Неотдавна ви разказахме историята на Луи Айер – швейцарецът, който с усилената си работа в следосвобожденска България се превръща в основоположник на българския спорт, а по-късно, сражавайки се за родината ни, губи живота си. Тази интересна и пропита с доблест история не е единствена по рода си. През 1894 година, по покана на българския просветен министър Георги Живков, освен Луи Айер, в България идват още 11 педагози, чиито професионални задължения се свеждат до организиране и изграждане на спортните дисциплини у нас. В устрема си те достигат далеч – не просто работят в страната ни, ами се привързват емоционално към нея.

Героят на днешния разказ е Шарл Шампо, роден през 1865 година в далечна Швейцария. Макар днес той да е забравен от мнозина, в историческите среди е познат като първия олимпиец, състезавал се за България. След пристигането си в страната ни той е разпределен като учител по гимнастика и физкултура в I Софийска мъжка гимназия. Впоследствие става председател на софийското крило на съюза на българските гимнастически дружества „Юнак“. Организацията е същински храм на спортния дух и духовното самоусъвършенстване. Дълги години тя възпитава у младото поколение добродетели от най-висша степен.

Едва стъпил на родна земя, швейцарският гимнастик се оказва български състезател. През 1896 г. гръцкият крал Георг I открива съвременните олимпийски игри в Атина, а интересът към мероприятието е наистина впечатляващ – близо 100 000 зрители. Идеята за подновяването на древната традиция се приписва на френския аристократ на Пиер дьо Кубертен. Тя бива подкрепа от 14 държави, включително и България, която за момента няма никакви традиции в спорта. Общият брой на участниците в игрите е над 240.

12-те швейцарски учители

Българското участие в Олимпиадата се дължи най-вече на един човек, който незаслужено тъне в забвение – Тодор Йончев. Членовете на „Юнак“ го характеризират като ерудирана и целеустремена личност. На практика Йончев е човекът, който след Освобождението, се запознава с гимнастическото движение в Швейцария и Австро-Унгария по време на своето следване и правилно осъзнава, че спортът е необходим и основополагащ за изграждането на ценностната система у младото поколение. Макар първите му опити за организиране на спортни организации да са неуспешни, той не се отказва. След пристигането на швейцарците, за което Йончев изиграва основна роля, юнашки дружества се създават в градовете София, Кюстендил, Казанлък, Габрово, Варна, Лом. За две години броят им нараства до 15. Успехът им е наистина забележителен, а „юнаците“ се прочуват из цялата страна.

Откриване на Първите съвременни олимпийски игри в Атина

През 1896 година Йончев успява да организира българска делегация, която днес вероятно излиза извън представите ни за внушителна – едва 4 души. Те се отправят към Атина, където трябва да защитят българската чест. Пристигат на четвъртия ден от игрите, а от българската група се включва единствено Шарл Шампо. Очаквано, той не печели медал, но се представя повече от задоволяващо, участвайки в три дисциплини – успоредка, прескок и кон с гривни. Най-големият му успех е в кон с гривни, където заема пето място.

По отношение на представянето на Шарл Шампо, Тодор Йончев заявява:

Главатарят Шампо се яви на стадиона и удиви зрителите с няколко отбрани телесни упражнения в надпревара със 17 състезатели от 5 държави.

Така завършва тази куриозна история, която не представя спортисти с блестящи успехи и постижения, ами впечатлява с нещо далеч по-скромно и символично. В малка, непозната и лишена от всякакви спортни традиции, следосвобожденска България, ние все пак намираме своето място в първото издание на най-престижното състезание и оставаме следа завинаги в световния летопис. Едва няколко десетилетия след 1896 година родният спорт ще е извървял зашеметяващ прогрес, а българските състезатели ще печелят заслужено из целия свят.

Едно нещо силно ни впечатли, пишейки тази история. Българският народ все пак е благодарен на забравения швейцарец, тъй като той е закачливо наричан от него Шарл Шампов. Нима има по-голямо признание?

С творчеството си Йордан Йовков изгражда свят на доброто и истинското. В разказите си той тръгва от сивата действителност и постепенно я превръща в легендарна, автентична реалност, прави я интригуваща и светла, пренася ни в друг свят, по-красив, по-хармоничен. Несъмнено тези разкази оставят у читателя вечни уроци по житейска мъдрост, които пораждат дълбоки и тревожни размисли за онзи човек, изправен пред сложни душевни перипетии, чието преодоляване води до достигането на щастие и съвършенство в иначе жестокия свят. Хуманизмът и битката за надмощие над злото и грозното в живота, търсенето на красотата, дори на фона на ужасяващата война, са емблематични за изкуството на Йордан Йовков.

Датата, на която се ражда този голям български писател, е 9 ноември 1880 година в село Жеравна (около Котел). Той започва образованието си в родното си място, а по-късно продължава да учи в столицата София и завършва през 1900 година. Още от малък Йовков се увлича по литературата, а учителят му е напълно уверен, че някой ден ученикът му ще стане писател. Същата година Йовков се премества заедно със семейството си в Добруджа. Не след дълго заживява в село Долен извор, където пак остава за кратък период от време.  Първата си творба младият писател завършва по време на обучението си в школата за запасни офицери. Тя е озаглавена “Под тежкия кръст” и е публикувана през 1902 година. През 1904 година се записва да следва в Юридическия факултет на Софийския университет. За нещастие, по същото време баща му умира, което възпрепятства младия автор и той не продължава своето следване.

Йордан Йовков с дъщеря му Елка

В следващите години Йордан Йовков се отдава на преподавателска дейност в редица добруджански села, където несъмнено получава богат жизнен материал. Това продължава до 1912 година, когато идва Балканската война и бъдещият творец е мобилизиран, както стотици хиляди други българи. Той участва и се бие смело, а задълженията му като военен продължават и по време на Междусъюзническата война, където служи като ротен командир. Ранен е в боевете край Дойран, вследствие на което по-късно е повишен в чин. Участието му във войните се отразява и в творчеството му. Те се превръщат в отправна точка за размисъл за общочовешките проблеми. Войните са онова огромно зло, което преобръща човешките съдби, носи разделение и хаос, измества ценностните опори, разкъсва връзки между хората. При преплитането на толкова проблеми във военните разкази на Йовков, не е учудващо, че те са забележителният му дебют, макар да започва със символистична поезия.

След края на конфликтите на полуострова младият Йовков работи като редактор на списание, в което публикува очерк за войната. То обаче просъществува кратко и писателят е принуден да потърси нова работа – назначен е за редактор и библиотекар. Не след дълго обаче Йовков отново трябва да напусне – причината за това е включването на България в Първата световна война през 1915 година. Мобилизиран е отново в Българската армия и е изпратен в град Ксанти.

Родната къща на Йордан Йовков в Жеравна
източник : www. lostbulgaria.com

През 1916 година по стечение на обстоятелствата съдбата му дава шанс да се завърне към своето призвание. Заради уменията му е изпратен в редакцията на списание “Военни известия” и там остава до края на конфликта. Тогава започва и най-трудният период в живота на писателя. Годините след войната са белязани от удара на Втората национална катастрофа. А любимата му Добруджа, която чувства като свой истински дом, е в ръцете на румънските окупатори, което се отразява и върху душевното състояние на автора. Тласнат от тези несгоди и терзания, той търси спасение, като преминава нелегално чуждата граница и се установява във Варна, където за известно време преподава. По-късно, през 1920 година, с помощта на свои приятели, постъпва в българската легация в Букурещ и остава в румънската столица близо 8 години. Макар да се чувства сам, недооценен и неразбран в чуждата страна, именно тук той подготвя най-големите си творби – “Песента на колелетата”, “Старопланински легенди”, “Вечери в Антимовския хан”, “Женско сърце” и “Ако можеха да говорят”. Всички те са пропити от преживения ужас от войната, която за пореден път е описана като огромно изпитание, носеща единствено страдание. Големият естет и творец Йовков обаче успява да намери и да ни покаже по толкова изящен начин и красотата ѝ (“Белият ескадрон”).

Но през 1927 година се завръща в отечеството, където най-накрая се посвещава изцяло и единствено на това, в което е най-добър, а именно в писането. През същата година е назначен за преводач в Министерството на външните работи в София.

В последните години от живота си той напълно се отдава на литературата. Работи много, но насъбралото се от годините напрежение, както и участието му в множеството войни, оказват влияние и върху здравето му. През 1937 година заминава да се лекува в Хисаря, но поради влошаване на състоянието му е закаран и опериран в Пловдив. Открит му е рак в стомаха и в жлъчката и апандисит, което прави невъзможно оздравяването му и на 15 октомври 1937 година Йовков умира.

За жалост, Йордан Йовков си отива от този свят твърде млад, едва на 56 години. Макар да започва творческата си кариера като поет, без никакво съмнение можем да заявим, че големия си успех постига с разказите си. През периода 1913-1917 година той посвещава творчеството си на преживяното по фронтовете. Открояват се произведения като “Те победиха”, “Безотечественици”, “Балкан” и “Земляци”. През 1920 г. той отново подхваща тази тематика с новелата “Последна радост” и разказите “На стража” и “Другар”. През 20-те години обаче Йовков твърдо застъпва темата за селяшкото битие. Именно тогава написва творбите, с които е припознаван днес – произведения като “Албена”,  “Песента на колелетата”, “Шибил”, “По жицата” и др.

Безспорно Йордан Йовков заслужава трайното присъствие в сърцата на българите, защото той не само че обогатява българската литература със своето разностранно творчество – от поезия до разкази за войната и обикновения човек – но и ни показва същността на българина. Когато говорим за личността и живота на Йовков, е важно да се вглеждаме и в произведенията му, защото те са достатъчно истински и недвусмислени, за да добием представа както за него, така и за това какъв трябва да е светът, в който живеем. А именно такъв, какъвто той ни го представя – по-красив и хармоничен, по-обикновен, но по-истински. И ако следваме завета, който Йордан Йовков ни остави в творбите си, че красотата и добротата съвпадат и са ключът към един по-светъл и искрен свят, то нека да го използваме, за да сътворим този по-добър свят.

 Никола Иванов Генадиев е виден български журналист, общественик и политик от Народнолибералната партия. Освен личност с активна политическа и журналистическа кариера, той е и доброволец във войните за национално обединение. Министър на правосъдието (1903-1904г), министър на търговията и земеделието (1904-1908г.), външен министър (1913г.) и др. В началото на Първата световна война, когато България е все още неутрална, но кабинетът симпатизира на Централните сили, Никола Генадиев е изпратен от правителството на проучвателна мисия във Франция и Италия. В доклада си след своето завръщане през март 1915 година той неочаквано променя външнополитическите си позиции, обявявайки се за сближение на България с Антантата. Този обрат поставя правителството на Васил Радославов в деликатно положение, тъй като Генадиев може да застраши парламентарното му мнозинство. След тези кратки биографични данни продължаваме със същността на рубриката.

Никола Генадиев е един от най-видните български политици за всички времена, а вероятно едно от качествата, които го правят такъв е способността му често да побеждава противниците си в словесна битка чрез изключителните си ораторски способности. Качествата на Генадиев като съдебен и политически оратор си проличават през 1906 година, когато той успява да вдигне НС на крака. Речта му наистина е впечатляваща, а още по-важно – тя може да послужи на всички онези, които днес заемат поста на Генадиев. Ето какво казва той по повод думите на Стефан Бобчев и Теодор Теодоров:

„Г-н Теодоров с подигравка говореше за величието на България, защото не го съзнава, не може да го съзнае. Величието на един народ не е в мнозинството му, нито в обширността на земята му.

Хора малодушни, отвърнете за минута очите си от дребнавите си интереси, устремете погледите си в бъдещето, помъчете се да прочетете в мъглявите страници на историята.

Хора без вяра и без доблест, възвисете духа си над партизанските страсти и погледнете какво става около вас.

Преди 30 години по-голямата част от народа диреше поука и възпитание в страниците на псалтира. А днес във всяко село има училище, а София се гордее с величествени храмове на науката. Това е величието на България!

Преди 30 години единствената печатница в България беше една осакатяла преса, пазена днес в музея, настанена тогава в един самоковски дюкян. А днес плеяда книжовници просвещават народа и духовният живот е в своя кипеж. Това е величието на България.

Преди 30 години овчарите от Софийското поле се събираха на пазара в една мръсна блатиста паланка. На мястото й изникна град, който се разви с бързина, непозната на европейския материк, и който краси нашето отечество. Това е величието на България!

Преди 30 години българинът обездомял, съсипан, отчаян от несполуката на Априлското въстание, мечтаеше само за пощада, за спасение. А днес свободен, забогатял, българинът завладява земята си, милее за нея и знае да я брани от покушение. Това е величието на България.

Преди 30 години българският земледелец влачеше невежеството на средновековния орач и с глад надвишаваше на нуждите си. Днес земледелието е в пълния си разцвет, деятелността кипи, машините завладяват полетата, покоряват безплодието, отечеството богатее и се украшва със съоръжения и с хубавите си плодове. Това е величието на България.

Преди 30 години нямаше български войник, нямаше българско знаме. Днес една мощна армия, верующа в себе си, е щит на отечеството. Това е величието на България!

Преди 30 години младежите пееха песни за Левски и за Х. Димитра и в последната хижа тайнствено се разказваха вълшебните им юначества. А преди три години бащите не можеха да спрат децата си да не бягат към границата: университетът и гимназиите изпущаха всеки ден герои, достойни да подемат знамето на Ботева. Това е величието на България!

Преди 30 години в България живееше едно робско племе, за което светът узна по баташките зверства. Днес нашето отечество се населява от един народ енергичен, напредничав, който с неимоверни усилия се стреми да се доближи до образованите държави, който с гигантски крачки върви към прогреса, всред съчувствието на благородните нации и всред удивлението на приятели и врагове. Това е величието на България!

Ще познаете ли къде се намира тази чешма?

Няма българин, който да не помни стиховете “Родна реч, омайна, сладка…” или “Бяла, спретната къщурка…”, и да не се е просълзявал, когато слуша “Я кажи ми, облаче ле бяло…”. Ран Босилек (псевдоним на Генчо Станчев Негенцов) е авторът, чиито стихове и книги са станали толкова популярни, че мнозина ги смятат за народно творчество.

Авторът оставя богато литературно наследство за деца – проза и поезия. Що се отнася до поезията, Ран Босилек е издал само пет книги със стихове за деца. Това говори красноречиво за голямата взискателност на поета. Стиховете му могат да бъдат разгледани тематично, като едни от тях са посветени на родния дом и език. В някои от творбите си Ран Босилек успява да достигне до върховете на стихотворното ни наследство за малките. Класически образец е стихотворението му “Родна реч”, изразило така просто, ярко и вълнуващо обичта към родния език. Нека му се насладим отново:

РОДНА РЕЧ

Родна реч, омайна, сладка,
що звучи навред край мен;
реч на мама и на татка,
реч, що мълвим всеки ден.

Тя звънти, когато пея,
в радостни игри ехти;
вечер приказки на нея
баба тихо ми реди.

И над книгата унесен,
родна реч ми пак шепти…
Милва като нежна песен,
като утрен звън трепти!

С Мая Къркаличева се запознахме случайно – на една конференция в Гоце Делчев. Казват, че първото впечатление от някого остава за цял живот. Силно се надяваме правилото да важи и за този случай, защото това, което видяхме от нея е меко казано вдъхновяващо. Още с влизането си в помещението, в което се намирахме, чухме гласа й, който беше тих и спокоен, сякаш разказва приказка. Трябваха ни броени минути, за да разберем, че тя е един изключителен човек, който граби от живота с пълни шепи.

Мая е фотограф и обожава планините. Значителна част от годината прекарва високо в небето, далеч от шума и динамиката на големия град. Тя е лъчезарна, целеустремена и земна. Говори с усмивка на лице за всичко, а страстта, с която разказва за красотата на България е заразителна.

За да вникнем в мислите и емоциите й може би е най-редно да се докоснем до творчеството й. Пейзажите на Мая са способни да спрат пулса ни за секунда и да ни откъснат от сивото ежедневие. Уверете се сами на www.mayaeye.com

Преди всичко – представи се с няколко думи на нашите читатели.

Ти го направи много добре и на място – лъчезарна, целеустремена и земна девойка. Мая от Пловдив, след седмица на 31, страстна любителка на планината, с фотоапарат в ръка. : )

Как откри пътя до най-голямата си страст, а именно фотографията?

Път се открива, вървейки. Ако ти е трудно, значи вървиш нагоре.

Как минава един твой ден в планината?

С този въпрос ме спечели! Досега никой не беше питал подобно нещо, а това е и най-интересното! Дните в планината са винаги различни, всеки ден се готвиш за нещо ново и неочаквано. То в повечето случаи е и в пъти по-красиво и вълнуващо от представите ти. Всеки ден в планината е безценно богатство, което учи, радва, обогатява, възпитава, вдъхновява и чисто и просто заживява в теб. Дните започват рано, ставане по тъмно, тишина около теб, дообличане на неща, които те защитават от атмосферни влияния отвън, било то отвън палатката, хижата или просто чувала. Апарата е някъде там, слагаш обувки, снегоходки, котки, каквото е нужно, излизаш и започваш да дишаш бавно, бавно, хладно е, оглеждаш небето, останали са само най-ярките звезди, онова тъмно синьо, което в началото червенее, линията на живота, планината назрява. Поемаш нагоре, стъпки, стъпки, стъпки, само звукът на хрупащите снегоходки се чува, щастлив момент е – няма вятър! Крачиш, крачиш, нагоре, нагоре, малко по-малко хоризонта се променя, върховете се преплитат, показват други лица, крачиш, задъхваш се все повече, спираш, дишаш, дишаш, а съществото ти не може да спре да се вглежда в сутрешните форми и цветове, меко е, стъпваш над снежната маса, леко крака ти потъва, хрупаш и гледаш нагоре, след малко си там, на върха, и панорамата ще е двойно по-голяма, ще е цялата, до сега грамадата на върха поставяше стена между вас, сега си горе и всичко, което можеш да правиш е да дишаш и да се усмихваш! Слънцето назрява, от години си по върховете сутрин и знаеш от къде ще се покаже. Съществото ти царува. Започвайки така, всеки ден в планината е необятна свобода! Олях се малко. За продължението ще напиша книга. : )

Кадър от Рила

Сама или с компания предпочиташ да си сред природата?

Винаги поемам с компания и винаги отделям време да съм сама сред природата, така е прекрасно!

Къде в България се чувстваш най-добре и защо?

Далеч от натоварени автомобилни пътища. Затова и ходим в планината. Там шумът е песен, балсам за душите, птички, рекички, букака, песента на скалите и орлите, дивия свят…

Има ли място в България, което не си посещавала, а ти се иска?

Русенски Лом!

Очевидно е, че си авантюрист. Кое е най-рисковото ти преживяване?

Авантюрист в мислите си, но в действията избягвам крайни рискови моменти. Не намирам за нужно да се боря с тях. А що се отнася до случайни метеорологични обстановки, вятърът, снежните бури и мъглата са сред най-интересни и особени ситуации, на които можеш да попаднеш, бедствайки.

Язовир „Голям Беглик“

Фотографията – хоби или работа?

Фотографията е живот. Не го приемам за конкретна работа, а призвание, на което си се отдал.

Съвет към хората, които искат да се занимават професионално с фотография?

По-скоро искам да дам съвет на тези, които се чудят дали искат да се занимават с фотография. Ако се чудите, значи не е за вас! При фотографията няма чудене, просто го правиш, така ти идва отвътре! А ако го имате в себе си, то нищо няма да ви спре да го правите и то добре. : ) То е вашето нещо и от тук нататък пътят с фотоапарат в ръка ще те научи на неочаквани неща, не само от фотографията ами и от живота. Настрана абстрактното. Съветът ми към вас е – учете се от най-добрите, гледайте творбите им и отключвайте въображението си, винаги може да се намери интересен поглед на нещата, винаги може да се направи различно и по-добре!

Читателите ни те свързват с това, че твоя снимка е избрана за тапет на Windows. Как се случи това?

Фотографиите ми се продават от Getty Images в световен мащаб. Много известни фирми са закупували мои кадри с времето, но губиш връзка с това, как ги използват. Сега случайността и мащаба на публиката за този кадър го направи, така да се каже, известен. Лично аз предпочитам хората да ме свързват с планинска фотография, отколкото с тапет на Windows. : )

Палатката се превръща в дом дори на връх Полежан

Разкажи малко повече за изложбата ти в Пловдив, която може да бъде видяна до 17-ти април.

Идея за изложба имам от години. Случи се сега, докато бях в Мадейра преди 2 месеца получих е-mail и всичко вече беше решено. Остана само изборът на кадри и осъществяване. В Mall Plovdiv, до 17-ти април може да видите, какви ги сътворих през последните години с фотоапарат в ръка. Седмица преди това осъществих и първата си самостоятелна изложба в Apartment101, пак в Пловдив. Там са лицата на планината, всички онези муцуни, на които ви се иска да сте били спътници. Там съм и оставила доста занимателни четива – книги за планината, ръководства, карти, пътеводители, камъни, подкови, шишарки, лишеи и т.н. Заповявайте !

Какво ти предстои в личен и професионален план?

Не ги деля тези неща. Предстои ми пътуване на високо, на Югоизток, пътуване към Хималая. Нещо дългомечтано, нещо неизмеримо, необятно, 2 месеца с раница на гръб и красотата на планината в пролетен цвят. Анапурна, Мачапучаре, Мустанг, Манаслу –  до което и от тези имена да се доближа,душата ми ще бъде безкрайно щастлива!

От името на целия ни екип пожелаваме успех на Мая и за момент да не спира да ни радва с прекрасните си творби.

Книгата може да си поръчате тук.

Георги Вазов е едно от деветте деца на семейство Минчо и Съба Вазови от гр. Сопот. Главна роля за изграждане на характера на Георги, както и на неговите братя и сестри, изиграват неговите майка и баба. Баща му – търговец, често пътувал по работа, за да може да осигури средства за отглеждане на многолюдната си челяд. Семейство Вазови са голям и славен род и много от членовете му са изписали имената си в нашата история със златни букви.

Жаждата за просвета е особено силна в семейството си и още 6-7 годишен Георги Вазов тръгва на училище в град Сопот. Показва завиден успех в усвояването на учебния материал, расте умно и будно дете. От малък се проявява като добър четец и често му се е случва да чете вестници пред събралите се в дюкяна на баща му гости. Семейството е силно религиозно, ходи всяка неделя на църква, а баща му Минчо, когато си е въщи в неделен ден, събира цялото домочадие заедно със слугите и чете евангелието, житието на Пресвета Богородица и др. Патриархалността в семейството е силно ценена и тя се предава по-късно и в домовете на децата на Минчо и Съба.

Като всяко дете Георги расте смел, непокорен и буен. Природно интелигентен, жаждата му за знания не престават след завършване на сопотското училище. Желанието му е да продължи образованието си в Априловската гимназия в Габрово. През есента на 1874 г. се записва да учи в нея, като там се сближава с Иван Фичев, Димитър Гешов, Б. Балабанов, Михаил Савов – все бъдещи генерали и професори. Георги обаче не усява да завърши Габровската гимназия, заради възникнал бунт и бива изгонен. По това време възниква Априлското въстание, в което Сопот не взима участие. Въстанието завършва с разгром на Клисура, но сопотчани стават свидетели на зверствата на башибозука.

След възникналата ситуация, баща му го изпраща да завърши гимназия в гр. Олтеница, Румъния при негов чичо. Там Георги вижда свободата и колко се различава живота в Румъния от този в България. По онова време е имало голяма българска колония в гр. Олтеница от прокудени българи. В началото на 1877 г се заговаря за предстояща война между Турция и Русия и не след дълго пристига казашки полк конница в града. Допитът до войниците и Георги става още по тесен, когато чичо му започва да доставя храни на русите. Идва вест, че руските войски са минали Дунав при Свищов и за Георги стоенето в Олтеница е вече безпредметно. Той замисля да избяга от чичо си, тъй като доброволно той няма да го пусне. В Свищов Георги случайно се засича с брата си Никола, пристигнал от Габрово. От него Георги разбира за съдбата на семейството си и, че баща му е убит от турците, а братята им Владимир и Борис, с баба им и майка им са отведени като пленници в Пловдив.

Семейство Вазови

Останали сираци двамата, братя се залавят да си намерят работа. Георги е приет писар при техен роднина от Сопот – хаджи Гьока Павлов. Един ден от Букурещ пристига брат му Иван вече бивш член на революционният комитет, поканен да заеме чиновническа длъжност при свищовския губернатор. Иван помага за назначаването на брат си Георги като писар в губернаторството и за другар на Георги е назначен Алеко Константинов, син на свищовски чорбаджия. В дома на Алековия баща се помещава свищовското  губернаторство. Там двамата се учат на руски език, близоста и на двамата нараства и на културно ниво, тъй като четат руска литература, както и жаждата за самообразование нараства. Войната завършва и Георги се замисля за своето бъдеще. Съдбата му се усмихва отново, той е избран сред десетина младежи от губернатора да заминат да учат в Одеското юнкерско училище. Георги е много щастлив, тъй като военното поприще го влече още от времето на пребиваване в гр. Олтеница. Алеко Константинов също заминава за Одеса, да учи в университет. Така двамата другари са отново заедно.

Георги Вазов е зачислен към 2-ра рота на 55-ти пехотен Подолски полк, квартируващ в Одеса. С лекота Георги взима изпитите и програмата на юнекерското училище не представляват затруднение за него, даже помага на своите съученици, българи. Курсът на училището е траел две години от 1 септември 1878 г. до 1 септември 1880 г. като Георги го завършва успешно, произведен в чин старши портупей-юнкер. При пристигането си в България, в гр. Варна е приведен в чин подпоручик, приравнен към втори випуск на Софийското военно училище. От Варна той се отправя за София, където заема назначение младши офицер във втора рота на първа на Княз Александър пеша дружина.

Заради конфликт между Георги Вазов и руски капитан, той моли брат си Иван за съдействие да бъде прехвърлен в милицията в Пловдив – Източна Румелия. Молбата му е удовлетворена и прехвърлянето е извършено, като първоначално е назначен в учебната дружина в Пловдив, а след това за трети адютант на генерал-губернатора на Източна Румелия княз Алеко Богориди или както го наричат тогава – Алеко паша. На тази служба той е придружавал кназ Богориди до Цариград, за представянето на княза пред султана.

През 1882 година на 17 април той сдава длъжността си на адютант при генерал-губернатора и на 2 ноември същата година е командирован в Петербург да продължи образованието си като продължава да се числи в учебната дружина в Пловдив. Неговото желание е да стане военен инженер. Препоръчано му е преди да следва в академията да постъпи като слушател в Николаевското военно-инженерно училище. Амбициран, Георги Вазов само за една година минава три годишният курс на обучение в Николаевското инженерно училище, полага изпит и го завършва успешно и през есента на 1883 г. постъпва в академията като същевременно е произведен в чин поручик.

След полагане на изпитите за старши клас, в академията избухва Румелийският преврат и събитията последвали Сръбско-българската война. Той незабавно се връща в България, готов да служи на Родината си. В Пловдив се събират тримата братя Вазови – Иван, Георги и Владимир (още гимназист) и се отправят към София, след това Сливница и Цариброд. Записва се като доброволец към щаба на майор Стоянов. Доброволно предприема задачата да разузнае разположението на противника. След изпълнената задача, майор Стоянов му възлага общото ръководство на бойната линия, със заповед да се продължи с настъплтние. Георги Вазов дава личен пример за атака и след атаката сръбските окопи са превзети. На младият поручик Вазов се възлага укрепването на центъра на нашето разположение – масив на запад от Пирот между две долини. За заслугите си по време на войната е награден с орден „За храброст“.

Пощенска картичка с Георги Вазов; снимка: Държавен военноисторически архив

След завършването на войната поручик Вазов е назначен за преподавател по фортификация във Военното училище. През 1886 г. като отявлен русофил Георги Вазов взима участие в преврата срещу Александър I Батенберг заедно с Радко Димитриев, след контрапреврата емигрира в Русия. Там завършва последният си курс в Инженерната академия и след дипломирането си е изпратен в Асхабад – столицата на Задкаспийската област в качеството си на военен инженер. По време на престоя и работата си там получава няколко отличия по служба – руски ордени и един, от които златен. В края на 1892 г. му е възложено постройка и укрепване на Кушинската крепост в долината на р. Кушка. При високо-температурни условия крепостта се строи три години. Поради възникнала епидемия сред работниците той моли брат си Никола, който е лекар да се отзове на молбата му за помощ. Общо 10 години е пребиваването му в Русия.

През 1897 г. Георги Вазов използва възможността да се върне в България, подава рапорт за напускане от руската войска, а в България е назначен в чин подполковник на служба при Военното министерство. След завръщането му в България, той се задомява за Мария Цачева – интелигентна млада дама, наскоро завършила образованието си във Виена през 1899 г. като от брака си с нея има четири деца.

През 1900 г. е назначен за командир на 2-ра пионерна дружина и на 1 януари 1901 г. произведен в чин полковник. През 1904 г. е назначен временно за началник на инженерните войски, а след година и половина на титулярен началник на същото.

Като награда за положеният труд на 1 януари 1096 г. е произведен в чин генерал-майор. По-късно той е назначен като председател на комисията по въздухоплаване като в края на 1906 г. е командирован в чужбина. Българската войска решително се готви за война. През 1908 г. ген. Георги Вазов е назначен за инспектор на инженерните войски, но не за дълго. През същата година е подведен под отговорност за набавянето на недоброкачествени взривове, бомби и т.н. и е освободен от длъжност и премнава в запас.

След обрата в кариерата си ген. Георги Вазов основава първото автомобилно дружество и открива първата автомобилна линия у нас София-Самоков-Чамкория. Дружеството просъщесвува до обявяването на войната през 1912 г.

Триумфалната арка в Одрин, издигната в чест на влизането на българските войски в града; снимка: Lostbulgaria.com

В началото на Балканската война е мобилизиран като първоначално му е възложена длъжността началник на военните съобщения и етапите. По-късно е назначен за Лозенградски военен губернатор. Нашите войски стигат Чаталджа, а Одрин е обсаден. Назначава се комисия, която да обмисли начина за атакуване на Одрин, в която комисия е включен и ген. Вазов.  Планът е изготвен и по настояване на ген. Никола Иванов, който е председател на комисията и командващ II-ра армия, за изпълнител на атаката е избран именно ген. Вазов като познавач на крепостната война. На 17 януари 1913 г. е предписано да поеме командването на войските в източния сектор. Въпреки, че Одринската крепост е модерна крепост за времето си, добре снабдена и добре въоръжена, смятана за непревземаема на 13 март 1913 г. парламентьори на Шукри паша се явяват с молба за прекратяване на военните действия и предаване на крепостта. България тържествува, славата на българският войн излизат извън пределите на страната. Чрез Одрин българската военна наука печели уважение и внимание, а българският военен гений е оценен.  Още същият ден след падането на крепостта ген. Вазов е назначен за началник на гарнизона в Одрин. Два дена след това е назначен за генерал-губернатор на Тракия със седалище Одрин. Като такъв той трябва да устрои посрещането на Негово Величество при влизането му в града и да даде възможност на чуждите военни аташета и пратеници на чуждите войски да се запознаят с атаката на Одрин, да посрещне правителството и да даде ред в неговото губернаторство.

На 5 август 1913 г. е произведен в чин генерал-лейтенант, за действията му при Одрин получава големи военни отличия – орден „За храброст“ III степен и по-късно „Св. Александър“ II степен с мечовете. По време на Междусъюзническата война е министър на войната за кратко.

През 1914 е приет за член на „Славянското дружество,  а от 1915 г. до 1919 г. е избран за общински съветник в гр. София. През 1919 година генерал Вазов обнародва спомените си „В пустините на Средна Азия“  и е автор на десетки статии в областта на военното дело, част от които са „Спомени от Съединението и Сръбско-българската война“ и „Спомени от Балканската война“.

Поради влошено здраве през 1920 г. отива в чужбина да се лекува и е извън България  близо 3 години.

След дълго боледуване и последвала операция на 13 август 1934 година почива в гр. София.

С огромна радост ви съобщаваме, че на 18 март от печат излезе първата ни книга – „Българската история в 100 личности“. Написването й бе едно сериозно предизвикателство за нас, което се превърна и в основното ни занимание през последните 4-5 месеца. В книгата сме се опитали да представим по достъпен начин историите на 100 личности, оставили ярка следа в българската история. Хубаво е да се отбележи, че в тази стотица не влизат само българи, а има и няколко чужденци, тъй като не веднъж сме заявявали, че има немалко личности, допринесли изключително много за развитието на държавата ни, въпреки че не са родени в нея. Подбора на личностите бе направен от нас – авторите, както и от Момчил Тодоров, който е собственикът на издателството, което стои зад книгата – „БГ Учебник“. Не претендираме, че това са най-заслужилите личности в родната история, а дори напротив – в книгата умишлено сме включили и някои имена, които и до днес пораждат много спорове в обществото. Направихме това, защото винаги сме смятали, че историята трябва да бъде разглеждана от всеки един ъгъл. Именно в по-спорните личности ние намерихме някои много интересни истории, които са показателни за бита и манталитета на българите и затова нямаше как те да не бъдат включени в нашата своеобразна стотица. Не са пропуснати и хора на изкуството и спорта, които най-често прославят родината ни в чужбина.

Стилът на книгата е максимално неангажиращ. За всяка личност има отделени между 2 и 4 страници, като сме се опитали да представим живота им по начин, който би бил интересен и на хора, които нямат определен афинитет към историята. Именно това беше и най-голямото предизвикателство пред нас – да направим, така че написаното да заинтригува всеки един. Силно се надяваме, че сме успели и книгата ще се хареса и на хора, чиято слабост не е историята, и на ученици. Още по-хубаво ще е, ако тя се превърне в отключващ фактор и събуди интереса към някоя личност или цял период от българската история. Точно затова „Българската история в 100 личности“ не претендира да има тежестта на задълбочен научен труд, а дори обратното – нейната цел е да представи личностите, които са включени в нея просто и синтезирано.

Освен авторския колектив, в лицето на Иван Кънчев, Ивомир Колев и Марио Мишев, в последните месеци по книгата работеха и още няколко човека. На първо място трябва да споменем Момчил Тодоров, който всъщност даде идеята за написването й. Научен консултант и редактор беше преподавателят от Софийския университет Христо Беров, за оформлението на корицата отговаряше Антония Мечкуева, а коректор е Надя Калъчева. Отговорен за предпечата бе Пламен Иванов.

Книгата може да си закупите от онлайн книжарницата bestseller.bg срещу сумата от 10 лева. До няколко седмица планираме тя да се появи и в търговската мрежа, където цената й ще бъде 12 лева.

За финал трябва да споменем, че планираме „Българската история в 100 личности“ да е началото на научнопопулярна поредица, озаглавена „Българската история в 100…“. Ако първата книга се радва на успех до края на година планираме да напишем и втора, подробности за която ще разкрием по-напред във времето.

Клип, в който събрахме 10 интересни факта, избрани на случаен принцип. Във видеото ще видите и няколко съвременни повода за гордост, чрез които се опитваме да покажем, че историята се пише и днес.

Представяме Ви една от най – бележитите народни песни на пиринския край, а именно „Мо̀ре, сокол пие“. Песента се свързва с борбите за свободата на Македония. Включена е в множество компилации с българско песенно народно творчество. Изпълнявана е безброй пъти от много и различни изпълнители, но не бихме могли да не споменем и първата изпълнителка на „Мо̀ре, сокол пие“, а именно Анастасия Павлова Шаркова, по известна като баба Наста – македонката.

След създаването на Българското народно радио, Васил Стоин (фолклорист от БАН) участва в комисия за подбор на песни, като събира около 1200 такива от Източна България. Песните са хармонизирани от композитори като Марин Големинов и Иван Кавалджиев, тази тяхна намеса поставя началото на фолклорен жанр, определян като лично творчество. Първата певица, която изпълнява на живо песни пред микрофона на радиото е Настя Павлова.

Анастасия Павлова Шаркова е родом от Крушево. Премества се в София, след като родният ѝ град остава в пределите на Македония. Нейни колеги твърдят, че е истинска българка, голяма изпълнителка и колоритна личност. Пее артистично и вдъхновяващо – тя не просто изпълнява песента, тя я пресъздава. Толкова е популярна, че по време на войната софиянци чуят ли сирените, предупреждаващи за бомбардировка, казвали: „Баба Наста се обади!“.

Море сокол пие вода на Вардаро.
Море сокол пие вода на Вардаро.

Яне, Яне ле бело гърло,
Яне, Яне ле кротко агне.

Море ой соколе, ти юнашко пиле,
море не видели, юнак да помине.

Яне, Яне ле бело гърло,
Яне, Яне ле кротко агне.

Юнак да помине с девет люти рани. 
С девет люти рани, сите куршумлии.

Яне, Яне ле бело гърло,
Яне, Яне ле кротко агне.

А десета рана со нож прободена.
А десета рана со нож прободена.

Яне, Яне ле бело гърло,
Яне, Яне ле кротко агне.

„Помниш ли, помниш ли…” е една от емблематичните творби в творчеството на Димчо Дебелянов. Елегията е публикувана за първи път в сп. „Родно изкуство” на 24.11.1914г.

Както е известно, животът на Дебелянов е драматично раздвоен между миналото и настоящето, между спомена и реалността. Тъгата е постоянна спътница на Дебеляновата поезия. Тя връща носталгичните спомени за „тихия двор” и „тихия дом в белоцветните вишни”. Миналото, за което лирическият Аз от стихотворението „Помниш ли, помниш ли…” бленува, е утеха в мрачните дни на унижение, неосъществими копнежи и болезнени обвинения от безпощадната съвест.

Елегията на Дебелянов е едновременно изповед – монолог на самотния, неразбран човек и драматичен диалог между две контрастни психологически състояния на Аза. Прозвучава мотив, характерен и за други Дебелянови стихотворения – съзнанието за обреченост и скръбното примирение с предопределеността на съдбата. Безплодни са всички пориви за промяна. Споменът не носи радост, а мечтата потиска със своята непостижимост. Остава само едно желание – за забрава, която да покрие преживяното и предчувстваното:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия двор в белоцветните вишни? –
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!

Помниш ли, помниш ли тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? –
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни –
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!

Паша Христова е една от най-обичаните български естрадни певици. Съдбата не е доброжелателна към нея и тя си отива от живота едва 25-годишна. Обаятелно красива и същевременно скромна, тя се радва на обичта и възхищението на безброй почитатели, както в България, така и в чужбина.

Завинаги ще останат да звучат бележитите и песни като: „Една българска роза“, „Повей, повей“, „Остани“, „Ах, този дивен свят“, „Бяла песен“. Те са способни да просълзят всеки, като безспорно най-емблематичната от тях е “Една българска роза”. В творбата се пее за един от символите на България – розата и това как тя винаги ще носи духа на родината, колкото и далеч зад граница да се намира човек. Както българската роза има дълготраен аромат, така и песните на Паша Христова продължават да звучат в българското съзнание години наред.

ВИЖ ОЩЕ: „ТИХ БЯЛ ДУНАВ“
ВИЖ ОЩЕ: „ДЕ СЕ Е ЧУЛО И ВИДЕЛО“

На 5 април 1857 г. е роден княз Александър І Батенберг. По този повод публикуваме откъс от книгата „Ден и дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи“ на Ваклуш Толев.

КНЯЗ АЛЕКСАНДЪР БАТЕНБЕРГ

СЪЕДИНИТЕЛ

Пожертва трон и династия за съединена България!

Българите получихме освобождение, но не получихме свобода! И княз Александър Батенберг извършва нещо, което никой държавник в историята не е правил. С пълното съзнание да приеме, че губи трон и династия, пряко волята на Русия, подписва акта на Съединението! Но този акт спасява България и остава единствен в идеята на Обединението (с изключение на прибавената от цар Борис III шепа пръст от Добруджа). Ако той не беше подписал Съединението, ние едва ли през Първата и Втора световни войни щяхме да имаме съединена, цялостна България.

Наричат Батенберг „немски агент“, но той много по-добре е знаел съдбовната историчност на България от нейните синове и я е следвал непоколебимо в своята жертвеност. А и кой познава тайния ген на този княз български?…

Години след като се празнува Съединението негови приятели му пращат писмо с благодарности, а той отговаря: Мене може да ме забравите, но Сливница — никога! Това е величието на княз Александър Батенберг! Не може да се отнеме великата дан, когато жертвата осмисли личността и личността, благодатна в жертва, освети бъдещето на България. Той, воинът на българската смелост, когото се опитват да унижат, че бягал от Сливница, дава образеца, жертвата и бъднината: „Боже, пази България!“ Да не говорим за приложеното смирение — поиска тук да бъде гробът му, за да намери приют неговата тленност, а оттам неговият дух в българската земя.

Княз Александър Батенберг дава подписа си, за да можем, независимо че не обединихме цяла България, сега да кажем, че съединена България живее повече от 100 години!“

Из „Ден и дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи“ на Ваклуш Толев.

Всеизвестни са любовните прояви на Пейо Яворов (1878-1914), на които той дава израз в голяма част от своите творби. В началото на април 1905 г., привлечени от магията на твореца, двете 17 – 18 годишни студентки – Екатерина Ненчева и Дора Габе, посещават народната библиотека. Изключителното внимание, с което Яворов обгражда смуглата 17 – годишна красавица Дора Габе още щом я вижда, е показно за любовта от пръв поглед, която пламва. Поетът е посветил редица стихотворения на Дора Габе, сред които и „Теменуги”.

В стихотворението „Теменуги” звучи един познат от модерната литература мотив за самотата ,за невъзможността човек да разруши преградата между себе си и света. Поетът е категоричен за това, че мечтите не ще се сбъднат – „Напразно чакате!…”.Напразни са бляновете.

Оксиморонът „в надежда тихо безнадеждни” разкрива колко нелогични са човешките надежди. Яворов включва мотива за смъртта / „вий мрете” / и я утвърждава като изход от страданието.В третата строфа авторът отново внушава усещането за преходноста на човешкото съществуване, на красотата, на нежността. В „Теменуги“ се преплитат чистите блянове и стремежи към нравственост ,нежна любов и пълно човешко щастие:

ТЕМЕНУГИ

Вас слънце ви не вижда – лъх,
зефирен лъх ви не допира;
сред тръни, скромни и без дъх,
дори пчела Ви не намира -
печални, бледни теменуги.

Печални чакате ръка,
сънувате и пръсти нежни.
Напразно чакате!. . . Така,
в надежда тихо безнадеждни,
вий мрете – болни теменуги.

Вий мрете – в храсти и бодил
от първи ден чела навели. . .
Желания в живот немил,
мечти неволни и несмели -
вий чезнете едни след други.

О бледни, болни теменуги!

В българския фолклор съществува многовековна традиция за осмиване на високопоставените лица (като царски чиновници, бирници и чорбаджии) в държавата.Това се е правело с цел народът да се запознае с нечистите им сметки и да се осуетяват коварните им замисли. В сатиричните текстове чиновниците са омаловажавани като най – често са надхитрявани и направени да изглеждат жалки от своите подчинени като ратаи и чираци.

В началото те били прости хора от народа с неопределени имена, но по-късно по българските земи се появява най – известният герой от комичния фолклор – Хитър Петър. За него са се разказвали анекдоти из почти всички български земи още преди 400г., въпреки това все още съществуват спорове за родното му място. Според един от най – големите изследователи на анекдотите за Хитър Петър – Величко Вълчев, героят е родом от село Градешница, област Мариово, край Прилеп, но други твърдят, че той е от Русенско, Хасковско или Габровско.

Точен отговор може би никога няма да бъде даден поради причината, че все пак Хитър Петър е плод на народното въображение, а не реално съществуващ човек. Традиционният български герой възниква като аналог на Нострадин Ходжа, литературен персонаж, навлязъл в българското творчество по време на османския период. В кратките анекдоти те често се противопоставят един на друг с помощта на остроумието и хитростта. Въпреки това Хитър Петър винаги е победител, а историите за него са послужили за поучаването на поколения българи и са се превърнали в любимо четиво на малки и големи.

ХИТЪР ПЕТЪР КМЕТ

Събрали се селяните от Хитър – Петровото село на площада да избират кмет. Излязъл и Хитър Петър. Наложил си новия калпак, защото знаел, че има хора, които съдят за човека по калпака, а не по главата. Ето че пристигнал и селският чорбаджия: с голям корем, с дълга лула и броеница.

– Хей, Петре, този калпак, дето си го наложил, мяза на чорбаджийския. Я дай да го видя!
Хитър Петър му подал калпака си. Чорбаджията го поел и за да разсмее селяните, ударил калпака в земята.
– Чакай да опитам гърми ли!
Хитър Петър се навел, взел си калпака от земята, изтупал го и рекъл:
– Слушайте, хора селяни, да ви разкажа една приказка!
Селяните знаели, че той умеел духовито да разказва, и се натрупали около него. Хитър Петър почнал:
– Вие сте чували за някогашния еврейски цар Соломон. Казват, че той познавал миналото на хората, гадаел бъдещето и проумявал езика на всяка жива гадинка. Веднъж Соломон поканил в градината си всички животни: лъвове, мечки, вълци, зайци, сърни, биволи, коне, магарета. Ще попитате защо ги е поканил? Нали разбирал езиците им, искал да ги послуша и да се посмее, защото много смешни работи си приказвали помежду си. Напълнила се царската градина. Най – сетне дошло и магарето. Като видяло толкова зверове на едно място, навирило уши, изтъпанчило се пред Соломона и почнало да реве, колкото му глас държи. Всичките зверове се спогледали, а Соломон си запушил ушите. Като млъкнало магарето, лъвът се приближил до него и му рекъл:
– Абе, ти какво правиш?
– Рева – отвърнало магарето.
– Защо ревеш?
– Че аз – отвърнало магарето, – пред такова голямо събрание, ако не си покажа магарията, къде ще я покажа?
– Тази е приказката – завършил Хитър Петър, – разбрахте ли я?
– Разбрахме я хубаво – прихнали да се смеят селяните.
Селският чорбаджия се измъкнал и побягнал. Тогава селяните избрали за кмет Хитър Петра.

КРАЙ.

През 20 – те години на ХХ в. българското общество преживява дълбока социална криза. Двете войни напълно унищожават всякакви морални ценности, а населението е обезкървено. Именно в едно такова време твори видният български поет Гео Милев – време на противоречия, на дълбока човешка драма и криза на духа. И именно чрез експресивното си творчество авторът заявява своите обществени и духовни позиции. През живота си се занимава активно с публицистика в духа на модернистичните течения в българската следвоенна литература. Следи отблизо социалната действителност, в която живее, и отражението ѝ върху обществото. В произведенията си Гео Милев смело прокламира естетическите си възгледи и модерните идеи за човека и неговата трагичност.

Гео Милев е роден на 15 януари 1985г. в Радне махле – днешен град Раднево. Баща му е учителят и журналист Мильо Касабов. Когато Гео Милев е на 12 години, през 1907г. със семейството му се преместват в Стара Загора. Там баща му отваря книжарница и основава издателство. Същата година Гео Милев се записва в старозагорската гимназия и учи там до 1911г. През това време той се занимава активно с издаване на ръкописни вестници, съставя сборници, които дори сам илюстрира. Пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения. Превежда от руски език стихотворения на видни автори като Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Алексей Колцов, Афанасий Фет и други.
След като завършва старозагорската гимназия през 1911г., Гео Милев се премества в София, където записва в софийски университет „Св. Климент Охридски“. Специалността е романска филология. Учи я само една година, до 1912, след което се премества в Лайпциг, където се установява за две години до 1914г. Там слуша лекции по философия и пише дисертация върху поезията на Ридхад Демел – най – видният представител на немския литературен символизъм. По време на своя престой там, през 1913г. Гео Милев продължава своята публицистична дейност – започва да сътрудничи на в. “Листопад”. Във вестника се появяват и първите му публикации – „Литературно – художествени писма от Германия“. Превежда френски и немски поети, пише и стихове.

През декември 1914г., след началото на Първата световна война, Гео Милев заминава за Лондон. Там се запознава с емигриралия полски поет Емил Верхарен. След като се връща обратно в Германия обаче, българинът е заподозрян, че е английски шпионин и е арестуван в Хамбург от германската полиция. Поради липсата на доказателства обвинението е свалено и малко по – късно е освободен от затвора. Гео Милев се връща обратно в Лайпциг, но скоро обстоятелствата го притискат и през 1915г. се връща в България.

Каквито и да са условията на работа обаче, желанието и страстта за публицистика в душата на Гео Милев не стихват и той не спира да пише и твори. На родна земя авторът печата в ограничен тираж лиричните хвърчащи листове за Стефан Маларме, Ридхард Демел, Пол Верлен, Емил Верхран и Фридирих Нищше. Освен, че съдържат преведени от Гео Милев техни стихове, всеки от листовете е посветен на няколко от младите поети – символисти от онова време. Сред тях се открояват Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов. Успоредно с това се грижи и поддържа работата около книжарницата на баща си, който е мобилизиран на фронта на Първата световна война. През зимата на 1915 – 1916г. Гео Милев и Никола Икономов организират театрална трупа, която изнася няколко представления в местното читалище.

Актрисата Мила Керанова – съпруга на Гео Милев
източник: www.monitor.bg

Обстоятелствата обаче рязко прекъсват дейността на Гео Милев – той е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам е изпратен като старши подофицер в 34 – ти троянски полк, който е на позиция при местността Дойран. С пристигането си там е назначен за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 – ти април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата и загубва дясното си око.

През февруари 1918г. Гео Милев заминава заедно със съпругата си за Берлин, за да бъде опериран. Лечението му там продължава до март следващата година. Въпреки влошеното здравословно състояние и няколкото операции, през тази една година Гео Милев не спира да се обогатява културно и духовно, да се занимава с това, което най – много го вдъхновява – изкуството. Запознава се отблизо с немското изкуство, посещава множество библиотеки, музеи, изложби, театри. Гео Милев има уникалната възможност да се докосне до чуждата култура в нейната естествена страна и остава очарован. По време на престоя си в Берлин и въз основа на видяното, чутото и прочетеното, Гео Милев се запознава с експресионизма в немския културен живот. Революционният кипеж в Германия, който има възможност да наблюдава, го свързва с немски писатели и художници. Отделно Гео Милев не спира да превежда и печата. В Берлин сътрудничи на експресионистичните списания „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“.

След като приключва лечението си в немската столица, Гео Милев се връща в София. Веднага се захваща с публицистика и започва да издава списание „Везни“. То излиза три години – от 1919г. до 1922г. През този период изданието се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България. Това са години на тежки социални, икономически и политически сътресения в България. Събитията естествено са отразени в публицистиката на Гео Милев, който не пропуска да даде своя коментар. В редакционната бележка, с която открива третата му годишнина, Гео Милев излага своите „активистки“ възгледи:

„Становището ни при всяка критика ще бъде (впрочем така е било до известна степен и досега през I и II годишнина) не само тясно естетично, а същевременно и етично; защото – за нас човекът е преди всичко етически; а най-вече – човекът художник. Няма естетика, която да бъде безусловно естетична. Естетиката е същевременно и етика – по силата на простия факт, че всяко естетично проявление – всяко художествено произведение – всяко изкуство – е проявление преди всичко на човека… Защото ний съществуваме! Затова и в художника ний дирим преди всичко човека – етичния елемент. Човекът преди всичко! Човекът е всичко: и цел, и мечта, и красота, и любов, и изкуство, и дух, и свят, и бог.“
(Милев 1921а)

Успоредно с публицистиката, Гео Милев се занимава и с лично творчество. Съставя две стихосбирки – „Жестокият пръстен“ от 1920г. и „Иконите спят“ от 1922г. „Жестокият пръстен“ е първата поетична книга на Гео Милев. Съпроводена е от разногласни отзиви, чийто фокус е нейната „нестройност“ – според критиците пътищата ѝ са „непостоянни, мълниеносни“, образите – „недотворени, недовъобразени“, скрепени в „разнебитения стих и истеричните препинателни знаци“. Стихосбирката – „в пълния смисъл на думата нова“, според Людмил Стоянов – като че внася сред българската критика не „нов трепет“,, а нова тревога с подозренията около нейните модернистичност, претенциозна недообработеност и заимствания от споменатите или не в епиграфите немски автори.

Гео Милев и съпругата му Мила Милева
източник: www.segabg.com

Но именно това е експресионизмът, с който Гео Милев се запознава в Берлин и който донася в България – отличава се със своята разнородност и противоречивост. Изгражда се на философската основа на идеите на Фридрих Ницше за волята на свръх – Аз-а и на Бергсон за интуицията – защото само чрез нея светът би могъл да бъде обхванат в своята цялост. Това е стил, в който се въвежда естетиката на грозното, шокиращо чрез грубата лексика. Словата, с които авторът си служи, са в накъсан ритъм, динамични, лавинообразни, емоционално натоварени. Това е творчество – бунт, стихия. То дори е алогично – провокира, разтърсва. Експресионизмът е третият етап от българския модернизъм, след индивидуализма на кръга „Мисъл“ и символизма. Като стил той им се противопоставя: неговата цел е не да отразява действителността, а да я преобразува. Социално-културната обстановка в България след Първата световна война предразполага за появата му. Непрекъснатите войни от 1912г. довеждат страната до национална катастрофа – инфлация, безработица, социален хаос, икономическа разруха. Действителността се превръща в свят без човешки ценности и духовни опори. Именно тези условия подтикват Гео Милев да се насочи към този стил в творбите си. Темите за социалната и нравствената промяна са на дневен ред – говори се за създаване на един нов свят и разрушаване на стария. Апокалиптичните картини се внушават чрез фрагментност, недоизказаност, чрез психологически асоциации. Експресионизмът е борба със самия себе си и срещу себе си.

През 1923г. авторът преживява ужаса на „септемрвийското въстание“. Начело на бунта застава Българската комунистическа партия – крайни социалисти, които на места действат с борчески ръководители и дейци на Българския земеделски народен съюз. В крайна сметка бутът е удавен в кръв. След потушаването му, част от правителствени войски и чети на ВМРО извършват изстъпления срещу мирното население във въстаналите райони. Избивани са и дейни комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали във въстанието. Оценките за жертвите са по – скоро качествени и имат манипулативен характер, но съвременните изследвания оценяват броя им на около 5 000 души.

Две години след спирането на в. “Везни”, през януари 1924г. започва да излиза списание „Пламък“. В него Гео Милев печата статии, написани в духа на времето, в което живее. Творбите му са под надслов „Грозни прози“, към тях се включва и поемата „Ад“. В това издание излиза и емблематичната му поема – „Септември“, посветена на събитията от 1923г. Именно заради нея, книжки 7 и 8, в която е публикувана, се конфискуват и забраняват.

В поемата „Септември“ Гео Милев утвърждава човешкия порив за свобода и щастие. Още в увода Гео Милев изразява идейно – емоционалната оценка на историческото събитие. Септемврийското въстание не е дело на авантюристи или капризно хрумване на комунистите, а е социално обусловено и исторически закономерно явление. Поетът, воден от своята представа за истината, е подчертал общо – демократичния характер на въстанието, социалния лик на борците. Те са онези „кални, гладни, измършавели“ от труд народни маси, които повече не могат да търпят бремето на мизерията. В центъра е човекът с неговите воля и достойнство – той е изравнен с Бог, изживял духовен подем и възход. „Септември“ е своеобразен бунт срещу братоубийството в човешката съдба. Погромът му е изразен чрез средствата на натурализма. Народът е като стихия, като „отприщено стадо слепи животни“, което ще помете ужаса на стария свят и ще изгради нов, по – добър. Измеренията на жертвеноста са величествени – свързани са с непоколебимата вяра за постигането на щастие и свобода.

На 14 – ти май 1925г. авторът Гео Милев е арестуван от полицията заради тежките си слова и разобличаването на жестокостта на управниците, потушили въстанието. Осъден е на една година тъмничен затвор, глоба от 20 000лв. и лишаване от граждански и политически права за две години. Гео Милев решава да обжалва делото пред Апелационния съд, но на 15 май е извикан за „малка справка“ от полицията, след което изчезва безследно.

Останките му са открити през 50 – те години на миналия век в масов гроб край София (Илиенци). Разпознат е по изкуственото око, поставено му по време на операциите в Германия. Белезите от насилие, както и показанията на ген. Иван Вълков пред съда през 1954 г., доказват, че Гео Милев е бил брутално удушен с тел.

Къщата, в която е живял Милев в Стара Загора, днес е превърната в музей. През февруари 2013 г. родната къща на поета в гр. Раднево е откупена от Община Раднево, чиято цел е да възстанови този исторически дом и да се отвори като музей. Днес има квартал в София, наречен на неговото име.

Въпреки краткия си живот – едва 30 годишен, Гео Милев оставя трайна следа в историческата и литературна памет на българина. Активната му публицистична дейност съдейства за развитието на модернизма, на българския периодичен печат и като цяло за обогатяването и одухотворяването на съвременния българин. Творческите му наклонности се продължават и от дъщеря му – небезизвестната детска писателка Леда Милева. Оценката на неговата поезия е нееднозначна – от възторжено одобрение до иронично неприемане. Несъмнено обаче ролята на Гео Милев в българското културно пространство е очевидна. Той има ясно съзнание за значимостта на културната си мисия и до колкото му позволяват обстоятелствата я изпълнява с чувство за отговорност в духа на социалистическите му нагласи.

Ще познаете ли от къде е този изглед?

Фотограф: Александър Иванов