена и бързо развита дарба за държавническо мислене.

Френският вестник „Фигаро“:

Стамболов е въплъщение на българската енергия.

Александър Головин казва:

Стамболов жестоко е възнегодувал от Берлинския договор; той не иска да се примири с неопределеното положение на Източна Румелия и турското владичество в Македония.

Несъмнено е, че най – симпатичната, най – светлата постъпка на тоя бележит човек била тая, че той  изново се решава да се върне в предишния си опасен път (Има се предвид участието на Стамболов в подготовката на Кресненско – Разложкото въстание). Щом се убедил в пълната невъзможност за борбата, той се прибира вкъщи и става адвокат. Той е нямал диплома, нито юридическа подготовка, ала силният ум, огромната ораторска дарба и познанието на народния живот му спечелват известност. В 1880г. Стамболов, избран за депутат на Народното събрание, става негов подпредседател, поддържайки горещо радикалната политика на Каравелов… и същевременно продължава да бъде най – влиятелният публицист в България…

Рихард фонд Мах пише за убийството на Стамболов:

(….) чухме гърмеж; не обърнахме внимание… Ненадейно се чуха още два гърмежа късо един след друг и веднага след това изсвири остро една стражарска свирка. „Стамболов!!!” – извикахме ние и изтичахме навън. (….) на 17 юли състоянието на ранения стана опасно. Той не беше изгубил още съзнание, когато софийският митрополит му даде последно благословение…Тогава той кимна на жена си. „Поликсени – каза той тихо – чуваствам, че идва краят ми. Чуваш ли ме?” „Чувам те.” „Снеми превръвзката от очите ми, искам да видя още веднъж теб и света.” „Лекарят забрани това.” „Направи каквото ти казвам.” Г-жа Стамболова отстрани леко превръзката. „Виждаш ли ме?” – попита тя тихо. „Виждам те, Поликсени, благодаря ти. Ти беше добра жена, бъди и добра майка за децата, щом аз се преселя отвъд. Отбягвай двореца, той носи нещастие. Бог да пази вас и България!

Няма как да пропуснем и изключително критичното и жестоко мнение на генерал Пьотр Паренсов:

Син на туркиня, полубългарин, полутурчин, недоучил семинарист от Одеската семинария, изгонен оттам за нихилизъм, разпространен по това време в Русия, Стамболов не може да бъде разглеждан като „българин“, а още по-малко като представител на българите, като събирателен образ, по който може да се съди за българите. Прекомерно честолюбив и властолюбив,  безпринципен, жесток и сластолюбив, много умен и решителен до крайност, пламенен и красноречив оратор на тълпата, Стамболов би могъл с успех да бъде  в ролята на някакъв прославен с желязната си воля и злоба бандит или пират, въобще такъв деятел, когото вълните на бушуващото море на обществените размирици издигат на върха.

Завършваме статията с един цитат на самия Стамболов:

Не е ли по-добре за наший народ, не е ли по-разумно за нашата политика, не е ли по-достойно за Княза, правителството и народа, да си гледаме работата без да се унижаваме пред когото и да е, без да признаваме, че един български въпрос съществува, без да чакаме помощ за нашите народни стремления от там, гдето помощта си много скъпо продават?

Виж още: Стефан стамболов – държавникът с твърда ръка
Виж още: Стефан Стамболов през погледа на съвременниците си

Стефан Стамболов. Велика личност, за която и до днес няма единно мнение. От една страна същински водач на нацията и политик, защитаващ единствено държавните интереси, а от друга – диктатор и тиранин, държал властта чрез терор. С тези две лица Стамболов е представен и от съвременниците си.

И все пак днес, във време на политическа, културна и икономическа криза мнозина биха си спомнили думите на К.Кнауер: „Много от тези, които го мразеха, ако турят ръка на сърцето си ще кажат – тежко ни, че го няма между нас!”.

В следващите редове ще ви представим неподправени спомените на съвременниците на Стефан Стамболов. Спомени, разказващи за бурния и противоречив живот на големия държавник, както и за трагичната му смърт. Правим го съвсем обективно, така както хората си спомнят за него.

Стефан Стамболов през погледа на П. Р. Славейков:

Новата наша история, както и старата, е сиромашка от имена. Между малкото имена, които са блеснали от десетина години насам, е и името на Стамболова. За тая личност аз искам да кажа няколко думи, тъй като в устата на всички българи е днес това име, едни го въздигат в небесата, а други го обсипват с хули, укори и ругания, всякой наспоред разположението си към него…..

Той се възхвалява като патриот, държавен мъж и вещ политик от тия, на които всичкий патриотизъм е как да се докопат до топло място и как да го спазят с всякакви подлости…

Тези, които го хулят, хулят го и корят, защото им отнел мястото, изтикал ги е от позициите им и не им дава надежда да могат скоро да се възвърнат на местата им.

За неговия патриотизъм по въстанията аз няма да говоря, ще кажа само това което и бай Захария не ще отрече, че като патриот е бил и е много по – долу от патриарха на българските патриоти Раковски.

Никола Обретенов разказва следната случка:

Една нощ майка ми чула, че в съседната стая, гдето спеше Стамболов, се говори на високо, като да има и други хора при него. Тя се уплашила да не би властта да е нападнала къщата и да е уловила госта. Но когато турила окото си на ключевата дупка, останала изумена: видяла госта да тича гол из стаята, да вика и да маха с ръце, макар да нямало никой при него. Веднага дойде при мен и ме извика: „Кольо! Я стани да видиш туй момче, то май полудя!

На сутринта, като закусвахме, Стамболов ми разказа, че съчинявал едно стихотворение, което и декламирал, та може би и аз да съм го чул.. Голям смях падна, като му разказах какво бе помислила баба Тонка за него и колко се бе уплашила през нощта.

Екатерина Каролева пише:

(….) от дяда Григория се научих, че в Русе е станал бунт под водителството на Атанас Узунова, защитника на Видин през 1885г. и че всички бунтовници са изловени и затворени, и че между тях е Олимпи Панов! Стамболов вярвал, че арестуваните в София са във връзка с русенските метежници. (…) Получих известието за екзекуцията на 9-те души в Русе. Аз дълго отказвах да повярвам, че българска ръка е могла да прониже Олимпи Панов, Атанас Узунова, героите на неотклошената победоностна война. Олимпи Панов убит с присъда, потвърдена от Стамболова, първия приятел на Панов!!!! Аз турях отпреде си портрета, на който Никифоров, Панов и Стамболов бяха снети, и дълго се взирах в лицата им да намеря предизвестие на пъкленото дело. Стамболов и Р.Петров бяха за мене изчадия.

Султана Петрова разказва:

Бележити времена бяха ония, затова България можа да съществува, да расте и крепне въпреки волята и желанието на руските политици. Затова тя можа да роди славни синове като Стамболова, Петкова и цяла плеяда от безкористни, предани деца, които живееха само за нея, за славата й, за величието й, а днес.. по – добре е да не мисля, да не пиша, да не говоря за настоящето.

Велчо Велчев оценява управлението на Стамболов:

Стамболов поддържаше през всичкото време на своето диктаторско управление, че целта му била да извади страната от безкняжието, в което хвърли я детронирането на Батенберга, и с това да възвърне реда и спокойствието в нея.

С припознаването на княз Фердинанда от великите сили и с примиряването на всички български партии с неговата власт тая цел формално се постигна. Наистина тя се постигна с помощта на друга политика, противоположена на Стамболовата – политиката на сближение с Русия, която усвоиха неговите наследници. Без тоя обрат на българската политика надали България щеше да се радва в скоро време на вътрешно спокойствие и външна безопасност. Но за историята ще остане фактът, че избрания от Стамболова княз се аложи биде признат за законен владетел на България.

Стамболовото дело обаче ще бъде съдено не само с оглед на тоя факт./ То ще бъде съдено и с оглед на последствията му, които още не са напълно налице. Най – напред има да се види доколко беще щастливо за България довеждането и закрепването на княз Фердинанд. По тоя въпрос Стамболов побърза да изрече сам своята присъда, когато в своето завещание след падането си от власт каза, че българският народ ще му прости всички друго грехове, но не и греха, дето е довел в България княз Фердинанд.

Макар да не е съвременник, ето какво пише й големия историк професор Андрей Пантев:

Той е един от малкото български дейци, които пренасят опита от възрожденската епоха – революционен и книжовен, в условията на новата българска държавност. Затова можем да кажем, че Стамболов е противоречив дотолкова, доколкото е противоречива и българската политическа и културна история преди и след Освобождението. Той беше пренебрегван заради неудобството, че се е опьлчил срещу Русия, заради неудобството, че е държавен строител с диктаторски методи.

Иван Салабашев си спомня:

И когато Стамболовото тело беше вече отдавна в черната земя, злобата на неприятелите му не беше още отслабнала. През следващата зима те унищожиха с динамит оградата на гроба му.

Веднъж Стамболов и аз, когато бяхме още на власт, говорихме помежду си… стана дума за някои велики мъже от разни държави и разни времена, които народът им ги е ненавиждал през живота им, а след смъртта им е въздигал паметници. По едно време Стамболов се позамисли малко и след това каза, че той е твърдо убеден, че неговото дело ще бъде един ден добре разбрано и оценено единодушно от целия български народ.

Кой всъщност е Стамболов?

Стефан Стамболов е революционер и политик, един от строителите на съвременна България. Приносът и ролята му в историята го нареждат сред най-значимите личности, оставили своя неповторим почерк във формирането и укрепването на българската държавност. Неговият образ е противоречив, но едно е неоспоримо – той няма аналог.

Роден като роб, узрял като революционер, преминал през обърканите години на следосвобожденска България, усъвършенствал се като политик и държавник, Стефан Стамболов е една изключителна и неповторима личност в българската история. Воден винаги от своите най-висши добродетели, подплатени от усърден труд и постоянство, той се превръща в една от най-ярките фигури на XIX век, чийто политически ранг никой не успява да постигне. Фаталните и рисковани ходове, макар предприемани добросъвестно, се оказват непоправими грешки, които заплашват цялостта на българския народ и излагат на риск сигурността на страната.

ВИЖ ОЩЕ: СТЕФАН СТАМБОЛОВ – ДЪРЖАВНИКЪТ С ТВЪРДА РЪКА

ВИЖ ОЩЕ: СТЕФАН СТАМБОЛОВ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЕВРОПА

ВИЖ ОЩЕ: УБИЙСТВОТО НА СТЕФАН СТАМБОЛОВ

Един от най – нежните и любими представители на българската поетична плеяда – Димчо (Динчо) Дебелянов, е роден на 28 март 1886 г. в патриархалното, китно възрожденско градче Копривщица. Красивата природа на родния край и неговите песни и легенди остават завинаги в душата на чувствителния бъдещ поет, който в своите стихове нееднократно се връща към тях, възпявайки ги.

Едва 9 – годишен, Димчо губи баща си и семейството му се премества в Пловдив, където безгрижното детство на тихото и свенливо момче се сблъсква с отчуждената забързаност на големия град. Там, като гимназист, той прави своите първи плахи опити да пише стихове – всички тях по – късно изгаря.

През есента на 1904 г. семейството му се премества отново – този път в София, където през 1906 г. Димчо завършва I – ва Мъжка гимназия. В столичния град през тази епоха е съсредоточена българската културна и литературна интелигенция, срещата с която предопределя творческия път на юношата – от този момент съдбата му остава завинаги свързана с поезията. Стремежът на Дебелянов към самоутвърждаване и навлизането му в сериозното литературно поприще започват през 1906–1907 г., когато неговите стихотворения се появяват на страниците на сп. “Съвременност” и “Българска сбирка”. Дружбата с Николай Лилиев и Димитър Подвързачов подтиква и укрепва тези първи, белязани от младежки стремления и любовни трепети, лирични откровения, в които се усеща несъмнено влиянието на Пенчо Славейков – духовният водач на младото поколение български творци от началото на XX в. Въпреки това в ранната поезия на Дебелянов се забелязва раждането на един своеобразен и самороден талант, една ярка и отчетлива творческа индивидуалност на бъдещия голям поет. Ще се превърне в един от най – обичаните и четени лирици на българския литературен небосклон.

По времето, когато печата първите си стихове, изпълнени с мечти, възторзи и пламтяща неутешимост на любовните терзания, типични за младежката душа, отрезвяващата реалност на битието на дребен чиновник задушава младия поет. След завършване на гимназията той постъпва в Метрологичната станция като надничар, а по-късно като пресметач по земеделска метрология. Призванието му на творец го подтиква трескаво да търси начин да разполага с достатъчно време за литературните си занимания, а едновременно с това да изкарва прехраната си. През 1909 г. Димчо напуска тягостната за него чиновническа длъжност и започва редица други временни занятия – репортер и коректор за вестниците “Ден” и “Балканска трибуна”, стенограф в Народното Събрание и Софийска община, преводач от френски и руски. През 1910 г. издава заедно с Димитър Подвързачов първата българска поетическа антология “Българска антология. Нашата поезия от Вазов насам”. Приятелският кръг на Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Христо Ясенов, Георги Белев, Георги Райчев, Людмил Стоянов и други дава увереност и стремеж към усъвършенстване на младия поет, въвеждайки го в очарованието и творческата атмосфера на столичната бохемската интелигенция. Така за изключително кратко време плахият и чувствителен младеж израства в творчеството си и след 1910 г. създава най – зрелите си шедьоври. Същата година той пише своята емблематична “Черна песен”:

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
….
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.

В зората на своята поетическа зрялост младият лирик разкрива чрез нея сложната противопоставеност на душевната си нагласа – една вечно търсеща, сложна и дълбока личност, чиято противоречивост неизменно бележи неговия кратък житейски път. В този смисъл “Черна песен” е изповедта, в която Димчо Дебелянов, чрез кристално чистите си строфи, се саморазкрива най – пълно на своите читатели.През 1912 г. копнежът по родния дом и утехата на семейното огнище, далеч от студенината на големия град, раждат шедьовъра “Да се завърнеш в бащината къща”:

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни…

А през 1913 г. във в-к “Смях” с посвещение на “На Зв.” е първата публикация на известната елегия “Аз искам да те помня все така…”, плод на романтичната връзка на Димчо Дебелянов с учителската Мария (Мара) Василева – Звънчето:

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
….
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим…

Къщата на Димчо Дебелянов в Копривщица

Не след дълго тя умира от туберкулоза, а житейските несгоди на Димчо продължават да го съпътстват – съдбата на чиновник, от която постоянно бяга, го отвежда във Върховната Сметна палата като докладчик. По същото време поетът е съредактор с Димитър Подвързачов в сп. “Звено”, където публикуват Николай Лилиев, Димитър Стоянов, Христо Ясенов, Йордан Йовков и Гео Милев.

През Балканската война Дебелянов служи като редник в Самоков. Следващата година е преместен в школата за Запасни офицери в Княжево, а две години по – късно е произведен в чин подпоручик. С избухването на I – та Световна война заминава на Южния фронт като доброволец. Малко преди да тръгне за фронта, сякаш воден от съдбовна предопределеност, Димчо посещава Копривщица, за да зърне – както се оказва – за последен път “бащината къща”. Няколко дни преди смъртта си поетът е трябвало да излезе в отпуск, но на негово място заминава друг. В последните часове преди фаталния изстрел, отнел живота му, Димчо не спира да твори – написва прочутите си военни творби „Сиротна песен” и „Един убит”:

СИРОТНА ПЕСЕН

Ако загина на война,
жал никого не ще попари -
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.

Ала сърце ми не скърби -
приневолен живя сирака
и за утеха може би
смъртта в победа ще дочака.

Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.

Ще си отида от света -
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.

ЕДИН УБИТ

Той не ни е вече враг -
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг.

Ето, в хлътналия слог
легнал е спокойно бледен
с примирена скръб загледан
в свода ясен и дълбок.

И по сивата земя,
топлена от ласки южни,
трепкат плахи и ненужни
с кръв напръскани писма.

Кой е той и де е бил?
Чий го зов при нас доведе,
в ден на вихрени победи
да умре непобедил?

Клета майчина ръка,
ти ли го в неволя черна
с думи на любов безмерна
утеши и приласка?

Смешна жал, нелепа жал,
в грохотно, жестоко време!
Не живот ли да отнеме
той живота свой е дал?

Съдбата на тези две стихотворения е изключително интересна: Сутринта на 2 октомври 1916 г. на левия бряг на река Струма между между Серес и Демир Хисар, като командир на 5–та рота, Димчо Дебелянов загива в сражение с англо – френски войскови части. “[…] Изведнъж, както стърчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчае дрехата си, но не можа…”, ( Из спомените на Тихомир Геров, свидетел на последните мигове на поета.) На следващия ден тленните останки на поета са положени в гробището на демирхисарката черква “Благовещение”. Четири години по – късно, докато почиства шинела на съпруга си – поручик Тома Томов, съпругата му намира скрити в маншета на дрехата две малки изписани листчета със стихове. Едва тогава офицерът си спомня, че сутринта преди битката на 2 октомври 1916 г. Димчо Дебелянов му е дал две стихотворения. Заръката на поета е била, ако загине в боя, командирът му Тома Томов да предаде листчетата на Димитър Подвързачов. Историята на двете стихотворения излиза наяве едва през 2010 г., когато внукът на Светослав Минков – Светослав Танев, я разказва на литературния историк Румяна Пенчева, ръководител на отдел „Фондове и литературно наследство” при Националния литературен музей.

Обратно през 1920 г. Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Константин Константинов събират творбите на Димчо Дебелянов, дотогава публикувани единствено в различни периодични издания, и издават неговата първа стихосбирка. През 1931 г. по инициатива на кръжока „Живо слово” и на Димитър Подвързачов костите на Дебелянов са пренесени от българската църква в Демир Хисар в родната му Копривщица. През 1934 г. скулпторът Иван Лазаров извайва затрогващата фигура на седналата на прага майка, вперила поглед в пътя: “И въ кротъкъ унесъ чака тя, да дойде нейното дете…” Оригиналът на статуята днес се намира в двора на къщата – музей на поета.

По подобие на много други велики български творци, жизненият и творчески път на поета е прекъснат без време, ненавършил 30 години. И също както всички тях, той остава безсмъртен за поколенията българи чрез нежното съвършенство на стиха си.

Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева) е добре позната и обичана от поколения българска поетеса, автор на детски книги и преводач. Според изследователите на нейното творчество, чрез стиховете ѝ за пръв път в българската литература жената разкрива смело и откровено своята природа. Сред творбите поместени в нейната първа стихосбирка („Вечната и святата”) е едно, може би не добре познато, но заслужаващо своето внимание стихотворение – „Дни мои”.

Характерен, поставен проблем в по – голямата част от творбите в стихосбирката, е проблемът за свободата. И прочитайки „Дни мои”, да, откриваме проблема за точно онази свобода, която всъщност ни липсва – да бъдем повелители на нашето собствено време. „И делници и празници”, изживяни пълноценно или не – земните дни просто „летят”. Лирическата героиня поставя въпроси, които сме склонни ежедневно да си задаваме, но и чийто отговор всъщност никой не би могъл да си даде. И макар смело изреченото : „Летете – няма да ви смятам…”, тази творба ни кара да преосмислим и преоценим точно тези, „някъде в безкрая отлетели”, земни дни.

Стиховете на Елисавета Багряна са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехия, Русия, Словакия, Швеция, Италия и др. И сега, нека се насладим на тази творба и се замислим над нашите дни –тяхната неповторимост и тяхното безвъзвратното „летене”:

ДНИ МОИ

Летете – радостни или омразни,
И делници и празници.
Летете, няма да ви смятам,
Дни мои на земята -
Вий, сиви гълъби и бели, -
Излитнали от моите ръце
И някъде в безкрая отлетели
Като към предначална цел…

На шийките ви малките писма,
Привързани от мен самата,
Сърдечен ли и близък ще ги вземе?
Или ще паднете без време -
достигнали едва сред път?
Или стрела ще ви прониже
И чужди погледи ще спрат
Над земните ми радости и грижи?

Летете – няма да ви смятам,
Дни мои на земята,
Разкъсали трептящото сърце
И литнали навеки от ръцете ми -
Които нямат сила да ви спрат,
Когато пожелаят страстно -
Или веднага, бърже да ви тласнат,
Когато часовете ги морят.

ВИЖ ОЩЕ: ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ – „КЪМ БЪЛГАРИТЕ“
ВИЖ ОЩЕ: ИВАН ВАЗОВ – „ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО, КАК ХУБАВО СИ ТИ“

Златю Бояджиев е български художник, прочут със своите неповторими пейзажи и портрети. Делото на всепризнатия творец трудно може да бъде предадено по словесен път, за да бъде напълно усетена изящността и съвършенството на труда му. Несъмнено той е същински майстор на четката, без аналог в българското изобразително изкуство.

Златю Бояджиев е роден на 22 октомври 1903 година в село Брезово, Пловдивско. Творческият порив на младежа го отвежда в София, където той завършва Художествената академия на науките през 1932 година в класа на професор Цено Тодоров. След дипломирането си Златю се установява в Пловдив – град, известен със своите високи културни ценности, чиято идентичност несъмнено изиграва роля в сюжетите на художника. В края на 30-те години специализира в Италия, където творчеството на представителите на ренесансовата живопис оставя траен отпечатък в неговото собствено. През 1951 година същинска трагедия сполетява Бояджиев – след един дълъг и изморителен ден, прекаран в Димитровград, където той изографисвал местен завод, се прибира вкъщи и споделя на съпругата си Цена, че се чувства изтощен. Унася се в неспокоен сън и не след дълго преживява тежък инсулт. Приет е в болница, а лекарите не дават оптимистични прогнози. Поставено на карта е не само творчеството на художника, ами и самият му живот. Противно на очакванията, с много труд, усилия и подкрепа от близките си Бояджиев се възстановява бавно, но сигурно. Следствието от болестта е тежко – получава парализа на дясната страна на тялото си и почти губи говора си. Волята на твореца не му позволява да се откаже от призванието си и той започва да рисува с лявата ръка, макар практиката му от десетилетия да е различна. Смело може да бъде обобщено, че повратният момент в живота на гениалния български художник разделя творчеството му на два основни етапа – преди и след болестта. През първия период четката му се отличава със стилови влияния, типични за холандската живопис. „На нивата“ (1943)“,Свинарка“ (1945), „Бригадири“ (1947) са само малка част от прекрасните му картини по това време. Творецът работи и над портретите, като всички те се се изявяват с точен и стегнат рисунък и съвършено вникване в характера на портретувания. През 1941 година създава диптиха „Семеен портрет“ – вероятно най-голямото му постижение в този жанр, съдържащо негов автопортрет и портрет на съпругата му Цена. Други прочути платна са „Портрет на бащата на художника“ (1940) и „Портрет на младо момиче“ (1941). Вторият период от творчеството му се свързва с живописването на експресивни композиции, криещи зад себе си дълбока символика. Пъстротата и цветността бликат в изобилие, а хората, животните и елементите на природа, включени в картините му, са одухотворени и с подчертана идентичност. Всички образи, илюстрирани в този период, са характеризирани като странни, многопластови и неразбирани от мнозина. Съпругата му Цена забелязва ярък контраст в творчеството му от този период: „Когато беше здрав, той рисуваше по-тъмни картини, понякога дори в кални тонове, докато сега палитрата му се изчисти, стана светла, искряща“.

Златю Бояджиев е носител на редица заслужени награди и отличия – народен художник, герой на социалистическия труд, носител на наградата Съюза на българските художници „Владимир Димитров – Майстора“. Организира самостоятелни изложби в София и Пловдив, като в къщата-музей на твореца в „Града на тепетата“ са изложени по-голямата част от платната му. Големият български художник умира на 73-годишна възраст на на 2 февруари 1976 година. Отдал значителна част от живота си на изкуството, прекарал 25 години от артистичния си път със сериозен недъг, талантливият живописец си тръгва от този свят като един от най-признатите български художници.

Творчеството на Златю Бояджиев е всепризнато, силно ценено и изключително популярно, а името и уменията на живописеца се простират дори извън границите на страната ни.Сигурно свидетелетелство за недостижия му талант, макар сама по себе си порочна практика, е фактът, че след промените от 1989 година той се превръща в най-често фалшифицирания български художник. Бояджиев извисява делото си до най-големите висоти на естетиката и издига родното изобразително изкуство до нови, непознати до този момент, хоризонти.

Една от най-славните победи в българската военна история, запечатана в клип, дело на Myth Films.

Приятно гледане!