Лазаровден е празник на пасбищата, нивите и горите, но и празник на момите. Всяко момиче трябва да бъде лазарка, за да се предпази от змейове и да замомее. След като лазаруват, момичетата могат да се обличат и държат така, че да ги харесват ергените, да имат любим, да се омъжват.

В деня на празника момите се събират на групи, облечени са в празнични дрехи, накичени са с пъстри венци. Обикаляйки по домовете в селото, пеят обредни песни за всеки член от семейството. Домакините ги даряват с пари и яйца. Има поверие, че в къща, в която са влезли лазарки, ще има здраве и берекет през цялата година. След като обходят селото, момите пускат венците си в реката. Така изразяват желанието си да се задомят, а ако някой момък хване венеца, ще поиска за жена притежателката му.

В днешния ден избрахме да ви поздравим с “Играли са куклици“. Дано чрез песента успеем да ви пренесем в атмосферата на празника.

Играли са куклици, Лазаре,
по сребърни улици, Лазаре.(2)
Койлата се веея, Лазаре,
лалетата падая, Лазаре (2)

Ергените одея, Лазаре,
Лалетата сбирая, Лазаре. (2)
Лалетата сбирая, Лазаре.
на моми ги давая, Лазаре (2)

А моми ги плетоя, Лазаре
На венци ги правея, Лазаре (2)
На венци ги правея, Лазаре
На глави ги турая, Лазаре (2)

Играли са куклици, Лазаре,
по сребърни улици, Лазаре.(2)
Койлата се веея, Лазаре,
лалетата падая, Лазаре (2)

Лазаруване е български обичай, по традиция се практикува на християнският празник Лазаровден, в събота преди Връбница. Основен обред на празника е лазаруването – обичай с любовно-женитбен характер. Участват девойки над 16 години, наречени лазарки, лазарици. В обреда липсват елементи на тайнственост. Лазарките обикалят полето и къщите, играят и пеят песни за любов и жените, за плодородие, здраве и семейно благополучие. Броят им не може да бъде по-малък от четиринадесет – някои от тях пеят по домовете, други пеят по пътищата и нивите, а трети шетат и пеят. От пеещите по къщите първата се нарича “предница”, втората е “средница” (тя събира парите), а крайната – “задница”. От “шеталиците” “танчерица” е тази, която води танца на хорото. Останалите моми, придружаващи лазарките, се наричат “другарки”.

На самия ден, събота преди изгрев, лазарките се събират рано на уреченото място и запяват. След изпяването на песента лазарките тръгват по махалите, накрая обикалят махалата, от която са тръгнали. Най-напред са наредени поялиците, които пеят по пътищата, след тях шеталиците, които играят, след тях поялиците, пеещи по домовете. Минавайки, поялиците пеят песни зя ливядите, нивите, горите, газят през раззеленилите се жита. Преди да влязат в двора пеят песен, след като са вече в двора пеят друга песен.

Домакинята ги посреща с решето с пшеница, взема няколко шепи жито и ги хвърля върху лазариците. Те повдигат скутите си, за да съберат повече жито. След това го поставят с дясната ръка в джоба на саята, отнасят го вкъщи и го прибират в хамбара с жито.

Лазарките пеят песни за всеки член от семейството. Първо пеят за домакина, който влиза в средата на лазариците. Шеталиците играят с кърпите кланячи. Домакинът ги дарява с пари. Пеят се песни за домакинята, за мома и ерген, за женитба, за малко дете, за млада невяста.В много от къщите канят лазариците най-често с хляб, праз, лук и сол, поставени на маса или трикрак стол в двора. Дават им плодове. В къщите, където има пчели, слагат на месал една паница с мед, друга с вода, в която е сложено яйце. На трапезата се слага и погача.

В миналото на Лазаровден момците от селото са поисквали ръката на своята избраница.

 На този ден православната църква почита Свети Симеон, наречен брат Господен по плът, е бил сродник на Иисус Христос, а не Негов брат в прекия смисъл на думата. Той е бил син на Клеопа, брата на Йосиф Обручник, и брат на свети апостол Яков, първият иерусалимски епископ.

След възнесението на Спасителя св. Симеон проповядвал Евангелието в Юдея. През 62 или 63 година неговият брат, йерусалимският епископ Яков, бил убит с камъни. На негово място йерусалимските християни избрали Симеона, който според древното църковно предание управлявал йерусалимската църква повече от 40 година.

През време на юдейската война, която завършила с разрушаването на Йерусалим и храма от Веспасиан и Тит (70 г.), Симеон заминал заедно с другите християни за град Пела, който се намирал на изток от р. Йордан и бил подвластен на Ирод Агрипа II. След това пак се върнал в Йерусалим и управлявал църквата до смъртта си.

Като превзели Юдея, римляните преследвали потомците на Давидовия род. Те се страхували да не би някой от потомците на Давид да организира юдеите, да се обяви срещу кесаря и да възстанови юдейското царство.

Като довели Симеона при царския наместник Атика, римляните се опитали да го принудят да се отрече от вярата си в Христа, като употребили отначало съвети и заплахи, а после и мъчения. Тогава Симеон бил на около 120 години. Но въпреки старостта, той твърдо понасял страданията и останал верен на своите християнски убеждения. Мъжеството, търпението и твърдостта му удивили самите мъчетели. Най-после Симеон бил разпънат на кръст (107 г.).

Информацията е взета от: www.offnews.bg

Всеки, който е отварял вестник, е виждал в него името Аспарух Лешников. Причината не се крие в това, че то е много актуално за българския печат днес, а във факта, че това име е любимо на авторите на кръстословици. Псевдоним на Аспарух Лешников с три букви (Ари), срещнат някъде из кръстословицата, е основната причина днес това име да ни е познато. А тя би трябвало да е най-малката. Ари е бил един от най-известните естрадни музиканти в Европа между двете световни войни. Псевдонимът му е даден от германците във времето, в което той е водещ тенор в прочутия за времето си берлински секстет “Веселите хармонисти” (оригиналното име е “Comedian harmonists”). За да стигне до германската сцена, българинът извървява дълъг път.

Той започва на 28 юли 1897 година – рождената дата на музиканта от Хасково. Лешников загатва за музикалността си в ранна детска възраст в църковния хор на родния си град, както и в училищния хор в Стара Загора. Въпреки това той няма намерение да посвети живота на таланта си, а се стреми да изгради военна кариера. През 1916 г., едва 10-годишен, Аспарух постъпва във Военното училище в София. Там се запознава с друг забележителен творец – Христо Смирненски. От тяхното познанство се ражда песента “Горчиво кафе” по стихове на поета. Именно докато учи за царски офицер, бъдещата звезда има щастието неговата природна дарба да бъде открита от маестро Георги Атанасов. Маестрото, впечатлен от необикновения талант на младежа, се опитва да го насочи към музиката на всяка цена. Оттук нататък пътят към световната сцена е отворен. Лешников постъпва в класа на вокалния педагог проф. Иван Вульпе, а през 1922 г. заминава за Германия и се записва в Берлинската консерватория. В германската столица работи като сервитьор, за да се издържа. Това продължава до 1927 г., когато българинът става солист на хора “Charell-Revue chorus”.

Началото на голямата слава, макар и никой да не е подозирал за това тогава, идва на 18 декември същата година. На тази дата Хари Фромерман предава на берлински вестник обява, чрез която търси музиканти. От явилите се близо 100 кандидата обаче единствено басът Роберт Биберти е одобрен. Именно той е човекът, който кани Лешников в секстета няколко дни по-късно.

Не всичко тръгва по вода за музикантите. Следващите месеци преминават в  непрестанни репетиции, записи, проби далеч от голямата сцена и и тежко финансово състояние. През лятото на 1928 г. певците организират прослушване в “Берлинската скала”. То обаче преминава катастрофално. Следващото прослушване се увенчава с успех – новоизгряващата група бива забелязана от Ерик Чаръл – един от водещите берлински агенти в местния шоубизнес. Именно той дава и името на групата – “Комедиан хармонистс”. Така на 28 септември секстетът излиза за първи път заедно на сцена. Мястото е “Гросес шаушпиелхаус”, собственост на агента. Само три седмици по-късно “хармонистите” взимат участие и като част от програмата на Берлинско кабаре. Приходите се покачват бързо и скоро всеки реномиран организатор на концерти и представления в германската столица се стреми да ангажира групата. Не закъсняват и гастролите из цялата страна. За да задоволят ентусиазма на почитателите си и за да затвърдят успеха си, “Веселите хармонисти” предприемат самостоятелно турне с първа стъпка Лайпциг. 45 години след премиерата на 26.01.1930 г. Ари казва следното: “Това викане, това лудеене на публиката – аз стоях с отворена уста. Не можех да говоря, само сълзи. Плачех от радост.” През тази година изнасят първия си концерт зад граница – в Амстердам, и биват заснети за първи път във филм. В най-силните години на състава  всеки един от членовете му печели между 40 000 и 60 000 марки – суми, които за времето си са съизмерини с възнагражденията на днешните футболни звезди.

“Комедиан Хармонистс” на сцената на Белринската филхармония 1932 г.; Снимка: comedian-harmonists.de

През 1932 “Comedian Harmonists” се изявява дори в берлинската филхармония. Самият факт, че на група за забавна музика е дадена сцената на филхармонията е красноречив за стойността на тяхното изкуство. След този концерт те получават признание и от германската държава – освободени са от данъци.

И точно когато изглежда, че нищо не може да помрачи вече световната кариера на състава, се случва едно събитие извън културната сфера, което е непредвидимо и извън възможностите на състава, за да му се противопостави. Годината е преломна не само за секстета, но и за целия свят. На власт идва националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер. Проблемът за секстета е произходът на 3-ма от певците – те са евреи. Освен това стилът на музика, изпълняван от хармонистите, се счита за упадъчен от нацистката идеология. Вследствие на това започват да се отменят концерти, забраняват на евреите да участват в културната камара. Затова групата се концентрира върху международните изяви. Гастролират в Дания, в Америка, в Италия и в Норвегия. Особено запомнящо се остава турнето зад океана, концертът в Ню Йорк и този на борда на американския военен кораб “Сарагона”. Това може би остава върхът в кариерата на състава. Сред 85 000 члена на екипажа в ролята на зрители е и самият американски президент Франклин Рузвелт.

След завръщането обаче, въпреки фурора в Америка, и последните надежди на музикантите за продължаване кариерата им като група се изпаряват. Натискът от властта се е увеличил неимоверно и на 25.03.1934 г. се стига до неизбежното – прощален концерт в Мюнхен – вечер изключително емоционална както за публиката, така и за артистите. След като евреите емигрират, “арийците” в състава се опитват да задържат прогреса на състава с нови членове, но нито един от опитите им не се увенчава с успех.

След започването на Втората световна война Лешников се завръща в България. В родината си хасковлията няма звездния живот от преди войната. Както в Германия, така и у нас властта пречи на неговото творчество. В този случай комунистите са подозрителни към Лешников заради довоенния му период в страната на Гьоте. Абсурдна ситуация, в която той е неудобен за всяка страна, без да има никава лична вина за това отношение. Все пак през 1951 г. оперният певец Георги Белчев се опитва да създаде подобен на “Комедиан Хармонистс” квинтет. Разбира се, с участието на Ари. Налаганият от политическия режим музикален вкус за жалост не оставя шанс на подобен състав да просъществува и този проект остава неуспешен. През 1965 година, когато интересът към групата сред германците се е възвърнал, Лешников е награден със златна значка и получава званието “почетен член на Фридрихщатпалас“(бившият “Гросес Шаушпилхаус”, в която секстетът прави своя дебют) от ГДР.

През 1997 г. под режисурата на Йозеф Вилсмайер легендата “Комедиан хармонистс” се завръща с филма за краткото, но забележително съществуване на берлинския секстет. Признанието от българска страна идва през 1977 г. – по случай 80-тата си годишнина юбилярят е награден с орден “Св. Св. Кирил и Методий”. На 31 юли 1979 г. Аспарух Лешников умира в София на 81 години. Освен с прозвището си “Ари”, той остава известен в Европа и като “рицарят на горното фа” – поредното признание, което ни доказва уникалните гласови данни на тенора. Лешников е първият българин в музиката, добил световна известност.

Корицата на Търновската конституция

След така чаканото Освобождение на България, българският народ трябва да се справи с нелеките задачи да изгради свои собствени държавни институции и да създаде своя собствена конституция. И макар прекараните години под чужда власт да спират развитието им, българите се справят и изготвят своята първа конституция – Търновската, която несъмнено се превръща в онази стабилна основа, без която е немислимо развитието на България. Има събития, които оказват силно влияние върху изготвянето ѝ.

Подписването на Одринското съглашение за примирие между Русия и Турция на 31 януари 1878 година, както и на “Основите на бъдещия мир” са първите международни актове, с които се признава освобождението на българския народ от османско иго.  Според тях България трябва да стане автономно и трибутарно княжество с християнско правителство. Последните преговори на граф Н.П. Игнатиев с турските представители за българските земи обаче са трудни, тъй като Турция е твърдо решена, че иска България да бъде автономна провинция в пределите на империята, а не княжество. Така на 3 март 1878 година в Сан Стефано е подписан прелиминарният мирен договор, с който се поставя началото на самостоятелното развитие на българския народ. Според член 6-11 на договора, българската държава се възстановява като автономно, трибутарно княжество с християнско правителство и народна войска.

Макар освободил се, пред народа на България стои тежкото изпитание да избере свой княз и част от българските първенци да изработят организацията на бъдещото управление, съставяйки един основен закон – Конституцията. Подготовката за изготвянето ѝ започва под ръководството на княз Дондуков през април 1878 година и продължава до 16 април 1879 година, когато се приема Първата българска конституция – Търновската. Както става ясно, осъществяването на тази задача отнема много време и усилия, а има и трудности, през които трябва да преминат отново българите.

Една от тези трудности е свиканият по настояване на западните Велики сили конгрес в Берлин на 13 юни. Те са недоволни от голямата територия на българската държава, вследствие на Санстефанския договор. Според взетите решения на Берлинския конгрес, България става самостоятелно трибутарно княжество под върховната власт на султана, с християнско правителство и народна войска, тоест васална държава със самоуправление.

Това се отразява и върху организацията по изработването на проектоустава, защото изрично се подчертава, че трябва да бъдат осигурени правата както на българите, така и на всички други народности. А по-късно, на съвещанията на Учредителното събрание през февруари 1879 година, именно подписаното на конгреса в Берлин поражда бурни дебати относно общобългарския въпрос.

Създаването на първоначалния проект за Органически устав се възлага на руския юрист Сергей Лукиянов. Като източници използват сръбския Органически устав от 1869 година и Румънската конституция от 1866 година, влияние също оказва и руското законодателство.  Лукиянов се допитва и до мнението на видни български общественици и представители на християнското духовенство – екзарх Йосиф, митрополитът Антим, проф. Марин Дринов, Т. Бурмов, М. Балабанов, Др. Цанков. Всички те без изключение са за това Княжество България да бъде ограничена монархия и като цяло възгледите им са доста по-консервативни от тези на Сергей Лукиянов. Този проектозакон е изпратен в Русия, където на “Особено съвещание” го разглеждат и допълват, правейки го значително по-демократичен. С направените промени Органическият устав придобива цялостен и завършен вид, но той не е окончателен, тъй като последната дума принадлежи на българското Учредително събрание, което може да го коригира.

Сградата, в която е създадена Търновската конституция

На 11 януари 1879 година княз Дондуков-Корсаков получава проекта, който е с известни изменения и го внася за обсъждане в Учредителното събрание. В Събранието стават оживени разисквания и се сблъскват две концепции за общественото и държавно устройство – това на либералното и на консервативното крило. В крайна сметка и двете страни допускат известни компромиси и се обединяват в името на каузата. Освен че достигат до единно мнение относно проектоустава, те решават, че вместо наименованието “Органически устав за държавно устройство на Българското княжество”, ще го заменят с “Конституция на Българското княжество”. Защото органически устави имат само страни, които нямат пълен суверенитет. Така се стига до 16 април 1879 година, когато е приета и самата Търновска конституция.

Тя съдържа 22 глави, някои от които са обособени в дялове. Търновската конституция отразява свободния и демократичен дух на българския народ. Заложени са идеите на либерализма, които по това време са получили признание в повечето действащи западни европейски конституции. Отделено е значително място и на правата и свободите на гражданите, както и на свободата на словото, вероизповеданията и неприкосновеност на частната собственост. Законодателната власт е предоставена на монарха и народното представителство, а изпълнителната принадлежи единствено на княза. Освен това той е и свещен и неприкосновен, като всичко това определя неговата фигура като център на политическия живот в България според Търновската конституция.

Имайки предвид, че тази конституция е приета само една година след петстотингодишното османско иго и при липса на всякакъв политически и демократичен опит е нормално специалистите да я определят като далеч от перфектна. Въпреки това обаче трябва да ѝ отдадем заслуженото, тъй като е достатъчно демократична за времето си, съобразена е с европейските стандарти и изиграва огромна роля при преодоляването на примитивните феодални отношения. Не на последно място Търновската конституция поставя началото на съвременната българска държавност, а бъдещите години и възходът на България доказват, че тя успява да изпълни своята задача.

Църквата непосредствено след атентата.
Снимка: lostbulgaria.com

Историята за може би един от най-големите атентати в България започва в ранната привечер на 14 април 1925 година, когато народният представител от Демократическия сговор Константин Георгиев е убит. Надали тогава някой си е и помислил дори, че това ще бъде началната страница на една трагична история, а именно атентатът в църквата “Света Неделя” в София, извършен на 16 април 1925 година.

Погребението на депутата е определено за 16 април в 15 часа в храма “Света Неделя”, където се очакват да дойдат хора от най-висшата класа – множество офицери, войници, висши чиновници, част от министрите и Негово величество цар Борис III. Тук е моментът да отбележим, че това е и замисълът на атентаторите – да бъдат събрани на едно място възможно най-много влиятелни политически фигури, за да бъдат премахнати. Затова по-рано казахме, че трагедията започва още на 14 април.

Въпросите, които веднага изникват на преден план, са: кои са организаторите на атентата и как са допуснати да поставят взривоопасни вещества в свещения храм?

Както всички знаем, в първите две десетилетия на ХХ век голяма сила набират крайните течения в политиката. Идеологии като комунизъм и анархизъм стават все по-популярни сред обществото. Макар да предлагат много социални реформи, единственото, до което водят е напрежение в държавите. Последователи на подобни идеологии съществуват и в България. През 1923 година Българската комунистическа партия (БКП) организира въстание, което е потушено по кървав начин. Следващата стъпка на Военната организация на същата партия (БКП) е именно атентатът в храма “Света Неделя”.   Смелостта и готовността за действията на атентаторите идва от връзката им с Коминтерна, който вече разполага с властта в Русия.

Атентатът е планиран старателно, а главно действащите лица са Никола Петров, Димитър Златарев, Петър Абаджиев, Марко Фридман, Коста Янков и още един човек, който може би изиграва най-главната роля – Петър Задгорски. Не за друго, а защото той е клисарят, благодарение на когото в църквата биват внесени 25 килограма взривни вещества. Ето как си го спомня Александър Цанков:

“И сега, след 30 години, виждам пред мен образа на този злодей – висок, строен, облечен в дълга, подобна на попско расо черна клисарска дреха, с подстригани мустаци, голобрад, сключени черни вежди, причесана и прилепена, гъста, мазна черна коса, с бледо мургаво лице и поглед на орел лешояд в човешки образ.”

Същият на 16 април 1925 година около 15ч. и 20 минути се качва на тавана, почуква на вратата три пъти, какъвто е уговореният знак, и тогава Никола Петров запалва фитила – експлозивът се взривява, а над черквата се издига черен облак. Главният купол на църквата се събаря, а под него се намират множество невинни хора. Пожарният командир Юрий Захарчук споделя:

“Там видях жива гробница: парчета от икони, разхвърляни шапки, ръце, окървавени глави и всичко това бе застлано с кръв. Всички хора бяха загубили присъствие на духа, бягаха на всички посоки и викаха.”

Пораженията в църквата

Жертвите са много, трагедията е огромна, а хаос цари навсякъде. По случайност всички членове на правителството се отървават с не толкова тежки наранявания. А главната “мишена” Цар Борис III изобщо не присъства на опелото за Константин Георгиев, тъй като е на друго погребение на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано.

Макар министрите и царят да се спасяват, общият брой на загиналите е огромен и ужасяващ – 213 души, а сред тях са 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани и 3-ма депутати. Сред загиналите са бойци, които са се сражавали геройски за своята родина. Стефан Нерезов например е офицерът, водил Първа българска армия край Дойран. Други видни личности, загубили живота си в православния храм, са генерал-лейтенант Калин Найденов (военен министър по времето на ПСВ), генерал Александър Давидков, генерал-майор Иван Попов, майор Никола Рачев.

Делото за атентата започва на 1 и завършва на 11 май. Съучастниците на Петър Задгорски правят опит да го убият, но той успява да избяга и се предава в полицията, където признава всичко. Така ръководителите на военното крило на БКП са намерени, но един от тях е убит, а другият се самоубива. Голямата част от организаторите получават смъртни присъди, изпълнени публично на 27-ми май.

Отзвукът от атентата обаче не доставя нужния ефект за БКП. Посланието до управляващите несъмнено е изпратено, отговорът от правителството обаче тепърва предстои. Още на същия ден – 16 април, в България е обявено военно положение, което продължава до октомври 1925 г. Започват “Априлските събития“ – поредица от репресивни действия срещу дейците на партията. Безспорно най-кървавият атентат в българската история преди всичко повдига въпроси като: има ли граници силата на идеологиите, докъде се простират те, може ли целта да оправдава средствата?  Изводите и отговорите на тези въпроси оставяме на вас.

С идването на османските нашественици, Балканският полуостров се променя завинаги. Борбени и непоколебими, българите не могат да приемат съдбата си на покорен народ. Те често въстават и явно се противопоставят на владетелите, които се опитват да наложат властта си над тях.

В средата на 14 век султан Мурад I налага създаването на еничарския корпус. Той става основен род войска в Османската империя. През годините за попълване на редовната войска се налага създаването на данъка „чилик“, по-известен у нас като „кръвен данък“. Той се изразява в периодично събиране на малки момчета, обикновено между 5-10 годишна възраст от поробеното християнско население. Това е една от най-изключителните жестокости в историята на превзетите народи.

Стотици хиляди малки момчета са отвлечени от своите семейства. Те са принудени да служат на султана като еничари. Голямата част от децата са взети именно от българите. Отвлечените деца се изпращат в турски семейства, където се обучават на подчинение и турски език. След като пораснат, те биват отвеждани в Цариград, където учат не само военна техника, но им се дават познания по математика и изкуства. Дълги години се обучават да станат войни и да вярват в ислямската религия. След като империята успява да пречупи духът им, те се превръщат в страховити бойци, всяващи ужас. Често тези християнски деца са изпращани да извършват набези по своите родни места.

Песента, която ще ви представим днес, разказва именно за този период, в който синовете на майка България са се обръщали срещу своите роднини. Текстът би могъл да разплаче всеки, който реши да вникне в истинското му послание.

Де се е чуло видело

Де се е чуло видело
син баща вързан да води,
син баща вързан да води
на града да гой продава.

Вървели що са вървели,
стигнали гора зелена,
стигнали гора зелена,
нашли са вода студена.

Отпусни, синко, синджира,
с водица да сай напия,
с водица да сай напия,
после продай ма, продаде.

После кога ма продадеш,
парици да сай насбереш,
парици да сай насбереш,
убава челяд да гльодаш.

Убава челяд да гльодаш
и тебей да та продадат.

Десетият епизод от поредицата “Легендите оживяват” е вече тук! Както някои от вас знаят, през септември 2013 година обиколихме значителна част от Южна България в търсене на легенди, предания и митове. Идеята ни беше да запишем разказите на местни жители и краеведи  и по този начин да направим първата по рода си видео колекция от български митове и предания.

В десети епизод на поредицата ще ви запознаем с историите на град Меричлери. Намиращ се в обширната Тракийска низина, градът води началото си от залеза на Второто Българско Царство. Легендите разказват за създаването на селището, за най-голямото природно богатство на региона – минералния извор Соленци, както и истории за древните народи, обитавали тези места.

Това е само началото на мащабната поредица, чиято цел е постепенно да обхванем както Централна, така и Северна България. Приятно гледане.

„Панагюрското съкровище“, идентифицирано като тракийски сервиз за пиене на вино

Надали има българин, който не е отпивал от “течното злато”, което ние наричаме вино. Тази напитка заема особено важна роля в българската история и бит и присъствието ѝ е незаменимо на почти всяка народна празнична трапеза. Всеизвестен факт е, че дори британският политик Уинстън Чърчил си е поръчвал ежегодно по 500 литра българско вино, което доказва, че то е ценено и прословуто с вкусовите си качества и изтънчеността си по цял свят. Именно заради това ние от екипа на “Българска история” искаме в тази статия да ви разкажем малко повече за историята и произхода на тази вълшебна напитка с надеждата, че следващия път, когато си сипете чаша вино, ще отделите миг да се замислите за многовековната традиция, която съпътства производството на този “дар от боговете”.

Вино по българските земи се е произвеждало още преди повече от 5000 години, а първите лози са пренесени от Близкия и Средния Изток. Тогава земите ни владеят древните траки, за които се смята, че са поставили основите на винарството и лозарството. Доказателство за това са откритите в България златни и сребърни тракийски съкровища, повечето от които са красиви сервизи за сервиране и консумиране на вино. Траките са считани за едни от най-добрите винари в Античността, а ароматното и силно вино, произвеждано от тях, е прочуто в цял свят, като дори самият Омир не пропуска да увековечи неговите качества. Според техния народ упойващият ефект на виното помага на жреците да влязат в контакт с боговете и именно заради това те създават култ към алкохолната гроздова напитка. Освен това богът на плодородието, виното и веселието – Дионис, и неговите Дионисиеви празници, по време на които буйните вакханки танцуват с малки сърпове в ръка в чест на виното, заемат централно място в тракийската култура. Първоначално вино се произвежда главно по поречието на река Марица и около морските пристанища, което обяснява факта, че и днес тези райони са с едни от най-силните традиции в производството на вино.

След създаването на българската държава прабългарите и славяните наследяват и продължават лозарските и винарските традиции. При покръстването на българите култът към бог Дионис отмира и отстъпва място на този към Свети Трифон и честването на Трифон Зарезан. Приемането на християнската вяра стимулира допълнително винопроизводството, тъй като виното заема централно място в ритуалите и се радва на особена почит. Тогава, както и в по-голямата част от Европа, църквата взима винопроизводството под свое покровителство, тъй като алкохолната напитка е едно от най-използваните средства за контролиране на масите и важна търговска стока. В този период вино се прави дори по манастирите, а монасите са първите, които започват да съхраняват питието в студените манастирски подземия. В следствие на това възникват и първите винарски изби, а българското винопроизводство се усъвършенства осезаемо.

Периодът на османско иго в България бележи спад в производството на гроздовата напитка, тъй като ислямската религия забранява консумацията на алкохол. Въпреки това властите не го забраняват директно (но не го и поощряват), защото осъзнават, че виното е един от основните източници на доход за българската държава. Така алкохолната напитка продължава да присъства осезаемо в бита на българина.

След Освобождението отрасълът започва да се развива бурно, но следва поредният удар – филоксерата – болест, която унищожава голяма част от лозята, а редица сортове изчезват. След Първата световна война българското винопроизводство започва да придобива промишлен размах и излиза на европейския пазар вследствие на обединяването на дребните производители в кооперации. След 1944 г., по време на социализма, производството на вино е национализирано и монополизирано. По земите ни са засадени световно известни сортове като каберне и мерло, което е почти пагубно за местните български сортове като мавруд, памид, гъмза и други. В този период основен пазар е непретенциозният Съветски съюз и стандартите са занижени – вместо върху качеството винопроизводството започва да се концентрира върху количеството. Така през 1970 г. България се превръща в един от най-големите износители на вино в света. През 80-те години на ХХ век българското производство на вино започва да търси пазари и на Запад, като постига огромни успехи в държави като Великобритания и Германия.

След 1989 г. един от най-потърпевшите отрасли на българската икономика е винарството. Една от причините е силната конкуренция от по-евтини вина, а другата е свързана с вътрешните процеси на индустрията. Въпреки това след 2000 г. вече можем да наблюдаваме развитие на този сектор, отчасти благодарение и на чужди инвестиции.

Днес в България има засадени повече от 135 734 хектара с лозя, като червените винени сортове заемат около 52%, а белите – 42%. Също така на територията на страната са обособени 5 основни лозаро-винарски региона – Дунавска равнина (Севернобългарски), Черноморски (Източнобългарски), Розова долина (Подбалкански), Тракийска низина (Южнобългарски), Долината на Струма (Югозападен). Всеки от тях има своите специфични условия и особености, които позволяват отглеждането на някои от типично българските местни сортове като Гъмза, Червен мискет, Широка мелнишка лозя, Рубин, Мавруд, Памид и Димят. Освен това за читателите ни, които са се заинтригували от историята на виното, няма да пропуснем да споменем, че в близост до Плевен се намира единственият на Балканския полуостров Музей на виното. Там може да научите повече за традициите на винопроизводството, да видите стари вина и съдове за съхранение и производство на вино, както и да усвоите тънкостите на дегустацията и да опитате различни видове вина.

На 14 април от 18:30 часа в Аулата на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ имахме удоволствието да представим първата ни книга – „Българската история в 100 личности“. Както знаете, тя излезе от печат месец по-рано – на 17 март, но умишлено решихме представянето й да се състои по-късно. На него присъстваха над 200 човека, което бе една изключително приятна изненада за нас. Ние, като организатори, макар и нямащи особен опит в подобен тип мероприятия, се постарахме събитието да бъде малко по-нестандартно и интересно за всички в Аулата.

Водещ бе Драгомир Симеон, а освен него на сцената излязоха асистентите от Софийския университет Никола Дюлгеров и Христо Беров, авторите на книгата – Иван Кънчев, Ивомир Колев и Марио Мишев, както и издателят й – Момчил Тодоров. Мария Маринова пък докосна гостите с изпълнението на „Девойко Мари Хубава“ и „Облаче ле Бяло“ в началото и края на събитието. След уводните думи на водещия, думата взеха преподавателите в Софийския университет, единият от които е и консултант на книгата (Христо Беров). Тримата автори пък споделиха как се е зародила идеята за „Българската история в 100 личности“ и колко време е отнело написването й. В края на събитието те отговаряха на въпросите на публиката.

След като представянето на първата ни книга вече е в историята, искаме още веднъж да благодарим на „виновниците“ то да стане факт и на всеки един, който отдели от времето си и дойде на това важно за нас събитие. Признаваме си, че в дните преди него изпитвахме сериозни притеснения дали ще успеем да се справим с организацията, но емоциите, които изпитахме през този близо един час, както и интереса на хората са най-голямата награда, която можехме да получим.

Благодарим ви!

 Годината е 1876, денят 20 април - една паметна дата в българската история. На този ден, преди 138 години, един народ се вдига срещу цяла империя в името на едно – свободата. Героизмът, който тези наши деди проявяват е несъизмерим и трудно може да бъде описан в една статия,дори и в цяла книга. За нас,  живеещите в забързания 21-ви век българи, е трудно да си представим това, което всъщност са направили тези хора, а може би не е и нужно. Нужно е да разберем посланието, което те ни оставят. С действията си, с цялата енергия и патос, която влагат в подготовката на това въстание, личности като Георги Бенковски, Бачо Киро, Тодор Измирлиев, Христо Ботев, Панайот Волов и много други ни показват, че когато човек вярва силно в нещо, той е способен да го постигне. Да, мнозина от тях не са се заблуждавали, че шепа народ може да победи цяла империя, но те не са го и искали. Тяхната цел е била друга – Европа, а и целият свят, най-после да разберат, че там на Балканите има един народ, който иска свободата си и е готов да жертва живота си за нея. И те го постигат! Само една година след кървавото потушаване на Априлското въстание, Русия обявява война на Османската империя, а през 1878 година на картата на Европа вече съществува и държавата България. В следващите редове ще опитаме да се пренесем в онези героични времена, представяйки ви исторически факти – изводите и размислите затова заслужаваме ли днес ние тази свобода, оставяме на вас.

 Като всяко друго мащабно исторически събитие, Априлското въстание също има своите предвестници. В средата и края на 70-те години на XIX век Османската империя се изправя пред сериозни икономически затруднения. Вековната политика на консерватизъм, както и огромната корупция в административния апарат, не позволяват на Портата да се интегрира в модерния европейски свят. Заемите към европейските банки ставти все по-сериозни, заради което турската управа решава да увеличи данъците. В резултат десятъкът е увеличен на 12,5%, а данъци вече се събирали и от новородените. По традиция, голяма част от данъчните „новости“ се понасят само от християнското население на империята. Всичко това дава своя логичен резултат и през 1875 година в Босна и Херцеговина избухва въстание. Междувременно, вследствие на териториалните загуби на османците през последния век, българските земи се оказват в центъра на държавата и това позволява на редица българи да развиват търговия, да се докоснат до европейското образование и да замогнат значително. Всичко това засилва още повече желанието им за свобода и така, паралелно с въстанието в Босна, в края на 1875 година се стига и до Старозагорското въстание. Макар и неуспешно, то дава ясен знак, че на дневен ред в българското общество е подготовката на масов бунт.

„Хвърковатата“ чета, предвождата от Георги Бенковски

 Основите на Априлското въстание се полагат в град Гюргево, където на 11 ноември 1875 година започва да заседава Гюргевският революционен комитет. Негов председател е Стефан Стамболов, а в състава му влизат още личности като Панайот Волов, Никола Обретенов, Георги Бенковски и други. За много кратък период е изготвен и планът за действие, според който българските земи се разделят на пет революционни окръга – Търновски ( с апостол Стефан Стамболов), Сливенски (с апостол Иларион Драгостинов), Пловдивски (с апостол Панайот Волов) и Врачански (с апостол Стоян Заимов). Предвиденият пети, Софийски окръг, остава само в сферата на приказките. Заседаващите се обединяват около три дати за избухване на въстанието – 11 април, 1 май и 11 май. Така, след като са уточнени голяма част от детайлите около бъдещото въстание, участниците в Гюргевския революционен комитет се прехвърлят в България, за да започнат истинската подготовка на бунта.

 От четирите окръга подготовката е на най-високо ниво в Пловдивския. Малко след пристигането си в града обаче, дейците решават да преместят центъра в Панагюрище, защото обстановката там е по-спокойно и населението е по-активно. Главни „виновници“ за започналата мащабна военна подготовка, пропаганда и организаторска дейност са Георги Бенковски, Панайот Волов и Тодор Каблешков. За съжаление обаче, в другите три революционни окръга нещата далеч не изглеждат толкова розово. Именно липсата на добра координация в действията на различните окръзи историците посочват като една от причините, довели до погрома на Априлското въстание.

 На 14 април 1876 година Георги Бенковски решава да свика общо събрание на всички дейци в местността Оборище,

Мостът „Първа пушка“ в Копривщица, където избухва въстанието на 20-ти април 1876 година

близо до Панагюрище. Причината е, че високата интензивност на действия в IV-революционен окръг застрашава революционерите от изтичане на информация към турските власти. Освен това едно подобно събиране ще помогне за връзката между различните дейци. Макар и кратко, на него се вземат изключително важни решения – определено е въстанието да избухне на 1-ви май, а ако по някаква причина турските власти разберат за този план да се прибегне незабавно към военни действия. Точно така и става – османците намират в лицето на Ненко Терзийски, човекът, който да им разясни обстановката срещу определена сума пари и така на 19 април в Копривщица пристигат конни заптиета, които да заловят съзаклятниците. Изпълнявайки взетото в Оборище решение, Тодор Каблешков организира група, с която на 20-ти април напада конака и обявява началото на Априлското въстание! Именно тогава, с кръвта на заптиетата, той пише прочутото „Кърваво писмо“, с което разгласява за вдигането на българите. На същия ден въстанието избухва и в Панагюрище, а Беновски от формира конен отряд, останал в историята като „Хвърковатата чета“, с който започва да обикаля близките села, за да ги вдига на оръжие. В резултат многохилядни орди башибозук и редовна турска армия плъзват срещу въстаниците. Само за няколко дни всички въстанали населени места в района на Средногорието (Стрела, Клисура, Копривщица, Панагюрище) са потопени в кръв, а тази съдба очаква и по-късно въстаналите Батак, Перущица и Брацигово. Показателно за жертвоготовността на българите от онази епоха е това, което прави  Кочо Честименски в Перущица. Виждайки, че няма как да се измъкне от ръцете на тиранина, той слага край не само на своя живот, но и на този на жена си и децата си.

 В останалите революционни окръзи въстанието не получава така желания масов характер. В търновско голяма част от дейците били предварително блокирани от турските власти, въпреки което успяват да се организират малки чети, които да продължат борбата. Именно такава е четата на поп Харитон, която прави истински чудеса от храброст и задържа редовната турска армия близо седмица. В Сливенския окръг също са формирани няколко чети, а във Врачанския така и не се стига до реални военни действия.

Дряновския манастир

 В крайна сметка, един от най-кървавите моменти от българската история – Априлското въстание, оставя след себе си 30 000 жертви, 80 опожарени и 200 напълно унищожени села. Въпреки трагичния му развой и неуспеха в чисто военно отношение обаче, въстанието постига основната си цел – да постави българския политически въпрос пред Великите сили. През следващите месеци буквално цяла Европа заговаря, че на Балканите има един народ, на който трябва да се помогне и който заслужава свободата си. С голяма заслуга тази информация да стигне до всяко кътче на Стария континент са секретарят на американската легация Юджин Скайлър, руският виценконсул в Пловдив Цертелев и кореспондентът на „Дейли нюз“ Джанюариъс Макгахан. Благодарение на всеотдайната им работа по безспорен начин са доказани всички извършени зверства, което гарантира и намесата на Великите сили в българския въпрос.

Поклон пред паметта на всички, дали живота си за свободата на България. Нека поне на днешния ден си спомним за тях и се замислим какво можем ние да дадем на тази държава, за да не бъде тяхната саможертва напразна.

Виж още: Артилерията през Априлското въстание

В християнската религия на Възкресение Христово (Великден) се чества възкръсването на Иисус Христос на третия ден, след като е разпънат на кръст и погребан. Празната гробница е видяна от жените мироносици, посетили гроба. След това Иисус Христос се явява на Мария Магдалена, а после и на апостолите.

Преди полунощ в църквите се чете откъс от Евангелието на Матей и свещениците известяват най-великото чудо в историята – Възкресение Христово. Всяка година в полунощ на Великден в църквата на Божи гроб се спуска небесен пламък, който запалва свещите на Йерусалимския патриарх. Във всички православни църкви се повтаря символично този обред, като свещениците предават пламъка на своите свещи на множеството вярващи. Хората занасят горящите свещи вкъщи, за да запалят кандилата си. Те се поздравяват с „Христос Воскресе“ и си разменят козунаци и червени яйца, които са образ на възкресението. Празникът продължава цели три дни и на него не се работи. Посещават се гробовете на близките, където се палят свещи и се поставя козунак и яйце. Следобед има обичай да се гостува на кръстниците.

Вечерта се изпълнява т. нар. Второ Възкресение, по време на което се възпоменава посещението на жените-мироносици на гроба на Христос. Според евангелията именно жените, а не мъжете отиват сутринта там, намират камъка отвален и чуват радостната вест от един ангел. Припомня се и явяването на възкръсналия Спасител в същия ден пред смаяните Му ученици. Той им заповядва: “Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух… Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:19-20). По време на вечерната служба евангелският текст се чете на различни езици като илюстрация на проповедта на апостолите по целия свят.

Един от основните символи на Великден са великденските яйца.

Великденските яйца са специално боядисани или нарисувани яйца.. Най-важният цвят е червеният. Освен в други цветове, яйцата могат да се боядисват и украсяват с различни орнаменти, лепенки и др.

Великденските яйца са една от основните характеристики на християнските празници (както е коледното дърво), те са и основни за Християнството, защото напомнят за възкресението на Христос. Според преданието за първото великденско яйце, Мария Магдалена поднесла яйца на император Тиберий и му казала за възкръсването на Христос, а императорът казал, че това е невъзможно и ако е така, яйцето от кокошка, което държи трябва да стане червено, и то станало. За това червеният цвят за великденските яйца е и основен.

Друг символ на Великден е козунакът.

Той е сладък обреден хляб, който традиционно се приготвя за Великден. Символизира тялото на Иисус Христос, така както боядисаните в червено яйца символизират кръвта му. Върху козунака се поставя едно червено яйце. Според разпространеното схващане историята на козунака започва в началото на 17 век във Франция, откъдето се пренася в цяла Европа. В Италия се приготвят козунаците панетоне (Panettone), които могат да издържат до 6 месеца. В Русия великденският обреден хляб се нарича кулич. Смята се, че в България козунакът е дошъл през периода 1915–1920 г.; дотогава за празника са месени хлябове, наричани „колак“, „пармак“, „кравай“.

Информацията е взета от www.offnews.bg

“Неразделни“ е балада. Това е лиро-епическо стихотворение с фантастичен сюжет, който пренася читателя в тайнствена, необикновена действителност и извиква у него особено (баладично) чувство. Oще при първия прочит на “Неразделни“ се усеща близостта ѝ с народната песен. Това е така, защото поетът се прекланя пред гения на безименния народен творец.

Пенчо Славейков публикува за първи път баладата през 1895 г. под заглавието “Калина“, но когато след една година включва творбата в сборника “Епически песни“, променя заглавието на “Неразделни“. Така се акцентира върху идеята за неразрушимата връзка между влюбените.

В творбата, разказвайки вечната история на двама влюбени, Пенчо Славейков ни представя изключителни личности, които живеят по свои закони, отстояват себе си, отстояват личната си свобода, правото на избор и пред възможната раздяла избират смъртта.

Разказът на Калина е вплетен в думите на поета. Този композиционен похват се нарича разказ в разказа. Чрез него се постига вълнуваща достоверност и непринуденост на текста, а и се разкрива най-важното – героите не са мъртви, те са живи, любовта им е победила дори смъртта, те са заедно и са щастливи.

Чрез образите на влюбените, слели се с природата, поетът легендаризира и обезсмъртява човека, дръзнал да следва сърцето си.

НЕРАЗДЕЛНИ

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина -

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
„Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

И не грееше туй слънце от високо, от далеко -
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

„Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.“

Думите му бяха сладки – бяха мъките горчиви -
писано било та ние да се не сбереме живи…

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -
„Клетника – дочух между им да се шушне и говори: -

право се убол в сърцето – ножчето му още тамо!“
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнах

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…

Нек’ сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина…
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла…“

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

“Притури се планината“ е българска народна песен, известна с великолепното изпълнение на Стефка Съботинова.

Певицата е родена на 2 април 1930 г. в село Розов кладенец, Старозагорско. През 1951 г. се премества да живее в София. Певческия ѝ талант открива фолклористът и народен певец Жечо Долчинков. От 1954 г. започва да пее в състава на фолклорен ансамбъл “Филип Кутев“. С него тя обикаля по концерти и участия в цял свят. Няколко години по-късно става солистка към редакция “Народна музика“ на Българското национално радио, а след това и певица в Ансамбъла за народни песни към радиото и в “Мистерията на българските гласове“.

В репертоара на Стефка Съботинова са основно песни от Беломорска Тракия, които знае от баба си. Световна известност придобива с изпълнението на песента “Притури се планината“. Първоначалното звучене на мелодията е аранжирано от композитора Филип Кутев. Песента е забелязана и наградена на радиоконкурс за народна музика в Братислава. Тя се харесва на швейцарския продуцент Марсел Селие, впечатлява го текстът, разказващ за силата на майчината любов. Селие моли БНР да запише български фолклор. През 1952 г. пристига в България и се свързва с ръководството на Българското национално радио, откупува няколко записа и започва радиопредаване, което съпругата му Катрин Селие нарича “Мистерията (тайнството) на българските гласове“. През 1975 година Марсел Селие издава първия албум с български народни песни под заглавието “Мистерията на българските гласове“. В него включва две солови изпълнения на Стефка Съботинова, а именно “Притури се планината“ и “Мър, Станке ле“. По-късно Селие продава изпълнението на “Притури се планината“ на филмови продукции, сред които са “Иисус от Монреал“ и “Лионците“.

Песента се сдобива с нов, модерен аранжимент през 1994 г. благодарение на Жаки Анона. През юни 2010 г. Стефка Съботинова е удостоена с най-голямото българско отличие – орден “Стара планина – първа степен“. На 30 юли 2010 г. певицата напуска завинаги този свят, но великото ѝ изпълнение на песента “Притури се планината“ още дълги години ще кара българите да настръхват.

Притури се планината,
Че затрупа два овчеря.
Че затрупа два овчеря,
Два овчеря – два другаря.

Първи моли, пусни мене.
Мене чака първо любе.
Втори моли, пусни мене.
Мене чака стара майка.

Проговаря планината:
Хей, ви вази два овчеря,
Любе жали ден до пладне,
Майка жали чак до гроба.

На 27 април 1866 г. в Трявна е роден Пенчо Славейков. По този повод публикуваме откъс от книгата „Ден и дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи“ на Ваклуш Толев.

ПЕНЧО СЛАВЕИКОВ

ПРОЗРЕНИЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ ГЕНИЙ 

Предсети предназначението: Бог и България – единство в двойна плът! Никой в световната култура не е родил такова харизматично послание. Нито митологичните епоси, нито достиженията на културата в гениалните свои образци, нито религиите са си позволили това велико прозрение, което остава като предназначение на бъдна България. Така Пенчо Славейков изнася до олтарните тайни на причастието, на преобратението на даровете плътта на своята родина, преобратена в плътта на Отца, или плътта на Отца, преобратена в причастност в плътта на своята родина!

Вътрешната интуиция на тази велика личност, която характеризира историята, психологията и духа на България, е проблем не само на близост, а и на гениалността на този неповторим, за мен прероден Омир в България. Колосалното му въображение, ненадминатата му епичност ще видим в онази негова „Кървава песен“, за която казвам, че е българското евангелие!

Докато е поселник на земята, той има отношение на отговорност към богове, към свободата, към величието и жертвите на един народ. Но за поселението си в отвъдността иска да бъде погребан тъй, че „в гроба му да има прозори“. Защото душата му има само една възмога – възмогата към Небето!

Смъртта отнема Нобеловата награда, която е щяла да му бъде отсъдена, но не е голямо ласкателство да му бъде присъдено това, което и на епигоните на културата се дава. Защото Духът е повече от материята!

Пенчо Славейков донася поглед върху бъдещето, като иска не да загаси въглените на домашното огнище, а да освободи огнището от пепелта, защото мислене, което не може да мине прага на своя дом, не може да внесе развитие. С провиденцията и дарението си той носи нова култура; ражда неповторимото, неказаното. И наистина няма да намерим друг, родил такава храмова тайна, оставил такъв сеизмографен знак — да види божествеността в собствената си земя. Това е предсета,че България е белязана да остави една Мирова енергия!

Пенчо Славейков е български поет, който, благодарение на новаторството си, успешно европейзира родната литература, освобождава я от обществение ангажименти и я издига на едно по–високо ниво. Неговото творчество е често неразбирано от мнозина, но то неминуемо осъществява естетически прелом в българската литература, модернизирайки я благополучно.

Пенчо Петков Славейков е син на известния български възрожденски писател и журналист, а след Освобождението и политически деец Петко Р. Славейков.  Роден е в Трявна през  1866г., където учи в местното училище, но достига само до 2 – ри клас, защото цялото му семейство се премества в Стара Загора през 1875г. След това сменя още училища – Сливен, Търново, София, а гимназия завършва в Пловдив.

1884 година се оказва преломна за живота на поета – замръзването му върху леда на река Марица, което води до разболяването му от паралич. Макар този нещастен случай да го оставя инвалид за цял живот, Славейков именно след това преживяване израства и се превръща в поет от световна величина. Болката и страданието не го надвиват, а напротив усъвършенстват личността му. Според Славейков именно тези състояния на духа правят човека свръхчовек, те помагат да овладееш Битието, да откриваш тайните на познанието, да постигнеш духовно спасение.

Четири години по – късно излиза първата стихосбирка на Пенчо Славейков – „Момини сълзи”, за която в едно писмо Вазов му пише, че в нея „блика струя от нова, игрива и нежна поезия”. Въпреки това младият поет е недоволен от първата си лирическа книжка и полага усилия да я изземе от пазара и да я унищожи.

Развитието на индивидуалиста Славейков продължава като отива да учи философия в Лайпциг през 1892г. Именно това заминаване оказва голямо влияние за развитието на неговото творчество. Запознавайки се със западните философски течение и по – специално с тези на Хайне, Фолкелд и Ницше, Славейков до усъвършенства идеята си за самотния, но извисен духовно човек.(свръхчовек). По време на този престой Славейков написва едни от най – запомнящите си епически стихове „Ралица”, „Бойко” и „Неразделни”, които биват събрани в книгата „Епически песни”. Започва и епопеята „Кървава песен”, която пише през целия си живот.

През същата година става член на кръга „Мисъл”, който е първият цялостен естетически кръг в България, чийто вдъхновител и основоположник неоспоримо е Славейков. Естетиката на кръга много се доближава до тази на борбения поета, затова той сътрудничи от първата до последната годишнина. В същия този период е директор на Народния театър и Народната библиотека. А творчеството му от своя страна, може да се каже достига своя връх – излиза от печат лирическата книга „Сън за щастие” (1906), която е съвкупност от миниатюри, акцентиращи върху покоя, тишината и красотата. Четири години по –късно през 1910 излиза и поетическият му сборник „На острова на блажените”.

През 1911г. е командирован в чужбина, за да изучи библиотечното дело. Заминава за Цариград, Атина и Рим, където получава съобщение от новия министъра на просветата да прекъсне командировката и да се завърне в България. През юли е уволнен от заеманата длъжност – директор на Народната библиотека. През август отново заминава за чужбина – първоначално остава в Швейцария, но окончателно се установява в Рим, където започва усилена работа върху „Кървава песен” и по – специално третата й част, която за жалост е издадена след смъртта му през 1912г. Независимо от това, Пенчо Славейков е номиниран за Нобелова награда за тази си своя творба.

Макар да е далеч от България, сърцето му е в родината майка, защото през 1903г., среща Мара Белчева и до края на живота си поддържа нежни чувства с нея. Въпреки че поетът е има недъзи, а тя е една от най – желаните и красиви жени в страната, любовта им е далеч по – дълбока от условностите на физиката. Последната година – 1912г. от живота на големия писател прекарват в Италия, край езерото Комо, където намира това спокойствие и разбирателство, което така ужасно му липсва в родната България. Те безспорно са една от най–известните интимни двойки в историята на българската литература.

Пенчо Славейков е един от великите ни интелектуалци на всички времена. Творчеството му е необятно, пише от реалистични поеми с граждански мотиви до дълбоко философки и индивидуалистични. Несъмнено е поетът с жреческа мисия, защото успява освен да модернизира повече от успешно българската литература, но и да повлияе върху цялостното й развитие след това. Макар да умира неразбран от читатели и критика, творчеството му днес безспорно повлиява върху българската душевност.

През Средновековието, когато дипломатичните средства са далеч по-оскъдни от днес, войните са ежедневие. Те се водят за власт и престиж, за земи и влияние. Не че дипломацията е отричана, но грубата и примитивна сила е по-близка до средновековните владетели. Не и при един български цар – цар Иван Асен II (1218-1241). Неслучайно неговият период на управление е определян от някои като Златен век на Второто българско царство.

Какво е Златен век? Обширни територии, доминиращи международни позиции, стремглаво развиваща се просвета и култура. Първият Златен век в историята на българската държава е от периода на управление на цар Симеон (893-927) от Първото българско царство. Това е период, свързан в политическо отношение с решителна настъпателна политика срещу Византийската империя и много агресивни войни.

Цар Иван Асен II

Този подход може и да носи успехи, но нанася значителни вреди. Сякаш негова алтернатива ни показва със своето управление цар Иван Асен II. Той постига териториални придобивки още в първите години на своето управление без дори намек за кръвопролития. Какъв е неговият начин? Династични бракове.

През живота си цар Иван Асен II има три съпруги и общо 9 деца – 6 момичета и 3 момчета. Тъй като е ясно, че престолонаследникът трябва да е от мъжки пол, за българските принцеси не остава нищо друго, освен да сменят владетелския двор. Но една конкретна Асенина дъщеря обикаля от място на място, колкото всичките си сестри взети заедно.

Това е Елена Асенина. Тя е първото дете на цар Иван Асен II от втората му съпруга – унгарската принцеса Ана-Мария, дъщеря на унгарския крал Андраш II (1204-1235). За съжаление, никъде в изворите не се споменава годината ѝ на раждане. Когато идва на бял свят, момичето вече има две по-големи сестри от първия Асенин брак – Мария и Белослава, но е първата рожба за Ана-Мария.

Първият дипломатичен брак, който цар Иван Асен II предприема (освен лично неговия с унгарската принцеса от 1220 г.), е с цел да обезпечи добросъседските отношения между България и Епирското деспотство, скрепени с мирен договор през 1224 година. По този повод най-голямата Асенина дъщеря от първия му брак – Мария Асенина около 1225-1227 г. е омъжена за Мануил Комнин, брат на епирския деспот Теодор Комнин.

Но Епирската държава не е единственият потенциален враг за България. Съседната Латинска империя също представлява известна заплаха за българските територии. Смъртта на латинския император Робер дьо Куртене оставя на престола един малолетен принц – Балдуин II, който е само на 11 години и няма представа как се ръководи могъща империя. Това изисква назначаването на регент на младия владетел, който да го напътства в делата в тази крехка възраст. За настойник е привлечен цар Иван Асен II, утвърдил се като авторитетен владетел благодарение на личностните му качества и дипломатични умения. Валидността на договора е дори по-неотменима заради скрепяването му с династичен брак. Християнските закони, които тогава очертават основните житейски правила на хората, поставят брака като приоритетна ценност в човешкия живот. Династичният брак очевидно е предпочитаният начин за цар Иван Асен II да общува със своите съюзници и да си осигурява едно мирно управление, изцяло под негов контрол.

Така договорът между Латинска империя и България през 1228 г. е скрепен с династичен брак между малолетния император Балдуин II и третата Асенина дъщеря – Елена. Неизвестно е защо по-голямата Белослава на този етап остава извън политическите отношения. По-късно, през 1234 г., чрез брак между нея и сръбския крал Стефан Владислав 1 са скрепени българо-сръбските отношения.

Но да се върнем на отношенията между България и Латинска империя и по-конкретно на Елена и Балдуин. Бракът им укрепва съюзническите отношения и засилва влиянието на цар Иван Асен II в Константинопол. Ето как съвременникът – италианецът Марино Санудо, в своите хроники коментира събитието:

„ И така, когато властта в Цариградската империя била наследена от Балдуин, който бил невръстен, за по-голяма полза бил сключен договор и с клетва било утвърдено, че дъщерята на загорския цар [Иван Асен II], мъж славен и могъщ по това време в тези земи, ще встъпи в брак с невръстния, чрез което родство споменатият Балдуин се надявал на големи дела, както и немалко да укрепи своята власт.“

Политическите взаимоотношения на Балканите обаче не са така прости, както му се иска на българския цар. Тайни заговори и конспирации, целящи предизвикването на българо-епирски сблъсък излизат на преден план. Според тайното споразумение, сключено през 1228 г. между Латинската империя и йерусалимския крал Жан дьо Бриен, последният през 1231 г. е тържествено коронясан в Константинопол и обявен за официален настойник на Балдуин II.

Всичко това естествено предизвиква гняв у цар Иван Асен II и годежът на малката му дъщеря е разтрогнат. Българската принцеса Елена се връща в бащиния царски двор.

Латинска империя

След поредица политически сблъсъци и маневри, цар Иван Асен II се обръща срещу своите предатели. За да не бъде сам, българският владетел привлича за свой съюзник най-големия латински враг – Никейската империя. В края на 1234 г. българският цар сключва договор с никейския император Йоан III Дука Ватаций за взаимни действия срещу Латинската империя. Типично в стила на Иван-Асеневата политика, договорът е скрепен с династичен брак. И ето тук се появява големият парадокс на събитията – бившата вражеска годеница сега е пратена за жена в двора на другата страна на конфликта – Никея. Тя е сгодена за малолетния наследник на никейския престол — единадесетгодишния Теодор II Ласкарис. За втория годеж на малката Елена съвременникът Георги Акрополит пише:

„След това и Асен с жена си, унгарката Мария, и дъщеря си Елена дойде в Калиопол и там се срещна с императора. И двамата извършиха необходимото по отношение на приятелството. Иван Асен не премина през Хелеспонт, но остана в пределите на Калиопол. Император Йона премина със съпругата му и дъщеря му в Лампсак, където бе императрица Ирина. Там стана бракосъчетанието на децата, като религиозния обред извърши патриарх Герман. Тогава бе решено с императорско и съборно постановление и търновският архиерей, който беше подчинен на константинополския, да бъде почетен като самостоятелен и бе постановено да се нарича патриарх, тъй като властниците се отблагодаряваха на българския владетел Асен заради родството и приятелството [с него]. След като бе направено всичко, което се отнася до това, императрица Ирина взе сина си и невестата и живееше в източните земи. Също така и съпругата на Асен се завърна в своите земи. А императорът Йоан и Асен взеха със себе си войски и извършиха нападение по западните земи, които бяха под игото на латиняните.“

Три години трае и този годеж. През 1237 г., поради някои неуспехи в съвместната борба срещу латините, цар Иван Асен II решава да прекрати договора си с Никея и да върне обратно дъщеря си в България. Георги Акрополит описва повторното връщане на Елена в България и причините за това:

„ Тъй като син му [на Йоан Дука Батаци] Теодор беше дете — той навършваше, както казахме, 11 години, когато беше сключил брак с княгиня Елена, — бракът оставаше формален. Те бяха отведени и възпитавани от императрица Ирина, понеже тя беше с добър характер и беше склонна към всичко добро. И тъй положението на латиняните беше много тежко и със сродяването на двамата самодръжци тяхната гордост бе много унизена. Крал Йоан [де Бриен], след като живя още малко, умря и остави като наследство властта в Константинопол на зет си Балдуин, а Асен, като се разкая, както стана явно, за договорите с император Йоан, търсеше начин да освободи дъщеря си от брака с император Теодор и да я омъжи за друг. Защото като владетел на народ, някога подчинен на ромеите, той се боеше много от благоприятния обрат за тях. И тъй Асен търсеше, както изглеждаше, благовиден повод, макар това да не остана скрито от онези, които познаваха положението. Той изпрати пратеници при императора и императрицата, които да съобщят, че понеже били близо до Адрианопол, той и съпругата му искали да видят малката си дъщеря и да я прегърнат родителски. Те щели да изпълнят обичая и веднага щели да я върнат при свекъра и при съпруга. Император Йоан и императрица Ирина, макар че разбираха добре постъпката и съзнаваха ясно хитростта, все пак пратиха при Асен дъщеря му. Те си казаха, че ако той задържи дъщеря си и я откъсне от законния ѝ съпруг, има Бог, който вижда всичко и налага наказания на тези, които престъпват клетвите и нарушават договорите, сключени пред бога. И тъй българинът взе дъщеря си и замина, като върнал назад всички, които я придружаваха. Той преминал Хемус и се отправил към Търново, а дъщеря му плакала и тъгувала за свекървата си — императрица Ирина — и скърбяла много за раздялата със съпруга [си]. Тогава, разправят, Асен я взел да седне отпред па седлото му, ударил я с ръката [си] по главата и я заплашил страшно, че ще я убие, ако не понесе мълчаливо това, което той е решил за нея.“

България при цар Иван Асен II

След като Елена се завръща в България, нещата също се връщат по старому – сякаш маневрите на цар Иван Асен II никога не са били. Между България и Латинската империя е сключен нов договор за общи военни действия срещу Никея. Съюзът е подновен. На теория всичко звучи наред, но реално предприетите по-късно действия са от съвсем друг характер. Още при първата съвместна военна акция на новите съюзници през 1237 г. до цар Иван Асен II стига вестта за смъртта на съпругата и сина му в Търново. От върлуващата чума там е повалена и дясната ръка на владетеля в управлението – главата на Българската църква патриарх Йоаким I. Действащите християнски закони сочат само едно – наказание за греховете. Наказание за отмятането от казани думи, за потъпканите обещания и клетви, за разтрогването на съюзнически договори. С една дума – наказание за предателствата на цар Иван Асен II спрямо Латинската и Никейската империя и непрекъснатото подвеждане и празни обещания.

Ето как тази новина се отразява върху съдбата на Елена според Героги Акрополит:

„….И тъй Асен, след като му се случили гореспоменатите нещастия, мислейки напълно благочестиво, че това е станало, понеже е нарушил клетвените споразумения, които сключи с император Йоан, и понеже разделил дъщеря си от съпруга ѝ Теодор, разкаял се за това и изпрати пратеници при императора и обвинявайки се за твърде лошата постъпка, искаше да възстанови договорите и молеше прошка за извършеното. А император Йоан и императрица Ирина, понеже бяха склонни повече към благочестие и набожност, приеха и пратеничеството и без да влизат в дълги преговори, възобновиха клетвите и извикаха отново снахата Елена. И тъй тя бе изпратена при свекъра и съпруга си и отново между българи и ромеи [настъпи] мир.“

 След завръщането си в Никея Елена окончателно остава при съпруга си Теодор Ласкарис. През 1254 г. Теодор Ласкарис наследява престола на Никейската империя като император Теодор II Дука Ласкарис, а Елена получава титлата императрица на Никея. Елена и Теодор II Ласкарис имат шест деца, на 5 от които имената са известни:

- Ирина, омъжена за българския цар Константин Тих Асен (1257-1277)

- Мария

- Теодора

- Евдокия

- Йоан IV Дука Ласкарис, никейски император (1258-1261)

Династичните бракове определено са предпочитаният метод за регулиране на отношенията между две държави, особено в Средновековието, когато войната е ежедневие. Бракът според християнските закони е свещена ценност, чието нарушаване е в разрез с обществените норми. Разтурянето на брак, когато връзката с църковните закони е толкова силна и сакрална, съответно и значимостта на брака натежава като приоритет, изведен на преден план в социално отношение, е равносилно на богохулство, грях. Извършеният грях се наказва, както и реално се случва с трагичната гибел от 1237 г. на трите значими личности от обкръжението на цар Иван Асен II.

Реално, официално сключени бракове между Елена и Балдуин II и Елена и Теодор II Ласкарис няма. Освен подписани междусъюзнически договори, налице е само формален годеж с обещания за бъдеща сватба. Погледнато от тази гледна точка, нарушение на християнските закони няма. Въпреки това лъжите са изречени, а обещанията – потъпкани.

Ако погледнем брачните неуспехи на Елена през една по-оптимистична призма, виждаме, че третият брак е успешният. Числото три е действително магично число. В християнските норми то се появява на много места с ключово, дори сакрално значение: при Светата Троица: баща, Син и Светия Дух. Възкресението става на третия ден, а Спасителят се явява три пъти пред учениците си. В много повелия числото три носи късмет.

Песента „Къде си, вярна ти любов народна“ е част от творчеството на големия български поет, педагог и композитор Добри Чинтулов. Тя е композирана през 1863г., като текстът ѝ излиза 3 години по – късно. Заедно със “Стани, стани, юнак Балкански” и „Вятър ечи, Балкан стене” е една от най – популярните възрожденски бунтовни песни.

Не бихме могли да пропуснем да споменем и няколко думи за неповторимия Добри Чинтулов. Той е роден през 1822 г. в град Сливен в бедно семейство на занаятчия. Чинтулов е ученик до 16 – та си годишнина в родния си град в гръцко училище. След което учи във Велико Търново, а по – късно в Букурещ и Одеса, където печели стипендия и за 3 години завършва килийното училище.След това постъпва в Семинарията и в 1850 г. се завръща в България.

Работи като учител в Сливен и Ямбол. Едновременно с това участва в борбите за църковна независимост, основава читалище, пише революционни стихове. Стиховете му придобиват популярност сред българското население, това обаче му донася ненавистта на турците и гърците. През 1871г. е избран за представител в Цариград при изработването на екзархическия устав. Полусляп и болен, той е един от хората, които посрещат руските войски при идването им в Сливен на 17 януари 1878 г., където изнася пламенна реч на руски.

Творчеството му е изпълнено с патриотични чувства. Основни тема в повечето му стихотворения и песни са за родолюбието и борбата за свобода. Сред най – емблематичните му произведения са „Къде си вярна ти, любов народна?“ , „Стани, стани юнак балкански“ и „Вятър ечи, балкан стене“. Автор е на учебници по реторика, литература, руски език, френски език, математика и нотно пеене.

Добри Чинтулов умира на 27 март 1886 година в град Сливен. В спомен на писателя Константин Константинов е отбелязано: „В буренясалите, подивели градски гробища, зад казармите, има каменна плоча от 1886 г. с прост надпис: „Добри Петров Чинтулов – учител народен.”

В песента „Къде си вярна ти, любов народна?“ огънят и светлината символизират енергията, предвещаваща революция. Свободата се свързва с планината и гората. Безкористната жертвоготовност „да си пролеем вси кръвта” е мотивирана, тя е „за нашата свобода и държава. Любовта и саможертвата са нужни за велико дело, а именно свободата. Само с постоянство и борба може да се преодолеят всички трудности по пътя към национално освобождение.
Къде си, вярна ти любов народна… колко си ни нужна и днес…

Къде си, вярна ти любов народна?
Къде блестиш ти, искра любородна?
Я силен пламък ти пламни,
та буен огън разпали
на младите в сърцата,
да тръгнат по гората.

Пламни, пламни ти в нас, любов гореща,
противу турци да стоим насреща!
Да викнем всинца с глас голям
по всичкия Коджабалкан:
голямо, мало, ставай,
оръжие запасвай!

На пояс тънки сабли запашете,
за бащината си земя станете,
колете турски племена,
пълнете с техните тела
пространните равнини,
дълбоките долини!

За нашето отечество и слава,
за нашата свобода и държава
да си пролеем вси кръвта,
да си добием волността
от нашите тирани,
неверни мюсюлмани!

Байраци български навред да вдигнем,
към бога със кръст във ръка да викнем:
о, наш създателю Христе,
я виж от ясното небе,
нашето мъчение,
дългото търпение.

Благослови ти нашето желание,
на тебе имаме ний упование,
подвигът да ни е осветен,
на твоя вяра утвърден,
на славното ти име,
предвечний божи сине!

Кога в български предели настъпим,
кога вразите си от нас изгоним.
Да се възвишат знамена
на българските рамена
от върха на Дуная
в Тесалия до края.

Кога свободата си ний доставим,
кога си имената ний прославим,
да видим всички мир тогаз,
и ний да викнем всички с глас,
живейте православно,
в България държавно.

АЕЦ Козлодуй

Революционна и първа по рода си на Балканския полуостров и в цяла Югоизточна Европа е атомната електроцентрала АЕЦ “Козлодуй” в гр. Козлодуй, област Враца. Тя е първата значима крачка по пътя на научно-техническото развитие на страната ни и то с международно значение. Към днешна дата тя все още е единствената атомна централа в България. Една трета от електропроизводството е нейна заслуга, което я прави и най-големия производител на електрическа енергия в страната.

Историята на АЕЦ “Козлодуй” започва още през 1966 г. На 15 юли се подписва спогодбата за сътрудничество между България и тогавашния Съветски съюз за изграждането на атомна електроцентрала. След внимателни проучвания площадката на строежа е избрана до р. Дунав, в близост до тогавашното село Козлодуй. Проектът е съвместен българо-руски, но основна част от оборудването и съоръженията са доставени от Съветския съюз и тогавашните Германска демократична република, Чехословакия и Унгария.

След три години старателна подготовка първата копка на това голямо за българите начинание е направена на 14 октомври 1969 г. През следващата година започват широкомащабни строителни дейности за изграждането на уникалното и до днес за страната ни съоръжение. В неговото изграждане участват над сто хиляди строители и монтажници. На площадката на централата са осъществени няколко изцяло български проекта, които се оказват революционни в световната практика при строителството на атомни електроцентрали.

На 6 април 1970 г. започва изграждането на главния корпус на АЕЦ “Козлодуй”, в който се помещават реакторната зала, машинното отделение, вентилационният център и електрическите устройства на 440-мегаватовите блокове. След две години усърдна работа по изграждането му, от Съветския съюз е докаран и по-късно поставен и първият реактор. Официалното откриване на атомната електроцентрала е обявено на 4 септември 1974 г.

Изграждането и въвеждането в експлоатация на ядрените мощности на българската атомна електроцентрала се осъществява на три етапа. Първият етап е от 1970 до 1975 г. През този период се пускат първи (1974 г.) и втори (1975 г.) блок. Така още с отварянето на първия блок е обявено официалното откриване на АЕЦ “Козлодуй”. Двата блока са оборудвани с водо-водни реактори ВВЕР-440, модел В-230. Изключително е, че блоковете имат два напълно независими един от друг канала на системите за безопасност.

Вторият етап обхваща 1973-1982 г. Тогава успоредно с безпогрешната работа на първи и втори блок започва планирането, изграждането и се осъществява пускането на 3 и 4 блок. През 1980 г. се открива третият, а две години по-късно и четвъртият блок на централата. Двата са обзаведени с водо-водни реактории ВВЕР-440, но от един по-усъвършенстван модел В-230 с трикратна резервираност на системите за безопасност.

Последният етап е от 1980 г. и приключва през 1991 г. Тогава се изграждат и пускат в експлоатация 5 и 6 блок на централата. Те са оборудвани с най-модерните за времето си реактори ВВЕР-1000, модел В-320 с херметична защитна обвивка, както и трикратна резервираност на системите за безопасност.

АЕЦ Козлодуй

В продължение на 12 години атомната централа работи напълно безопасно и без никакви проблеми. Производствената дейност на АЕЦ “Козлодуй” напълно се вписва в идеята за “ядрен ренесанс” на Световната ядрена асоциация. Предприятието отговаря на високите екологични изисквания на Протокола от Киото, тъй като не отделя никакви парникови газове в атмосферата. Предприятието осигурява над една трета от необходимата на населението в България електроенергия. Цените са по-ниски и огромна част от домакинствата и дребният бизнес се радват на по-евтино електричество. АЕЦ “Козлодуй” осигурява работни места на над 6000 души в Северозападна България. В централата работят не само хора от града, но и от околните населени места.

През 2003 г. обаче под натиска на Европейския съюз и съгласно условията, които България трябва да изпълни в процесана сближаването ѝ с него, е стартирана процедура за спиране на първите четири реактора с мощност 440 MW, тъй като според Европейската комисия те не отговарят на европейските стандарти за сигурност. Две години по-късно под влияние на ЕК напълно прекратяват своята дейност Първи и Втори блок на централата. Това лишава близо 2000 жители от Врачанския регион от работа. Доставките на електроенергия за страната чувствително намаляват и значително се увеличава вносът ѝ от чужди страни. С приемането на България в Европейския съюз  нейното “европеизиране” нараства – през 2007 г. са затворени Трети и Четвърти блок на АЕЦ “Козлодуй”. Към днешна дата все още работят последните два Пети и Шести блок.

Равносметката дотук е: спрените мощности досега са 1760 MW, а работещите в момента са 2000 MW. За няколко години

няколко хиляди души от затворените блокове губят работата си, други са преквалифицирани за работа в Пети и Шести

блок. Но нещата не са съвсем песимистични – скоро след това се появява предложение за изграждане на 7 и 8 блок на АЕЦ. Смята се, че проектът се появява вследствие на забавянето на строежа на АЕЦ Белене. Тогава идеята не е обстойно разработена, защото са съществували две основни спънки, които по-късно са отстранени. Според проучвания изграждането на два нови блока за Козлодуй излиза по-евтино от построяването на АЕЦ “Белене”. Забавянето на построяването им обаче се дължи на получаването на лиценз за безопасността на новите реактори, което трябва да стане през есента на 2011 г. Така на 8 март 2011 г. централата обявява поръчка за удължаване на живота на 5 и 6 блокове, чиито експлоатационни срокове изтичат съответно през 2017 и 2019 г. Ръководството на централата се надява животът на реакторите да бъде удължен с поне 15 до 20 години, тъй като затварянето им би било пагубно за енергийния сектор на страната.

По време на изграждането на 5 и 6 блок са предвидени три потенциални площадки за новите блокове. Планира се построяването и въвеждането в експлоатация на нова ядрена мощност на площадката на АЕЦ “Козлодуй”. Това би подпомогнало заетостта в региона,  би допринесло за съхранението и развитието на научно-техническия потенциал в ядрения енергиен сектор, за гарантирането на надеждни и достъпни доставки на електроенергия в България и по-широкия  регион и за постигането на дългосрочните цели по намаляване на емисиите с парников ефект. Пред страната ни би се отворила възможност за износ на електроенергия към страните от Балканския регион като същевременно ще се осигуряват евтини доставки за българските домакинства за дългосрочен план от около 60 години.

АЕЦ Козлодуй

За управление и реализация на проекта през м. май 2012 г. “АЕЦ Козлодуй” ЕАД създава дъщерна компания – “АЕЦ Козлодуй – Нови мощности” ЕАД. Процесът на лицензиране на проекта стартира на 13 декември 2012 г. Към днешна дата за “АЕЦ Козлодуй – Нови мощности” ЕАД се извършват проектни проучвания и комплексна оценка на риска за целия проект. След приключването им резултатите от тях се предоставят на Министерския съвет, а в случай на положително правителствено решение, след лицензиране на площадката се търси стратегически инвеститор, като ръководителите не отхвърлят и други възможности за финансиране на проекта.

България започва своя път към “чистата енергия”, както още наричат електроенергията, през далечните 60 години на миналия век с изграждането на напълно безопасната и екологично чиста атомна електроцентрала АЕЦ “Козлодуй”. Централата е първа по рода си и на целия Балкански полуостров. Изграждането ѝ е революционна стъпка за България в научно-техническата област на ядрената енергетика дори в европейски мащаб. Сред съоръженията ѝ се намират напълно български и изключително иновативни и ефективни проекти, намерили приложение и в световен мащаб. Оттогава досега АЕЦ осигурява над една трета евтина енергия за населението на страната, както и сигурни работни места. Плановете за изграждането на 7 и 8 блок на атомната централа, както и новосъздадената “АЕЦ Козлодуй – Нови мощности” ЕАД са още едни смели крачки по пътя на научно-техническото развитие и екологично чиста природа.

Автор:  Ивона Христова

Владимир Димитров е творец, който с картините си успява да ни докосне до истинността на българския бит и култура, до живота на обикновения българин в годините след Освобождението – с цялата му красота, с цялата му тежест, с цялата чистота и цялата болка. Роден през 1882 година в граничното кюстендилско селце Фролош, в семейството на Камка Стоилова и Димитър Поппетров, Владимир Димитров Поппетров още в ранна детска възраст посреща трудностите, които му е подготвил животът. През 1889 година, когато е едва на седем годишна възраст, баща му бива ранен при престрелка и остава инвалид. През същата година почива и дядо му – поп Петър, който е другата материална опора на семейството. Тези злощастни събития принуждават семейството да напусне дома си във Фролош и да се установи в Кюстендил, където майката и бащата работят срещу мизерно заплащане и едва успяват да се справят с изхранването на двете си деца – Владимир и сестра му Йорданка. Началното си образование Владимир Димитров получава именно в Кюстендил, в училището „Даскал Димитри“, след което постъпва в трикласното школо. За съжаление, крайната бедност на семейството възпрепятства учението му и той успява да завърши само втори клас.

В годините (1896 – 1899г.) Владимир Димитров работи като продавач на вестници, дърводелски работник, хотелски прислужник и бояджия. През  1899 година започва работа като писар в Кюстендилския окръжен съд, където остава близо четири години. Средата, в която попада там, се оказва изключително благоприятна за духовното израстване на Майстора, тъй като от тогава датират и запознанствата му с Никола Венетов и Емануил Попдимитров. Благодарение на дружбата си с тях, Владимир Димитров открива нови философски учения и възгледи, като най – дълбока следа у него оставят идеите на Толстой. На 11 май през 1903 година в гимнастическия салон на Педагогическото училище се открива първата изложба на младия художник, по инициатива на адвокати и съдии от кюстендилския съд, които са силно впечатлени от таланта му. Няколко дни по – късно именно на него е поверена и задачата да изработи портрета на Гоце Делчев, при отслужване на панахида в негова чест след смъртта му. През есента на същата година младият художник, подпомогнат от свои съграждани, постъпва като извънреден ученик в Рисувалното училище – София, като негови преподаватели са Иван Мърквичка, Жеко Спиридонов, Петко Клисуров и Антон Митов. Въпреки факта, че е извънреден ученик, Майсторът се откроява с огромните усилия, които полага и желанието да се усъвършенства. През 1908 година в Кюстендил сред голяма мизерия умира бащата на художника. В едно от последните писма, които той изпраща на сина си, се забелязва болезнена острота в думите му относно решението на Владимир да учи: „Сине, какво ме грее мене, ако утре ти станеш и професор, когато днес баща ти умира от глад.“

Владимир Димитров- автопортрет

През 1910 година творецът завършва образованието си в Рисувалното училище и получава предложение да продължи обучението си в чужбина като стипендиант, но отказва. Вместо това започва да работи като учител по краснопис и гимнастика в Държавна търговска гимназия „Димитър Василев“ – Свищов, където се запознава с Николай Лилиев. Между двамата творци възниква приятелство, подкрепено от общи възгледи, което се запазва за цял живот. През 1912 година Владимир Димитров, въпреки че е освободен от военна служба, се включва в Балканската война като военен художник. На фронта той се сблъсква с една действителност, която дълбоко въздейства на душевността и емоционалността на твореца и се превръща в проекция на неговите военни картини. В творбите, които създава през тези години, той се опитва да покаже бита на българските войници на фронта – почиващи войници, войници на поход или дори такива, които се греят на топлината на огъня. Една от най – силните и изпълнени с емоция творби на Майстора от този период е картината „Завръщане от фронта“. След приключването на войната, той посещава Виена за кратък период от време, след което, завръщайки се в България, решава да се отдаде изцяло на творчество.

През 1921 година Владимир Димитров преживява една от най – тежките загуби в своя живот – умира майка му Камка Стоилова, която е най – скъпият му човек и доверен приятел. Една година по – късно, през 1922 година, Майсторът открива своя самостоятелна изложба в Царския манеж, която е последвана от широк интерес и многобройни отзиви. С малкото събрани средства той заминава за Италия по покана на художника Борис Георгиев. През 1923 година се включва с 21 картини в изложбата на римските художници. Точно с тези си творби художникът бива забелязан от американския меценат Джон Крейн, който откупува за 40 000 лирети платната от изложбата и сключва с Майстора четиригодишен договор, според който срещу 150 долара месечно той се задължава да предава на Крейн всички картини, които нарисува през следващите 4 години. И до днес това се смята за най – неизгодната сделка през целия живот и творчество на художника.

През декември 1923 година в София се организира комитет за подпомагане на пострадалите от септемврийските събития. Част от комитета са Екатерина Каравелова, П. Преславски, А. Страшимиров, а като тричленна контролна комисия са назначени Кертев, Владимир Димитров и Л. Ширков. По сведения на Мицо Андонов от комитета са събрани много книги, картини и други ценни предмети, които са продадени, а събраните средства са разпределени сред нуждаещите се. Свои картини дарява и Майстора. Малко по – късно, преди заминаването си в САЩ по покана на Джон Крейн, син на сенатора Чарлз Крейн, Владимир Димитров посещава за последно комитета, за да се сбогува с другарите. При това последно посещение изрича думите „От народа – за народа“, дарявайки немалка сума за подпомагане на пострадалите.

За пътуването и престоя си в Америка Майстора разказва пред журналиста Христо Бръзицов: „Толкова бях зает с рисуване,че когато ме попитат какво съм видял от Америка, просто не мога да отговоря – аз живеех само за и със картините си. И може би по – добре, че не се взирах повече в тамошния живот, защото колкото можах да съзра, не ми допадна. Чужди сме ние на оня дух..“

През 1924 година Димитров открива своя изложба в с. Дивля – от нея са едни от най – значимите му творби – „Момиче от Калотино“, „Жетварка“, „Сестри“. Същата година се установява в Кюстендилско, като най – дълго остава в с. Шишковци, което се превръща в източник на впечатленията му за българския бит и култура и вдъхновението му в тази насока. През 1926 година, по инициатива на Джон Крейн, прекарва известно време в Цариград и в Италия, където рисува усилено. Година по – късно открива изложба в с. Шишковци. През май 1928 година заминава за Прага, за да предаде част от картините си на Крейн. Остава там повече от месец и се среща с някогашния си преподавател Иван Мърквичка. От тогава датира и портретът, който Майстора изработва на Мърквичка.

Владимир Димитров- „Селянин с грозде“

Същата година Джон Крейн прекратява договора си с Владимир Димитров, заради настъпилата тежка икономическа криза. Настават трудни времена за Майстора, в които той се уповава на подкрепата на Министерството на народната просвета и на приятели. Художникът се установява окончателно в с. Шишковци, където в негово ателие всъщност се превръщат кюстендилските поля. Обект на творчеството му са красотата и нежността на българката, изобразена в красива носия с цветни шевици; трудолюбивият и честен българин, който се труди на полето неуморно от изгрев до заник; отношенията между хората – братя, сестри, майки и деца, другари; удивителната българска природа във всичките и цветове и багри – разцъфналите вишневи дървета, червените макови градини, златните житни поля. За създаването на една от своите картини самият Владимир Димитров споделя: „Един ден в Шишковци рисувах селяни, държат грозде в ръцете си. Понеже времето беше усилно и маранята задушаваше, дадох почивка на моделите и облегнах картината върху дувара на двора. Гроздето беше докарано по форма и тон. Ние се разприказвахме за това – онова, време да мине. Неочаквано за всички ни, току се чу откъм дувара нещо като трак, трак, трак… Кога се обърнахме, що да видим: кокошките кълват гроздето в картината. Беля работа! Тогава рекох на селяните: „Барем кокошките можем да излъжем.“

Животът му в село Шишковци всъщност е най – плодотворният период на твореца. След трайното му установяване там, той открива няколко самостоятелни изложби както в Шишковци, така и в София. През 1946 година става член на българската комунистическа партия, а следващите няколко години – 1948 година, 1949 година, 1950 година – участва като делегат на няколко световни конгреса. През 1950 година е награден със званието „Народен художник“ и е обявен за почетен гражданин на София, а през 1959 година – с орден „Георги Димитров“. Владимир Димитров – Майстора умира през 1960 година в София от рак на панкреаса, а през 1972 година тленните му останки са пренесени и положени в с. Шишковци.

Националното обединение на българския народ става основна задача на българското общество след Освобождението. Разгромът на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година и обявяването на Независимостта през 1908 година тласкат българите към военно решаване на Българския национален въпрос.

България става инициатор за създаването на Балканския съюз. Предпоставки за това са слабостта на Османската империя и нейното поражение в Итало-турската война от 1911 година. В основата на Балканския съюз стоят българо-сръбският договор от 29 февруари 1912 година и българо-гръцкият договор от 16 май същата година.

Българското население е преизпълнено с ентусиазъм – най-после ще бъде завършено обединението на всички българи започнало през 1885 година. Кланетата в Кочани и Щип допълнително изострят обстановката. На 17 септември 1912 година е обявена мобилизация. В българската армия се стичат хора от всички обществени слоеве, както и бежанци от Македония и Одринска Тракия и така броят на записалите се далеч надхвърля предвидените за мобилизация – под бойните знамена се събират около 600 000 души.

Манифестът на Н. В. Цар Фердинанд за обявяване война на Османската империя

На 30 септември България изпраща нота от името на балканските съюзници, в която приканва османското правителство да предостави в срок от шест месеца автономия на етническите малцинства в империята. В отговор Цариград обявява война на съюзниците на 4 октомври. България и Гърция обявяват на свой ред война на османците на 5 октомври, а Сърбия се включва два дни по-късно.

Така започва дългоочакваната Балканска война – моментът, в който Османската империя ще бъде окончателно прогонена от Балканите, а нейното наследство ще бъде поделено между младите балкански държави.

По численост българската армия с главнокомандващ генерал-лейтенант Михаил Савов представлява най-мощната военна сила в съюза. Нейните 3 армии трябва да нанесат основния удар в Източна Тракия – там, където са разположени главните турски войски и по този начин на българите се пада най-тежката задача във войната. Окончателният план за българското настъпление в Тракия предвижда нанасяне на удар с две армии (1-ва и 3-та, общо 150 000 души) в пространството между Одрин и Лозенград по направление към Цариград. Командването разчита да постигне успех чрез изненада. Затова 1-ва армия с командващ генерал Васил Кутинчев е изнесена напред, на един преход от българо-турската граница, а 3-та с командващ генерал Радко Димитриев е оставена в неин резерв за да разшири пробива й. Задачата на 2-ра армия с командващ генерал Никола Иванов е да изолира Одрин и да нанесе (с Хасковския отряд) спомагателен удар към Кърджали.

За настъпление в Западните Родопи и Пиринския край българското командване отделя една пълна дивизия и други части. Родопският отряд с командващ генерал Стилиян Ковачев, в който влизат 23 000 души от 2-а пехотна дивизия, е съсредоточен срещу турските войски в Тъмръшкия клин и долината на Места. Седма пехотна дивизия – 37 000 души под командването на генерал Георги Тодоров – е дислоцирана край Дупница и Кюстендил и трябва да настъпи по долината на Струма към Солун.

Седма пехотна Рилска дивизия е формирана през 1904 година с Указ №88/30 от декември 1903 година с щаб гр. Дупница. Към 1906 година в състава ѝ влизат: 14-ти Македонски, 22-ри Тракийски, 13-ти Рилски и 26-ти Пернишки пехотни полкове, 7-ми артилерийски полк, 7-ма пионерна дружина, 1-ви кавалерийски дивизион, 1-ви конен полк, 7-мо дивизионно интендантство. В първия етап на войната дивизията е включена в състава на Втора съюзна армия, която е командвана от сръбския генерал Степа Степанович. От изходната си база в района Невестино-Кочериново нейните три бригади се развръщат в три колони между Струма и Брегалница.

Въпреки строго охраняваната от турците граница, началникът на дивизията още на 2 октомври влиза във връзка с три чети македонски въстаници.

На 4 октомври в 20 часа той получава от Щаба на Българската действаща армия следната телеграма:

Ген. Георги Тодоров

„Утре, 5 октомврий въ 7 ч. пр. пл. се откриватъ военнитъ действия…”

Заповедта за обявяването на войната и за настъплението се посреща от всички чинове в дивизията с голям възторг. Седма Рилска дивизия прекосява границата при гр. Кочериново. Втора бригада с командващ полковник Спас Чилингиров на 5 октомври завладява Царево село (дн. гр. Делчево, Македония), а Трета с командващ генерал-майор Спас Георгиев – Горна Джумая (дн. гр. Благоевград). След този успех Трета бригада настъпва на юг по течението на Струма и завзема Орановския пролом. През това време главните сили на османския Струмски корпус се съсредоточават в Кресненския пролом и настъпват на север с намерението да нахлуят на българска територия през с. Бараково и да подсигурят от изток операциите на Вардарската армия в битката при гр. Куманово (дн. Македония). На 9 октомври авангардните части на противниците се сблъскват в района на гр. Симитли. В резултат на боя за Симитли опитът за османско настъпление към гр. Дупница е пресечен. На 10 октомври Втора бригада овладява гр. Пехчево (дн. Македония). На следващия ден дясната колона на дивизията – Първа бригада с командващ полковник Тодор Митов, разбива турската 16-та низамска дивизия край Кочани и влиза в града. С победата си в боя за град Кочани дивизията подсигурява фланга на сръбските войски в битката при Куманово, която пък има решаващо значение за поражението на османците на Вардарския оперативен театър.

На 12-13 октомври Трета бригада нанася поражение на османския Струмски корпус при с. Крупник и овладява Кресненското дефиле на 14 октомври. Седмица по-късно е преодолян Рупелският пролом и Трета бригада влиза в гр. Демир Хисар, а на 25-ти авангардът на 7-ма дивизия е в гр. Кукуш (дн. Килкис, Гърция).

В същото време българи и гърци се надпреварват към Солун – „перлата на Бяло море”. Ето какво представя в своя рапорт самият командир на дивизията – ген. Г. Тодоров:

„Чуждата преса публикува върху завземането на Солун кореспонденции, в които се казва, че гърците първи са влезли в този град . За да възстановя истината, аз намирам за необходимо да изложа следните данни: …изпратих моята армия на 3 км пред Солун. В същото време гърците се намираха на 17 км от града при реката Вардар. Обаче един от моите ескадрони влезе в Солун. Видях, че бяха изпратени тренове от Солун към Вардар за да докарат два батальона гръцка пехота. От позициите, които бяха завзели гърците не биха могли да пристигнат в града за един ден.”

Една българска рота достига центъра на Солун и открива българска пощенска станция. В същото време османският командир Тахсин паша предава града на гръцката армия срещу огромен откуп от 60 000 турски лири и гръцки кораби, които да превозят войските му до Галиполи, за да се бият отново срещу българите. По-късно той изказва закъснялото съжаление: „Вие сте победителите! Можете да бъдете уверени в това и съжалявам, че не дочаках да се предам на вас, българите”.  Именно 7-ма Рилска дивизия е посрещната най-възторжено в града, защото 2/3 от населението на столицата на Македония тогава са солунските евреи и българи, които окичват домовете си с български знамена, стичат се на улиците и акламират навлизащата българска войска. Официалното влизане на княз Борис, извършено сутринта на следващия ден е салютирано от руския броненосец  „Олег”.

Генерал-майор Георги Тодоров в Солун през пролетта на 1913 г.

Превратът на младотурците началото на януари 1913 в Османската империя слага край на примирието на 20 ноември 1912 година с държавите от Балканския съюз. През февруари 1913 младотурците подновяват  бойните действия като планът на новия главнокомандващ, Ахмед Изет паша, за деблокиране на Одрин предвижда тройна атака. Основният удар трябва да бъде нанесен при с. Булаир от Галиполската армия. Той трябва да бъде подпомогнат с десант на брега на Мраморно море в тила на българските защитници. Седма Рилска дивизия е прехвърлена в гр. Дедеагач (дн. Александруполис, Гърция) и е включена в състава на новосформираната  Четвърта българска армия под командването на генерал Стилиян Ковачев. Чаталджанската турска армия получава за задача да нанесе втория спомагателен удар. Настъпва звездният миг на 7-ма дивизия – на нея се пада най-тежката задача – да отрази главния удар при Булаир и по този начин да спаси българския тил. Турските войски разполагат с изключително превъзходство в пехота и артилерия, но освен на полевата си артилерия, те могат да разчитат и на едрокалибрените оръдия на своя флот.

За да бъде уловена максимално добре атмосферата от бойния път на рилци биха послужили няколко разкази, които официално дава главната квартира и вестниците „Утро” и „Дневник”, както и описанията от книгата на генерал Кирил Косев – „Подвигът 1912-1913”.

На 5 февруари започва артилерийска подготовка срещу българските позиции от морската артилерия и булаирските крепостни оръдия. „Много зор си дадоха морската и крепостната турски артилерии, но никаква вреда те не причиниха на нашите. Скоро нашите войници почнаха да се подиграват с турските топове. Когато морската турска артилерия откриваше мястото на някоя наша батарея, те се опитваха да я унищожат, но морските снаряди прехвръкваха и падаха в другото море – Саркоския залив”.

Към 8 часа сутринта още в началото на двубоя, в турския лагер се забелязва голямо движение. Скоро след това започва силно турско настъпление към българските войски. „Кюрдските полудиви фанатизирани маси настъпваха, въпреки вихрения огън на нашите войски, отправен към тях. Техните дивашки викове едва ли не бяха по-силни от тези на топовете. Мнозина от тях паднаха, но кюрдите напредваха”. Скоро вражеските войски навлизат в зоната, където огънят на българската артилерия е най-ефикасен и сред тях настъпват колебания.

Турските военноначалници забелязват тази нерешителност и изпращат нови подкрепления, за да подемат отново вълната на настъплението. „И пак се понесоха нови и много по-ужасни викове. Долината край Мраморно море бе почерняла от турските побеснели маси”.

В този критичен момент се спуска гъста мъгла и българската артилерия е поставена в невъзможност да действа ефикасно. Турските оръдия, също спират да стрелят, защото често дори и при пълна светлина те сбъркват и уцелват собствените си войски. Такива сгрешили снаряди всяват най-страшна паника в турските редове.

Битката при Булаир

„Възползвани от мъглата и осигурени откъм своята артилерия, че тя сама не ще ги избие, кюрдските диви пълчища се понесоха с голям устрем към нашите”. Положението на българите силно се влошава. Налага се тактическо отстъпление. Лявото крило на българските войски отстъпва съвсем правилно и редовно по предварително изработен план. Именно към тази точка са отправени силите на турците. Обаче десният фланг, не отстъпва нито една крачка. Това силно безпокои врага, който се страхува да не бъде заграден.

Към 1 часа следобед пристигат две дружини подкрепления. „Когато се вдигна мъглата, противникът, вместо да види идващите насреща от Шаркьой негови войски, видя налитащите българи. Едно мощно „ура” се понесе в редовете на нашите. Българите удариха на страшна атака, като показаха голяма храброст и пълно себеотрицание. Турските пълчища не издържаха страшния натиск на нашите. Те, които отиваха с голям устрем напред, обърнаха се бяг. И удариха на такова диво и безредно отстъпление, каквото едва ли друг път е ставало”.

Левият фланг на българските войски, които отстъпват правилно и методически, се отдръпва назад на разстояние около километър и половина в продължение на няколко часа, а турците изминават същия този път назад само за 5-10 минути.

Особено добре работят в това бясно турско отстъпление българските митральози. Те причиняват ужасно опустошение на кюрдските маси. „Залповете на българската пехота, картечния огън и шрапнелите се лееха, като из ведро и косиха, като жито, чедата на Аллаха. Само за няколко минути полето беше осеяно с безброй трупове. А и пехотата със своите атаки довършваше кюрдските пълчища. Това бе една небивала касапница на хора, която никой ум не може побра”. Кюрдските пълчища са гонени чак до укрепленията, които се намират зад с. Булаир, и побързват да се скрият. „Турският войник е безсилен пред нашите атаки на нож. Последните винаги вселяват паника в редовете на турските пълчища. Тия пълчища голям страх ги обзема при чуването на командата „на нож”.

В боевете при Булаир турците претърпяват пълен погром: те са чисто и просто унищожени. В този ужасен бой турците губят знамето на 80-тия си пехотен полк, две планински скорострелни оръдия, 6 митральози и не по-малко 6 000 души убити. Към тях трябва да  се прибавят и най-малко 12 000 души ранени. Така общо загубите възлизат на 20 000 човека. Българите дават само 612 ранени и 120 убити войници и 8 ранени и 2 убити офицери.

Влизането на Седма рилска дивизия в Солун

„Изгонването на турските сили в Галиполи зад Булаирските височини и укрепления, справедливо и остроумно бе наречено в чуждия печат затваряне в бутилка. По-хубаво сравнение от това не би могло да има. Край устата на бутилката са наредени вече българските топове. Нека се опитат да утолят тази бутилка”.

 Така завършва най-славният епизод от историята на 7-ма Рилска дивизия. Тя е една от войсковите единици с най-голям принос по време на Балканската война. На нея се падат трудните задачи да достигне Солун, въпреки подлостите на гърци и сърби, и пак на рилци се пада отговорността да спасят фланга и тила на Българската армия от главния удар на турците при Галиполи.

В чест на голямата победа в Галиполския полуостров е написан и маршът „Булаир”, който става бойна песен на 22-ри Тракийски полк от състава на 7-ма Рилска дивизия. Самият марш е един от най-известните български маршове и е изпълняван често по паради и официални военни събития. А в чест на самата 7-ма Рилска дивизия е написан маршът „На Рилеца-герой”

„На рилеца герой

титан калимански,

герой от Булаир

с гърди от желязо

и воля от гранит.“

Автор: Иван Иванов

Библиография:

1.Войната между България и Турция през 1912-1913 год., т.VI, Министерство на войната, София, 1935.
2.Унищожение на турските войски в Галиполи, Шумен, 1913, Издателство  Ив. Лъсичковъ.
3.Косев, К. Подвигът, София, 1983, Военно издателство.
4.Марков, Г. България в Балканския съюз срещу Османската империя, 1912–1913 г. София 1989.
5.Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“.
6.Димитров, Б., Войните за национално обединение 1912-1913, 1915-1918, София, 2001, стр. 37.