Данаил Николаев

Данаил Николаев е роден на 30 декември в град Болград, Бесарабия. Потомък е на великотърновски род. Основното си образование получава в българското училище, а по-късно завършва и българската гимназия в родния си град. През 1871 година заминава за Одеса с намерение да стане руски офицер. На 27 септември 1871 година е записан в рота на 54 Мински полк, а на 19 септември 1873 година Данаил е вече юнкер в Одеското военно училище. На 20 юли 1875 година е записан в полка на Кишинев, но вече произведен в чин портупей юнкер. Отдаден изцяло на военната служба на руския император, Данаил Николаев не престава да мисли и за своята поробена родина – България. Той знае, че в Букурещ съществува български революционен комитет и че в България кръстосват апостоли, подготвящи народа за борба. В един априлски ден на 1876 година няколко млади офицери от руския гарнизон в Кишинев се събират в хотел “Виктория” и съдбата го среща не с кого да е, а с големия революционер и поет Христо Ботев. Присъстващите на срещата са подпоручици Филов и Шиваров и пряпорци Данаил Николаев, Муткуров, Стоянов и Гуджев – всички българи, готови да умрат за поробената си родина.

Поради избухване на Сръбско-турската война на 14 юли 1876 година той подава молба за уволнение от военна служба, за да замине доброволец в Сърбия. Заради благородното начинание, уволнението му е отказано и е изпратен в отпуск. На сръбска страна в бойните действия участват хиляди българи в опит да вдигнат въстание в България или да използват задълбочаване на военните действия, което да доведе до освобождаване на българите. Със своите чети участват Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо войвода, Иван Кулин и Симо Соколов. Българските четници и доброволци достигат до 5000 души, повече, отколкото начислява сръбската войска.

След цял месец пътуване Данаил Николаев пристига в Сърбия в село Митовница. На 1 август, начело на 500 български добороволци, той потегля от селото срещу настъпващата турска колона и успява да я разгроми. Действията на младия мъж стават достояние и на генерал Черняев, който от името на сръбския княз го награждава със сребърен медал за храброст. Даденият му отпуск изтича, но, непреклонен да види родината си свободна, заминава за Румъния, за да се срещне със свои другари.

На 6-ти октомври взима участие заедно със своята част в боя при Гамзиград. Войната свършва и младият Николаев преживява голямото си разочарование в своите надежди да види България свободна. Най-добрата част в състава на сръбската действаща армия се оказва руско-българската доброволческа бригада. Изненадан от ценните качества, които открива, генерал Ростослав Фадяев дава идеята да се сформира първата организирана българска войска – българско опълчение в състава на действащата руска армия. Всички прокудени българи от Русия, Румъния и Сърбия се стичат, за да се запишат в редовете на новата българска войска. На 31 март 1877 година в Кишинев се събират около 700 българи и генерал Столетов полага основите на българското опълчение. Един от първите зачислени е и младият подпоручик Данаил Николаев.

На 12 април 1877 година в лагера на Кишиневския гарнизон пристига руският цар и прочита манифеста за обявяване на Освободителната война. Младият подпоручик участва в героичните боеве при Шипка и Шейново през Освободителната война като води 4-та рота на V-та опълченска дружина. След големите Шипченски боеве е произведен в чин поручик. При успешна атака за превземането на неприятелския лагер на една могила, поручик Николаев е ранен. За заслуги е награден с георгиевски кръст, а малката могила е кръстена “Дончова могила”, както са го наричали приятелите му.

Български опълченец от Руско- турската освободителна война

Освобождението го заварва с неговата дружина в Пловдив, Източна Румелия според Берлинския договор. Николаев сезалавя да създаде т.нар. гимнастически дружества – доброволци на обучение с оръжие. За подготовката на дружествата се дава ясна и конкретна цел – да не се допусне в областта турски гарнизон, въпреки постановлението на Берлинския договор. През пролетта на 1879 година, независимо от народната милиция и жандармерия, Източна Румелия разполага с десетки хиляди въоръжени “гимнастици”. По стечение на тези обстоятелства, благодарение на усилията на поручик Николаев и на всички деятели, в Пловдивска област не са допуснати турски гарнизони, а това прави възможно Съединението по-късно.

Берлинският договор позволява на новото Княжество само милиция, докато Учредителното събрание смело и ловко въвежда постоянна редовна войска с надежда за бъдещо обединение на българите от Тракия и Македония. В първите дни на 1880 година Данаил Николаев е приведен в служба на Първа Пловдивска дружина, следва длъжност в чин щабски капитан, а само след 2 месеца е назначен за командир на втора Пловдивска дружина.

Като кум на своя добър приятел Константин Паница, Данаил Николаев се запознава с по-малката сестра на младоженката, която става и негова избраница в живота. На Томина неделя през 1880 година младият капитан се венчава за своята любима. В същия този ден Константин Стоилов му връчва орден за храброст трета степен, с която княз Александър го награждава за Освободителната война. Капитан Николаев е произведен в чин майор от султана, тъй като само той има право да произвежда щаб офицерите от народната милиция.

През 1885 година Захари Стоянов основава таен комитет, който си поставя като първа задача съединението на Северна и Южна България, а след това и въстание в Македония. За да имат подкрепата на войската, Захари Стоянов, Константин Паница и Георги Странски се обръщат към майор Николаев за съдействие като най-висш офицер в областта. В началото той не иска да рискува войската, но не след дълги колебания приема да подкрепи начинанието. Бунтът е на 6-ти септември и е ръководен от майор Николаев, като е установен контрол над града и е отстранено правителството и генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич. Съставено е временно правителство начело с Георги Странски. На следващия ден “виновникът” за Съединението майор Николаев е поздравен от новото временно правителство като главнокомандващ на всички войски в Южна България. Княз Александър произвежда Данаил Николаев в чин подполковник и го назначава за командир на Източния корпус като най-боевия и опитен български офицер.

При обявяване на Съединението единственото противодействие се очаква само от страна на Турция и затова всички войски от двете страни на Балкана се насочват към турската граница. Турското правителство е склонно да приеме решението на въпроса за Съединението да стане по дипломатичен ред и така войната с Турция е избегната. Сърбия обаче е недоволна от така стеклите се обстоятелства и предявява претенциите си към Видинския и Софийския край.

Данаил Николаев в компанията на: Александър Михайлович, Василий, Михаил Савов, Никола Иванов, Робер дьо Бурбулон, Станчо Димитриев, Страшимир Добрович, Фердинанд I

На 2 ноември 1885 година Сърбия обявява официално война на България. След внезапния развой на събитията подполковник Николаев започва прехвърляне на поверените му части от източния на западния фронт. В началото на войната той е в Пловдив, за да осигури по най-бързия начин преструктуриране на южнобългарските войски и да се прехвърлят към Сливница, където сърбите вече са достигнали. Пристигайки в София, княз Александър Батенберг го назначава за командир на Западния корпус. След отстъплението на сърбите от Сливница и предугаждайки развоя на войната, сърбите искат мир на 12 ноември 1885 година Но подполковник Николаев е решен, преди да се съгласят със сключване на мирен договор, сръбските войски да бъдат изтласкани от българска земя. Сърбите, решени на всяка цена да завземат територии от българската земя, прибягват до хитрост като крадат печатите на общините на пограничните селища, за да пишат молби от името на населението до Великите сили и така да покажат “желанието” на местните жители, че искат да минат към сръбска територия.

Подполковник Николаев успява да прехвърли военните действия в сръбска територия, като командва настъплението към Цариброд и Пирот. Войната приключва с примирие и на 19 февруари 1886 година мирният договор е подписан в Букурещ. За проявена храброст и за бойно отличие Данаил Николаев е повишен в чин и става първият полковник от българската армия. Удостоен е и с орден за храброст втора степен.

След края на Сръбско-българската война отива във Виена за лечение на раната, получена в боя при Шейново, която силно го безпокои. Детронацията на княз Александър го принуждава да се върне в България незабавно. Съобщено му е, че той е назначен за военен министър на временното правителство. Потушава бунтовете на проруските офицери през 1887 година и по негова заповед военните формирования, участвали в преврата, са разформировани, а бойните им знамена – изгорени.

С възкачването си на престола Фердинанд задържа полковник Николаев като свой военен съветник. През 1893 година се извършва бракосъчетанието на цар Фердинанд и княгиня Мария Луиза и войската е представена под негово командване. На приема, за да се задоволи нечие “суетно желание”, не е спазена йерархията на чиновете, поради което е накърнена честта на полковника. Той напуска двореца и в знак на протест подава оставка. Между 1893 и 1897 година е в запаса и е поканен за председател на големия събор на Македонските организации. След връщането си в армията през 1897 година цар Фердинанд го назначава за генерал-адютант, а скоро след това става и инспектор на пехотата като остава на този пост 10 години. На 15 ноември 1900 година е повишен в звание генерал-лейтенант.

През 1907 година генерал-лейтенант Данаил Николаев отново е назначен за министър на войната и като израз на признателност цар Фердинанд лично го награждава с най-големия орден “Св. Александър” първа степен с брилянти. На 22 септември 1908 година преподписва манифеста на цар Фердинанд за обявяване на Независимостта на България.
На 18 май 1909 година достига най-високия чин в армията – генерал от пехотата, а през 1911 година, когато отново минава в запас, цар Фердинанд му отправя следния рескрипт:

“Драги ми генерал Данаил Николаев,

Данаил Николаев

Бидейки убеден във Вашата любов към военното дело, във вашия патриотизъм и във вашето стремление за услужване на истинските интереси на Отечеството и на Армията, аз ви поверих преди четири години без никакво колебание важният пост министър на войната.
Показаната от вас през този четири годишен период неуморна дейност не малко допринесе за развитието на нашите въоръжени сили и за благоустройството на моята преданна армия.
Сега като се разделяме с вас, считам за приятен дълг да ви изкажа моята сърдечна благодарност за вашето черезвичайно трудолюбие при изпълнение на поверената ви задача.
Като запазвам бележит спомен от вашето сътрудничество,
Оставам вам винаги благосколонен
Фердинанд.“

При атентата в църквата “Света Неделя” загива единственият му син – подполковник Никола Николаев.
На 6 май 1936 година ген. Николаев е награден лично от цар Борис III с най-високото българско отличие – Орден “Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий”. Като старши генерал в Българската армия на 12 юли 1937 година Данаил Николаев става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски.

Умира на 29 август 1942 година в град Банкя.
Със своя изключителен принос и живо участие в живота и творчеството на младата българска войска с най-разнообразна дейност, Данаил Николаев заслужено носи званието Патриарх на българската армия.

Поредицата ни от клипове, представящи интересни и ключови моменти от историята ни, продължават.

В това видео ви запознаваме с подробностите около една от съдбоносните български военни победи.

„Опознай родината си, за да я обикнеш” е казал Щастливеца Алеко за нашата мила страна. Точно, защото смятаме, че България е изпълнена с огромно разнообразие от вълшебни кътчета, които имат какво да ни покажат, да ни заинтригуват, да ни пленят и да ги обикнем, решихме да ви организираме една мислена разходка из нея. Ще ви представим 10 български села, на които трудно ще устоите и с нетърпение ще очаквате следващите почивни дни, за да ги посетите.

http://www.tourism-bg.net/

Боженци – селото – резерват, което е толкова малко, а разполага с огромно разнообразие от забележителности, на които можете да се насладите. Безспорно, Боженци може да ви пренесе за секунди във времето на Българското възраждане, благодарение на изцяло запазената архитектура от този период. Разположеното в средна Стара планина селце ви предлага възможността да посетите две музейни къщи – от XVIII и първата половина на XIX век.  Може да се насладите и на най – различни изложби, които се редуват според сезона и календарните празници – мартеници, великденска обредност, картини, фотографии, сурвакници. И разбира се, за ценителите на българската кухня, не трябва да пропускаме, че в Боженци се приготвя една от най – вкусните баници, на която всеки един посетител трябва да се наслади.

Продължаваме обиколката и се спираме на следващото прекрасно място – село Жеравна. То, също както Боженци, се слави с едни от най – запазените къщи – музеи от времето на Възраждането. Интересното за жеравненската къща е, че е изцяло изградена от грубо обработено дъбово дърво, което позволява направата на богато дърворезбовани апликации по стените, вратите, таваните, което от своя страни ги прави уникални. Две от най – красивите и впечатляващи къщи са тези на Йордан Йовков и Сава Филаретов, които се открояват в наистина изящни дърворезби. В близост до Жеравна се намира и Котел, а посещаването и на двете населени места е задължително за обиколката ви в този регион на България.

Село Делчево – малко познато, сгушено в планината Пирин, само на 10 километра от Гоце Делчев. Известен е като „орелът” на Пирин, защото е точно като кацнал скален орел високо в планината – можете само да си представите каква гледка се открива пред очите ви. А природата – почти недокосната, в цялото си изящество. Спокойствието цари навсякъде, хората, които ще ги срещнеш на площада, ще ви се усмихнат дружелюбно и ще ви пожелаят хубав ден. Къщите също са от възрожденски тип, сгушени една в друга, а уличките са много малки и изцяло калдъръмени, а на места са просто пътечки, които могат да ви отведат високо в планината. В къщата на баба Злата пък, която е запазена и до днес, са се събирали Яне Сандански и Гоце Делчев.

Ковачевица и Лещен – двете доста по  – известни села от същия район (този на Делчево). Представяме ви ги заедно, защото те сякаш винаги вървят в комплект. Климатът е благоприятен и мек почти през цялата година, което ги прави подходящи дестинации и през зимата, и през лятото. Но това, с което ще ви спечелят тези две села е, че са истинско съкровище, скрито в Родопите. Още с пристигането си човек сякаш се озовава в някоя приказка от детските книжки – уличките са тесни и калдъръмени, къщите са старинни с покриви от плочи, хората са гостоприемни, а времето е сякаш спряло. Освен че ще се пренесете години назад и ще се насладите на спокойствие и тишина, ще имате и възможността да посетите църквата „Св. Никола”, която е един от символите на Ковачевица, а също така и църквата „Св. Параскева” в Лещен, открояваща се с невероятни стенописи в ярки цветове.

Снимка: Мартин Стаматов

Следващата ни спирка е село Широка лъка. Намира се на около 20 километра от Смолян. Широка лъка е известна с автентични родопски къщи, с музикалните традиции и история. Това селце – резерват може да ви пренесе във времето, когато по улиците му са се носели звуците на красиви български народни песни, съпроводени от каба гайда. Широка лъка е и богата на забележителности – изключително интересен е Етнографския музей, който се помещава в сградата на Згуровския конак и може да ви предложи уникална експозиция, показваща бита на хората от родопския край. Друга също интригуваща забележителност е църквата „Св. Богородица”, чийто иконостас е уникален по рода и дори се предполага, че е рисуван от ученици на Захари Зограф. Перфектният завършек на посещението ви в Широка лъка ще е, ако се окажете по време на празнуването на Лазаровден, защото традицията ще оживее пред очите ви.

http://www.bulgariainside.com/

Няма как да пропуснем и село Арбанаси. Архитектурният резерват е разположен на 4 километра над Велико Търново. Известно е, че селото е съществувало още по времето на Втората българска държава (1185г. – 1393г.). Според легендата тук търновските царе са секли монети.  Разхождайки се из Арбанаси, може да усетите духа на историята, защото тя ви заобикаля – запазени са над 140 къщи, църкви и манастири с уникална стенна живопис и дърворезба. Едни от най  – интересните музеи, които може да посетите са Констанцалиевата къща, църквата „Свето Рождество Христово”, църквата „Свети Архангел Михаил и Гавраил”. Обявеното от ЮНЕСКО за световно културно наследство, село Арбанаси ще ви предостави една автентична българска старобългарска атмосфера.

http://bulgariatravel.org/

Село Рибарица ще бъде следващото ни предложение. Намира се в Тетевенската планина, на 600 м надморска височина, в подножието на връх Вежен и е само на 12 км от град Тетевен. Чарът на това село е различен – къщите не са от възрожденски тип, но пък са малки спретнати вили, по чиито прозорци са „накацали” прекрасни цветя. Най – интересното, което може да се види в Рибарица е дивата природа на Национален парк „Централен Балкан” и биосферният резерват Царичина. Името на резервата е свързано с легендата за царската дъщеря Тамара, излекувана от коварна болест с магията на огнено червено омайниче, което рибарчани и до днес наричат „царичина”. Ако пък сте любители на конната езда, Рибарица бързо ще се окаже любимото ви място.

www.ka6tata.com

В сърцето на Сърнена гора, на около 60 километра от Пловдив, се намира едно малко познато, но прекрасно селце – Свежен. И това село е обявено за архитектурен резерват, тъй като има къщи на повече от 300 години. Една от тях е родната на големия български герой полковник Владимир Серафимов. Може да си направите разходка в околностите на Свежен, където може да видите останки от древни селища, средновековна крепост, черква и 10 надгробни тракийски могили. Това място крие изненада за привържениците на планината – съвсем близо до селото са хижите Свежен и Братан, също така може да се отиде и до язовир Домлян и язовир Свежен. Цялото село е заобиколено от красиви местности, до които пътят е лесен и достъпен.

Последното място, което ще ви предложим е село Бръшлян. То се намира само на 14 километра от Малко Търново. Село от близо 70 души население, толкова малко, може да ви покаже изненадващо много места, които задължително трябва да посетите. Такива са например Етнографската къща – музей, Балювата къща, която днес се е превърнала в частен дом, в чийто през летните месеци можете да се насладите на емоционални фолклорни изпълнения. Друго задължително посещение е това на Селскостопанския музей на традиционното земеделие, където ще можете да се опитате да тъчете на стан. Ако посетите селото на 9 август ще преживеете с местните по изключително вълнуващ и запомнящ се начин най – тачения от тях празник – патронът на селото.

Надяваме се тази виртуална разходка да ви се е харесала. Очакваме вашите предложения за следващите 10 села от поредицата в коментарите под публикацията.

Българската история е изпълнена със забележителни личности – все борбени българи, които ревностно защитават своите идеи за развитието на държавата. Дали са били прави или не, никой не може да каже. Изключителен е обаче фактът, че всички се борят за една кауза, но с различни средства.

Д- р Атанас Москов

Един такъв борбен българин е д-р Атанас Москов. Дългият му житейски път е силно криволичещ между властта и затвора, както се случва с голяма част от българската интелигенция през 20в. Д-р Москов е роден на 28 август 1903 в Севлиево.  Той е девето и най – малко дете на скромно българско семейство. По това време в града вече има силна и влиятелна организация на Българска социалдемократическа партия. Живота още в самото начало го приближава към социалистическите идеи. Един от дългогодишните ръководители на БСДП – Андрея Конов, става негов кръстник. По – късно в тази организация влизат и по – големите му братя. Когато всички те са пратени по фронтовете на Първата световна война, той е едва 13 годишен и е принуден да поеме грижите за дома. В гимназията става основател и председател на младежката социалдемократическа група „Жан Жорес“, заради което в последствие е изключен от учебното заведение.

На 19 години е приет в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, където следва две специалности: право и дипломатически науки. Едновременно с това, д-р Москов работи, за да се издържа. По това време се включва в Младежкия социалистически съюз, като става негов секретар и редактор на вестник „Социалистическа младеж“.

В периода 1923 – 1925, Атанас Москов, като изявен и горд социалдемократ, се отнася негативно и осъжда както методиките на министър – председателя Александър Цанков, така и лекомисленото и прибързано решение за Септемврийското въстание.

Бъдещият доктор завършва своето образование успешно през 1927 и през същата година без никакви средства заминава за Виена, а след това за Белгия, където завършва дипломатически науки в Брюкселския свободен университет. В Брюксел д-р Атанас Москов успешно съчетава работата в Изпълнителния комитет на Социалистическия интернационал с подготовката на докторска дисертация по международно право, която защитава през 1936 – та година на тема „Международната гаранция в малцинственото право“. Спечелва стипендия, но се отказва от нея и работи, за да е независим.

Докато е в Белгия, д-р Москов взима участие в дейността на местните социалистически организации. Участва в диспут със сръбския социалдемократ Живко Топалович и блестящо защитава България и принципите на БСДП. Адлер е възхитен от него и на 25 годишна възраст д-р Москов вече отговаря за социалдемократическото движение на Балканите. Една година по – късно, през 1929 - та, става член на неговия изпълнителен комитет, като остава на този пост до 1937 година. Младият и образован юрист бързо се превръща в един от лидерите на социалдемократите в България, а на международната сцена е сред най – авторитетните българи.

През 1936 – та година се жени за своя състудентка, изучаваща социология – белгийката Рене Едмонд Вилме. След 1935 – та  година в България се установява силно военно – монархическо управление и д-р Москов не се поколебава да тръгне за родината заедно с младата си съпруга, за да помогне за възстановяване на демократичните принципи. Така през 1937 година Атанас Москов се завръща в София и подава оставка от Изпълнителния комитет на Социалистическия интернационал. Той става един от водачите на функциониращата нелегално след Деветнадесетомайския преврат БРСДП. Атанас Москов става и кооперативен лидер.

Атанас Москов

През 1938 година е избран за народен представител и заема тази длъжност до 1940 година. В условията на едноличния режим на цар Борис ІІІ, Москов е един от ръководителите на социалдемокрацията у нас и на разпуснатата от закона БРСДП. В тази ситуация партията насочва своите усилия към кооперативното движение и Атанас Москов е в неговите челни редици. Идва обаче девети септември 1944 – та година и много скоро става ясно, че въжделенията за демокрация са били само мираж. Така след Деветосептемврийския преврат от 1944 – та година, д-р Москов е член на Централния комитет на БРСДП и става редактор на вестник „Свободен народ“. През 1946 – та година печели мажоритарните избори за народен представител  срещу водача на комунистите Георги Димитров. По – късно изборът е касиран и са прекратени мандатите на Москов, и на Кръстю Пастухов. Корифеите на комунистическата пропаганда се страхуват да се изправят срещу такива уважавани и опитни политици, чийто стил и маниери са твърде европейски. Москов е отстранен и от преподавателското си място по международно право в Софийския университет. Това е само началото на дълги и изтощителни репресии срещу интелектуалеца.

През 1949 – та година Атанас Москов влиза в затвора без съд и присъда за цели две години, в които офицери от ДС го подлагат на физически мъчения. Бива подложен на такива репресии, че според очевидци,  когато случайно попада в една килия с главния секретар на БСДП Коста Лулчев, цял ден не могат да се познаят и се разпознават едва по думите и по гласа. Веднага след като е освободен през 1951 – ва година, д-р Москов е принудително изселен  в Севлиево.  Само няколко месеца по – късно отново е арестуван и този път изпратен за четири години в лагера „Белене“, където остава 2 години, през които е принуден да копае изкопи по норма. По същото време съпругата му, доктор по социология, работи с мотиката в местното ТКЗС, за да издържа семейството. Със собствените си ръце белгийката построява малък дом в покрайнините на Севлиево, където всеки ден чака съпруга си да се върне от затвора. Цялото пребиваване на доктора по право по затворите е факт, въпреки липсата и на обвинителен акт, и на съдебен процес.

Мъченията и униженията не успяват да сломят духа на д-р Москов. Оцелял  в „Белене“, той е покосен от още едно нещастие – единственият му син умира едва двайсетгодишен.

След завръщането на доктора от лагера дълго време не му дават работа, докато накрая го назначават на дребна чиновническа длъжност в местната психиатрия в Севлиево. Извън затвора той е неотлъчно следен от ДС и останалите репресивни органи на комунистическата държава.

Дом-музей „Д-р Атанас Москов” град Севлиево

Силният социалдемократичен дух на д-р Москов доживява до края на комунистическия режим.  Той вижда с очите си падането на Берлинската стена и рухването на тоталитарните режими в цяла Европа. Въпреки преклонната си възраст, д-р Москов отново е обхванат от ентусиазъм. Броени дни след 10 ноември 1989 година – на 26- ти ноември, заедно с шестима свои съратници, политически лагеристи и затворници, възстановяват БСДП. На 5 – ти януари 1990 – та – социалдемократите на Атанас Москов и Петър Дертлиев връщат името на партията– БСДП. Д-р Атанас Москов е избран за председател. Малко по – късно, през 1990 – та година, заради преклонната си възраст, докторът се оттегля от мястото и става почетен председател на партията. Д-р Атанас Москов се отказва от депутатско място и от всякаква политическа кариера. По време на демокрацията остава да живее в Севлиево – сам в малката къща сред нивата, построена от вярната му съпруга, заобиколен от книги и спомени. Бившият политик, юрист, общественик, журналист и затворник умира на 28 януари 1995 година, на 92-годишна възраст.

Въпреки преживените страдания, Атанас Москов остава убеден човеколюбец и алтруист до края на живота си. Още приживе, непосредствено след 1989 – та година Атанас Москов е удостоен със званието „Почетен гражданин на Севлиево“.

Скромният дом, в който д-р Атанас Москов изживява последните 42 години от живота си и където написва по – голямата част от трудовете си, сега е превърнат в музей. Той пази спомена за семейство Москови и атмосферата, в която те живяха.

Йосиф Соколски

Зад това име се крие една доста интересна и също толкова непозната личност от българското Възраждане.  Колоритът на Йосиф Соколски несъмнено се намира в хармония с неговата съдба. Рождената му година не е ясна, но се счита, че тя е около 80 – те години на ХVІІІ век, а според някои източници в широкия диапазон между 1775 и 1792 година. Фактът, че няма точни сведения за рождената му дата, ни навява размисли, че семейството му е най – обикновено и бедно. И те са абсолютно логични:  Йосиф Соколски е роден в малка колиба в Нова Махала (днес в пределите на Габрово).  Не можем да наречем този българин просветен и образован, но за сметка на това на неговата личност прекрасно прилягат епитетите буден и активен. Човек, минал през хайдутлък, униатство, висш духовен чин и стигнал до изгнание в Киево – печорската лавра (манастир в днешна Украйна). Йосиф Соколски е основател на един от най – големите и важни български манастири – Соколския  манастир край Габрово.

Иван Марков, каквото е рожденото име на бъдещия монах, е наречен Йосиф на 14 – ти август 1806 година в Троянския манастир, където е послушник от 1802 година. Преди това, според някои източници,  за кратко се подвизава с друго име – Стоян войвода, водещ малка хайдушка чета. Постепенно Йосиф се издига в църковната йерархия и през 1821 година достига до чин архимандрит. Тогава тъкмо се е завърнал от Атонските манастири и е донесъл в Габрово препис на житието на габровския светец Онуфрий. До 1832 година е игумен на три манастира – Тетевенски, Гложенски и Калоферски, а през 1833 година основава Соколския манастир с помощта на  жители на близките населени места Етъра и Нова махала. По време на освободителните борби манастирът има много важно значение – в него през различни период намират убежище четата на дядо Никола, Васил Левски, Цанко Дюстабанов и други бунтовници. По време на руско турската война, светата обител дори се превръща в военна болница. Именно след основаването на Соколския манастир архимандрит Йосиф получава името Соколски. Манастирът е една от  слабостите на духовника, на която той отдава следващите десетилетия от живота си. Освен него монахът основава и  девически манастир в Габрово – „Благовещение на света Дева Мария”.

Днес трудно бихме си дали сметка за мащабността и важността на това дело, защото не можем да си представим как в онези тежки времена човек може да се наеме с обществени каузи, които да съхраняват самосъзнанието на българите. Времена, в които османската власт е забранявала строежа на нови манастири и черкви, населението е било подложено на тежки данъци и репресии и времена, в които въпреки всичко то е отделяло от залъка си, за да може да съхрани своята вяра, която до голяма степен през османското владичество е била равнозначна на запазване на народността.

От знака за равенство между вяра и народност изхождат и гръцките духовници, които упражняват особено агресивна

Соколски манастир

асимилаторска политика по отношение на българите. Тази опасност, на моменти по – голяма дори от чуждоверското иго,  в комбинация с незаинтересоваността на Русия към стремежа на българите към независима църква, довеждат до търсене на алтернативни решения. Едно такова решение предлага униатското движение, водено от Драган Цанков. Същността му е чрез уния да се признае върховенството на папата и приобщаването на българската църква към католицизма, като новокатолиците да запазят ортодоксалните си обреди. В борбата за сфери на влияния католическият свят и в най – голяма степен Франция се ориентира по – бързо в обстановката и изпраща свои пропагандатори в някои населени с православни християни области. В българско мисионер е Йожен Боре.  В замяна те обещават покровителство на папата в борбата за независима църква.

Към униатите е привлечен и Йосиф Соколски. С униатския му период са свързани и едни от най – любопитните, дори анекдотични, ситуации с живота му. През 1861 година духовникът (трябва да се отбележи, че той вече е в напреднала възраст) е избран за архиерей и за целта заминава за Рим на 15 март заедно с Драган Цанков, дякон Рафаил, Г. Миркович и Йожен Боре, където трябва да бъде ръкоположен от папата. Всичко се случва на най – високо ниво: папата устройва прием и след официалната част кани българина на тържествен обяд. Поставянето на слабо образования и полу – грамотен Соколски в необичайна за него ситуация предизвиква редица недоразумения. За  възпитания в православие духовник е много трудно да проумее, че има разлика в католическите и православните обичаи. Дядо Йосиф е силно разочарован, че на обяда е сервирано блажно, тъй като е петък. След предизвикания скандал все пак му било сервирано постно. Другото разминаване се получило при  ръкополагането на Соколски. Според католическия обичай трябва да се отреже кичур коса и брада. Нещо абсолютно неприемливо и… католическо за него.  По време на обяда пък най – директно и безсрамно поставя въпроса „кога ще стане патриарх”., на който папата дипломатично му отговаря, че в зависимост от разпространението на движението сред българите, той може и да се изкачи до най – високо стъпало. Без да се притеснява от неподходящото си поведение, Соколски не спира дотук. Той не може да подмине хайдушкия си живот, описвайки подробно своите подвизи.

Драган Цанков

Оставайки крайно разочарован от посещението си, униатската авантюра за духовника приключва. Следващата спирка в неговия живот е Киевско – печорската лавра. Не е изяснено как се озовава там – дали визитата на Соколски при папата го подтиква да избяга и да се върне към православието или руснаците, уплашени от загубата на влияние, го отвличат. Фактите обаче са красноречиви – той живее доста добре приет в манастира – отпусната му е руска държавна пенсия и му е подарено място с лозе и градина, в което  да се устрои. От друга страна молбата на габровеца да бъде покръстен отново в източно православие остава неудовлетворена. В същото време той така и не се връща в България и според най – разпространената версия е държан принудително в лаврата. Най – вероятно той е важен и удобен за руската дипломация и те чакат удобен момент да го използват. Това продължило 18 години – до смъртта му на 30 септември 1878 година. Соколски така и не се върнал повече в родината си  и не видял любимия си Соколски манастир.

Въпреки че е остава в историята с гафа в Рим, Соколски е един много чист, свят и честен човек. Едва ли някога е подозирал, а може би и никога не е разбрал каква огромна роля изиграва неговата личност в борбата за църковна независимост. Макар и да е по – скоро инструмент в нея, неговата визита остава повратна точка за бъдещето на българската църковна независимост и, за добро или за лошо, в България днес все още най – разпространено е източното православие.

Можете ли да познаете кой е този паметник и в кой град се намира?

Снимка: www.lostbulgaria.com

Първата световна война е поредният военен конфликт, в който българският войник извършва чудеса от храброст. В рамките на по-малко от четири години, Българската армия  извоюва редица славни победи на бойното поле. Битки като тези край Дойран, Тутракан, Червената стена впечатляват целия свят, а готовността за саможертва на българина става пословична.

Именно през тези динамични години са заснети фотографии, които се оказват наистина уникални по рода си. В тази публикация решихме да ви представим част от тях.

Пехотинци на позиция в планината Беласица, Южния фронт, 1918 г.

3 януарий 1918 г. – Чалаклий, Дойранско, артистът от полевия театър Иван Станев (клекнал) играе ръченица с войници

Ранени войници се възстановяват в Александровската болница в София, 1918 г.

Войници на фронта се забавляват, борейки се

Издигане на балон за наблюдение, Южния фронт

Фронтова бръснарница, 1917г.

Разузнавателен отряд в търсене за залавянето на информатор, 23-ти пехотен Шипченски полк, 1916г.

Битоля, колоездачната рота, 1916г.

В окопите на позициите на 23-ти пехотен Шипченски полк, 1917г.

5-та рота от 83-ти пехотен полк на Кота 204 от позицията на 20-ти пехотен полк, с трофейни френски картечници Шоша (Chauchat), Южния фронт

Всички снимки са взети от сайта „Изгубена България“ (www.lostbulgaria.com)

През месец март 2013 година стартирахме инициативата „Да обиколим българските училища“. Днес тя заема значителна част, както от професионалното ни ежедневие, така и от личното. За това време успяхме да посетим 50 населени места из цялата страна и сме изнесли над 60 урока (има градове, в които сме били по два пъти).

Изпълнението на идеята ни е съвсем просто – нашият екип посещава един учебен час по история (действаме по покана на преподавател), в който, основно чрез видео и мултимедия представя историята по малко по-различен и интригуващ начин на учениците. Уроците ни не се провеждат задължително в дадено  училище – през изминалата учебна година открити дискусии се проведоха в няколко читалища, в Българското неделно училище в Солун и дори в съблекалните на стадион „Лаута“ в Пловдив по покана на детско-юношеската школа на клуба.

Самите уроци са с времетраене от 40 минути до 1 час, като включват показването на няколко клипа, редица снимки и колажи, което прави усвояването на информацията от децата далеч по-лесно. Всички материали, които се показват на учениците са изработени от екипа на „Българска история“. При случаите, в които екипът разполага с повече време, има подготвена игра, която разделя децата на два отбора и се състои в това те да отговарят на различни въпроси по теми, обвързани с историята, географията и българския спорт.

Правим това, поради една съвсем проста причина. Вярваме в младите. Вярваме, че те са бъдещето и това не е просто една изтъркана и клиширана фраза. Виждаме утрешното лице на България в техните очи и се чувстваме длъжни по някакъв начин да се опитаме да събудим искрицата гордост, която всеки от нас носи. Това е нашият начин.

По-долу може да видите списък с всички населени места, които успяхме да посетим по инициативата за тази учебна година, както и няколко по-запомнящи се снимки от уроците ни.

Урок пред над 200 ученици в русенското СОУ „Васил Левски“

Последни приготовления преди урока в „Петър Берон“ в Пазарджик.

С учениците от Гоце Делчев доказахме, че историята може да бъде и забавна. :)

Снимка за спомен от Дреновец с изключителния учител по история г-н Александров, както и умните му ученици.

На есен продължаваме!

Безспорно едни от най-интригуващи исторически източници са публикациите в пресата от определен период. Те освен чисто информативни, успяват да предадат и разбиранията на тогавашния журналистически елит за случващото се в света на политиката, както и тяхното отношение към силните на деня. Именно затова решихме в серия от публикации да ви представим различни материали от световния печат, посветени на цар Борис III. Всеки един от тях се появява в различен момент и държава, но общото между всички е причината за написването им – интересът, който предизвиква българският владетел в световната общественост.

Студиен портрет на Княз Борис Търновски с автограф и дата 25 декември 1914 г., София; снимка: lostbulgaria.com

„Везер Цайтунг“, Германия, 7 октомври 1930 година:

„Когато преди 12 години цар Борис се възкачи на българския престол, страната се намираше в извънредно критично положение, с което той можа да се справи, въпреки своята младост. Това се дължеше на неговото демократично убеждение. Той влизаше в тясно съприкосновение със своя народ, който 80% е селяни. Така народът го виждаше един път да гаси пожар в една гора, друг път да се хвърля срещу подлашени коне и да спасява  намиращите се в колата деца. Цар Борис е един голям приятел на природата и работи в област на природознанието. Младият монарх си постави кат главна задача да допринесе за стопанското състояние на България. Той показваше жив интерес към целесъобразните методи за заздравяването на общото стопанско положение и особено на земеделието, като най-важен клон на народното стопанство. Цар Борис по време на своето 12 годишно царуване допринесе също така за заздравяването на вътрешното положение.

„Гадзета де Лозана“, Швейцария, 15 октомври 1930 година:

„Всички знаят биографията на цар Борис. Той е един от най-популярните владетели в Европа. Той е много обичан от народа си. Известна е голямата му страст към механиката. Когато той напусна Рим миналия януари, за да се върне в България. влакът се беше спрял на една малка гара в Трентино. Цар Борис се доближи до машиниста и го помоли да му отстъпи мястото. Посред общото учудване, той взе управлението на локомотива, който потегли със съвършенство, без пътниците да забележат, че тоя ден са имали за машинист един цар.“

Цар Борис III в кабината на управляван от него локомотив, 30-те години на ХХ век; снимка: lostbulgaria.com

„Льо Журнал“, Франция, 7 октомври 1931 година:

„На 3 октомври 1918 година, след абдикацията на цар Фердинанд, младият престолонаследник, тогава едва 24-годишен, току-що завърнал се от фронта, където бе проявил голяма храброст, бе тържествено провъзгласен за цар на българите. Короната и наследството от цар Фердинанд бяха особено тежки, но мъдростта, политическият такт, конституционният дух на царя затвърдиха династията.  Освен това в продължение на 13 години той съумя да спечели голяма популярност сред своя народ, която се дължи на обаянието на самата личност на царя и на факта, че в очите на българите той наистина е първият български гражданин. Те високо ценят и храбростта на своя цар. 

Към тази неоспорима храброст се прибавя и друго качество, което можеше повече от всичко да завладее душата на селските маси, които нищо не знаят за родовите йерархии и титлите на благородство. Царят излиза от двореца много рядко с големи церемониалности – това се случва само в деня на някакво традиционно тържество. Обикновено сив автомобил напуща дворцовата врата в една тиха улица и само внимателните минувачи могат да познаят до шофьора царствения профил на държавния глава. Ловък шофьор, той често управлява автомобила си, отличен механик, той многократно е помагал на автомобилисти, които са се намирали в затруднения. Но едно от неговите най-обикновени развлечения е да се настани в някой локомотив и да управлява влака с пълно умение. С това, обаче, не се ограничават извънполитическите интереси на младия владетел, който винаги учудва своите събеседници с разнообразните си широки познания и удивителната си памет. Трябва да отбележим, че подобно на баща си, цар Борис е първостепенен естественик и етномолог и е поддържа и обогатява постоянно оставените от цар Фердинанд сбирки. 

„Адевърул“, Румъния, 25 декември 1931 година

Цар Борис обикаля страната, придружен само от един шофьор и разговаря като частно лице с градското и селското население. Не е останало селце, непосетено от царя. Списа се сам в селската кръчма, която служи обикновено като читалня и слуша какво говорят селяните помежду си. По този начин той познава мисълта  и тежненията им и затова политиците не могат да го заблудят. Освен доста скромния дворец, цар Борис притежава на 12 км. от столицата лятна резиденция, която се казва Враня  която по прави би трябвало да се нарече образцов чифлик.

Въздушна фотография на двореца Врана край София, началото на 30-те години на ХХ век; снимка: lostbulgaria.com

Дванадесетте хектара, които съставят парка на царската резиденция са в действителност една разкошна зоологическа градина, едно образцово опитно поле за разните видове полезни растения и зърнени храни и един чифлик, в който се намират стотици видове домашни животни, развъждания по личното настояване на царя.

По случай международната земеделска конференция шефовете на делегациите са били поканени на обяд в двореца Враня. Най-напред царят ги завел лично в разкошните зимни градини и обори. В резултат от това посещение се оказало, че в много случаи тия международни специалисти са били принудени да признаят незнанието си по въпроси от тяхната специалност и действително удивителната компетентност на цар Борис. Още по-учудени останали шефовете на делегациите, когато начело с царя отишли да посетят съседните селски стопанства. Царят влизал в къщите на съседите си като един обикновен мил приятел, без никакви формалности, без никакъв протокол. В очите на селяните, обаче, се чете истинска радост и любов към съседа им. Той разговаряше с тях, като че ли се бе разделил с тях един или два часа по-рано и доказваше, че е техен умен ръководител, пред когото селяните не знаят какво е стеснение.

Друга една страст на цар Борис е механиката: царят на българите е е най-добрият машинист в Европа. Той управлява отлично локомотива, познава целия му механизъм и може да го поправи при всякаква повреда. 

По този начин живее цар Борис Български. Той е демократичен цар, когото обичат политическите мъже и към когото народът му храни истински чувства на любов“.

„Пройа“, Гърция, 24 април 1931 година:

„Женитбата на цар Борис с една от дъщерите на италианския кралски двор възвърна България в предишното спокойно време. Софийският двор е един от най-тихите и безшумни в Европа. Преобладаващият тон в софийския двор е тонът на семейното щастие и на скромността.“

Четиринадесетият епизод от поредицата “Легендите оживяват” е вече тук! Както някои от вас знаят, през септември 2013 година обиколихме значителна част от Южна България в търсене на легенди, предания и митове. Идеята ни беше да запишем разказите на местни жители и краеведи  и по този начин да направим първата по рода си видео колекция от български митове и предания.

В четиринадесетия епизод на поредицата Ви представяме легендата за Каменната сватба. Тя идва от чудна местност около с. Зимзелен, Кърджалийско. В нея се разказва за една невъзможна любов.

Това е само началото на мащабната поредица, чиято цел е постепенно да обхванем както Централна, така и Северна България. Приятно гледане.

Благодарение на нашите приятели от “Наследството на България” в бъдеще ще можете да се насладите на изключително интересни материали, свързани с история, легенди, предания и фолклор. Подходът на авторите на новия сайт ни накара да им предложим да имат собствена рубрика при нас. Силно ви препоръчваме да посетите http://bgnasledstvo.org.

В подножието на вр. Ореляк (2099 м н. в.) се намират Змейова скала и Змейова дупка. Малката пещера е известна като пещерата на крилатия кон на Пиринския змей. Голямата змейова пещера е сочена за негов дом. Много често фолклора ни свързва старите рудници с дом на змея. Горе в тавана се наблюдава овален отвор, пробит според легендата от светкавицата на Беласишкия змей. Приятно четене!

Връх Ореляк

Легендата разказва, че змеят грабнал на връх Великден от хорото най-хубавата мома Стана. Отнесъл я под селото в Змейова дупка и там я направил своя невеста. Стана вече чакала дете, когато веднъж змеят полегнал на пролетното слънце в скута на невястата си, за да подремне. Заръчал й, ако види в небето облаче, да го събуди. Змейовата невяста видяла облачето, но й дожаляло да събуди змея. Скоро облакът станал голям и буреносен. Стана разбрала, че е сгрешила, опитала се да събуди мъжа си, но той спял дълбоко. Накрая заплакала, една сълза паднала и го събудила. Било вече късно. От облака излязъл Беласишкият змей.

Докато Пиринския змей влезе в пещерата да си вземе боздугана, чуждоземният змей го нападнал, пробил отгоре пещерата – дом на змея и го убил. Змейовата невяста Стана останала вдовица. Едно овчарче я открило. Казало на баща й и той направил стълби, свалил я от пещерата и я прибрал у дома. Не след дълго се родило и детето. То било необикновено голямо, силно и с крилца под мишниците. На три години вече било толкова силно, че ходело с дядо си в планината да берат дърва. Веднъж казало на дядо си, че иска от него да отиде в Серес на пазар и да му купи лой, която да направи на топки. Дядото го направил за внука си.

После детето казало на дядо си, че има да води борба със змея, който е убил баща му и се е настанил в езерото на върха на Пирин планина, до връх Ореляк. Дядото се уплашил и го съветвал да не се бори със змейовете, защото те са много силни. Детето обаче било непреклонно. Уговорило дядо си да отиде с него до езерото. Влязло вътре, като преди това му поръчало, ако види над водата син пламък да хвърли една топка лой. Ако види да излиза бял пламък – нищо да не хвърля. Дядото това и направил. Накрая детето-змей излязло от водата, носейки сърцето на победения от него змей – убиец на баща му. Заедно с победения змей изчезнала и водата от езерото. Така се появила местността „Сухото езеро“, южно от вр. Ореляк.

Младият пирински змей останал там, на върха на планината. Заселил се на Чаушката скала и според местните народни вярвания, до днес пази землището на с. Пирин. Около върха дори и в ясно време се вижда едно малко облаче. Срещу задължението на пазител на селското землище змеят си избирал най-хубавите моми от селото за жени. Всички те били от Гинчовия род. Когато правели къщата си, той им помагал, според местната легенда. Той докарал и поставил огромните каменни блокове, тежащи поне по половин тон, които лежат в основата и и могат да се видят и днес. Самата къща е в лошо състояние, но като цяло все още е здрава.

В разгара на летния сезон даваме начало на тазгодишния ни конкурс с авторски снимки на читатели. Този път той ще се проведе под името „Моето историческо лято“, а условията за участие са съвсем прости. Единственото, което трябва да направите е да ни изпратите Ваши фотографии от незабравими пътувания, през които сте имали възможността да посетите места, ключово свързани с родната ни история. Разполагате с широко поле за изява – от монументи и  крепости до местности или населени места, обявени за архитектурни резервати.

Препоръчително е на снимката да присъствате Вие или хората, с които сте посетили съответното място, а не чисто пейзажни фотографии. В случай, че спазите правилата, изброени по-долу и стигнете до финалния етап на играта, имате възможността да си спечелите страхотни награди, осигурени от нашия партньор VIVACOM.

Правила на конкурса

1. Конкурсът „Моето историческо лято“ ще се проведе от 16 юли до 1 септември, като той ще премине през 2 етапа.

1.1 Първият етап е от 16 юли до 24 август, като през това време всеки ще може да изпраща снимките си на адрес igra@bulgarianhistory.org. Изпратените снимки от всяка седмица ще бъдат публикувани в съответната неделя в специален албум в страницата на „Българска история“, озаглавен „Моето историческо лято“.

1.2 Вторият етап ще се проведе от 24 август до 1 септември, като през този период журито, съставено от екипа на „Българска история“ и VIVACOM, ще излъчи победителите от конкурса измежду първите 10 снимки, събрали най-много харесвания в албума „Моето историческо лято“ за целия период.

2. Екипът на „Българска история“ запазва правото си да не допуска снимки за участие в конкурса, ако те не отговарят на определените изисквания за това:

2.1 В случай, че не отговарят на общите изисквания, упоменати по-горе, а именно свързани с тематиката на конкурса.

2.2 В случай, че бъдат определени като неуместни или уронващи българското културно-историческо наследство.

Награди за спечелилите конкурса

Спечелилият първо място след гласуването на журито ще получи страхотен фотоапарат Nikon.

(16 MP; Обектив NIKKOR с 34-кратно оптично увеличение; Сензор за изображения – 1/2,3-инчов, тип CMOS; Фокусно разстояние – 4,0-136 мм; f/3-5,9; дисплей – 7,5-сантиметров (3-инчов) TFT LCD дисплей с широк ъгъл на виждане, с приблизително 921 000 точки (RGBW) с 6-степенно регулиране на яркостта, възможност за накланяне приблиз. 85° надолу, приблиз. 90° нагоре. Модел от 2014 г.)

За следващите трима в класацията е определена книгата „Опознай България“, представяща родината ни в множество фотографии и звуци.

Очакваме Вашите снимки и въпроси на igra@bulgarianhistory.org

Екипът ни Ви пожелава незабравимо лято и нека надпреварата в конкурса бъде оспорвана! :)

Скъпи читатели, мина точно година откакто споделихме с Вас една наша мечта и с ентусиазъм поставихме нейното начало. Впуснахме се в едно приключение в търсене на забравената и мистична българска история, водени от вярата, че хилядолетна, богата и неповторима, тя е създала и оставила след себе си един особен, уникален за географските ни ширини дух.

Заснемане на легендата за Широка лъка

Миналото лято, в продължение на 10 дни обиколихме 30 села на територията на Пирин, Рила, Родопи и Странджа и в резултат на изследователското ни пътуване се роди поредицата „Легендите оживяват – Южна България”, която е първи сезон на мащабния проект. Вълнуващото търсене на многовековни истории и традиции ни срещна с хора, пазители на древни и непознати легенди за техните предци. Много от тези истории едва ли са описани в учебници  и книги, по причината, че българските земи са пълни с тайности, част от които без историческа тежест, и все пак хвърлящи един различен поглед над миналото ни.

Днес мнозина от Вас вече знаят или предстои да се запознаят с легендите за село Визица, село Кондолово, Руенския манастир, Кадин мост или някоя от вече разказаните от нас истории, забравени във времето. Целият първи сезон може да следите тук. Трейлърът на първи сезон може да изгледате тук.

Десетките хиляди гледания на излезлите до този момент епизоди ни обнадеждиха и тази година да се впуснем в търсене на нови предания в необятната Горнотракийска низина и обвитите в мъглите на Предбалкана ненадминат революционен дух и героизъм.

Предстоящото ни пътуване ще ни спусне по средното течение на река Марица в местностите около Пловдив, ще ни отведе в сърцето на Същинска Средна гора в регионите на Копривщица и Клисура, в Долината на розите и на тракийските царе, в Старозагорското поле, Източна Стара планина и Сунгурларската долина. Разбира се, и този път наша цел са малките населени места, където легендите и преданията са най-добре запазени.

За съжаление възможностите (финансови и физически) ни няма да достигнат да обхванем и северните региони на страната, но намеренията ни са в рамките на следващите лета поетапно да обиколим цялата страна, като сезоните на поредицата ще станат четири. Както до този момент, новите епизоди на „Легендите оживяват” ще излизат през цялата година. Надеждите ни са интересът към тях да бъде дори по-голям,  тъй като част от местата и легендите, за които предстои да разкажем, са свързани с вече познати исторически събития, обекти и личности.

Очаква ни поредно незабравимо лято, а Вас пореден вълнуващ сезон на „Легендите оживяват“. Надяваме се и този път да получим Вашата подкрепа, защото тя е нашият стимул да бъдем смели в мечтите си и отговорни към действията си.

Искаме да благодарим на всички Вас, които миналата година ни оказаха финансова и морална помощ, за да създадем един формат, в който показахме забравените истории по един различен и, надяваме се, интересен начин.

Днес виждаме мечтата си реализирана, но това не ни отказва да продължаваме да я следваме и надграждаме. Усилията ни това лято отново ще са насочени към търсене на мистичната и магическа страна на България, защото вярваме, че съживявайки потъналите в забвение легенди, съживяваме и българския дух.

Ако имате предложения за населени места, които се намират в обявените райони и притежават богат фолклор, Ви умоляваме да ни пишете на team@bulgarianhistory.org

„Тук ще бъде пристанище Павлово“. Неотдавна това е гласяла една от табелите в покрайнините на София. Проектът „Софийско море“, който е и тема на този материал, е един от най-мащабните в историята на социалистическа България. Несъмнено граничеща с безумието, тази идея се превръща в неизменна част от  ежедневието на софиянци в продължение на години. Каква е причината за осъществяването й и какво точно цели тя ще научите в този материал. Приятно четене!

България на три морета – един от емблематичните моменти в българската средновековна история. За последно страната е имала такъв излаз по времето на цар Иван Асен II, а преди това и през „Златния век“ на цар Симеон Велики. От тогава този спомен се е запечатал в историята ни като символ на зенита на българската държава и мощ и често се връщаме към тези моменти, за да напомним най-вече на самите себе си, че някога нашата държава се е простирала от Черно, през Бяло, та чак до Адриатическо море.

Вълко Червенков

Но нека прескочим столетия и да се пренесем в началото на 50-те години на ХХ век, откъдето започва разказа ни. Вече 4-та година БКП управлява, държавата ни е прекръстена на Народна Република България, а за първи секретар на ЦК на БКП и министър-председател е обявен Вълко Червенков.  Само за няколко години, от 1950-а до 1956-а е извършено невиждано до тогава по мащаби строителство – над 30 тежки промишлени комбината заработват, копаят се проходи през Балкана, българският и румънският бряг биват свързани посредством „Дунав мост“, изкопани са десетки язовири, енергийната мрежа на страната ни е подсилена с 9 ТЕЦ-а и 17 ВЕЦ-а. Строежите далеч не свършват с дотук изброените, но не това е темата на тази статия.

Сигурно се чудите как малка страна като България е съумяла да намери не просто строители и инженери, но и финанси за реализирането на тези проекти. Отговорът се крие в създаването на различни движения и организации като Бригадирското движение с мотото „Да строим за родината!“, Трудови войски, че дори и в участието на редовната армия в „доброволните“ дейности по строежите. Не само това, ами трудовата повинност е засягала всеки „другар“ от обществото -  например, хирурзи и часовникари изграждали пътища или пианисти и зъболекари копаели канали. Може би обзети от краен ентусиазъм, може би вдъхновени от „победата на червената идея“  държавните ни ръководители разпореждат началото на проекта „Софийско море“ или „София на три морета“.  Идея, която днес мнозина оценяват като нелепа.

 Първоначалната цел на мащабния проект е била течението на река Дунав да бъде пренасочено към София, т.е. река Искър да потече на обратно чрез система от шлюзове. Достигнала до София, водата, която извира от планината Шварцвалд е трябва  да запълни т.нар. Софийско море, което от своя страна да бъде свързано с река Струма. Предвижда се и връзка с река Марица и по друг прокопан канал да стигне до Черно море. Чрез тези плавателни канали корабите биха могли да плават от Балтийско море, с което Дунав е свързан в Германия, да минават през Софийското море и по Струма да достигат Бяло море, а по Марица до Черно море. Резултатът – София на три морета.

Непрестанната работа продължавала денем и нощем

Безумието и абсурдността на тази идея, както и многократните протести на учени и експерти, не спират разпореждането на началото  на този план. И така в началото на 50-те години, първоначално възприеманият с насмешка проектоплан бива приведен в действие. Първоначалната цел била изграждането на канала Павлово – Панчарево с пристанища Павлово, Красно село-Север, Лозенец, Студентски град, Младост и Панчарево.

Властите наредили, че всеки гражданин на София е длъжен да участва в изкопаването на канала с определен брой работни дни на „обекта“ – от 3 до 20 месечно. И тъй като повечето софиянци имали постоянна работа, изпълнението на този норматив се случвало най-често през почивните  дни или отпуските им, а понякога дори по време на самия работен ден. Мъже, жени, деца, учени, писатели, лекари и детегледачки – тези хора биват заставени да копаят „за родината“, независимо от факта, че те далеч не са свикнали с тежък труд. Всяка сутрин 2000 софиянци били събирани от предварително уговорени пунктове, извозвани до „обекта“, получавали са кирки, лопати и кофи и започвали да копаят. Ден след ден, кофа след кофа, постепенно изкопаването на „Софийското море“  започнало да се превръща в нещо съвсем нормално и рутинно в живота на обикновения софиянец.

Проектът започнал постепенно да създава трудности за властта. Завършването дори на първия етап на строежа, на канала от кв. Павлово до кв. Панчарево, вървяло меко казано мудно. Това е напълно разбираемо, предвид факта, че „Софийското море“ се прокопавало от хора, на които лопатата и кирката били чужди. И тук БКП използвала един от своите прийоми за мобилизиране на тогавашното население – морални награди (хвалби) за изпълнилите норматива си и обратното (порицания) за тези, които не съумявали. Въпреки кратковременните резултати, строежът не се ускорил значително. Простата причина е липсата на всякаква техника (били осигурени 2 багера и 2 булдозера за 17 километра канал, широк 20м. и дълбок 5м.), както и тоталната липса на организация. Според писателя Георги Марков, който определя проекта „Софийско море“ не само като безумие, ами и като тероризиране над населението, този строеж е продължил 7 и повече години.

 Стигаме началото на 60-те години. Постепенно ентусиазмът спадал, темповете на работа забавяли значително, а медийната пропаганда споменавала все по-малко и по-малко грандиозния проект на БКП, наречен „София на три морета“. Докато един ден не станало ясно, че този проект е напълно невъзможен поради простата причина, че бъде ли напълнен прокопаният канал градската част на София щяла да бъде залята с вода – нещо, за което експерти и учени алармирали още преди на софиянци да бъде заповядано да копаят.

Историята със „Софийското море“ обаче не завършва дотук. След десетина години на тежко принудително копаене и стотици загубени работни и почивни дни, новата заповед, идваща от върховете на Партията, била да се закопае всичко изкопано до този момент. Софиянци нямали право да негодуват, нито имали право да откажат и започнали чинно да връщат пръстта в  огромната дупка, зейнала в полите на Витоша. Следвали години на непрестанен труд. Със зариването на канала Павлово – Панчарево била зарита и идеята за „София на три морета“.

И макар проектът „Софийско море“ да е просто една страница от социалистическата ни история, неслучайно избрахме да Ви разкажем точно него. Това е един от моментите, в които най-показателно си проличава една от основните характеристики на тоталитарния режим в страната – пренебрежително отношение на властта към обикновения човек, както и смиреността, с която същият този обикновен човек изпълнявал нарежданията, спуснати от Партията. В същото време никой няма право да отправя критика към тогавашните граждани на София, тъй като те не са разполагали с особена свобода в действията си. Едно е факт – всички те малко или много са били част от грандиозно провалилият се проект „София на три морета“.

31 юли 1877 година – Руско-турската война е в разгара си.

На тази дата край Стара Загора се състои първият голям сблъсък между двете воюващи армии, изходът от който до голяма степен предопределя последвалото развитие на военните действия. Нещо повече – в онзи зноен юлски ден, около 3500 българи в състава на Българското опълчение, с командир легендарния руски генерал Николай Столетов, за пръв път влизат в бой за свободата на родината си. Готови, както те самите твърдят, да жертват себе си до последната капка кръв.

Нека обаче започнем с предистория. Според плана на руския военен министър Дмитрий Милютин, подписал заповедта за създаването на Българското опълчение и изготвил цялостната стратегия за подготовката и воденето на военните действия, след форсирането на река Дунав на 27 юни 1877г, освободителните войски се разделят на 3 отряда: Западен отряд – 35000 войници, Източен отряд – 80000 войници и Преден отряд – едва 12000 бойци (командир генерал Йосиф Гурко), в който е включен състава на Българското опълчение. Тук ще се спрем по-подробно на действията на Предния отряд.

Руско- турска война (1877-1878)

Предният отряд започва убедително войната – успява да превземе важни градове по пътя си към Балкана. На 7 юли части от Предния отряд влизат във Велико Търново, а на 16 юли преминават Стара планина през Хаинбоазкия проход. На 19 юли е установен контрол над Шипченския проход, имащ значение за връзките между Северна и Южна България. По този начин, пътят за настъпление към широките полета на Тракия е открит. Османското командване, шокирано от действията на освободителната войска, заповядва прехвърлянето от Албания в Южна България на огромната армия на Сюлейман паша – френски възпитаник и професор по литература в Сорбоната, гениален поет, който по-късно ще извърши същинско военно престъпление, подлагайки на истински геноцид българското население в Южна България.

Тук трябва да споменем, че „авангардните отряди“ на войската на Сюлейман са съставени от черкези и албански башибозук, които след пристигането си на българска земя са придружавани и от част от  местното мюсюлманско население. Според различните източници общата численост на османските сили, започнали настъплението към Стара Загора в навечерието на битката, е между 20000 и 27000 войници от редовната армия и между 1200 и 2000 башибозуци. Придвижването на тази войскова част на север е съпроводено от насилие над българското население, като това не е случайно. Както по-късно самият Сюлейман ще потвърди в показанията си по време на делото, водено срещу него от турския съд, той заповядва да бъдат заличени от лицето на земята всички български селища на юг от Стара планина. Първите сведения за кланетата на българи в селата южно от Стара Загора започват да пристигат към средата на месец юли:

„На 12-ти започнали да пристигат от селата мъже, жени и деца, голи и боси, между които имало пълни коли с ранени. Те разказвали, че башибозуци и черкези нападнали селата, убивайки кой където сварят; грабили, безчестили и селата на огън предавали. А пък самите граждани от височините на града започнали да виждат дима и пламъка от горящите села.Скръбни и неприятни слухове започнали да се носят този ден из града….”.

Важно е да отбележим, че ден преди това – 11 юли (23 юли нов стил), командирите на Предния отряд и Българското опълчение (1-ва, 2-ра, 3-та и 5-та дружини) – ген. Гурко и ген. Столетов са посрещнати в освободената Стара Загора. На 24 юли Петко Р. Славейков привества освободителните войски в църквата „Свети Димитър“ и в условията на изключителна тържественост, пред събралите се хиляди граждани и цялото духовенство, е отслужен молебен.  Славейков произнася на „един славяно-руски език” реч към генерал Гурко, която е толкова трогателна, че изпълва с умиление всички събрали се в божия храм. Това свидетелства възрожденският старозагорски деец и учител Атанас Илиев. Основана е Привременна управителна комисия с председател П.Р. Славейков – организатор на първата гражданска власт в Стара Загора.

Междувременно армията на Сюлейман продължава да настъпва към града, като три дни преди битката той е задръстен от безкрайните колони бежанци, търсещи убежище в Стара Загора:

“На 16-ти градът започнал да се пълни още повече със селяни. Слухът за ужасното клане в село Гюнелийска махала още на сутринта се разнесъл из целия град…“.

В навечерието на сражението в града са разположени 4 опълченски дружини, 4 планински оръдия, 3 кавалерийски полка, 2 казашки стотни и 8 конни оръдия – общо около 4500 души, които заемат отбранителна линия с дължина 4км под формата на дъга на около 1,5км южно от Стара Загора.

Армията на Сюлейман паша — 41 табора, с многобройна артилерия, в своя поход от Търново – Сеймен на север, към

Сюлейман паша

Балкана, пренощува на около седем километра южно от града. Сутринта на 31 юли продължава пътя си в три колони. Първата атака срещу позициите на опълченците започва с топовни гърмежи и пушечни изстрели около 7 часа. Опълченците отговарят с няколко залпа. По шосето от Сименовград пристигат все повече и повече османски табори.

Около 10 часа генерал Столетов изпраща съобщение до полковник де Прерадович, в което му заявява, че му поверява защитата на града, изпращайки му подкрепление от 2 оръдия и Казанският драгунски полк. Към това време вече всички опълченски дружини са на позиция южно от града.

Към обяд, когато положението е почти неудържимо, всички резерви са влезли в боя. На помощ повече не може да се разчита. При това положение, тилът на защитниците е осигурен от множество граждани, които съвсем скоро се прехвърлят на самата бойна линия, докопвайки се до пушките на убитите и ранените. Героизмът на тези хора е толкова голям, че по нищо не се различава от този на опълченците.

С напредването на времето, боят се разгорещява все повече и повече и докато опълченските дружини се топят като пролетен сняг, от юг прииждат нови и нови турски сили. Въпреки това, нито един опълченец не помисля за отсъпление.

Един от най-критичните моменти настъпва, когато османците успяват да се вклинят между 3-та и 5-та дружина. Подполковник Калитин, командир на 3-та дружина, успява да поведе войниците. Врагът не очаква подобно настъпление, като положението временно е спасено. В същото време командирът на 3-а рота, щаб-капитан Попов, макар и ранен, повежда своята войскова част, която дава значителен отпор. Битката е влязла в етап на обрат –  има сведения, че няколко души успяват да обърнат в бягство цели османски роти.

В 13 часа, след пладне, Сюлейман паша хвърля всичките си налични сили срещу отбранителните позиции, които, виждайки заплахата от обкръжение и постигнали целта си да задържат огромната армия, започват отсъпление. Моментът е изключително драматичен и отстъплението не трябвало да закъснява, за да имат време опълченците да се прегрупират и да заемат позиции на Шипченския проход, неизпреварени от частите на Сюлейман паша.

Врагът правилно осъзнава, че моментът е подходящ за по-сериозно настъпление  и атакува – най-жестокият османски удар е поет от героичната Трета опълченска дружина с легендарния си командир подполковник Павел Калитин. Тя, заедно с 1ва опълченска дружина, трябва да прикрива отстъплението на останалите части от Старозагорския отряд и да дадат възможност на населението на града и десетките хиляди бежанци от Тракия за бягство на север.

Положението на дружината става особено тежко. Опълченецът Мито Анков свидетелства:

Самарското знаме

„Тази касапница стана все за Самарското знаме… То няколко пъти минава в неприятелски ръце и пак си го взимаха нашите. Загинаха мнозина за него, но го спасиха. Всеки опълченец съзнаваше, че след 500-годишно робство, то беше първото знаме, което развя Българското опълчение, ядката на българската млада войска, и че ако то паднеше в плен, убиваше се куражът на българите и се зачерняше честта на България. Подполковник Калитин се закле в Плоещ, че ще умре, но няма да даде знамето в неприятелски ръце и наистина той честно устоя на думата си.”

Стефан Кисов подробно допълва събитията, описвайки страховития и героичен бой за защитата на светинята:

„Силна пушечна и артилерийска стрелба продължаваше по цялата линия…Знаменосецът Марчин ранен, асистента му Булаич също. Знамето се предаде на старшия унтерофицер Цимбалюк, обаче и него раниха; но той не напусна строя и не остави знамето…

… храбрия и доблестен дружинен командир [Калитин] беше решил с щик да си отворим път, или да измрем. Това се виждаше от направеното му разпореждане. Аз затръбих сбор и опълченците започнаха да се събират при дружинния командир.

- Тук, тук, юнаци, при мене, строй се! – викаше подполковник Калитин на опълченците. Но щом опълченците се сгрупираха на едно место, изведнъж се почувствува лошия резултат от заповедта: те като снопи започнаха да падат. Под знамето вече паднаха пет човека, на самото знаме дръвцето се бе пречупило, а турците продължаваха да настъпват. Докато около знамето се събираха остатъците от 3-а дружина, противникът се бе опомнил и отново се б хвърлил в атака, кой знае коя вече по ред. Пет нови знаменосци един след друг паднаха убити под Самарското знаме. Тогава подполковник Калитин грабна знамето от последния убит опълченец-знаменосец С. Минков, пришпори коня си и изкомандува: „Следъ мене напредъ!” … Сетни думи, сетна команда на истински герой! … Точно в този миг достойният водач на 3-а дружина и най-храбрият офицер от Опълчението загина, пронизан от два куршума. Знамето бе спасено от опълченците. Старозагорският отряд отстъпи по пролома. Изплашените турци почти не преследваха. Безсилни пред редиците на опълченците, те отмъстиха за жертвите си, като опожариха Стара Загора и извършиха масово клане на населението в околностите и из града.“

След като успяват да се изтеглят през тесните и криви улици на Стара Загора и обкръжени от десетки хиляди бежанци, изморените опълченци, с обгорени от барут лица, поемат пътя към Казанлък. Чувайки писъците на жертвите от горящия град, те вървят със стиснати юмруци и зъби. Много от тях изостават от колоната, за да подканват бежанците да се движат преди тях, като взимат децата на ръце.

Боя за Самарското знаме. Художник Петър Морозов

С навлизането си в Стара Загора войниците на Сюлейман паша избиват 14 500 българи от града и селата южно от града, а други 10 000, предимно млади момчета, девойки и жени са отвлечени и продадени в робските пазари на Турция.

Градът е изгорен до основи и обезлюден. Малкото останали живи се спасяват с бягство в Северна България, където престояват до пролетта на 1878 г. Много от тях не се завръщат повече в Стара Загора. Дори много тогавашни съвременници смятат, че повече на това място няма да съществува град. В боевете за защитата на Стара Загора, Самарското знаме и Българското опълчение получават своето бойно кръщение. След разформироването на Предния отряд, ген.Гурко издава прощална заповед, в която се казва:

„…Това беше първото сражение, в което вие влязохте в бой с врага, и в него веднага сепоказахте такива герои, с които цялата руска армия може да се гордее и може да каже, че тя не се бе излъгала, задето изпрати във вашите редове своите най-добри офицери. Вие сте ядката на бъдещата българска армия. Ще минат години, и тази бъдеща българска армия ще каже: „Ние сме потомци на славнитѣ защитници на Стара Загора.”

След героичната Битка при Стара Загора на българските опълченци и войниците на ген. Гурко с десетократно превъзхождащия ги противник, освободителните войски се оттеглят към връх Свети Никола в прохода Шипка, където заемат отбранителни позиции.

В историята на всеки един народ има определени личности, които остават такава трайна следа, че споменът за тях остава вечен. Българската история не прави изключение. Само трябва да споменем Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов, Владимир Вазов, цар Борис и пр., за да видим как делата на даден човек постигат онова, което поколения алхимици са търсили – тайната на безсмъртието.

Има обаче и една особена категория хора, чиято история е забулена в тайна, за които се знае малко или това, което се знае е изпълнено с противоречия. Същевременно народът ги е увековечил в своите песни и стихотворения и като че ли съвкупното му съзнание знае за тях повече от обикновения човек.

Илинденско – Преображенското въстание е пълно с такива примери. Въстанието става реалност благодарение на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, която по това време носи името ТМОРО (Тайна македоно-одринска революционна организация). Въстанието в Битолския окръг избухва на 20 юли 1903 година, на Илинден, откъдето е наречено и Илинденско. Въстанието в Одринско започва на 6 август, Преображение Господне- Преображенско въстание, а на 14 септември- Кръстовден започват четническите акции в Серския окръг.

На фона на сраженията между въстаниците и турските редовни и нередовни части в народното съзнание се открояват няколко образа.

Миле Попйорданов

Миле Попйорданов. Не може да не сте чували поне веднъж народната песен „Болен ми лежи Миле Попйорданов“, написана за родения във Велес през 1877 година брат на солунския атентатор Йордан Попйорданов – Орцето. Учи в Битолската гимназия и Цариградската духовна семинария, където заедно със свои приятели създават революционна група, която има и библиотека с революционна и патриотична литература. Става активен член на ВМОРО и се включва в Радовишката чета, която оглавява след като войводата Алексо Поройлията е отстранен от Гоце Делчев. В началото на март 1901 година пристига в София при брат си. През септември се завръща във Велес, натъква се на турски патрул и за да не попадне жив в ръцете на турците, се самоубива. Действително, Миле Попйорданов и брат му Орце не участват във въстанието, но с усилията и действията си те правят неговото избухване неизбежно. Уважението към този герой личи и днес – химнът на община Велес е „Болен ми лежи Миле Попйорданов“.

Мамин Колю. Никола (Кольо) Коев Николов е роден в Хасково през 1880 година и е племенник на войводата Тане Николов. Служи в 10-ти пехотен родопски полк. Любовта към поробените си събратя и тяхната съдба той показва с присъединяването си към ВМОРО докато е още в казармата, а след своето уволнение заминава в София, за да се включи във формиращите се за Македония чети. Става част от четата на Иван Наумов Алябака. Най-известен остава с запалването на Крушевската жандармерийска казарма, което извършва заедно с Коста Христов Попето. След края на въстанието се завръща в София, където попада в затвора след инцидента през 1904 година, когато заедно с Иван Алябака стреля по файтона на турския консул и ранява гавазина му. Амнистията вследствие на младотурския преврат от 1905 година извежда Колю на свобода, но той се отправя отново и без колебание към обичаната от него Македония.

Мамин Кольо

Животът му от 1945 година натам е по-малко известен, но образът на буйния и неуморим Мамин Колю е увековечен в известната едноименна народна песен „ Абре Колю, Мамин Колю“. Показателно за любовта, която Колю е изпитвал към Македония са следните редове от песента:

„Омиле ми на сърцето Пирин мили роден,

тоя край на тъжни песни, тоя край прекрасен…“

Песента се пее из всички краища на България и заради това все още има спорове дали е македонска, тракийска или дори добруджанска.

Питу Гули - е роден през 1868 година във влашко семейство, в Крушево. Животът на Питу Гули е свързан с борбата още

Питу Гули

от 17-годишна възраст, когато става част от четата на Адам Калмиков. След като четата е разбита през 1885 година, той е заточен в Мала Азия. През 1902 година успява да се завърне в Крушево. Апелите на Вътрешната организация към влашкото, гръцкото, албанското и дори турското население свикват под знамената ѝ и Питу Гули, който сформира своя чета и се включва в организацията и избухването на въстанието. Във въстанието се включват и неговите приятели Миту Мучитано и Петър Лявра.

По време на въстанието той води най-голямата чета (около 150 души) и успява да подпали турската казарма със спирт и така пада и последният турски бастион в Крушево. Разказаната случка за самото събитие е твърде интересна. Тъй като казармата била трудна за превземане, Питу Гули, яхнал своя кон, под огъня на куршумите поръсил стените със спирт и ги запалил. Свободата на Крушево и неговата Крушевска република продължава 10 дни. Османските власти изпращат 80 хилядна армия начело с Назър паша към Македония, от тази армия 18 хиляден корпус се изправя пред Крушево. Обмисля се вече отстъпление. Питу Гули изявява своята позиция като демонстративно напуска войводския съвет и заедно с по-малко от 300 четници заема позиции около скалистото плато Мечкин камен в Баба планина. Тук се води най-продължителното и кърваво сражение за защита на града. Четниците, начело със своя войвода, успяват да удържат платото през целия 30 юли. Питу Гули загива от изстрел в гърдите. Последните му думи са толкова героични, колкото и съдбоносни: „Не се бойте, момчета! Турция ще падне! Продължете боя! Приберете ми пушката!“

Историята на Питу Гули е история, изпълнена с кръв. От малък още той трябва да държи пушката вместо книгата, сабята вместо писалката, четническата униформа вместо ризата и калпака. Тя е пример за това какво наистина означава несретен живот и какво означава да превърнеш този живот в благородна кауза. Определено би ни накарало да се замислим за днешното ни положение и за неговото. Напълно справедливо, споменът за Питу Гули е увековечен в народната песен „Море пиле, славей пиле“, а също така е споменат и в химна на Република Македония.

Донка Ушлинова. Във ВМОРО въпросът за равенството между половете не стои. Жените се бият редом с мъжете, участват в атентати, събират информация и изпълняват наложените от ЦК присъди. Донка Ушлинова не е изключение. Родена през 1885 година в родното село на Даме Груев Смилево (или в Лера според други източници)  тя се проявява като решителна и безкомпромисна още от ранна възраст (омъжва се на 15). Докато мъжът ѝ бил на гурбет започва да я задиря чифлик-сайбията на село Лера Реджо бей, когото тя убива с помощта на етървата си Сребра Апостолова и съпруга ѝ Апостол. Тримата бягат и скоро се озовават в четата на ресенския войвода Славейко Арсов. Оттогава съдбата на Донка е свързана завинаги с ВМОРО.

Донка Ушлинова

По време на Илинденското въстание тя участва в повече от 20 боя. За нейния характер са показателни думите на Христо Настев, делегат на Смилевския конгрес:

„Донка е по-ниска на ръст (от Сребра Апостолова) и мургава, но със строго изразителни очи. Особено любознателна и винаги охотно приказлива, лесно се приспособяваше към всички, като добра събеседница. Доста ревнива опонентка на издръжливост към всички несгоди и лишения при нелегалния четнически живот, когато ѝ се заговореше за извършеното от тях убийство, винаги пламваше от озлобление, с което издаваше заболелите си чувства на мъст и задоволство, че са премахнали един злодей… Сега вече мога да умра спокойно — винаги прибавяше в края на разговора си Донка. “

Участник и в борбите за национално обединение, Донка завършва своя житейски път във Варна, където живее заедно със съпруга си след края на Първата световна война. Същият съпруг, отишъл на гурбет и проявил разбиране към борбата на жена си. Донка Ушлинова умира на 27 юни 1937 година, а това което остава зад себе си е ценен урок за всички жени по това време, а и сега – истинската сила не идва от външните физически белези, а от желанието да опазиш онова, което е най-свято за теб.

Към този кратък списък от личности можем да добавим още хиляди мъже и жени, млади и стари, образовани и неуки. Простете хиперболата, че ще са ни необходими повече от 50 тома, за да опишем житейския път на всеки един участник в Илинденското въстание, неговата мисия, възгледи и смърт. С настоящия труд се надяваме всеки от нас да погледне към своето родословно дърво и да опознае рода си, защото опознаването на историята, на родината, на света става именно оттам.

Според речника на българския език дефиницията на думата „телевизия“ е „система за предаване и приемане на образи от разстояние чрез електрически сигнали“. Това, обаче, далеч не обобщава цялостното значение на тази дума, защото телевизията се е превърнала в един от символите за напредъка на нашата цивилизация – само за половин век този начин на разпространяване на информация претърпява сериозни метаморфози, от примитивното черно-бяло излъчване до днешната кристално ясна картина. В Народна Република България тази технология също се развива с бързи темпове – БНТ започва да излъчва на 1.11.1959 г. , а само 7 години по-късно, 60% от територията на страна ни е покрита с телевизионен сигнал. Това не трябва да изненадва никого – в някои от материалите ни до момента описахме изненадващо бързите темпове на развитие в някои от ключовите сфери в България през 50-те и 60-те години на миналия век.

Първото лого на БНТ

Историята на телевизията в България започва със създаването на екип от учени от Машинно – електротехническия институт (днес Технически университет) в София, начело с проф. Саздо Иванов. През 1951 те започват експерименти за създаването на телевизия в страната, но първите успешни опити идват през 1953, когато за пръв път е осъществена качествена телевизионна връзка – снимка на проф. Ангел Балевски бива предадена чрез кабел от стая до съседна стая. В следващите няколко години развитието на тази технология претърпява значителен прогрес благодарение на труда на подобни телевизионни пионери и така логично се стига до 1959 година, когато Българската национална телевизия излъчва пряко манифестацията по случай 7 ноември (това е първото й излъчване, а официално е открита на 26.12.1959). В началото лукс, достъпен единствено до ограничен кръг от хора, през 60-те години излъчването на телевизия става все по-масово, благодарение на изграждането на телевизионни кули, както и на създаването на завода „Климент Ворошилов“, където започва производството на българските телевизори „Опера“.

Постепенно тази технология навлиза все повече и повече в живота на българина, а ролята й като средство за масова информация нараства значително. Както знаем, управляващата партия БКП контролира изключително строго достъпа до информация, като влияе пряко върху съдържанието и естеството на новините, предавани и по радиото, и по вестниците. Поради тази причина не е изненада, че когато значението на телевизията като осведомително средство нараства, паралелно с него нараства и ангажираността на държавата с тази нова медия, както и ролята на тази медия като идеологически и „възпитателен“ инструмент. Цялата програма бива изготвена по нуждите и пряко подчинена на идеологиите на тогавашната власт. Интересно е да се проследи как политическата ни номенклатура е използвала телевизията, отначало, за да пропагандира своите идеи, а впоследствие, за да прикрива трагедии, престъпления и бедствия.

Модел на телевизор „Опера“
снимка: www.detstvoto.net

Новинарските емисии, които гледаме в момента, нямат нищо общо с новинарските емисии от социалистическа България. Тогавашните „информационни бюлетини“ не започват с гръмки политически или международни събития, а с далеч по-“съществени“ новини – как върви жътвата в България, колко тона въглища са добити през последната седмица в мина „Бобов дол“, как върви гроздоберът по Мелнишко и т.н. Често на малкия екран се появяват образи като Найда Манчева. Тя е известна с това, че е работила едновременно на 40 автоматични стана при норма 4, заради което е обявена за герой на социалистическия труд, а впоследствие става народен представител в 3 народни събрания. Нейният пример е често споменаван, за да мотивира и мобилизира населението да дава всичко от себе си в „труда за родината“. Този модел на изграждане на легендарни образи не е открит от родната социалистическа власт, а напротив – по подобие на Стахановското движение в СССР, оглавявано от Алексей Стаханов (руски миньор, който успява да преизпълни петилетката и да се превърне в еталон за достоен представител на пролетариата).

Проблемите, престъпността и дори бедствията обаче се крият от народа. Постепенно се създава усещане за грандиозни постижения, прогрес и светло бъдеще. Друг пример за влиянието на властта над телевизията са социалистическите сериали, най-известен от които е култовият „На всеки километър“. Той се превръща в абсолютен хит сред всички българи, а всяко дете мечтае да бъде майор Деянов, Митко Бомбата или Войводата и да се бори срещу нацистки подводници и диверсанти, врагове на новия строй в България. Продукцията и до днес остава една от любимите на няколко поколение българи.

Откриването на летните олимпийски игри в Москва, 1980 година

В историята на българската телевизията не липсват интересни и до голяма степен абсурдни случки. Например, през 1980 година се провежда Олимпиада в Москва, където едно от българските участия е волейболен мач между нашата страна и Южна Корея. Ситуацията е изключително деликатна, тъй като Южна Корея не е призната за независима държава от България. Тогава от Партията спускат нареждане към режисьора да показва картина само и единствено от нашето поле, а към коментатора – да не споменава името на съперника ни. Въпросният коментатор, Никола Йотов, се противопоставя на тази идея с мотива, че цяла България ще му се смее, но от властта му отговарят недвусмислено – по-добре да му се смеят, отколкото от утре да е бивш коментатор. Изпаднал в доста неприятно положение, цял мач Никола Йотов използва изразите „Съперникът напада“ или „Противникът се защитава“.

Друга ситуация, граничеща с абсурда, е трагедията на стадион „Хейзел“ през 1985, когато струпване на хора предизвиква смъртта на 39 души, а множество други са ранени. Тогава всички телевизии излъчват картина от стадиона, а българската и съветската стоят застинали с надпис „Очакваме включване“. Това далеч не е първият път, когато събитие, излъчвано на живо по целия свят, бива „забравено“ от българската телевизия. Фрапантен е случаят с кацането на американската мисия Аполо 11 на Луната, когато цял свят гледа пряка картина от това историческо събитие, а само една европейска телевизия освен съветската предава нещо друго – българската.

И докато изброените по-горе случки са по-скоро „безобидните“ начини на употреба на телевизията като средство за пропаганда и възпитание, то с времето БНТ се превръща в един от най-силните инструменти на Партията за моделиране на обществото – такова, каквото трябва да бъде според комунистическата доктрина. Образът на образцовия гражданин е скромен, трудолюбив, вярващ в идеите на социализма, поставящ всеобщото благо над своето лично. „Западната масова култура“ е заклеймена за упадъчна, пошла и деструктивна, а всичко съветско е издигнато на пиедестал – успехите в индустрията, „правилната“ политика, както и постиженията на съветските астронавти.

Както знаем, комунистическата идеология отрича религията и християнските празници Коледа и Великден не са били официално чествани, дори обикновени хора, които са ги почитали, са били порицавани. Тук отново тогавашната ни политическа класа блясва с хитроумен и ловък прийом как да засенчи тези важни религиозни дати. Излъчвани изключително рядко, западните филми с известни актьори са предизвиквали истински фурор сред българи и неслучайно, когато БНТ предавала подобен филм, масово хората се събирали пред малкия екран, за да го гледат. А може би съвсем „случайно“ в навечерието на Великден, когато по традиция трябва да отидеш и да запалиш свещичка в църквата, в телевизионната програма присъстват най-гледаните шоу програми, както и хитови филми като „Зоро“ от 1975 с Ален Делон. Целта е била хората да останат вкъщи и да предпочетат да гледат филм, отколкото да почетат християнския празник. Цензурата, разбира се, присъства до голяма степен в информационния поток. Така например принудителното изселване на 360 000 български турци от страната ни бива наречено от репортерите „Голямата екскурзия“.

След като описахме как БКП пропагандира, възпитава обществото и прокламира червените идеи, стигаме до събитието, което според мнозина е едно от най-жестоките престъпления на социализма – информационното затъмнение за Чернобилската авария през 1986. Тогава радиационният облак, предизвикан от най – тежката ядрена авария в света – катастрофата в чернобилската АЕЦ на 26.04.1986, достига до България. И то не кога да е, а навръх 1 май – Денят на труда, логично един от най – честваните комунистически празници. Както всяка година са организирани мащабни паради.  Деца, младежи, родители и възрастни, всички участват в тържествата, радвайки се на идващата пролет и манифестирайки под „приятния пролетен“ дъжд.

1 май 1986 година. Манифестация под Чернобилския дъжд.

Докато в съседните ни държави (с изключение на Югославия) се предприемат всевъзможни мерки за обезопасяване на населението, тук върху аварията е спусната тотална информационна завеса. За случая знае само политическата номенклатура и учените, които обаче биват заставени да мълчат, за да „не внасят смут и паника в населението“. Хората буквално са оставени на произвола на съдбата, а много експерти споделят мнението, че България е може би най-засегнатата  от катастрофата държава, именно поради липсата на всякакви действия от страна на властта. И макар телевизията да не е пряк виновник за този абсурд на тоталитарната система, тя е пряк участник в информационното затъмнение за тази катастрофа.

„Телевизия“ – „система за предаване и приемане на образи от разстояние чрез електрически сигнали“. Но с течение на времето, значението на тази „система“ нараства  неимоверно много и тя се превръща в главен източник на информация за масовото население. Именно поради тази причина през втората половина на ХХ век тя е под строгия контрол на БКП, а съдържанието й бива силно цензурирано и филтрирано.

Показахме ви как телевизията бива използвана от един тоталитарен режим, не само за пропаганда и налагане на идеи в обществото, не само за „възпитаване“ на народа, а понякога и за укриване на бедствия, обричащи обикновения човек на мъки и страдания. Иначе казано, мощта на едно от най-използваните средства за масова информация си проличава най-силно в контекста на тоталитарната държава.

Всеки има свои любими фигури от миналото, към чийто житейски път, опит и постижения интересът му е нестихващ. Сред множеството исторически личности, отразени в материалите на сайта, екипът ни също има свои избраници. Вдъхновени от делата им ние се стараем да работим усърдно за съхраняването на паметта им. Една от тези личности, както вече знаете от филма „Забравеният герой от Родопската Шипка”, е полковник Владимир  Серафимов.

Амбицията ни за представяне по достъпен и вълнуващ начин историята на велики образи чрез филми не стихна до там. Светът на документалното кино се оказа наша страст, в която само след броени дни предстои да се впуснем със снимките на нов мащабен филмов проект, чийто замисъл и подготовка пазихме дълго време в тайна.

За да добиете представа за проекта, сюжетната линия и най-вече за заслужилата вниманието и ентусиазма ни личност, ще Ви разкажем историята, която ни вдъхнови да стартираме проекта.

Всичко започва през далечната 1894 година, когато група от швейцарски учители пристигат в България по покана на министъра на просвещението, за да обучат българските ученици на спортна дисциплина. Както във всяка история има по един основен герой, така й в нашата един учител, който с пристигането си в България поставя не само основите на спорта, но и доблестно повежда дружина от смели български доброволци по страшния и кървав път на войните за национално обединение. Името на този позабравен герой е Луи Айер – швейцарецът, който пристига, установява се и работи у нас повече от 20 години. Швейцарецът с българско сърце, който избира България за дом на децата си, който в отношението си към българите влага огромна обич и уважение, често неприсъщи за един чужденец. Швейцарецът, който цени българските традиции, учи се от тях и ги прилага в своя ежедневен труд. Швейцарецът, който възпитава учениците си в спортна дисциплина, но и в родолюбие към една страна, която всеки би очаквал да му бъде чужда.

Един живот, отдаден на България. Един светъл образ, чиято любов към родината ни го отвежда на фронта в три войни и в хода на последната поставя край на житейския му път. Първата световна война отнема не просто поредната жертва в българска униформа, а една велика личност, която не думите, а делата обличат в слава. И тази слава не знае що е почит, защото за нея твърде малко се говори и пише. До днес.

Надяваме се, че в тези няколко реда сте успели да почувствате частица от преклонението ни към личността на Луи Айер. Няма да издаваме повече около сюжета, освен че ще бъде изграден от архивни кадри, документи, разкази на съвременни специалисти и исторически възстановки с десетки статисти.

Само след броени дни част от екипа ни заминава за Швейцария – родното място на Луи Айер, и по конкретно град Веве (Вьове). От там, със среща с наследниците му и разкази за неговото детството, предстои да започнат снимачните дейности по проекта.

Част от сцените и интервютата ще бъдат заснети в  Русе, Лом, Силистра, София, Сливен и др., които ще посетим в рамките  на месец август. Наесен пък ни предстои поредното вълнуващо пътуване из по-големите градове на страната, където ще осъществим прожекции на филма.

Вероятно мнозина от Вас ще се запитат защо избрахме образа на Луи Айер за вдъхновител на следващия ни документален филм. Нима няма десетки или дори стотици български личности, които заслужават вниманието ни? Отговорът е съвсем прост и на практика обобщава цялата ни работа до момента, която е в посока утвърждаване и повишаване на национално самочувствие у българина. Щом един швейцарец е готов да отдаде сърцето и живота си на страната ни, нима тя повече от всяка друга не заслужава обичта и верността ни днес?

Очаквайте скоро!

Димитър Димов

Роден на 25 юни 1909 година в Ловеч, Димитър Димов прекарва детството си в бащината си къща в Дупница, където живее семейството му. Бащата на автора – Тотю Димов – е офицер, който загива на фронта в Междусъюзническата война. Майката на Димов – Веса Харизанова – има забележителен афинитет към литературата, което е предпоставка за целенасочените ѝ опити да превърне сина си в поет или художник. До 10-годишна възраст Димов учи в Дупница. След смъртта на баща му през 1918 година майка му се омъжва повторно за Руси Генев – също офицер. Няколко години по-късно семейството се премества в София, където вторият му баща започва работа като тютюнев експерт, което всъщност предоставя възможност на малкото момче да наблюдава отблизо дейността на работниците и условията, при които протича работният процес в тютюневите складове – наблюдения, които по-късно ще се превърнат в почва, върху която Димов да развие сюжета на най-известната му и обсъждана творба. Интересен факт от родословието на Димитър Димов е родствената му връзка по майчина линия с бележития български революционер Яне Сандански. Дълго време творецът събира сведения за него с намерението да опише живота му в книга, но така и не успява да изпълни това свое намерение.

Образованието си Димитър Димов получава първоначално в училище “Априлов”, а впоследствие завършва  Първа мъжка гимназия, която завършва през 1928 година. През годините на началното и гимназиалното си образование Димов развива интерес към различни сфери на науката, като първоначално се насочва към естествените науки като физика и химия, а през последните си години в гимназията е силно повлиян от трудовете на Фройд и проявява и философските науки. За интереса си към науките от философския цикъл Димов споделя:

“За да се оформи един писател, той трябва да се занимава и с философия. Моята философска ерудиция е далеч по-голяма от литературната. За мен ползата от четене на философски книги е много голяма, защото си изяснявам съществените връзки между явленията в света и придобивам цялостен поглед към диалектиката на процесите.”

След като завършва гимназиалното си образование, Димитър Димов се насочва към Ветеринарномедицинския факултет

Лена Левчева

на СУ, но след края на първия семестър по настояване на втория си баща се прехвърля в Юридическия факултет. Опитът му да следва право не е увенчан с успех и той отново се връща към ветеринарната медицина, като през 1934 година се дипломира. След дипломирането си работи в София, Бургас, Кнежа и други градове в страната. През 1943 година заминава на специализация в Испания в Мадридския институт “Рамон-и-Кахал”. Когато през 1944 година се връща в България, сключва брак с първата си съпруга – Нели Доспевска, от която по-късно има и дъщеря – Сибила. След време се развежда и намира любовта в лицето на Лена Левчева – актриса, която се явява на прослушване за ролята на Ирина във филма “Тютюн”. Бракът между Димов и Левчева е кратък. Третият брак на твореца е с младата дама Лиляна Бушева, от която е и втората му дъщеря – Теодора.

Литературното наследство, което Димов оставя след себе си, включва разкази, пътеписи, пиеси и романи. Творбите, които добиват най-широка популярност, са романите на белетриста  – общо три на брой: “Поручик Бенц”, “Осъдени души” и “Тютюн”, издаден в две версии. През 1938 година излиза дебютният роман на Димитър Димов “Поручик Бенц”. В него се наблюдават тематики, образи и мотиви, които са напълно нови за българската литература до това време, както и за българското общество като цяло. Образът на “фаталната” жена, превъплътен в красивата Елена Петрашева, е засегнат за първи път до този момент в българското художествено творчество. Елена Петрашева е жена, съчетаваща ориенталска и европейска фаталност. Дъщеря на българин и французойка, в нея сякаш се преплитат частици и от двата свята. Красотата ѝ е страстна и покоряваща, а животът ѝ – подчинен на единственото желание да изпита силни емоции и преживявания – духовни и физически – без да се интересува от душевните щети, които нанася на своите жертви. Основният потърпевш от нейните действия е немският поручик Бенц, който под влияние на силните си чувства към нея става неин съучастник във всяко нейно действие.

Първият роман на Димов резултира в парадоксално съчетание между невинност и порочност, между големи лични качества и морална деградация. Този мотив, съчетан с образа на фаталната жена, продължава да вълнува твореца и в следващите му произведения. Във втория му роман “Осъдени души”, написан през 1945 година, тези мотиви са още по-ярко изразени и се засягат с още по-голяма сила. Престоят на Димов в Испания, сложната обстановка, която заварва там, току-що приключилата Гражданска война, сблъсъкът на различни възгледи за устройството на обществото, както и проблемите извън политическата страна на конфликта, са все предпоставки, които дават почва на автора, върху която да засее и развие идеята си за едно общество на “осъдени души”. Фундаменталните проблеми на модернизиращото се общество: сблъсъкът между индивидуалност и традиция, пролетариат и господстващи класи, църквата със своята представа за ценност срещу все още лутащата се в търсене на себе си модерна личност – тези проблеми Димитър Димов залага в основата на бурния сюжет, развиващ се на фона на конфликтите в размирното испанско общество, допълнен от образите на фаталната жена в лицето на Фани Хорн и традиционния, фанатичния отец Ередиа.

Корица на романът „Тютюн“

Третият роман на Димов е същевременно най-високо ценената и най-остро критикуваната му художествена творба. Романът “Тютюн” разглежда морала на българското общество в годините на Втората световна война. Разривът между мечти и реалност, разрухата, грехът, самотата, отчуждението, духовната смърт – героите от “Тютюн” преминават през всичко това, за да осъзнаят, че успехът, който преследват през целия си живот, не им донася щастие, а гибел. След излизането на романа за първи път през 1951 година в рецензията, която пише за издателство “Народна култура”, Пантелей Зарев отправя сериозна критика към творбата от гледна точка на социалистическия реализъм –

“Особено сполучливи са описанията на тютюневата стачка, описания, които завладяват трайно, при все че в развитието на стачката е показана главно масата, а не отделните герои. Добре и задълбочено е проследено духовното израждане на представители на буржоазната класа: Борис, Ирина и тяхното обкръжение. Трайно се запомнят някои от образите на герои от средите на работническата класа и на комунистите – Динко и др. – макар че работниците не са изобразени сполучливо в романа. Съществен недостатък на романа е преобладаването на герои от средите на буржоазията, заемащи централно място в повествованието и изобразени с повече сполука и грижа, отколкото представителите на работническата класа и комунистическата партия. Макар и последните образи да са ясни в романа, те не са получили оная детайлна психологическа характеристика, както например Борис, Ирина, главният експерт на “Никотиана” и пр. Това свидетелства за непреодолени влияния на западноевропейската литература върху писателя.”

Въпреки отправените от Зарев критики в рецензията, романът е пуснат за печат и няколко месеца по-късно се радва на високи оценки от българския читател. Няколко месеца поред Димовото произведение постига широк успех, като дори авторът получава поздравително писмо от министър – председателя Вълко Червенков по повод високата оценка на държавника към романа. Писмото обаче не добива публична известност. В края на месец януари 1952 година се провежда събрание в Съюза на българските писатели по повод предложенията за присъждане на Димитровска награда. Романът “Тютюн” е сред номинираните творби, но събужда много яростен отпор от страна на догматичната критика. По този повод се насрочва специално събрание за неговото обсъждане. В началото на месец феврурари се провежда обсъждане на романа в рамките на няколко дни, като тези дебати и до днес са известни с името “Случаят “Тютюн”. В събранието участват общо 23-ма души, като докладчици са Пантелей Зарев и Емил Петров. Изслушват се различни мнения и гледни точки, но в повечето случаи надделява мнението, че в различни аспекти от произведението си Димитър Димов не спазва принципите на социалистическия реализъм. В отговор на тези критики Димов по-късно пише:

Тютюневата фабрика, първообраз на фабриката от романа “Тютюн” на Димитър Димов, 30-те години на ХХ век

“Общото възражение на всички, които ме критикуват неблагоприятно, е, че съм принизил положителните герои в романа “Тютюн”. Сега искам да задам само следните въпроси: Трябва ли положителните герои в един прогресивен роман да бъдат непременно кристално чисти като в някоя утопия? Субективни и обективни фактори не променят ли постоянно ако не съществените, то поне страничните прояви на човешкото поведение? Човешката личност не е ли единство от обществени, класови, социални, психологични и биологични елементи с преобладаване на обществените и класовите? Защо е необходимо да се чудят как да поставят “Тютюн” в прокрустовото ложе на личните си разбирания, когато могат чисто и просто да отрежат главата и краката му? А ако направеха този по-дълбок анализ, “реакционната” ми философия не би изглеждала толкова черна, методът ми – не толкова катастрофално погрешен, “еротиката” и “биологизмите” – не толкова скандални. Като известен недостатък в моето творчество Пантелей Зарев намира склоността ми към сложно фабулиране, силни драми, страстни характери, сгъстени изразни средства. Аз смятам, че сложната действителност, яркостта на епохата и остротата на конфликтите, сред които живеем, заслужават такова отразяване.”

На 16 март във вестник “Работническо дело” излиза редакционна статия, поръчана от Вълко Червенков, под заглавието “За романа “Тютюн” и неговите злополучни критици”. Въпреки че оценката е привидно положителна, в края на статията се препоръчва на автора да преработи романа. По този въпрос съществува пълно единодушие. Това е и причината, поради която през 1954 година излиза втората редакция на романа “Тютюн”. Обемът на романа е увеличен с 260 страници, въведен е нов персонаж – Лила – която да служи като положителен контрапункт на Ирина, някои от сюжетните линии са преработени, за да се мотивира по-добре ролята на партията в пролетарските борби. Това променя изцяло идейния замисъл и напълно измества фокуса на художествения анализ, който преди това Димов поставя върху възхода и падението на личността. Едва през 1990 година романът “Тютюн” излиза отново в автентичния си вид.
След принудителната редакция на “Тютюн”, Димов окончателно се отказва да пише романи и продължава художественото си творчество с написването на няколко пиеси – “Жени с минало”, “Виновният”, “Почивка в Арко Ирис”, а последната му творба е пътеписът “Юлска зима” от 1966 година Димитър Димов умира внезапно на 1 април 1966 година по време на командировка в Букурещ.

Цар Борис ІІІ Обединител

Благословените земи винаги са извиквали своите белязани синове. И поредицата ни от такива пратеници ние не можем да затрием в забвение! Нашата история е в крайна необходимост да има не само Ден, но и Дом-светилище на Тринадесет поименни безсмъртни българи: цар Борис III, кхан Аспарух, княз Борис I, цар Симеон I, св. Климент Охридски, св. Йоан Рилски, св. Патриарх Евтимий, Отец Паисий, Васил Левски, Баба Тонка, княз Александър Батенберг, Пенчо Славейков, Ванче Михайлов.

Трябва да се обърнем към олтара на духовната потреба и историзма, който липсва в реалната сега българска действителност. Потребата е, докато не сме загубили посока, да върнем идеята за държава, да върнем динамиката на един народ, който е оставил в пътнината си твърде много култура на човечеството.

Народ без светилище е като дете без дом – ако не осъзнае тази необходимост, той ще вегетира. Но ние, българите, не сме предназначени за вегетация – предназначени сме за творчество!

Храма на безсмъртните българи трябва да го изградим най-напред в сърцата си, които след това да намерят воля да дадат на ръцете право да зидат. Защото пораженство е да живеем без национална доблест и обидно е да нямаме идея за историзъм. Историята оставя имена, но трябва първом да имаме идея, извикваща жертва. И точно с тази низа от имена на безсмъртните българи ние ще можем без чувство на неудобство да се търсим в историята и да оценим волята, че искаме да направим ново светилище. Домът на Безсмъртниците създава историзъм, а не само идея да правим признание!

Историческата деятелност на един от Великите посветени – цар Борис III, за българската националност е съкровищница на смирение и самоотвержено служение на народ, дух и Божие дело. Историята отрежда на неговата воля да осъществи обединението на България, макар и мимолетно. Няма значение колко от пространството и времето дават характеристика на трайност, важното е голямата идея, която е осъществена.

Борис III е не само царят Обединител, но и царят съвест. Имал е само едно в съвестта си – да даде на България живот. Личната му съдба не е завидна. Кръстен е в католически обред, но по Българската конституция престолонаследникът трябва да бъде източноправославен. И княз Борис е прекръстен. Ето с какво започва битието си това дете – със съдбовност! Историческата доблест на баща му – цар Фердинанд, да създаде българска династия го обрича на лична отговорност, която той с мистично прозрение и реална воля изпълнява.

На 3 октомври 1918 г. Борис поема престола и 25 години върви един нерадостен, но много достоен и пълен с величие път.

Той е най-интелигентният монарх за времето си и поема троновата съдба на България в идеята на един родéн дипломат, на една изключителна благородност, на една историческа доблест; на личност, която може да направи социална молитва и в дрехата на трона да се принесе в жертва.

Никой в онези години няма основание да роди в душата си бунт или негодувание срещу ръката, която води кораба на тази държава. Борис III търси със съседните държави бъдещо съжителство, не отстъпва от традиционните отношения с Русия (макар тя да е образувала вече Съветския съюз). На беззащитните не умножава скръбта. Не само спасява хиляди евреи – човешки души, граждани на тази земя, верни на своя бог (макар и различен от нашия), но не пpаща нито един воин на Източния фронт или във война срещу съседите ни, а с мирен поход взема това, което ни е принадлежало.

Той оставя, макар и за кратко, Обединена България, която е копнежът на българския народ в неговата историческа бъднина. Това ни стига не като блян – това е олтарна молитва! Цар Борис слага черна забрадка на собствения си дом, но не и върху българския народ!

Монархическите институции съхраняват ценности и извеждат личности, които знаят що е отговорност и жертва. Затова царят Обединител изрича: Моите дипломати са англофили, моите генерали са германофили, моят народ е настроен русофилски, само аз останах неутрален.* Така че, когато някой иска да търси кръвната му картина като блюстител на националните пътища, трябва да я намери в поведението му на жертва – жертва с величие и достойнство, със смирение до смърт.

Цар Борис – Обединителя ни завещава най-великото смирение, което дори и светците ни не са имали – дава всичко за България, душата си дори.

В деня на неговата кончина – 28 август 1943 година, в 16 ч. и 22 мин, един народ изрича думите на Христос на Голгота: „Свърши се…“ Това е не само загриженост, но и вътрешно прозрение! Народът улавя провиденцията, защото неговата общност като душевна цялост е сеизмограф на бъднините ни. Той изплаква „Свърши се“ в едно развълнувано море от сълзи… И онези български синове, облечени в своите национални дрехи, дошли от четирите краища на България – добруджанецът, охридчанинът, беломорецът и тракиецът, носят по шепа пръст, за да я сложат на гроба на своя цар. Всичко събрано в една гробна тайна! Това са дни на историческа скръб и свято признание.

Така българският трон овдовява, но Царят Обединител оставя едно велико деяние пред олтара на родината ни. Дали е отровен, или не, не е важно, нека не помрачаваме светостта на неговия подвиг с версии за смъртта му. И нека всяка година на този ден –28 август, да го извеждаме от мълчанието на гробницата, която носим в себе си; да изведем от историческото време, от националната даденост и от законите на съвестта ненадмогнатото признание, че го е имало!

И когато ще правим жътва, трябва да знаем, че в хлебородното ни зърно има от сълзата на този народ – там е вибрацията на Царя, който полага своята плът в плътта на Родината ни. Затова почитта към него не трябва да е само на признание, а и на удовлетворение, че го осъществяваме.

А ако някой иска да знае нещо за България не само като приложно достойнство, но и като изповядано бъдеще, трябва да разучи битието му! Цар Борис Обединителя оставя в България велика жертва и бъдна пътнина. Жертвата е поведение за съдбата на един народ или за човечеството – така както Христос се жертва в името на Единосъщието. Това прави цар Борис III – единосъщие с националния дух на България чрез себежертва!

Държавата има право да жертва, народът обаче има право на поведение на всеотдайност – за да може да се съчетаят, цезарят трябва да направи жертва за историческо битие.

Цар Борис III е живяна България и приложена жертвеност! Във вътрешния олтар, в Книгата на живота на България той вписва името си! И то не може да бъде заличено от страниците на тази Космична тайна. Той е един реален цар с мистична всеотдайност пред олтара на България, един от пратениците на Всемирно посветените. Съставка е от химна на националното ни битие и всеки е длъжен, когато чуе един напев от този химн, да се поклони пред онези, които малко или много са дали дан за бъдещето на България!

Затова 28 август – денят на кончината на цар Борис III, е достатъчно основание за молитвено призоваване на цялата наша историческа даденост.

Трябва да утвърдим този Ден! И тогава лоното на този Цар Обединител би съзвало сенките и реалностите на всичко, което преди него прави и величието, и достойнството, и пътя на България. Борис Обединителя сам по себе си извиква изграждането на Дом-светилище, в което трябва да бъдат подслонени образите, които свидетелстват на поколенията за изпълнен дълг и положена жертва!

Ваклуш Толев
Из книгата „Духовните дарове на България“, том ІІ, и списание „Нур“