Константин Стоилов е един от най-високообразованите българи за времето си. Този факт има своите дълбоки корени в произхода му. Той е роден на 5 октомври 1853 г. в Пловдив, тогава в рамките на Османската империя. Семейството му е много заможно, като неговата майка е от известния копривщенски род Моравените. До 14-годишна възраст учи в гръцко училище, намиращо се в родния му град, заедно с друга бележита фигура от новата българска история – Иван Евстратиев Гешов. Чертите на възпитанието и характера му се проявяват още тогава – той е изключително сдържано дете. На тази възраст Стоилов и приятелят му заминават за Цариград, където продължават образованието си в престижния Роберт колеж. С извънредна любознателност в началото на 70-те години бъдещият общественик завършва успешно. Запленен от знанието, Стоилов остава встрани от възрожденския и бунтовнически подем на народа си. Планира да стане адвокат на българските търговци в Цариград след завършването на образованието си. Едва Освобождението променя нагласата му.

По времето на неговото осъществяване Константин Стоилов (вече дипломиран докторант-юрист) е в Прага, където се запознава с Константин Иречек. Преди да се озове в чешката столица, българинът съумява да завърши прочутия Хайделбергски университет, учи също в Сорбоната в Париж. Познанството с чешкия историк, както и престоят му във Франция и Германия, затвърждават неговия аристократизъм, изисканост и мироглед. В комбинация с християнското му възпитание, насочено към уважение на традициите, се получава една сплав, от която България спечелва много.

Почерпил от опита и знанията на различни култури и народи, Стоилов се завръща в „прясно” освободената си родина още през 1878 г. Първоначално живее в родния си град, а от началото на следващата година – в София. Работи като председател на Губернския съд. Острият му ум и останалите му личностни качества издигат младия все още юрист до депутат в учредителното Народно събрание в Търново. На едно от заседанията Стоилов не за първи път показва ораторските си способности. На драматичния фон на решенията от Берлинския конгрес, който отрязва безмилостно новопораслите криле на българската надежда за свободен и обединен живот в собствената си държава, иначе сдържаният политик изнася изключително емоционална реч за злощастната съдба на сънародниците ни, останали извън пределите на родината.

Следващата стъпка в политическата кариера на Стоилов е участието му в делегацията, която предлага на княз Ал. Батенберг българския престол.Защитник на монархическото бъдеще на България, още от този момент той става един от най-близките хора на новия български монарх в политическата среда в страната. Князът дори го назначава за свой частен секретар, по-късно и за шеф на кабинета при двореца му. Въпреки тези си убеждения, Стоилов се бори за силна конституция, която да бъде в хармония с другите европейски държави, да се спазва и уважава, както и за делегиране права на общините. Предлага да се приемат закони за гражданското и углавното съдопроизводство, закон за печата, търговски закон, закон за правото на събрания и сдружения, за народното представителство. Обявява се за имуществен и образователен ценз.

Делегацията от Великото Народно събрание за връчването на акта за избирането на Александър Батенберг, част от която е и Стоилов

Като доказателство за монархическите убеждения на Стоилов идва подкрепата му към преврата, осъществен от княза и дал началото на режима на пълномощията. Той продължава от 1881 до 1883 г. и консерваторът взима дейно участие в него: заема поста министър на външните работи и изповеданията. Както в личен, така и в обществен план това овластяване не дава очаквания резултат: от една страна Стоилов се чувства пренебрегнат, а от друга прекаленото съсредоточаване на властта в един човек създава предпоставки за незачитане на конституцията. Последното е и причината по-късно, по време на Стамболовото правителство, убеденият конституционалист Стоилов да се обърне в опозиция срещу прекалено твърдо управляващия министър-председател, въпреки че при това правителство той е министър на правосъдието. Освен активната си дейност в изпълнителната власт, от 1881 г. общественикът е дописен член на Българското книжовно дружество (днес БАН), а от 1884 г. – редовен.

Съединението през следващата година заварва Стоилов в опозиция на либералите, но той открито признава заслугата на политическите си опоненти. Дори участва в Сръбско-българската война като доброволец. В края на 1885 г. даже е награден с престижния орден „За храброст” IV-та степен. Активен участник и умел дипломат по въпросите на националния идеал и отношенията със съседите, Константин Стоилов цели изграждане на ново лице на младото княжество пред другите държави – лице на една модерна, скъсала с ориенталските традиции държава. Препоръчва сближаване със Сърбия и решаване на въпроса с граничното население, повдигане националния дух на българските колонии в Румъния като средство за въздействие в Северна Добруджа.

Следващата година отново е много динамична за политическия живот в страната: свален е от престола княз Ал. Батенберг. Въпреки охладнелите отношения с монарха, Стоилов участва в контрапреврата. Тази дейност в крайна сметка успява, но князът доброволно абдикира и по този начин политическият елит е изправен пред нова трудност – избор на нов благородник за българския престол. Консерваторът очаквано е избран за член на делегацията, натоварена с тази отговорна задача. През лятото на 1887 г. Народното събрание одобрява предложения от тази делегация немски принц Фердинанд Сакскобургготски. Константин Стоилов е назначен за министър-председател, но няколко месеца по-късно е заменен от Стефан Стамболов.

В края на 1888 г. подава оставка като Министър на правосъдието и се отдава на адвокатска практика. Защитава противници на Стамболовото правителство, които, според него, стават жертва на политически интереси.

След падането на Стамболов през 1894 г., Фердинанд възлага на Стоилов тежката задача да състави кабинет. Тогава той създава нова партия – Народната, а заедно с нея и партийния орган вестник ”Мир”. В изключително сложната външна и вътрешна обстановка политикът се справя в голяма степен, макар и с цената на доста компромиси със своята личност. Голям противник на Стоилов е самият Алеко Константинов. Обект на сатирични фейлетони стават изборните машинации на Народната партия (напр. „Угасете свещите” по повод белослатинския случай: по заповед на Стоилов, издадена чрез телеграма, изборът там е провален). По негово времето са извършени две брутални и срамни за България политически убийства – на Стефан Стамболов и на Алеко Константинов, като историците не изключват в тях „пръст” да има и властта. Въпреки тези петна върху правителството, то има и своите безспорни успехи. На външнополитическата сцена Стоилов води активна политика по отношение на българите извън територията на вече съединената България; успява да реши един изключително заплетен и сложен казус, а именно възстановяването на дипломатическите отношения с Русия, както и признаването на новия български монарх от Великите сили.

Народната партия в началото на XX век, малко след смъртта на Стоилов

На вътрешната сцена, подобно на Стамболов, неговият наследник води протекционистична политика, която има благотворно влияние върху българското стопанство. Кипи изключително усилена строителна дейност на всякакви инфраструктурни обекти – шосета, жп линии, модернизиране на речни пристанища и изграждане на портовете в Бургас и Варна. Модернизирането на данъчната система също спомага за ускорения икономически напредък. Ограничени са правомощията на Фердинанд, явно под влияние на променени възгледи на министър-председателя към тази власт. Краят на управлението му настъпва през 1899 г., когато е принуден да подаде оставка.

Краят на неговия живот пък идва две години по-късно, на 5-ти април в столицата след кратко боледуване от пневмония.

Подобно на повечето от съвременниците си, политикът е много оспорвана личност, на която историята дава разнопосочни оценки. Безспорно обаче Стоилов оставя голяма диря след себе си. Диря на една много интересна личност – интелектуалец, общественик, законотворец, оратор, аристократ и умел дипломат. Днес родната му къща на входа на Стария град в Пловдив е музей, който всеки, желаещ да си изгради мнение не само гледайки в монитора или в книгата пред себе си, може да посети.

Предлагаме ви и няколко цитата на Стоилов:

„Най-напред Балкана, дето е гнездото на ония, които от ранно време посветиха живота си на народната идея, на народната свобода, е предадена на турските гарнизони, на едни елементи, надеждата на които е грабеж и разорение.“

„- А идем ли по-надалеч в тая красна земя, върху жертвите на която се създаде нашата свобода, но на която се запрещава да носи името „България“, нашите страхове се потвърждават още повече. Людете, които обитават тази земя са наши братя. Те са били вече свободни и съединени с нас. Те не могат да бъдат щастливи, ако им се отнеме това, що са имали. Ето защо кървави сцени са започнали там, дето освободителните войски са се изтеглили. Това, което се прави само в един край, утре ще се прави всякъде. Тези отцепени места ще бъдат гнезда на трайни въстания.“

„Преминем ли от тук в Македония, зрелището е неописуемо. И там има вече поборници и герои на народното единство, но там тоже се повтарят в по-голям размер сцените на Батак и Перущица. Неволно си мислим, че стиховете на безсмъртния Данте над входа на ада са писани за Македония:

„ Чрез мен тук влезват в скръбний град,

Чрез мен влезват в мъка вечна:

Чрез мен отиват към род,

Завинаги който е изгубен.

Надежда всяка оставете

Вий що влезвате чрез мен.“

„Да, безнадеждна е съдбата на македонците.“

Васил Кънчов е роден на 14 (28) юли 1862 г. във Враца в бедно семейство. Ражда се във време, в което основна цел на българския народ е извоюването на неговата свобода.

Родолюбието и всеотдайната му преданост към българския народ се формират още в ученическите му години. Значение оказва и приятелството му с други будни врачани – Мито Орозов, Стефанаки Савов, д-р Христо Йорданов, както и контактите му с верни на националната кауза личности – Михаил Сарафов, Михаил Арнаудов, Драган Цанков и др.

През 1878 г. Васил Кънчов започва работа като писар при общинското управление на Враца, за да спести пари да продължи образованието си, но през 1879 г. дава почти всичките си спестявания, за да отиде в Търново и да види Великото народно събрание. Тогава той е на 17 години и за него е изключително важно да се докосне до най-представителната институция на възстановената българска държава, да се увери със собствените си очи, че свободата на българския народ е действителност.

През лятото на следващата 1880 г. той взема изпитите за IV клас и заминава за Лом с надеждата, че ще получи стипендия за бедност, за да учи в тамошната гимназия. След като не успява, се връща във Враца. Със средства му помага врачанският градски съвет, трогнат от неговата молба. По това време вероятно се разгаря и страстта му да пътешества, да открива непознати местности, да изучава бита и миналото на населението. Кръстосва Северозападна България и околностите на Враца. На 22 година Васил Кънчов завършва реалната гимназия в Лом.

През лятото на 1884 г. Васил Кънчов прави постъпки пред Врачанското училищно настоятелство и е назначен за „главен учител по български език и история” в четирикласното училище. Като учител във Враца той взема участие и в дейността на читалище “Развитие“ (ученолюбиво дружество „Развитие”). Той е един от учредителите му и е сред най-активните му деятели.

През 1885 г. Васил Кънчов заминава за гр. Харков в Русия да учи със стипендия от Добродетелната дружина в Букурещ – записва естествени науки, учи химия. Скоро обаче прекъсва доброволно следването си заради Сръбско-българската война – както много български младежи, той се връща в България, записва се в ученическия легион, но не успява да участва в бойни действия. След войната заминава за Мюнхен, където учи „химическа технология”, а след това е студент в Щутгарт, където откриват, че е болен от ревматизъм и се налага да се лекува в Австрия. В края на април 1888 г. се връща във Враца поради заболяването и си търси работа.

През същата година Васил Кънчов изпраща молба до Министерството на народното просвещение да бъде назначен за учител в Солунската българска гимназия. Участта на българите в останалите под робство региони не му е безразлична.

Учители и ученици от Солунската гимназия, сред които е и Васил Кънчов

В Солунската мъжка гимназия Кънчов учителства от 1888 до 1891 г. В това време с негово участие се откриват нови български училища – в Демир Хисар, Струмица и др. През 1891-92 г. е учител в Сяр, а през 1892-93 г. е директор на Солунската българска мъжка гимназия. Съставя учебници и ръководства за учители, където описва структурата на българската образователна система и акцентира върху актуалните проблеми на народното просвещение.

През 1893 г. към Българската екзархия в Цариград се разкрива длъжността “главен екзархийски инспектор на българските училища” в турските вилаети – европейските територии на Турция. Кънчов кандидатства за нея и е назначен. Работи като такъв 4 г., за които успява да запази автономността на българските училища в Европейска Турция, броят им се увеличава четири пъти, а броят на учениците и учителите – три пъти. Този период в живота на Васил Кънчов е свързан и с неуморната му дейност да изследва и описва бита, културата, географията и етнографията на западните и южните български краища, да пише учебници и да съставя ръководства за учители. По това време успява да съчетава тежки служебни функции и трудни житейски обстоятелства. През 1898 г. е принуден да се върне в България и се установява окончателно в София.

Следващият етап от живота му е период на активна дейност в областта на науката, журналистиката и обществено-политическия живот. Васил Кънчов е избран за редовен член на Българското книжовно дружество, а през периода 1898-1901 г. е деловодител и секретар на Историко-филологическия клон към него. Той е член още на Природоизпитателното и на Икономическото дружество, на читалище „Славянска беседа“. Участва активно в политическия живот на България и става функционер на Прогресивно-либералната партия.

 НАУЧНА ДЕЙНОСТ

Научните публикации на Васил Кънчов са пълни, всеобхватни, богати, дават ценна енциклопедична информация. Не е професионално подготвен за такива анализи, но сам проучва и използва опита на известни изследователи. Създава пътеписи, статистически и демографски изследвания, географски и картографски трудове, етнографски анализи, археологически бележки, монографии, биографични книги.

Основен обект на научните му изследвания е Македония в две направления – показва историческия процес на заселване и разселване на различните етнически групи в Македония и количественото съотношение между народите, населяващи областта в кр. на ХХ век. Неговата монография „Македония. Етнография и статистика” и до днес е сред най-значимите изследвания за тази българска област. Васил Кънчов съставя етнографска карта на Македония, която е най-пълна и внася корекции в изготвените с военна цел френски и австрийски карти от това време, а изключително прецизните статистически таблици дават пълна картина на етническите и религиозни общности.

Етнографската карта на Македония, съставена от Кънчов, показва следните любопитни данни:

Население на Македония – 2 250 ооо души

                    52% – българи

                    22% – турци

                    10% – гърци

                    15% – други – албанци, власи, евреи, цигани, арменци и 700 сърби

           Към научната и изследователска дейност на Васил Кънчов се присъединява и неговото включване в комисия за установяване на мястото, на което е загинал Христо Ботев.

ПОЛИТИЧЕСКА ДЕЙНОСТ

От ученическите си години Васил Кънчов проявява интерес към политическия живот в страната и във Враца. Никога не е бил дистанциран от обществения живот, макар да смята политическите среди за „високопоставени кръгове, където не може да се отличи правото от кривото”. Своите позиции отстоява безкомпромисно, без да се съобразява с теснопартийни интереси.

Проявява симпатии към либералите и в последствие към т.нар. непримирими либерали на Драган Цанков, които формират Прогресивно-либералната партия. След завръщането му в България е засипан от предложения за участие в избирателните листи на всички актуални политически формации. Съмненията му са свързани с външнополитическата ориентация на партиите – смята, че не се оценяват действителните цели на руската политика в България и също, че е невъзможно обвързване на българските интереси с тези на Австрия.

През 1899 г. се съгласява да участва в депутатската листа на ПЛП, а в личната си програма включва и свои възгледи, които имат универсален характер и са актуални и днес: икономическа и политическа независимост на България; национално обединение; икономии в бюджета; политика на приятелство с големите държави при зачитане на българските интереси; автономия на общините и развитие на местното самоуправление; коалиране на сродни партии.

В политическата йерархия достига високо ниво – избран е за депутат от Враца в Х и ХІ ОНС, за подпредседател на ХІ ОНС, а през 1902 година е поканен да участва в правителството на д-р Стоян Данев като министър на народното просвещение и според самия премиер „назначаването на Васил Кънчов повдига престижа на кабинета”.

„Партийните борби у нас са в състояние да отчаят и най-големите оптимисти за бъдещето на парламентарния живот в Княжеството.” – /в писмо до Мито Орозов/ Думите на Васил Кънчов звучат актуално и днес.

Като министър става жертва на нелепи обстоятелства – убит е от един психически лабилен човек, на когото е отказано да бъде оставен на работа като учител в София заради „слаб успех и неумение да държи дисциплината в клас“ и заради личната му неуравновесеност. Тома Каранджулов убива Васил Кънчов и се самоубива в кабинета му. Погребението е поругано от македонските приятели на Каранджулов, които смятат, че каузата, на която служат и двамата е Македония и дори се стига до предложение да бъдат погребани в един гроб. Кънчов е погребан в София.

Днес във Враца има училище, което носи името на Васил Кънчов. През 2008 г. е създаден Инициативен комитет за построяване на паметник на Васил Кънчов. Пет години по-късно той официално е открит. Въпреки заслуженото си признание Кънчов остава неизвестен и сега.

Радой Ралин е литературен псевдоним на Димитър Стефанов Стоянов (1923 – 2004) – български хуморист и сатирик. Ралин работи активно във всички жанрове на сатиричното изкуство. Превеждан е на 27 езика, включително и китайски. През 2003 г. е удостоен с Национална литературна награда за хумор и сатира „Райко Алексиев“, връчвана от Община Пазарджик за цялостно литературно творчество и принос в областта на хумора и сатирата.

Не по-малко интригуващи са и стихотворенията, които Радой Ралин ни завещава. Едно от най-докосващите сърцата сред тях е „Завръщане”. Основният поставен проблем тук е завръщането на един вече „сломен и стареещ” човек в родния град и въпросите, които неизбежно изплуват в съзнанието:

Продължава ли той да живее
от предишната вяра съгрят?

Всъщност въпросите, универсални за всяко пораснало и напуснало родния край „дете”, присъстват в цялата творба. Въпроси, носещи както потъналите надълбоко спомени от нашето детство, така и „болката” от едно безвъзвратно изтекло време, от една безвъзвратна промяна.

Нека заедно направим това „завръщане”, нека заедно усетим точно тази „болка”, от която „ставаш щастлив”:

ЗАВРЪЩАНЕ

Ти се връщаш сломен и стареещ

след години пак в родния град.

Продължава ли той да живее

от предишната вяра съгрят?

Пак дали той красиво загасва

оня залез зад синия рид,

притаил във рубинена ласка

на града възрожденския вид?

Пак дали са тъй тесни и криви

всички улици с бял калдъръм,

за да могат така да отбиват

на каруците тежкия ритъм?

Пак дали в тези къщи старинни,

увенчани от тежки асми,

има тъжни, добри домакини

и свенливи работни моми?

И за теб ли стои запазен

един дом със старинен уют?

Наемателят нов ли погази

на бащите красивия труд?

С твойте близки отдавна си скъсал.

По-добре се не срещай със тях!

Ще почувстваш фалшиво гласа си

и на спомена бързия крах.

И защо ще се връщаш тогава?

Пъден бил ли си? Кой ти е крив?

И сърцето така заболява,

че от болката ставаш щастлив.

1940г.

ВИЖ ОЩЕ: ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА – „ДНИ МОИ“
ВИЖ ОЩЕ: ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ – „КЪМ БЪЛГАРИТЕ“

   Легендарният български войвода – Петко Киряков, пред чиито подвизи прекланят глава не само българи, а и други балкански народи, е роден през далечната 1844 г. в с. Доган Хисар. Житейската му история е сякаш извадена от някоя народна песен, изпълнена със страдание и героизъм. Едва 17-годишен Петко става хайдутин, след като вижда как турци заклали по-големият му брат заедно с негов братовчед. Около младежът се събират още отмъстители, които възмездяват жестоките поробители. Постепенно Петко се превръща в лидер, организира чета, която защитава всички тракийци – българи, гърци, та дори и турци от разбойници, лихвари и от често жестоките турски управници.

Четата се превръща в непрестанна заплаха за турската власт и покровителстваните от нея потисници, а войводата ѝ в легенда, която смразява кръвта на всеки негов враг. По следите на хайдутите тръгват заптиета, башибозук, а често и редовна войска, но четниците печелят победа след победа, въпреки че почти винаги са по-малобройни от противника – факт, доказващ естествения тактически талант на Петко войвода.

Славата на Петко Киряков се разпространява далеч извън пределите на юнашката Родопа планина и родната му Тракия – из целия Балканския полуостров се чува за българина, чиято чета поставя на колене турската власт, разположена на едва часове път от имперската столица. Вероятно затова през 1864 г. той е потърсен от гръцкия революционен комитет, готвещ въстание на о. Крит. Гръцките борци за свобода канят Петко войвода в Атина, където той слуша лекции в местната военна академия, а след това се среща с прочутия италиански революционер Гарибалди. Заедно с него организира прочутата „гарибалдийска дружина“, съставена от италианци и българи, които участват в Критския бунт. Самият Петко войвода също взема участие начело на малък отряд. Заради смелостта при боевете получава званието капитан, а след потушаването на въстанието напуска острова.

Паметникът на капитан Петко войвода в Хасково

Капитан Петко нито за миг не изоставя революционната дейност и през 1869 г. начело на чета се връща в Тракия. Четата му води много успешни сражения срещу турците – стига се дотам, че турски управник признава Петко за „самоуправен владетел“ и дори му плаща данък. Междувременно войводата въоръжава и организира своя отряд и той все повече заприличва на военна част. Петковата чета непрестанно тормози властта, като временно преустановява действията си след Априлското въстание. - войводата не желае да предизвиква още зверства срещу християнското население след неуспешния бунт.

През Освободителната война четата на Петко войвода активно подпомага руските части, действа  в турския тил, освобождава множество селища и предпазва мирното население от турски зверства. След войната тя има основна роля за разбиването на мюсюлманските отреди, водени от британския агент Сенклер, тероризиращи християнското население.

През юни 1879 г. след стабилизирането на новата българска власт, четата е разпусната, а нейният войвода е награден от ген. Скобелев и приет от самия руски император Александър II, който го произвежда в чин капитан от руската армия, награждава го с Георгиевски кръст и голямо имение в Киевска губерния, което по-късно войводата продава, за да уреди живота си в България.

В началото на 90-те години на XIX век Петко Киряков влиза в конфликт със стамболовисткия режим. Той бива наклеветен от управителя на Варна – Спас Турчев – бивш разбойник, който Петко войвода преди години е заловил. Турчев търси лично отмъщение и буквално съсипва достойния българин – месеци наред героят лежи в тъмница и е измъчван от българи.След падането на Стамболов се завръща в дома си във Варна, а на 7 февруари 1900 г. като следствие от разклатеното си здраве заради мъченията и униженията големият родолюбец и борец за свобода на всички балкански народи умира. Хилядно множество се стича на погребението му, а името му и до днес е символ на храброст, саможертва и свободолюбие.
Песента, посветена на легендарния войвода може да чуете тук, в рубриката ни „История по ноти“
Публикацията е осъществена с подкрепата на www.narodnapamet.com

Забелязали ли сте, че българинът традиционно е най – добър в силовите и индивидуалните спортни дисциплини? Това не е начало на анализ, който да обвърже въпроса с чертите на българския характер и да докаже, че трудният живот в България е научил всеки да оцелява сам за себе си. Целта на текста е да запознае читателя с най – големите олимпийски успехи в един от най – българските спортове – бокса.

Борис Георгиев в акция на ринга

Когато заговорим за олимпийска България, едно име заблестява особено силно в безкрая от звезди. Име, което прави първата крачка към изкачването на международните  върхове на най – големия спортен форум от българите. Пригответе се, защото на ринга излиза Борис Георгиев – Моката! Човекът, който преди 61 години завоюва бронз на игрите в Хелзинки. Най – ценният бронз в историята на българския спорт.

Големият боксьор е роден в Добрич на 6 март 1929. Той никога не е имал звездния живот на днешните спортни величия, но не изглежда като човек, на когото това би му липсвало. Борис е израснал в изключително бедно семейство с тежка съдба – баща му умира още докато той е в ранна детска възраст и оставя петте деца и съпругата си сами. С много борбеност, оправност и денонощна работа майка му, както казва Моката, успява да отгледа „деца за пример”. Бедността и тегобите не му позволяват да се отдаде на странична дейност, която да не помага за осигуряването на насъщния, чак до 16-годишна възраст. Тогава е направена първата крачка към триумфа през 1952 – бъдещата легенда за първи път влиза в боксовата зала. От този момент нататък това е мястото, в което Моката ще прекара огромна част от своя живот – първо в родния си град, а после в столичния ЦСКА. От представата, която добихме за добричлията дотук, едва ли някой се съмнява, че той тренира изключително всеотдайно. Тази отдаденост му носи 289 мача, в които не е бил нокаутиран никога; Борис Георгиев е шампион на България 8 пъти и на вътрешната сцена има само 2 загуби. 

Историята на най – голямото му постижение – третото място в Хелзинки, е много интересна, изпълнена с обрати, неочаквани и драматични събития. Още преди началото на Олимпиадата, обстоятелствата не позволяват на боксьора да се състезава в неговата категория и той е принуден да се качи в полутежка (от 71 до 75 килограма).     Като капитан на отбора, Моката се съгласява да отстъпи категорията си на Петър Станков – друга боксова надежда за достойно представяне на игрите. Другият неприятен момент е, че в същата категория (от по- високата) се премества американската звезда Флойд Патерсън.

Ръкавиците, с които Моката постига успеха

След всички размествания и стратегии идва ред и на мачовете. И при тях обаче не всичко протича безпроблемно. След победата в първия мач срещу западногермански боксьор, представящ Люксембург, Моката получава болки в китките, които го измъчват до края на олимпийския турнир. Въпреки това, следват още две победи срещу класни съперници от Великобритания и Германия, които осигуряват на българина битка за класиране на финала и медал! Този полуфинал срещу румънеца Тица е исторически за световния бокс, тъй като се превръща в причина за революционно решение, а именно да се увеличи броят на съдиите от трима на петима. Получава се един много равностоен и динамичен двубой, в който съдиите дават победата на българина с 2:1 гласа. Това обаче не означава мач за златото срещу Патерсън за Георгиев, защото единият от съдиите връща протокола си и дава своя глас за румънеца, което го прави и краен победител. Странната подробност, че въпросният съдия е американец, поражда съмнения, неподминати от европейската преса по онова време. Те се изразяват най – вече в обвинения, че реферът е искал да осигури по – лек съперник за сънародника си във финала. Патерсън очаквано и безпроблемно печели златния медал с нокаут. След време Моката разкрива и друг особено негативен фактор за загубата си: боксьорът е заставен от българската делегация да бъде масажиран непосредствено преди мача. Той никога не е приемал масажа като форма на подготовка или възстановяване. Въпреки настойчивото отказване от негова страна, в крайна сметка масажът е направен. Последицата е отпускане в краката на българския боксьор (играта с крака е едно от най – силните му оръжия), което се оказва фатално за крайния изход от битката.

Така за историята остава третото място. Наистина българинът е изключително близо до върха и макар че не го достига, успехът му има епохална стойност за българския спорт. Като прибавим към спортните талант и хъс и впечатляващите личностни качества на добричлията, получаваме представата за един истински джентълмен в спорта. Той не приема нокаута в бокса и го определя като „животински”.

С олимпийския огън 

Борис Георгиев е носител на орден „Стара планина”  1 – ва степен. Удостоен е с него през 2010 година, а от 1995 е почетен гражданин на Добрич. Признателността към успехите му става повод боксовата зала в ж.к. „Дружба” в столицата да носи неговото име. Моката е и факлоносец на олимпийския огън по пътя му към Атина 2004. Любовта към добруджанския край и към „Майка България”, както обича да я нарича той, е безкрайна и изпъква със своята чистота и неподправеност. Винаги се стреми да вкорени в младите боксьори убеждението, че те се бият за родината. Мотивация, която да им дава сили. И днес на 84 години, Моката продължава да посещава боксовата зала, а неговата енергичност е непокътната.

През 2013, 61 години и 15 олимпиади по – късно, България вече може гордо да се похвали с 18 качвания на почетната стълбичка на най – добрите боксьори. Най – благородният медал в тази дисциплина е спечелен за първи път в Мюнхен от Георги Константинов през 1972, а на последната Олимпиада отново боксът донесе единия от двата медала за България – третото място на Тервел Пулев. 18 – те медала отреждат на България престижното 15 – то място във вечната олимпийска ранглиста в един от най – българските спортове – бокса.

ЗЛАТНИ:

1. Георги Костадинов                       Мюнхен          1972

2. Петър Лесов                                   Москва           1980

3. Ивайло Маринов                               Сеул            1988

4. Даниел Петров                             Атланта          1996

СРЕБЪРНИ

1. Ангел Ангелов                                   Мюнхен      1972

2. Александър Христов                    Сеул            1988

3. Даниел Петров                             Барселона      1992

4. Серафим Тодоров                              Атланта          1996

5. Тончо Тончев                                     Атланта         1996

БРОНЗОВИ:

1. Борис Георгиев (Моката)              Хелзинки      1952

2. Александър Николов                    Токио    1964

3. Иван Михайлов                              Мексико        1968

4. Георги Станков                              Мексико        1968

5. Владимир Колев                                Монреал        1976

6. Ивайло Маринов                                Москва          1980

7. Свилен Русинов                                 Барселона     1992

8. Борис Георгиев                              Атина            2004

9. Тервел Пулев                                     Лондон          2012

Малка част от славните военни успехи на българския войник. В клипа няма как да бъдат включени всички героични прояви на Българската армия, тъй като неговата цел е да представи събитията по кратък, достъпен и интригуващ начин. Обстойна информация и подробности около всички сражения може да намерите в сайта ни.

Приятно гледане!

Материал, посветен на големия български военен деец, може да намерите тук.

Историята ражда велики хора, достойни да я променят, оставайки завинаги в нея. Един такъв велик българин е Петко Киряков Калоянов или Капитан Петко Войвода. Той посвещава живота си на борбата срещу поробителя. Защитава бедните и сиромасите, пробуждайки страх у пашите и бейовете. Капитан Петко Войвода не милее за живота си, но е готов на всичко за свободата на българите. С неговото име ще се носят легенди, ще се пеят песни. Той завинаги ще остане в историята ни като защитник на Родопите, велик българин, дал живота си за родината.

„На мен не ми трябва царство, още везирство. На мен ми стига царството, дето ме тачи народът, гладни и сиромаси, вдовици с дребни дечица”.

Песента „Капитан Петко войвода“ е написана и посветена на едноименния български войвода и революционер. Изпълнението на песента е дело на Явор Русинов.

Петко льо, капитанине,
Петко льо, командирине,
(Петко льо, командирине)
яла сай Петко остави
от това пусто хайдутство.
(от това пусто хайдутство)

От това пусто хайдутство
на майка ти сай додяло.
(на майка ти сай додяло)
На майка ти сай додяло
по деня хляба месение.
(по деня хляба месение)

У ноща ризи перанье,
юнашки глави скриванье.
(юнашки глави скриванье)
Петко льо, капитанине,
Петко льо, командирине,
(Петко льо, командирине)

ВИЖ ОЩЕ: „ЗАБЛЕЯЛО МИ АГЪНЦЕ“
ВИЖ ОЩЕ: „НОВОТО ГРОБИЩЕ НАД СЛИВНИЦА“

Осмият епизод от поредицата “Легендите оживяват” е вече тук! Както някои от вас знаят, през септември 2013 година обиколихме значителна част от Южна България в търсене на легенди, предания и митове. Идеята ни беше да запишем разказите на местни жители и краеведи  и по този начин да направим първата по рода си видео колекция от български митове и предания.

В осми епизод на поредицата ще ви запознаем с легендите от с. Орехово, намиращо се в Родопа планина. Селото е съхранило до ден днешен истории за своето създаване, за хората, обитавали го през тежките години на османското иго, както и чудни легенди за планината.

Това е само началото на мащабната поредица, чиято цел е постепенно да обхванем както Централна, така и Северна България. Приятно гледане.

Разказ за цялата обиколка може да прочетете тук.

Трейлърът на поредицата може да изгледате тук.

Всички излезли епизоди до момента може да гледате тук.

На 14 – ти февруари по стара българска традиция честваме Трифон Зарезан – денят на виното, лозарите, кръчмарите и градинарите. Макар всяка година празникът да се радва на голямо внимание и да е отбелязван шумно с много веселба и усмивки, малко от нас знаят историята на неговия произход. Именно за това в следващите редове ще се опитаме да Ви запознаем с обичаите и традициите , свързани с този ден, и се надяваме по този начин да успеем да Ви предадем поне една малка част от празничната му атмосфера.

Според православната църква, Свети мъченик Трифон е роден около 225г. в село Комсада. Той живее праведно и загива заради отказа си да отхвърли християнската вяра. По време на гоненията срещу християните светецът е арестуван, подложен на мъчения и обезглавен.

И докато житието на Свети Трифон ни запознава с човек, чийто път е изпълнен с много терзания, то народни предания в някои части на страната твърдят, че той е бил брат на Богородица. Легендата гласи, че един ден в началото на февруари, докато Трифон подрязвал лозето, видял Светата Майка с пеленаче в ръце и ѝ се присмял. На Богородица ѝ домъчняло, но нищо не отвърнала. Само като минавала покрай къщата му, рекла на Трифоница да бяга да превърже мъжа си, защото си е отрязал носа. Жената се затичала и видяла, че Трифон, малко „понаправил“ глава, подкастря старите израстъци.  Той се учудил като я видял така уплашена, а тя набързо споделила какво ѝ казала Дева Мария. Трифон отново се присмял, казвайки че не е пиян, та да си отреже носа. Понечил да покаже, замахнал с косера и клъцнал носа си – откъдето и различните наименования на празника – Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун пияница.

Първоначално в България на 14 – ти февруари се чествал Трифоновден – в почит на Свети мъченик Трифон, смятан за покровител на лозарите, винарите и кръчмарите. След приемането на григорианския каленар празнуването му се измества на 1 – ви февуари, а 14 – ти февруари започва да се отбелязва като Деня на лозаря. Въпреки разминаването и объркването, в българската традиция двата празника продължават да се преплитат, за което свидетелства и фактът, че светецът често е изобразяван като младеж, който носи различни инструменти за рязане.

Според етнографи пък, честването на Трифон Зарезан води своето начало още от времената, когато по нашите земи са бродели племената на траките.  Ароматното и силно вино, произвеждано от тях, било прочуто в цял свят. Според траките упойващият ефект на алкохолната гроздова напитка помагал на жреците да влезнат в контакт с боговете и по тази причина те създали култа към нея. Тракийският бог на плодородието ,виното и веселито е познат под името Дионис  и се смята, че именно Свети Трифон е негов по – късен „наследник“. Въпреки че в житието му не се споменава нищо свързано с лозя и вино е факт, че празникът на светеца почти съвпада с честването на  Дионисиевите празници, по време на които буйните вакханки танцували с малки сърпове в ръка в чест на виното.

Независимо от своя произход  в миналото, Трифон Зарезан е бил обвързван с много обичаи, някои от които са запазени и до днес. Традицията повелявала стопанката да стане рано сутрин и да омеси и опече обреден хляб, украсен с лозово листо. Освен питата  задължително се приготвяла и кокошка, пълнена с ориз или булгур. Тя поставяла всичко заедно с бъклица с вино в нова вълнена торба и с този товар изпращала мъжа си на лозята. Там стопанинът се прекръствал и с косера отрязвал три пръчки от три корена. От пръчките правел венец и закичвал калпака си, а  корените поливал с донесеното вино, светена вода и поръсвал с пепел, запазена от Бъдни вечер  – този ритуал се нарича „зарязване“.

След това всички се събирали и избирали „царя на лозята“, който най – често е най – щедрият и уважаван мъж в селото или този, през чието минало царуване лозята са се радвали на благоприятно време и плодородие. Той бил окичван с венец от здравец, чимшир и млади лозови филизи – ритуал, който отново ни напомня за древния тракийски бог Дионис. Тогава всички мъже вадели от торбите гозбите, приготвени от техните жени, и правели шумно угощение. След като приключело то, „царят“ се качвал на „колесница“ и всеки се редувал да го тегли до селото, където минавали от двор на двор, ръсели с босилкова китка и благославяли. Домакините ги посрещали с вино в бял котел, като давали първо на „царя“ да пие и след това на придружителите му.  С останалото вино поливали царската глава и изричали благословията : „Хайде, нека е берекет! Да прелива през праговете!“, а царят отвръщал „Амин“. След като всички домове били обиколени, мъжете отивали в царската къща, където царя се преобличал в нови дрехи и угощението и веселбата продължавали или на неговата трапеза, или на мегдана под звуците на гайди, гъдулки и тъпан  до първи петли.

Въпреки, че не всички обичаи продължават да се изпълняват и в днешни дни, Трифон Зарезн е един от българските празници, които продължават да  се радват на завидна популярност. Именно за това ние от екип „Българска история“  пожелаваме на празнуващите весело посрещане на празника и много веселие и усмивки през този ден.

Добре известно е, че Стефан Стамболов е бил политик и революционер, но малко се знае за това, че е бил и поет. През 1875 г. в Букурещ излиза малка книжка със стихотворения – „Песни и стихотворения на Ботева и Стамболова“.

Стамболов е автор на текста на марша „Не щеме ний богатство“, който става химн на революционното движение. Пеят я народните представители по време на Първото народно събрание на Оборище. Пее я въстаналият народ в Панагюрище, пеят я Ботевите четници от Козлодуй до Стара планина. Пеят я и войниците, отбраняващи родината ни при Сливница. Текстът звучи актуално дори и днес. Да се заслушаме в посланието му и да извадим своите поуки и заключения.

Не щеме ний богатство,
не щеме ний пари,
а искаме свобода,
човешки правдини!

Припев:
Напред! Напред!
Напред да вървим!
България от робство
да освободим!

Не щеме ний боляри,
не щеме ний паши –
жадуват свободата
нашите души!

Сановници не щеме,
ни православен цар –
свободата свята
е нашият олтар!

Не щеме ний попове,
ни екзарх-шарлатан!
Не щем да сме робове
на Господ самозван!

Разкъсайте робове
робския ярем,
щом не сме свободни,
по-добре да мрем!

ВИЖ ОЩЕ: „КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА“
ВИЖ ОЩЕ: „ЗАБЛЕЯЛО МИ АГЪНЦЕ“

Александър Цветков Геров (1919 – 1997) е български поет, писател и журналист. Завършва право в Софийския университет. Участва в конспиративна дейност през 1944, за което е арестуван
А.Геров е един от българските поети, считани за луди. Прочута е случката, когато веднъж излязъл от къщи чисто гол и се качил в колата си. След зрелищно преследване по софийските улици, успели да го заловят и да го транспортират до лудницата на 4 – ти километър. Самият Геров признава в интервюта, че е правил няколко опита за самоубийство.

За първи път публикува проза в един сливенски вестник, когато е само на 11 години. От малък сътрудничи на детски и ученически издания. Поезията му е подчертано философска, разсъдъчна, екзистенциална. Александър Геров е автор и на произведения за деца.

Любовните си стихотворения посвещава единствено на съпругата си Тамара, с която продължава да общува и след смъртта ѝ. Представяме ви едно от тези стихотворения, наречено „Любов”, част от стихосбирката „Смърт”:

ЛЮБОВ

С лице от странен блясък озарено
ти в своите очи ме потопи.
Докосна се ръката ти до мене
и камъка в сърцето ми стопи.

По моите черти тъй уморени
отново мина малко светлина.
И се събра безкрайната вселена
в спокойните контури на деня.

И дълго аз те носих във сърцето си.
Под клепките ми нощем спеше ти.
В зори се вслушвах как тупти сърцето ми
и скачах от кревата с весел вик.

А после избледняха наште думи,
изстинаха горящите уста.
И угаси се чудното безумие
в разкритата лъжа на любовта.

Сега отново здания и улици
ще се въртят в безсънните нощи.
Ще се въртят пред мене пак учудени
зелени, сини, шарени очи.

Така от скок на скок, в самоизмама,
срещу смъртта отиват мойте дни…
Въртете се, студени черни здания!…
И ти, земя, глупешки се върти!

ВИЖ ОЩЕ: РАДОЙ РАЛИН – „ЗАВРЪЩАНЕ“
ВИЖ ОЩЕ: ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА – „ДНИ МОИ“

С oсманското завоюване на България е прекъсната възходящата линия на нейната развиваща се култура. През първите години на владичеството голяма част от иконографските постижения на българите са унищожени, а талантливите зографи са принудени да прекратят своята дейност. С преодоляването на шока от поробването, постепенно започва да се възражда и българската култура, която се явява продължител на постиженията от предходната епоха. Това обуславя нейната силна преплетеност с църквата, която в началото помага за развитието ѝ, но на един етап вече се явява като пречка. Повече от няколко столетия са необходими, за да дойде моментът или по – точно, за да се появи човекът, който да постави началото на скъсването с тогавашната художествена практика и свързването на българската живопис със светския стил.

  Името на този човек е Захари Христович Димитров, известен като Захари Зограф. Той е роден през 1810 година в Самоков. Негов баща е видният зограф Христо Димитров, който е смятан за основоположник на една от най – авторитетите български иконописни школи – Самоковската. Бащата на бъдещия творец, който е изучил занаята в Хилендарския манастир, започва да го предава на най – големия си син  - Димитър. През 1819 година обаче смъртта го застига и така учител по иконопис на Захари става неговият по – голям брат. Наред с изучаването на семейния занаят, той учи в местното килийно училище.От 1827 година негов учител е знаменитият възрожденец – Неофит Рилски, който до голяма степен спомага за оформянето на мирогледа му и особено за любовта му към родината.

  Захари Зограф бързо разгръща своя талант в иконописта и от 15 октомври 1831 година започва работа като съдружник на брат си, което означава, че вече е истински майстор. Няколко години след това той се отделя от него и заминава за Пловдив, където продължава своя творчески път. Първата му самостоятелна творба, на която се подписва, е от църквата „Св. св. Константин и Елена“ в Пловдив. Благодарение на майсторството си, получава и други задачи. Запазени негови икони от този период има и в църквата „ Св. Богородица“ в Копривщица.

 Захари Зограф успява бързо да се утвърди и да получи по – голямо поприще за изява. Един от първите му големи стенописни ансамбли е този, който той рисува в Бачковския манастир. В изключителната му работа над този храм особено се отличава картината на „Страшният съд“, намираща се под откритата нартика. В нея Захари успява да внесе нов елемент, изобразявайки сред горящите в ада и няколко български чорбаджии от Пловдив, които били поддръжници на гръкоманското движение сред българите. Друга новост, която внася при работата си в Бачковския манастир, е рисуването на автопортрет, което до тогава се е смята за крайно неприемливо.

 През 1841 година зографът започва работа по изписването на южната част на съборната църква „Рождество Богородично“ в Рилския манастир. Изпълнението му там отново е на висота и заслужено неговият учител Неофит Рилски пише тези бляскави слова за него:      „Като влази некой перви път в черковата, ако се случи да погледне най – напред на изображението церковно, както си дигне главата нагоре той забравя веке да я снеме…“     От кондиката на Рилския манастир разбираме, че за своите услуги Захари Зограф получава 7508 гроша.

Свети Кирил и Методий (1848), Троянски манастир; снимка: Уикипедия

  Следващата поръчка, която иконописецът получава е за църквата  „ Успение Богородично“ в Троянския манастир, където става главен художник. При работата си над нея, Захари остава верен на себе си и отново разчупва църковните шаблони. От неговата ръка са изобразени много български, руски и сръбски светци, а също така отново творецът помества свой автопортрет. За първи път от него са изобразени светите братя Кирил и Методий сред светците. Уникално негово творение е и нарисуваното „колело на живота“, което символизира преходността на човешкия живот. Друго творческо дело на талантливия зограф е изписването на Преображенския манастир. Там Захари отново изобразява главно български светци, като място намират почти всички, които са споменати в Паисиевата история и в „ Царственик“ на Христакий Павлович. В този храм зографът отново прави свой автопортрет и изобразява „ колелото на живота“.

  През 1851 г. в Самоков пристига писмо, в което трима от най – изтъкнатите български иконописци – Димитър Христов, Иван Образописов и Димитър Молеров, биват поканени от монасите на Великата Лавра (най – големият и най -вътрешния притвор на главния манастирски храм. По незнайни причини, вместо тях за Атон заминава Захари Зограф. Там той остава 17 месеца, които прекарва в работа. След като е готов, се завръща в родния си град с много жълтици и поръчки за икони. По тях той работи до пролетта на 1853, когато в Самоков пламва епидемия от тиф. Жената на неговия по – голям брат – Християния, се разболява от жестоката болест. Захари Зограф настоява да я види, въпреки забраните на останалите, и по този начин бива заразен. На 14 юни 1853 години той умира от тиф.

Портрет на Неофит Рилски, дело на Захари Зограф. Снимка: Уикипедия

 Захари Зограф е емблематична фигура в българската история, но той не остава в нея единствено със своето творчество. Наред с него видният зограф се бори за налагането на българския език в богосложението и за разпространение на книжовното дело сред по – широк кръг от народа.

  Иконописецът успява да завещае на поколенията голямо количество творби, част от които са наистина изключителни. За разлика от предхождащите го зографи, при него скромността и смиреността на христолюбивия творец отсъстват. Множеството му автопортрети както и подписите под стенописите му свидетелстват за един осъзнат талант, който намира израз и в писмата му до Неофит Рилски. В едно от тях той пише:  „Истина да им кажеш, колко са майсторе у турско, у Света Гора, у Стамбул, у Румелията и у Ерусалим ни един не може да му тури калема под неговото.“

   Макар Захари Зограф да се счита за най – знаменития сред българските иконописци на всички времена, той съвсем не е положително оценяван от познавачите на църковното творчество. За неговите стенописи  във Великата Лавра епископ Порфирий Успенски пише, че „оскърбяват естетическия вкус“. Няма нищо странно в тази негативна оценка, която Захари получава. Мнозина приемат, че именно той, със своето творчество, което опростява образите и ги прави по – реалистични, допринася до голяма степен за залеза на иконата. Но в крайна сметка този залез е неизбежен, а преходът към светско изобразително изкуство е път, който всяка една страна трябва да извърви.

“Обесването на Васил Левски“ е последното стихотворение написано от Христо Ботев. Посветено е на загубата на Апостола на свободата. Публикувано е за пръв път във вестник „България“ на 12 август 1876 г. Окончателният му вариант излиза в „Календар за 1876 година“ под образа на Васил Левски, а след това в „Съчинения на Христо Ботйов“ от Захари Стоянов.

Сиротството на цял един народ се усеща в траурния химн. Основното чувство е скръб по загиналия герой. Старците с молитвата си, жените с плача си, децата с писъка си – всички оплакват трагичната самота на майка България, загубила своя „един син“. Смъртта на юнака поражда мрачна печал, но и възхищение пред духовната му сила. Гибелта носи страдание, но ражда безсмъртие.

Според Ботев свободата няма как да дойде без жертвите, без смъртта. Пътят към свободата е проправен и в него е смисълът на героичната смърт. Но „Обесването на Васил Левски“ не е оплакване на мъртвия, а на живите, на безизходицата, в която са изпаднали и на отчаянието, което тегне над тях.

Докато има България и в нея живеят истински българи, споменът за Левски няма да избледнее, а именно споменът е пътят към безсмъртието на героя.

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежден
навяват на теб скръб на сърцето.

ВИЖ ОЩЕ: „НЕ ЩЕМЕ НИЙ БОГАТСТВА“
ВИЖ ОЩЕ: „КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА“

Този текст не представлява биография на Васил Левски. Той е художествен, прочувствен и изпълнен с разсъждения върху личността на Апостола. Уникалното в случая е, че показва по един невероятен начин как млад човек възприема за себе си делото и житейския път на великия българин.

Изпрати ни го Борислав Златков – момчето, което отговаря за технологичната част в сайта.

Приятно четене!

Времето е в нас и ние сме във времето!

От изконни времена и досега човекът е най-мистичната и най-реалната жертва пред олтара на свободата — свобода от грях, свобода от тирания. Много са жертвените клади на хорището на историята ни, но има една свята жертва, пред която мъже и жени, деца и старци, свои и чужди са подгъвали колене. Тази жертва е Васил Левски!

За своето дело Левски взе кръв от народа, път от Христа и воля за живот от идеята за Свободата. Кръвта е паметта на нацията в традиции; пътят е болка, избродена без страдание; идеята за Свободата е отгробена надежда за осъществяване.

Един народ върши погребение не само защото е подвластен на закона на смъртта, а защото вярва във възкресението. Жертвите опровергават колебанието (дете на страхова психоза) и късат веригата на послушанието. Ако съберем костите на падналите за свободата на България, ще имаме още една Стара планина.

Васил Левски е обесен край София като най-големия враг на Османската империя. Там е извършена неговата предсмъртна венчавка, неразтрогваемият брак с единствената му невеста — България. В нейните скути той положи своите кости с клетва за вярност и в нейната душа вля непокорения си дух. Не неизбежният край му дава величие, а величието на делото му отреди достоен край — такива жертви не се оплакват, те се митологизират! Нито възрастта на свободата ни е толкова голяма в сравнение с робството, нито неговата смърт е толкова далечна, че да загубим памет за нея.

Но всички знаем, че имаше време, когато партия и държава си позволяваха да ни лишават от памет, от коленопреклонение, от принос на цвят и сълзи пред светостта на нацията, пред народната свяст, пред иконата на свободата Васил Левски. Години наред църквата говореше с приглушен глас само за дякона, а държавната и политическа власт само за революционера. А той беше дякон в храма на свободата и революционер в душите на хората!

Кой беше Левски? Дете на майчина и бащина радост, послушник и бунтовник, воин и командир, идеолог и стратег, верен ученик на Раковски и достоен приятел на Каравелов, син на поробена България и определена жертва на Бог и Родина.

И мисля, че няма по-достоен израз от този — когато е приканена една майка Родина, една Космична майка:

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Тази родина има много синове, които са готови за нея да увиснат на бесило, но тогава е висял един син — неизмерим и велик! И ние не можем да не бъдем смутени дори и в най-доброто си чувство, когато искаме да потачим личността му и неговото дело.

В детството си той, вероятно в своята вътрешна одая, се е съсредоточавал така, че е могъл да роди потреба от Бог в душата си, за да може още през 1858 година да стане монах. Било мотивирано от това, че останал сирак, а вуйчо му бил свещенослужител!? Не! Една душа, която е обречена на голготски път няма да отиде на такова моление. Този човек беше белязан и получи една грамотност, малко странна и по-достойна — това беше грамотността на съприкосновение с ценностите на религиите, за които и сега се ратува само като словесна еквилибристика. Защото, когато той дава обет на обручение за монашество (и става дякон Игнатий) три големи тайни трябва да направи живот, три големи бариери трябва да премине и с три ключа да заключи празномислието. Първото е обетът за нестижание — нищо да не притежава. (И затуй в онова тефтерче ще впише, че за един грош си купил халва.) Другото задължително правило за един истински монашески живот — в дух, път и тяло, а не на книга — е целомъдрието. И той го извърши както със своето тяло, така и с душевността си. А плачът на онази мома, която копнееше за него и пожертва цялото си богатство, за да бъде опериран и спасен, и стана също монахиня? — на нея той даде само утешния знак на взаимно божие служение. Левски имаше целомъдрие, на което може да се поклони не само монашеската институция, велики посветени трябва да се поклонят. Тази тайна — монашеството, го обрече и на вътрешно вглъбяване, вътрешно служение. Тя е, която го доведе в безрезервна жертва. И съвсем не е верен стихът на Иван Вазов, че тесен бил манастирът за неговата душа. (А тази прословута фраза е сложена и на Сопотския манастир!?) Това е фантазия на човек, който не е имал усет (а той подхвърли и тезата за предателството). Не му беше тесен манастирът, защото и след участието му в Първата легия (в 1862 година) Левски се завръща в Карлово и продължава още една години да служи като монах. Тази обреченост в монашеско живеене в продължение на почти шест години изведе от евангелските истини — Бог е в човека и човек е в Бог, голямата мисъл: Времето е в нас и ние сме във времето — ние го обгръщаме и то ни обгръща. Това беше неговото голямо знание.

Така трябва да погледнем на Левски в духовната му принадлежност и физическото му служение. Той и духом и физически приложи Учението на Христос, а жертвата си даде не само като подражание, а и като самосъзнание. Левски трябваше да освети пътя си, защото само просветленият може да има гроб за възкресение. И когато съдбовната ръка го пое, той свърши и социалното си дело, тъй като религия не се прави и олтар не се издига вън от човека. Съдбовната обреченост беше толкова властна в душата на Левски, че той не можеше да роди съмнение да извърви пътя на Христос.

Ето защо не като съблазън беше изведен от манастира, а в името на едно служение, в името на националната свяст.

Следователно Левски носеше една отговорност — както на своето минало, така и на историята — да послужи за Свободата. А религията на роба е свободата!

Левски напусна божията обител и започна своето свещенодействие в храма на поробените. С хоругвата на свободата прекосява родни и чужди земи. Носи едно сърце и десетки образи и имена. Всяка стряха е негов дом, всеки дом е негова крепост. Той не отрече дом и семейство, той ги осмисли, но отрече суетната слава и евтино първенство. Отрече лъжата в общонародното дело — Трябва, байно, да си кажем кривиците.

За какво се бореше Левски? За самосъзнателност и човечност; за правда и свобода — и политическа, и духовна; за свобода човешка — за всеки — не за класи, не за партии. Той — в голямата идея, че свободата е най-голямото благо, което може да бъде облечено в дрехата на социалната необходимост, предвари донякъде идеите, които духовните вълни ще дават в бъднини. Свобода като копнеж за социално битие, свобода като възможност на осъществяване в тази наша телесност винаги е съществувала (говори се за социална свобода и за вътрешна свобода), но Свободата като духовна вълна е нещо съвършено друго — слияние с Бога. Сега говорим за свобода като потреба на човека, като историческа необходимост, но в една безизходност да я видите като потреба на собствения си народ и тогава да се принесете в жертва, е наистина прозрение и далновидност.

И в цялата ни история само Левски е кръстен Апостол — Апостол на българската свобода! През 1868 година Раковски — патриархът на българската мисъл за въстание и всеобщност, вече го нямаше; оставаше той — белязаната личност, закриляна от историята и поела пътя на апостолството, на една нова религия, религията на свободата. В Христовата религия — на Любовта, прощението беше живот, а в религията на Левски — на свободата, беше мечът, не само кръстът. Но в нея стоеше прозрението му на държавник — да създаде Нареда на работниците за освобождение на българския народ, в която ще каже — както Христос на апостолите и учениците Си — че всички, независимо от вяра, от народност, ще бъдат равни пред един всеобщ закон. Защото ратуваме за една демократска република, ратуваме да се освободим от държавна тирания, да преобратим света и да дадем хляб и свобода. Каква е подбудата за тая борба? Борба срещу робство, тиранство, безчеловещина, борба срещу турското правителство на Балканите. Това са всеобщи политически идеали, знайни, някои от тях манифестирани, но никой такава толерантност в своята борба не беше раждал — няма българи, няма турци, няма гърци, няма евреи, а има нужда от свобода. Като се освободим, ще отида и на други народи да помагам!

Когато Левски прави този устав, той казва, че са нужни няколко неща: първо — уреждане (това е да носите идеала и да признавате структурата); второ — пари (сега всички казват първо пари!); трето — хора; и най-после — оръжие.

Забележете каква йерархия за борба: първо е нужна идеята — проницанието, благословението; нужни са идеали, структури; после средства; след това хора, на които трябва да се даде път. А един монах преди него вече беше хвърлил семената — О, неразумний, защо се срамуваш да се наречеш българин. (Виждате, за нашата свобода монаси се борят — един хвърли светлина, друг с революционната си дейност я доведе до осъществяване.)

Така за Свободата нужно е какво? Вяра! — вяра като сила, градена и сложена в пазвата на всеки човек. От нея расте дървото с потребните ни плодове за свобода. Нужна е и Църква! А той я тачеше — никога не изживя чувството на страх да влиза в църкви и да пее херувикото във възслава. Нямахме свобода още, но нужен беше храм като вътрешна святост. Христос рече: Когато направите себе си храм, когато двама души са в Мое име събрани, Аз съм при тях. Ето такъв храм беше нужен. И дякон Игнатий им го носеше, той свещенодействаше в този храм на човешката душа. Там ги кръщаваше — в купола на революцията!

Беше нужна мисия и мисионер. И той ги осъществи! Двеста огнища, двеста клади из цялата ни страна — Тракия Беломорска, Македония, цяла Добруджа… Той имаше служение в името на България; жизнен път — обречен и достойно изходен; кончина, несравнима по мистериалност и почитана не само от нас, но и от онези, които пращат такива синове да ратуват за нещо повече от обикновената ни трапеза — за свобода. Левски не беше тръгнал съблазнен от величие за жертва, не потърси и евтино спасение (можеше да отиде и в Румъния или пак в манастир). Не — той като Иисус трябваше да изходи голготския си път. Това е доброволна жертва на съразпване! Имаше отговорност, пред която трябваше да положи жертвата си, за да не бъде смутена душата на тези, които вдигна в цялата страна.

Христовият бунт беше бунт на душите, бунт на заробените. Това извърши и Левски. И когато огорчението от сътрудниците вън от страната го сполетя, в духовна зрялост и мисловна отговорност той каза: От ничия ръка помощ няма да получим, ако ние не си направим своя революция и своя свобода. И тогава изрече обречението си: Ако печеля, печели цял народ, ако загубя, губя само мене си. Той не каза „себе си“ (както твърдят граматиците), а — „мене си“. Така и направи! Нямаше кого да спасява, щом беше решил да се жертва. И затова на процеса рече: Аз съм виновен и никой друг! Левски беше съден сам, но беше достатъчен за всички, защото въплъщаваше всички.

Затова казвам, че Левски беше взел и духовната същност на тази нация, която винаги се е изразявала в големи исторически мъже. От нейния творител — Аспарух, до нейния кръстител — Борис, всеки я носеше.

Пред олтара на свободата няма малки и големи народи, няма мъже и жени, няма деца и старци — има само обречени и самообричащи се. А Левски се себеобрече! Не в пресметливостта за героизъм, нито в чувството на самосъхранение. Гибелта е смутителна, но жертвата е отворена врата за път и той беше я приел и беше я дал. Трябваше да бъде само осветена. Процесът е едно позорище — както по процесуален характер, така и като обвинение, защото нито обвинителен акт му се връчи, нито защита имаше. И ако нашата история не е поискала проверка на процеса, достойно е постъпила, защото величието е историческо измерение и нравствена категория, а не правно нарушение от локален или национален мащаб.

Не е нужно оправдание срещу една недостойна присъда с мотив изменник. За измяна на родината е съден — да, Левски беше поданик на султана, но беше и другородност, и друговерец. Той имаше историческа държава и я носеше като съзнание. И тогава защо трябва да му отнемем величието, че е принадлежал към оная родина, която сега е жива, и да приемем една теза, че той е изменник? Величието не може да бъде измервано с друго освен с историческо измерение!

Нравствените категории и величието на подвига са измерими само с историчност — не с акта на правния статут. А сега се чуват хлевоустия, че не може да бъде канонизиран, защото процесът му бил криминален. Това е низост в историческия ни път!

Левски не трябва да бъде канонизиран, защото ще влезе в една само църковна олтарност, а той е на историческия ни иконостас!

Религиите имат наистина дълъг живот, но все пак си отиват. В историческото си битие народите са сменяли религии, но не са сменили своите синове. Авитохол е изповядвал Танг-Ра. Но е жив в съзнанието не като тангрист, а като българин. Не трябва да се лишава целостта на историческия дух на един народ в посветено признание на свои херои. Ако внесем Левски в иконостаса на Източно-православната църква, ние ще го ограничим като историческа и космична даденост. А делото му е дело Христово, дело божие. Той е служител на Бога в името на историческия път на една белязана нация!

Можеше ли да бъде освободен! Да! Но защо революционното движение не го освободи? Мисля, че една духовна енергия беше осенила прозрението; болката и мъката бяха големи, но прозрението не позволи да бъде унижен!

Какво ни остави Левски, какъв блян ни завеща?

В името на народа жертвата е неизмерима!

Следователно болката на един народ ще определи желанието за жертва — и тя трябва да бъде несмутена и цялостна. Вътрешната радост, която Апостолът ни остави, е да бъдем будни пред олтара на Свободата. Пред този олтар най-святата и мистична жертва е човекът и всеки, който иска да каже: „Ecce Homo!“ — „Ето Човека!“, нека несмутено даде своето.

Това е Левски, тази икона на свободата — от неговото богослужение до неговото народослужение. А народът е Божий, защото човекът е сътворен от Бога!

Левски няма да бъде забравен. Достатъчно голям е в историята ни, за да не бъде забелязан; достатъчно свят е в душата и в делото си, за да не бъдем респектирани в признание. Достатъчно смирен е, за да не бъдем смутени, че ще ни вземе гордостта; достатъчно велик е, за да не се срамуваме, че нямаме големи синове! Само Васил Левски има прозвището Апостола, защото този човек наистина беше с провиденцията на апостол.

Той беше всичко! – Той носеше дързостта на хан Аспарух, щом посегна на една велика империя; прозрението на княз Борис, щом кръсти в купола на свободата цял народ; мъдростта на цар Симеон, щом каза Времето е в нас и ние сме във времето; далновидността на цар Калоян, за да признае всички и да вярва в силите само на своя народ; копнежът на цар Иван Асен II, защото живя за свободна от чужди и свои врагове България; жертвоготовността на патриарх Евтимий —добрият пастир дава душата си за стадото; и бродничеството на Отец Паисий с неговия призив: О, неразумний юроде… Васил Левски носеше всичко, което е правила България!

Съдбата е изпратила този свой син, за да върне на историята едно забравено име, един народ, чийто Дух се облече в плът и кръв. Пред тази плът, която почива в родната ни земя, и тази кръв, която сега е народната душа, ние смирено се прекланяме — признателни, че имаме Отечество, обречени на вярност да пазим неговата свобода!

Поклон, сине на България!

Автор: Борислав Златков

В забързаното ни ежедневие рядко спираме, за да обърнем внимание на красотата на нещата, които ни заобикалят. Именно това се случва и с така известните паметници и символи на столицата ни – Лъвов мост и Орлов мост. Най-вероятно хиляди са хората, които преминават покрай тях ежедневно, но, притиснати от времето, те така и не отделят дори секунда, за да се възхитят на тяхната величественост. В следващите редове ще се опитаме да ви разкажем изключително интересната история, която се крие зад двата моста и се надяваме, че следващия път, когато се озовете там, ще успеете да отделите заслуженото внимание на едни от първите строежи в Освободена България.

ЛЪВОВ МОСТ

София през 1879 година, в дясно е Шареният мост, днес Лъвов мост.
източник: www.lostbulgaria.com

Мястото около моста е било населявано от дълбока древност, за което свидетелстват находките, открити там, датирани около VI – V в. пр.Хр. По време на османското иго Лъвов мост е бил познат с името “Сандъкли кюпрю”, а реката, минаваща под него, се наричала със зловещото име “Канлъ дере“ (Кървава река). Според легендата това наименование произлизало от факта, че именно тук били захвърлени труповете на защитниците на Средец при неговото падане под турско владичество. Друга теория пък твърди, че в близост до реката са се намирали касапчийници и кожарници, които непрекъснато превръщали реката в кървава.

Софиянците наричали каменния мост “Шарен мост” заради червените и жълтите му шарки, характерни за турската ахитектура. Мостът бил свързван с името на заможния софиянец Халил Сали Ефенди, известен като “шашавия Халил”. Преданието гласи, че веднъж една реколта се случила много плодородна и сред хората се разчуло, че Халил изкупува слама. Всички се надпреварвали да отидат при заможния чорбаджия, а той никого не върнал и изкупувал стоката честно, но евтино. На въпроса защо купува толкова слама той отвръщал: „времето продава сламата“. Следващата година реколтата се оказала не чак толкова добра и хитрият Халил продавал стоката си с голяма печалба. За да докаже на съгражданите си, че въобще не е толкова луд, за колкото го мислят, той построил мост с парите, спечелени от продажбата. От едната страна поръчал да изпишат „С време продадох, мост създадох“, а от другата – „Където няма мост – съгради мост. Където няма чешма – съгради чешма“  (нравоучение от Корана).

София през началото на XX.в., Лъвов мост
източник : www.lostbulgaria.com

На двата бряга до “Шарен мост” са се простирали и площади, на които българите са  правели събори по случай Великден и Томина неделя. В османската империя съществувал закон, че престъпниците се обесвали на площадите, изключение правели само тези, които не били от града – те били екзекутирани пред вратата, през която са влезли в него. През 1876 г. именно тук са обесени участниците в Априлското въстание Тодор Малеев и Стойчо Рашков, натоварени със задачата да вземат от Пловдив материали за леене на куршуми. На “Шарен мост” губи живота си и най-младият от четиримата софийски книжари – Георги Стойцев, заловен край Радомир докато, уморен от тежкия път, се топлел на огъня на един овчар.

След Освобождението по идея на Христо Данов е изграден сегашният Лъвов мост, който по първоначален план е трябвало да бъде мемориален комплекс за всички българи, загинали на това място. Проектът е посрещнат изключително добре от българските политици и интелектуалци и през 1889 – 1891 г. започва изграждането на моста от фирмата на известните чехи братя Прошек. Строежът и украсата на моста са по идея на Вацлав Прошек. Бронзовите фигури на лъвовете са направени във Виена от австрийската фирма “Рудолф Филип Вагнер” и символизират героизма на загиналите. За съжаление цялостната идея не е напълно завършена и от мемориала се построяват само мостът и четрите постамента с лъвовете. За сметка на това проектът струва колосалната за това време сума от 260 000 лв. – факт, който е дал началото на множество анекдоти. Един от тях гласи, че неслучайно лъвовете са отляти без езици – това било, за да не разкажат колко пари са откраднати при построяването на моста. Според друг пък лъвовете са онемели, за да не им се налага да говорят за подвизите на “жриците на любовта”, които се навъртали в близост до моста.

В днешни дни Лъвов мост е едно от най-важните кръстовища на централна София. Мостът е с дължина 26 м. и с широчина от 18,1 м., като свързва Централна автогара и Централна ЖП гара с останалата част на града. Така той и намиращият се около него площад се превръщат в един от най-популярните символи на столичния район Сердика, както и в архитектурен и художествен паметник на културата.

ОРЛОВ МОСТ

Орлов мост, 1906г.
източник: www.lostbulgaria.com

Историята на Орлов мост е не по-малко интересна от тази на неговия побратим Лъвов мост. Издигащ се над Перловската река, той е построен през 1891 г. отново под ръководството на Вацлав Прошек. Както вече се досещате, орлите (негови символични покровители и защитници) отново са произведени в търсената в цяла Европа фирма „Рудолф Филип Вагнер“, но въпреки това този път проектът струва “едва” 80 000 лв.

Оттогава Орлов мост се е превърнал в символ на свободата и в символична врата на града. Именно тук за първи път през 1878 г. съгласно Санстефанския мирен договор са посрещнати за първи път българските затворници от Диарбекир, надигнали глас срещу османското иго. Мостът е ставал свидетел на символичното връчване на ключа на София на множество държавни глави и известни личности, между които са и кайзер Вилхелм II, Юрий Гагарин и Никита Хрушчов. След 1989 г. Орлов мост се превръща и в любимо място за демонстрации и протести – милионният митинг на СДС през 1990 г., блокадата под “орлите”, довела до падането на правителството на Луканов, природозащитните протести “Окупирай Орлов мост” през 2012 г., протестите против правителството на Бойко Борисов в началото на 2013 г. и актуалните дори днес протести срещу кабинета “Орешарски”.

Днес Орлов мост е натоварено къстовище в сърцето на София. Освен епицентър на политическите събития в България, той е и любимо място за социални контакти на хиляди столичани. В непосредствена близост до моста се намират и езерото Ариана, паркът Борисова градина и живописната улица “Цар Иван Асен II”, които лесно могат да ви потопят в автентичната атмосфера на нашата столица.

ВИЖ ОЩЕ: ХРАМ „СВЕТИ НИКОЛАЙ“ – КОПРИВЩИЦА
ВИЖ ОЩЕ: САНДАНСКИ И МЕЛНИК – ГРАДОВЕТЕ НА ЧЕРВЕНОТО ВИНО

Блага Николова Димитрова (1922-2003г.) е българска писателка, поетеса, литературен критик, политик и втори вице-президент на Република България, в периода 22 януари 1992 и 6 юли 1993 г. Започва да пише още като ученичка. За дейността си като писател Димитрова получава множество български и международни литературни награди и отличия, включително орден „Стара планина“ — първа степен. Това всъщност е най – високото отличие в наградната система на Република България. Връчва се от президента на България на политици, дипломати, общественици, спортисти, български и чужди граждани.

Представяме ви едно от емблематичните стихотворения на българската поетеса, носещо заглавието „И все Левски”. Творбата представлява своеобразна ода за Апостола, възвеличаваща неговите личност и подвизи. Поетесата ни представя и запознава синтезирано с житейския път на Левски, очертавайки бележитите моменти в живота му – от „един лъвски скок” до „едно черно бесило. Употребата на анафора (началното повторение „един” във всяка следваща строфа) има за цел да подчертае уникалността на „една” личност, значението на „едно” свято дело:

И ВСЕ ЛЕВСКИ

Една стъпка прекосява
застоялите кални пътища
и ни стряска от сън.

Един рус лъч озарява
сумрака след потерята,
обещавайки ни Зора.

Един син – незабравчин взор
пронизва безизраните дни
и открехва пролука небе.

Един лъвски скок се засилва
високо над затрънения плет
към жадното избавнение.

Един предателски шепот
запушва пулса на времето
в гранитната гръд на Балкана.

Едно черно бесило на хоризонта
отваря портал към безкрая
додето се сбъдне Бъдното…
1986

ВИЖ ОЩЕ: РАДОЙ РАЛИН – „ЗАВРЪЩАНЕ“

ВИЖ ОЩЕ: АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ – „ЛЮБОВ“

Спортната слава на нашата държава е едно от нещата, които ни карат да се гордеем с това, че сме българи. Дори и днес, когато спортните ни успехи са малко, е достатъчно да се поровим в постиженията ни от миналото, за да усетим духа на шампионите. Със сигурност със своята борбеност те са показали на света какво значи да носиш български дух.

   След като на Олимпиадата в Мелбърн (1956 г.) Никола Станчев печели първия златен медал за България, на следващите игри родните спортисти продължават да завоюват отличия. Първоначално българите побеждават главно в борбата и вдигането на тежести, но скоро спектърът на печелившите спортове се разширява.Така се стига до Олимпиадата в Монреал от 1976 година, на която спортистите ни достигат до подиумите на редица дисциплини. В следващите редове ще ви разкажем за две български спортистки, които печелят злато в гребането, именно на игрите в Монреал. Техните имена са Стоянка Груйчева и Сийка Келбечева.

Сийка Келбечева и Стоянка Груйчева

  Сийка Келбечева е родена в град Рудозем на 1 декември 1951 година. Със спорт  започва да се занимава на 19 годишна възраст, когато нейна колежка я запознава с гребането. По това време Сийка учи математика в Пловдиския университет.

  Стоянка Гуйчева е родена в село Старосел, Пловдивско, на 18 март 1955 година. В осми клас тренира баскетбол, но бързо разбира, че това не е спортът на нейното сърце. На корицата на списание тя случайно вижда лодка осморка, която изключително я впечатлява. Въпреки това, Стоянка не се решава да започне тренировки по гребане, но  все пак споменът за видяното се запечатва в съзнанието ѝ. Няколко години по – късно, когато учи в Техникума по обществено хранене, близо до класната ѝ стая я посреща треньорката по гребане Милка Кулева.Тя е в нейното училище, за да търси момичета за своя отбор. Стоянка, която тогава е на 17 години, с радост приема поканата, спомняйки си видяната в списанието лодка.

  Макар Сийка Келбечева и Стоянка Груйчева да започват тренировките по гребане в една напреднала за начало на спортна кариера възраст, те бързо успяват да напреднат и към 1974 и двете момичета вече са в националния отбор. Първоначално Сийка тренира в осморка, а Стоянка в четворка, но това скоро се променя. Начело на българския отбор застава Николай Здравков, който събира двете в една лодка. Те бързо се сработват и стават неразделен тандем. За техен личен треньор е назначен руснакът Дорофеев. В началото двете българки се отнасят леко резервирано към него, смятайки го за поставен от партията, но не след дълго се убеждават в неговите качества. Здравите тренировки, на които той ги подлага, не включват единствено работа в лодката. Двете момичета споделят, че в силов период, тренирайки в залата, често се случва да вдигат тежести, чийто общ обем понякога достига до 70 тона. Професионализмът на Дорофеев се изразява и в друга насоченост. Той прави редица корекции по лодката на двете девойки, които спомагат за нейното подобрение.

  През март 1975 година Сийка и Стоянка заминават заедно с останалите национали на лагер в резервата Ропотамо, където се подготвят за предстоящото световно първенство в Нотингам. Лагерът им помага и с всяка следваща тренировка двете девойки стават все по – добри и успяват да преборят конкуренцията за място на световното първенство.

  През лятото на същата година в Нотингам Келбечева и Груйчева стават четвърти, оставайки на стотни от третото място. Този първи техен сериозен успех още повече ги мотивира да продължат своите тренировки. Макар родната федерация да обявява, че само спечелилите медал от световното първенство в гребането ще участват на предстоящата Олимпиада, това не убива надеждите на двете за участие в игрите. За това те започват да се готвят с голямо усърдие. Лагерите им следват един след друг. Зимата поддържат форма в залата и със ски бягане на Белмекен, а когато се затопля, започват и тренировките в лодката. Случва се така, че с месеци те са по различни реки, гребейки почти през целия ден. Двете споделят, че дори когато вали дъжд и лодката им се пълни с вода, те не спират да гребат.

  Настъпва 1976 година, а с нея идват и новите стартове на състезанията по гребане. За двете българки предстой моментът да покажат на света напредъка, който са постигнали, благодарение на тежките тренировки през последната година. На регатата в Есен те стават първи, оставайки зад гърба си смятаните за фаворити двойки на ГДР и ФРГ. Малко по – късно през същата година във Виши те отново побеждават. От родната федерация виждат, че двойката има потенциал да постигне нещо сериозно на Олимпиадата, и въпреки първоначалната си позиция, ѝ позволява да вземе участие в състезанието. Така те заминават за Монреал, където отново трябва да се изправят срещу най – добрите в света. Състезанието започва, а българките успяват, благодарение на своя силен старт, да наберат преднина пред останалите. Двеста метра преди финала те обаче виждат, че са на една линия с лодката на ГДР. Започва финалният им спринт и германките отново са задминати. Цялата публика е на крака, за да аплодира олимпийските шампионки в гребането без рулеви – Сийка Келбечева и Стоянка Груйчева. Ето какво разказва години по – късно за състезанието Келбечева:

 „Преди последните 200 метра чувствах, че някаква огромна тежест ми затиска раменете. Чух гласа на Таня и сякаш някаква ръка махна тежестта от мен. Започнахме финалния спринт. Финиширахме и погледнах таблото. Бяхме първи. Не можехме да повярваме. От умора едва излязохме от лодката. Когато изпълняваха нашия химн и всички бяха станали на крака, сред публиката видяхме английската кралица.“

  След победата в Монреал двете българки решават да оставят спорта на заден план и да се отдадат на семействата си. Не след дълго и двете раждат своите първи деца. Макар и излезли от форма и натежали, Сийка и Стоянка решават, че имат сили да покорят още върхове в света на гребането. Така през 1979 – та година те отново се събират в лодката –  при тях отново е и техния треньор Дорофеев. Двете започват да тренират усилено и за кратко успяват да свалят по 7- 8 килограма. Пътят им до Олимпиадата в Москва през 1980 година обаче никак не е лесен. По време на тяхното отсъствие конкуренцията в родното ни гребане още повече се е засилила, поради което им се налага да доказват своите способности на международната фрегата в Панчерево. Те се справят добре с тази задача и за втори път се отправят към олимпийските игри.

  В Москва през 1980 година срещу българките отново са най – силните тандеми в света. Въпреки малкото време за подготовка, двете се представят много силно, печелейки бронзовия медал.

 Година след това състезание Келбечева окончателно се отказва от състезателната си кариера. Тя става началник на секция „гребане“ в АФД „Тракия“, а по – късно започва работа и като преподавател по физическо възпитание. Макар Сийка да се отказва от гребането, нейната по – млада партньорка – Стоянка, продължава да тренира още 2 – 3 години. През това време тя упорито търси заместничка на Сийка, но след като не открива такава, също се отказва от своята състезателна кариера. По настояще тя работи като главен експерт към Министерството на младежта и спорта за Пловдивска, Пазарджишка и Смолянска област.

  През 2012 година президентът Росен Плевнелиев награждава двете заслужили български спортистки с орден „Стара планина“ 1 – ва степен „за изключително големи заслуги към Република България в областта на физическото възпитание и спорта.“

  През годините Сийка Келбечева и Стоянка Груйчева остават в сянката на Здравка Йорданова и Светла Оцетова, които печелят златното отличие в гребането на Олимпиадата в Монреал едва 2 часа преди тях и това ги прави първите български олимпийски шампионки. Въпреки това, двете гребкини заслужават огромно уважение още повече, защото наред с Румяна Нейкова, са единствените българки в гребането с медали от две олимпиади.

В този клип събрахме малка част от интересните факти в многовековната ни средновековна история.Въпреки че видеото е предназначено основно за деца, мислим че то би представлявало интерес за всеки един.

Георги Полуганов

Свещеник Георги Маринов Полуганов е най-видната личност на Поликраище, великотърновско, за целия XIX век. Той има най-значими заслуги за приобщаването на селото към различните течения на обществено-политическия живот на страната през този период. Неговата дейност е многостранна и далеч надхвърля границите на селото. Резултатите от нея слагат отпечатък върху съдбата на всеки един негов жител през последните 200 години. Георги Маринов Полуганов е православен духовник, народен будител, просветен деец, учител, спомоществовател на възрожденска книжнина, участник в борбите за църковна независимост и в национално-освободителното и революционното движение. Заради революционната си дейност е преследван от турците. По време на Априлското въстание е заплашен с обесване.

Свещеник Георги Полуганов има най-съществен принос в областта на образованието. Той стои в основата на най-голямото културно събитие в цялата история на селото, събитие, което преобръща из основи живота на населението, отваря пътя на цяла една нова епоха – свещеник Г. Полуганов е създателят на училището в Поликраище. Това се случва през 1847 година и той е първият учител в него – талантлив организатор и еднo от основните действащи лица в двете най-величави обществено-политически събития, станали в Поликраище през XIX век, които са свързани с превратни моменти от живота на България: тържественото посрещане на първия великотърновски митрополит при учредяването на Българската екзархия Иларион Макариополски на 13 септември 1872 г. (ст. ст.) – денят срещу Кръстовден и тържественото посрещане на руските освободителни войски на 24 юни 1877 г. (ст. ст.).

Свещеник Георги Маринов Полуганов е роден на 15 февруари 1808 г. (ст. ст.) в Поликраище. Родителите му Марин и Мариница Полуганови са изключително просветени, напредничави и интелигентни хора. Те оценяват влечението на сина си към знанието, стремежа му да учи и жаждата му за просвета, и чувствайки тяхната сила, го подкрепят. Той преминава сериозно обучение и подготовка за бъдещ свещеник в Преображенския манастир, където изучава църковния ред и придобива най-доброто образование по духовните въпроси и практики.

През 1844 г. Георги Полуганов е ръкоположен за свещеник от търновския гръцки владика Неофит Византиос в църквата „Св. Великомъченица Марина” в Поликраище. Той е вторият свещеник в историята на селото след Иван Кънев Пендов, издигнат в сан от търновския гръцки владика Йоаникий през 1820 г. и третият след Недю Николчев – полулегендарна личност, който вероятно е свещенодействал през XVIII век и за когото, освен името, не се знае нищо друго. През 1846 г. свещеник Иван Пендов разрешава селото, което тогава се състои от около 100 къщи, да се раздели на две и Георги Полуганов да получи самостоятелна енория, а втората отстъпва на сина си Христо Попиванов – новопосветен същата година.

Родителите на Георги Полуганов – Марин и Мариница Полуганови жертват колосална за своите възможности сума, за да може синът им да постигне това, за което е мечтал – да се изпълни неговото голямо желание да стане свещеник. Съгласно съществуващите разпоредби, те заплащат на гръцкия владика за ръкополагането му и за енорията по 3000 или общо 6000 гроша. Това им струва огромни лишения, но те успяват да му създадат особено значимо обществено положение и съвсем друг начин на живот.

От деня на приемане на духовния сан през 1844 г. до кончината си на 25 октомври 1888 г. (ст. ст.) в продължение на 44 години свещеник Георги Полуганов извършва богослуженията в църквата „Св. Великомъченица Марина” в Поликраище само на български (черковен български – църковнославянски) език. В службите използва български книги на църковнославянски и новобългарски (преведени от църковнославянски), издавани в Турция и Сърбия, на които той е  спомоществовател или с които се снабдява от Цариград, Русе и Бялград. Служи си и с руски книги на църковнославянски, които изписва от Русия. Непрекъснато чете, разширява своя кръгозор и се самообразова. Ревностно бди за православната вяра, християнския морал и за съхраняване на българското име в своята енория и в селото. Като негов духовен глава, бидейки най-старши измежду свещениците, води решителна борба срещу гърцизма. Не допуска гърчеене във време, когато във Велико Търново, Лясковец, Горна Оряховица, Арбанаси, Свищов и на много други места в България елинизмът е пуснал дълбоки корени, хората се срамуват да се нарекат българи, говорят гръцки и променят имената си по гръцки образец.

През 1847 г. свещеник Георги Полуганов създава училището в Поликраище и е първият учител в селото. Той изписва от странство (Сърбия, Русия и Влашко) и от Турция (Цариград), закупува учебници, изучава съдържанието им, проучва опита на околните селища по организацията на училищата и учебните им програми, и методиката на преподаването. Той убеждава родителите, че има нужда от образование и воюва за тяхното съгласие децата им да учат. Осигурява си подкрепата на кмета Кръстю Ст. Кушев и на най-първите хора в селото. В късната есен на 1847 г. свещеник Георги Полуганов в съслужение със свещениците Христо Попиванов и Иван Пендов тържествено освещава училището в Поликраище. Той извършва празничен водосвет и държи поучение, в което говори за ползата от знанието и за задачата на децата да се учат упорито. Това е върховен момент в нашата история. Ритуалът на тържественото откриване на всяка нова учебна година с водосвет и поучение, създаден от него, се превръща в традиция и се запазва почти един век – до 1944 г., когато БКП започва гонения спрямо църквата и я отстранява от училището.

Още от първия учебен час свещеник Г. Полуганов въвежда българския (черковнобългарски – църковнославянския) като единствен език на училището в Поликраище. Преподава и обучава само на български. Това е историческо завоевание за селото, което ярко блести на фона на десетилетната ожесточена борба за допускане на родния език в образованието, водена по същото време в Арбанаси, Велико Търново, Лясковец и Горна Оряховица.

Започва първата учебна година с обучението на няколко ученика. През следващите броят им постепенно се увеличава. В началото учащите са на различна възраст – от 7 до 18 години. Постепенно започва да оформя групи от ученици на близка възраст, които са достигнали една и съща степен в обучението си и са с приблизително еднакви познания. За няколко години успява да обхване всички деца (момчета). Към 1850 г. включително и най-бедните ходят поне една година на училище. Като начална възраст на обучение се утвърждава 7-годишната. Започва просветната си дейност с лични средства и постепенно успява да привлече и обществени. Съставя учебната програма, в която въвежда: четене, писане, чистопис, учене наизуст на текстове от църковни книги, църковно пеене, аритметика. Преподава на учениците: часослов (наустница), псалтир, апостол, евангелие, светче (месецослов), малък требник, Рибен буквар, писменица на славянски език (българска граматика). Използва и помагала и сборници по християнско богословие, съдържащи поучения и наставления в православната вяра и книги с църковни песнопения (минеи). При обучението по аритметика използва славянските означения на цифрите. След Кримската война (1853-1856 г.) започва да си служи и с арабските цифри едновременно със славянските и постепенно ги замества и те остават като единствени.

Установява началото на учебната година да бъде след гроздобер – около 10 октомври, а края й – в края на май. Общата продължителност на учебната година е около 7 месеца и половина или приблизително около 230 учебни дни. Обучението трае 4 години. Тези правила се запазват така до края на XIX век, когато държавата се намесва. Определя организацията на учебния ден – началото на първия час след утринната служба в църква (след утрення). Той започва с произнасяне на молитва от учениците. Дава допълнителни знания по вежливост – възпитание – задължително поздравяване от учениците на всички жители на селото, което се запазва век и половина и трудово обучение – грижи за чистотата в училище, в църквата и църковния двор. Въвежда строг ред в училището. Учениците са длъжни да го спазват и вкъщи. Най-напредналите от тях помагат при службите в църква, а най-гласовитите пеят при богослуженията. Така представя постиженията им, дава им възможност за обществена изява и издига престижа на цялото семейство.

В резултат на работата на свещеник Георги Полуганов към 1870 г. в Поликраище се оформя собствена интелигенция. Повече от 30 години той работи без възнаграждение на труда си като учител с ясното съзнание, че върши нещо изключително важно, което не може да се измери с пари. Не само това, а непрекъснато подпомага морално и материално училището, грижи се за неговото укрепване и развитие. Той лично обучава повече от 300 души (по груби оценки почти половината от тогавашното население на селото), което е негова огромна историческа заслуга за Поликраище. Изкоренява неграмотността. Всички момчета, родени след 1840 г., а и много от дошлите на тоя свят преди тази дата, могат да четат, пишат и смятат.

Забележителен факт е, че започвайки от преди 1850 г., около 30 години в църквата свещеник Георги Полуганов моли Бога за спасението на двама руски императори: Николай I и Александър II (Цар Освободител), за здравето на руското императорско семейство, за руското христолюбиво войнство и за Освобождението на България с руска помощ. Запазен е руският миней, съдържащ молитвите, които е отправял.

Той е деен участник в църковно-националното движение, особено в периода след Кримската война (1853-1856 г.). Активно се включва в борбата срещу гръцките владици в Търново – Неофит Византиос, Атанасий и Григорий, до установяване на Българската екзархия и встъпването на първия български търновски митрополит Иларион Макариополски в длъжност.

През 1855 г. е спомоществовател на книгата „Повест или поучение християнское собрано от разни духовнопоучителни книги” преведено от Славенски на българский язик от Петра Давидова и отпечатано в Бялград в княжеската сръбска типография с благословението на негово Високопреосвещенство Архиепископа на Бялград и цяла Сърбия Митрополит Петар. Посочен е в списъка на Любородните спомоществователи от Хотница „поп Гєоргiй от Поликраищ.”

Той е много добър оратор. След 1855 г. изнася християнски проповеди и поучения, и слова на богословски теми в църквата, използвайки споменатата и други книги: „За завистта”, „За любовта към богатството”, „За душата”, „За страшния съд”, „За покаянието”, „За съгласието”, „За успението на Пресвета Богородица” и др. Разглежда и въпроси от по-общ философски характер като: „По коя причина създаде Бог човека на тоя свят”, „За смъртта”, „За последния съд”, „За любовта към Бога”, „За ада”, „За това, как не подобава на християнина да губи своето време напразно”, „За съблазънта”, „За презрението на тоя свят”, „За това как християнинът трябва да говори истината”, „За това как подобава на човека да покoрява своята воля на Божията воля” и др.

През 1869 г. е спомоществовател от името на църквата в Поликраище на книгата „Минейник, който содержава на дванадесятех минеи празничните стихири, тропари и кондаци, с няколко слави и на осмтех гласове подобията” с автор Ангел Иоанов от Севлиево, отпечатана в Константинпол в типографията на в-к „Македония”. Възприема и въвежда в богослуженията в църквата „Св. Великомъченица Марина” в Поликраище метода на църковното пеене на славянски език, предложен от Ангел Йоанов. Службите за всеки месец се извършват според календара. Определено е какво и на какви гласове да се пее според случая. Например в “Месяцъ сєптємврiй” е посочено: „Въ а-й, День Начало Iндiкта, и Святаго Симеона Столпника”, „Въ и-й, Рождество прєсвят. Богородицы”, „Въ дi-й, Воздвижєнiє Чєстнаго Крєста”, „Въ кs-й, Свят. Апостола и Еvагг. Iоaнна”; Месяцъ октомврiй: „Въ а-й, Покровъ прєсвят. Богородицы”, „Следъ а-й Нєделя Святыхъ Отєцъ”, „Въ дi-й, Святая Параскєvа”, „Въ иi-й, Свят. Апостола и Евагг. Луки”, „Въ өi-й Свят. Iоaнна Рылскаго”, „Въ кs-й, Свят. великом. Димитрiя Муроточ.”…

През 1870 г. е спомоществовател на книгата „Кратки поучения от протойерея Редиона Путятина за наставление в православната вяра.” преведена от руски от поп Андрей поп Савов от Беброво и отпечатана в печатницата на Дунавската област в Русе. Поп Савов е и издател. Тя съдържа още предговор за днешното положение на священическото състояние из България и Поучения от протойерея И. Халколиванова. В списъка на спомосъществователите е записано: “Въ Поликраище. Благог. от. П. Гєоргiй”(Георги Маринов Полуганов – посочен първи). Организира група от 7 души спомоществователи на възрожденска литература. Това е забележително постижение за Поликраище. Появата на групата от 7 души – интелигенти-спомоществователи е изключително културно събитие, от голямо значение за селото, тъй като в предишните години случаите на спомоществователства тук са единични и главно от страна на свещениците.

След тази година започва да изнася наставления в православната вяра, проповеди и поучения в църквата „Св. Великомъченица Марина” в Поликраище въз основа на тази книга: „Поучение на нова година”, „Поучение за Кръщение Господне”, „Поучение за Сретение Господне”, „Поучение за Великден”, „Поучение за които ходят рядко на църква”, „Поучение за рождество Христово”, „Поучение за тьрпението”, „Поучение в Неделя Сиропостна”, „Поучение за Великите пости”, „Поучение преди изповядаване”, „Поучение в деня на св. Никола”, „Поучение за Крьстовден”, „Поучение за черковните служби”, „Поучение от свещеника към новото му паство” и др.

Свещеник Георги Полуганов организира и ръководи тържественото посрещане в Поликраище на първия великотърновски митрополит при учредяването на Българската екзархия – Иларион Макариополски. Това се случва на 13 септември 1872 г. Той успява да подготви и осъществи едно наистина грандиозно събитие. Макариополски пристига от Цариград през Варна и Русе. Празнично облечени, с ушити специално за тази цел дрехи, с хоругви и църковни песнопения, с китки, всички хора от селото, а също  и от околните села – Темниско и Сергювец (днес обединеното село Първомайци, съответно 1 и 2 квартал), Калтинец (сега квартал на Горна Оряховица), Ресен, Никюп, Мургазлий (днес Янтра), Армутлии (Крушето), Самоводене, Хотница, Куцина, а и от по-далечни места, и от Горна Оряховица очакват владиката. Къщите са украсени като за най-свят ден. По портите са закичени цветя. Насъбрало се е многохилядно множество. Надошли са кой както намери – с каруци, с файтони, на коне и пеш. Цари всеобща радост. Из въздуха се носят глъч и песни, пръхтят и цвилят коне. Начело на народа са свещениците Георги Маринов Полуганов и Христо поп Иванов Пендов,  също и свещеници от споменатите селища и техните кметове и първенци, учители и ученици, всички с най-новите си одежди. В Поликраище е целият общински съвет на Горна Оряховица и най-видните й граждани, включващи представители на всички еснафи в града. Само оттам са пристигнали повече от 150 души. Хората пристигат още от преди зазоряване и са в радостно очакване. Дошли са не само да срещнат владиката и да му изкажат уважението, почитта, съпричастността, благодарността и съчувствието си за всички лични жертви и понесените от него многогодишни страдания, но и да получат благословията му и да му целунат ръка. Било е нещо никога невиждано преди.

Това е поликраищкото събитие с най-голямо общонационално значение. То е въпрос от държавна важност за цялата Османска империя и има международни измерения. Посрещането на Макариополски е единственото нещо изобщо случило се в историята на селото, което е отразено в централната преса на Империята. Проправителственият официален български вестник „Право”, издаван в Цариград публикува две пространни дописки за него: първата на 2-ри и втората на 9-ти октомври 1872 г. Причината за това е, че Високата порта  и дипломатическите среди в столицата – съответно правителствата на страните, които те са представлявали, най-внимателно са следели за начина на приемането на Митрополита, включително и в Поликраище, тъй като то е било израз на единодушната подкрепа на българския народ за Екзархията и на волята му за самостоятелно духовно развитие.

Свещеник Георги Полуганов заедно със свещеник Христо Попиванов и кмета на селото Атанас Нейков са направили нещо, което никога по-рано българи не са съумявали да сторят и което е потресло, както хилядите участници в него, самия Макариополски, но също така и централната власт. В Поликраище е организирано държавно посрещане от българи на българския държавен глава, за какъвто е смятан той тогава.

Свещеник Георги Полуганов играе също първенствуваща роля при посещението на Макариополски през 1873 г. в селото, когато последният е променил „Антиминса” в старата църква, където заедно с него и със свещеник Христо поп Иванов отслужват тържествена литургия по този повод. Събитието е също така величествено, както това, състояло се предишната година. Стичат се хиляди хора. Службата се води в старата църква, намираща се в местността „Дочов двор”, в центъра на селото, в съседство със сегашната.

Свещеник Георги Полуганов е съратник, сподвижник и близък приятел на Отец Матей Преображенски – Миткалото. Отец Матей многократно му гостува и намира подслон в дома му. Най-вероятно дружбата им датира от около 1864 и продължава до кончината на Миткалото през 1875 г.

От 1869 г. свещеник Георги Полуганов е член на революционния комитет на Вътрешната революционна организация на Васил Левски. Комитетът е създаден от Апостола в Поликраище при посещението му тук с Отец Матей Преображенски. Той взима най-дейно участие в революционните комитети и в национално-освободителната борба и помага морално и материално на организацията. Два пъти се среща с Левски при посещенията му в Поликраище заедно с Отец Матей между 1 май и 26 август 1869 г. по време на втората обиколка на Апостола из страната и през 1870 г. при третата му обиколка. Има сведения, че такива срещи между свещеник Георги Полуганов и Васил Левски в Поликраище стават и на 18 април 1869 г., при първата обиколка на Левски из България между 11 декември 1868 г. и 24 февруари 1869 г., а също един път и през 1872 г., т.е. те са три или даже четири. На една от тях (първата или втората) е създаден Революционният комитет на тайната Вътрешна революционна организация на Васил Левски в Поликраище, а на останалите са се обсъждали комитетски дела.

От 1873 г. до 1875 г. е член на тайния революционен комитет в Поликраище на възстановената от Отец Матей – Миткалото революционна организация след гибелта на Апостола. През 1876 г. е член на тайния революционен комитет в Поликраище за подготовка и обявяване на Априлското въстание към Първи революционен окръг с център Горна Оряховица. Участва най-активно и помага морално и материално в подготовката на въстанието.

Гиргина Полуганова

Революционната му дейност не е останала тайна за турските власти и заради нея той е бил преследван. Особено страшно станало положението при разгрома на Априлското въстание през 1876 г. Мълвата, че свещеник Георги Полуганов е „комитаджия”, стигнала до ушите на турците и те дошли в къщата му. Искали първо да го бръснат, а после – да го бесят. Брадата била символ, че е духовник. За тях бръсненето е било най-голямото унижение за един свещеник. След това той вече можело да бъде обесен като комита. Спасила го съпругата му Гиргина Полуганова, родом от с. Сергювец, която заедно със синовете му го зазидали в комина на къщата. При него имало храна, вода и дрехи. У дома им останала само тя, а всички други се скрили. Когато представителите на властта пристигнали, те не го намерили. Попитали попадията, която владеела турски език, къде е папазът. Тя им отговорила, че е заминал по мъжки работи и не знае къде е, и че той не й казвал къде ходи. Турците повярвали, защото мъжът тогава не разправял на жена си какви са работите му. Настанили се и зачакали идването на папаза, за да изпълнят заканата си. Гиргина Полуганова била принудена да ги храни и да им прави кафета. Тя била много храбра и се справила с тях. През това време свещеникът стоял зазидан в комина. Как е издържал, само той си знае. След две седмици чакане, турците най-после си заминали, тъй като попът не се завърнал. Така той бил спасен. Презвитера Гиргина Полуганова и свещеник Георги Полуганов успяват да оцелеят, като при това запазват къщата си от изгаряне, селото и комитетските дейци в Поликраище. Това е най-страшната заплаха, която е надвисвала над когото и да е било тук. Не е известно в селото, в друг дом да са идвали турци по време на въстанието с нарочна цел да бесят определен човек.

Свещеник Георги Полуганов е организатор и главно действащо лице в най-величавото обществено-политическо събитие в цялата история на Поликраище – посрещането на руските освободителни войски и тържествено отпразнуване на Освобождението на селото от турско робство, станало на 24 юни 1877 г. (ст.ст.). Той е начело на грандиозно шествие на цялото население. В най-празничното облекло, с кръстове и хоругви, с цветя и погачи с хляб и сол, руските освободители са срещнати при река Росица, която тече на няколко километра на север. Тук свещеник Георги Полуганов отслужва тържествен благодарствен молебен за Освобождението. Той провъзгласява многолетие за Царя Освободител – Руския император Александър II, за наследника на престола, за Главнокомандващия на Действащата руска армия – Великия княз Николай Николаевич и за цялото руско войнство. Благославя освободителите, бойното знаме, прекръства ги и ги поръсва със светена вода. Офицерите и нисшите чинове минават край него, целуват кръста и ръката му, и получават благословията му. Това е най-великото събитие в живота на свещеник Г. Полуганов и неговата най-голяма обществена изява. Същевременно то е най-великият акт изобщо в историята на Поликраище.

На 29 юни (ст.ст.) 1877 г. свещеник Георги Полуганов организира и второто по значимост събитие, свързано с Освобождението – посрещането на Главнокомандващия – великият княз Николай Николаевич (брата на Руския император Александър II) и на Главната квартира на Главнокомандващия в Поликраище. Той отново отслужва тържествен благодарствен молебен. Завършва го с молитва за здравето на Императора, на Главнокомандващия и на руската войска. След молебена поръсва със светена вода княз Николай Николаевич и присъстващите генерали, офицери и войници и ги благославя. Главнокомандващият се прекръства и целува кръста и ръката на свещеник Георги Полуганов и получава лично от него благословията му. Същото правят и офицерите от Главната квартира на Главнокомандващия на Действащата армия. Това е неговата най-голяма лична изява на най-високо ниво. След молебена свещеник Георги Полуганов получава от Главнокомандващия – великия княз Николай Николаевич – специално изработен поднос като подарък.

По време на руско-турската война подпомага с всички възможни средства руските войски като им съдейства населението да ги снабдява с храни и фураж за конете. През 1877 г. той взема участие в опелото на руските военни лекари – братя Громови и на милосърдната сестра Мизерницкая, които са погребани в двора на църквата „Св. Марина” в Поликраище.

През 1877 в резултат от категоричното настояване на свещеник Полуганов са построени ново училище през есента на 1877 г. и през 1884 г. сегашната църква „Св. Великомъченица Марина” в Поликраище. Той подпомага морално и материално строежът им и тържествено ги освещава.

На следващата 1885 г. служи заедно с великотърновския и браницки митрополит Климент. По време на Съединението и Сръбско-българската война свещеник Георги Полуганов прави всичко по силите си да даде кураж на защитниците от народното опълчение от Поликраище и ги благославя при заминаването им за сръбската граница при Руй планина, а след това и при завръщането им.

Кончината му е на 25 октомври 1888 г. в Поликраище. В знак на най-голямо уважение е погребан в двора на църквата срещу входа й. До него е съпругата му. Опелото е извършено от няколоко свещеника и на него присъстват хиляди жители на селото и много християни от околността.