Българското Възраждане е забележително явление в нашата история, характеризирано с непрекъснати и усилени борби на българското население – за независима църква, за просвета и култура, за политическо освобождение. От годините са ни известни множество  опити за отхвърляне на чуждата власт – както с мирни средства, така и със силата на оръжието. Личностите и събитията, свързани с тях, са много – кои от кои по-героични. Един такъв феномен на движението на българите за национално освобождение е и Червеноводската чета. Нейната история ще остане забележително събитие, защото въпреки малкия си мащаб и неефективни действия, тя е огледало на смелостта и дързостта на поробения български народ, пример за дързостта, с която той се противопоставя на неправдата, крепен от вярата, че промяната е възможна.

Тома Кърджиев- водач на Червеноводската чета

След известен опит, съпроводен с неуспехи, през месец август 1875 година в Букурещ БРЦК отново се събира за подготовка на въстание. Под предводителството на новият неин председател  Христо Ботев, комитетските дейци вземат решението през следващия месец септември да се вдигне повсеместно въстание. Според откритата документация на комитета, България е разделена на революционни окръзи, на всеки от който е назначен апостол. Червеноводската чета е плод на усилията на Никола Обретенов и Тома Кърджиев в Русенския край. В Букурещ е решено поради големината на турския гарнизон в Русчук въстание да се вдигне в село Червена вода, където дълги години като учител работи Тома Кърджиев. Русенските въстаници трябва да се присъединят към четата, организирана в Червена вода. Планът е поборниците от Русенско да се обединят с голямата Търновска чета. Въстанието във всички окръзи трябва да избухне едновременно на 16/28 септември.

Организацията на четата е вълнуваща: дъщерята на Баба Тонка – Петрана, заедно с комитетския работник Тодор Чунчулов шият знаме, а Баба Тонка е наставницата. Твърди се, че знамето на четата е извезано със златна сърма, а на тъмнозеления плат заплашително стои лъвът с думите “свобода или смърт”. Чувството за историческа значимост не е пренебрегнато – изписана е и годината – “1875”-та.

Очакването да бъде изпратен войвода на четата от Румъния не се оправдава и комитетските дейци обръщат поглед към българите живеещи в границите на Османската империя. Изборът се пада на един непознат за Русенския комитет и за червеноводските патриоти мъж – Върбан Йорданов – член на Шуменския революционен комитет. Велко Абаджиев, участник в четата, пише в своите спомени:

“В събота на 14 септември подир обед пристигна с трена от Шумен войводата Върбан Юрданов от Шуменски(я) комитет. Той не бе посрещнат от никого по известни съображения. Като търговец на жито той отседна в търговския хан на бай Михо, касиер на комитета, пред когото се легитимирал”.

След като организационната част е приключена, а тактиката уточнена, на 17 септември знамето е осветено в местната църква, а четниците полагат клетва за своите действия: “Заклевам се, че ще се бия и жертвам за Отечеството си”. Там са и Тома Кърджиев, и Велко Абаджиев.

Според плана, при пристигането на куриер от Шумен, четата веднага поема на поход към Балкана. Целта е отрядите да се насочат към центъра на въстанието – Старозагорският край. Първата задача на Червеноводската чета обаче е да достигне до Горна Оряховица.

Маршрут на Червеноводската чета

В последния момент, преди планирания старт на въстанието, на 19-и септември  Кърджиев е арестуван по донос на Русенския митрополит Григорий, “че готви бунт против султана”. Задържането на Кърджиев внася смут сред бъдещите четници, но за кратко. Заради надвисналата опасност Никола Обретенов се прехвърля във Влашко. Въпреки първоначалните затруднения на 21 септември четата се събира за път. Неуспехите обаче продължават – вместо очакваните 200 души на учредения ден идват само 20. Четата има следния състав: войвода Върбан Юрданов от Шумен и юнаците от Червена Вода – Мирослав Живков (Маймунския), Георги, Никола и Иван Цончеви (братя), Никола Попмартинов, Христо Юрданов, Тодор Петков, Тодор Пенчов, Мирчо Милев и Продан Николов. Русенците в тая чета са: Велко Абаджиев, Стати Попов, Атанас М. Узунов и Андон Данев. Към тях се присъединяват от село Табачка русенците Петър Хаджи Драганов и Стоян Калчов Маджаров. Въпреки малкия им брой, желанието на четниците е несломимо и те тръгват по начертания път. На 23 септември те достигат село Хюджекьой (Могилино), където се надяват да намерят още последователи, но безуспешно. Четата продължава през полето и горите до село Лефеджии (Бреговица), продължават и несгодите – по време на похода веднъж водачът не се връща повече от денонощие след като отива в близкото село за храна. След като най-после се връща, той носи лоши вести: мостът, по който трябва да минат, е заварден, а и за въстание няма никаква вест. Четниците решават да вървят заедно до с. Широково, където се разпръскват. Войводата и Георги Цончев обаче остават да се укрият в селото и като “утихне” опасността да се прехвърлят в Румъния. Така идва и последната нощ на войводата. Издайникът в лицето на приютилия ги човек не може да устои – дали от страх или за награда, той издава българския патриот.

На следващата сутрин войводата Върбан Юрданов е заловен. Заптиетата заключват ръцете на гърба му и го провождат към Цариград, където да бъде изправен на съд. По пътя натам на войводата му хрумва план как да се измъкне: когато съзират извор пред тях, българинът  моли да спре, за да пие вода. Навежда се, а желязната цев на револвера пари под пояса. Заптиетата проявяват несъобразителност и не го претърсват при залавянето му. Когато уж привидно се навежда да пие вода, Върбан Юрданов изважда револвера от пояса си, бързо се обръща и стреля по близкия от стражарите като го поваля моментално. Тогава вижда как ятаганът изсъсква зад врата му. Вижда и озвереното лице на другия. Войводата пада мъртъв на земята и с това се поставя краят на червеноводската чета.

Паметна плоча посветена на Тома Кърджиев

По-късно са заловени и други от четниците, но не след дълго са освободени. Загива само войводата като изкупление за всички. В едно писмо до Никола Обретенов Тома Кърджиев изказва съмнения относно личността на Върбан Юрданов, но със смъртта си войводата доказва обратното: той умира в името на общата, висшата кауза, която обединява всички българи през Възраждането – всенародната свобода на българския народ.

Днес край пътя от Широково за Две Могили се издига паметник на Върбан Юрданов и неговите четници. Червеноводската чета, макар и да не прави нещо значително, повдига духа на народа. Тя е един от ярките примери за бунтовническите настроения сред българите, за непримиримостта им към чуждите владетели. Червеноводската чета показва, че дори и неподготвен и без оръжие, но с желание, народът може да се бори за свободата си.

След Освобождението на България и жестокото орязване на Санстефанските ѝ граници, през годините те неведнъж са били изменяни в резултат на различни външни фактори. В началото на ХХ в. на Балканския полуостров, а и в европейски и световен мащаб се случват събития, които не могат да не повлияят на държавите – били те малки или големи, победителки или загубили.

Територия на България установена от Берлинския конгрес

В тази рубрика ще ви разкажем за областта Добруджа и съдбата ѝ през годините. Очевидно е, че тя е ценена и оспорвана от две съседки територия – България и Румъния. Населявана е както от румънци, така и от българи и е безспорно желана придобивка и за двете страни. Географското ѝ разположение на бреговете на Черно море и фактът, че е пресичана от р. Дунав правят Добруджа стратегическа територия. Същевременно нейните земи са изключително плодородни и са гарантиран източник на продукция. Към днешна дата България е страната, която е облагодетелствана от богатството на житните ѝ класове. Каква обаче е тяхната история?

Още Санстефанският мирен договор предвижда земите на Северна Добруджа да останат в Кралство Румъния. Впоследствие това е и една от малкото клаузи, които Берлинският договор запазва. Интересното тук е, че Румъния не предявява никакви претенции за тези територии – те се явяват като компенсация за отнетата ѝ от Русия Южна Бесарабия. Това е компенсация, която Кралство Румъния дори не пожелава сама. По това време Северна Добруджа е слабо заселена с румънци и е с неразвита инфраструктура. Придобивката е неравностойна на загубените територии. Въпреки това малките новосъздадени държави от Балканския полуостров нямат право на мнение пред Великите сили. Берлинският договор е подписан с тази клауза и статуквото не се променя близо 30 години.

До Балканските войни няма и намек между двете страни за оспорване на граници и територии. По време на Междусъюзническата война Румъния, без никой да ѝ е обявил война, се намесва в конфликта с неоправдани искания. Настоява България да се откаже от Южна Добруджа, търсейки компенсации с оглед бързите ѝ победи в Източна Тракия през есента на същата година. След като това не става, на 29 април се провежда конференция в Санкт Петербург, на която румънският крал Карол настоява за териториални компенсации поради страха от увеличаващите се територии на България. Под ръководството на руския външен министър Сазонов се правят корекции на българо-румънската граница, като България предава на Румъния Силистра. Но това се оказва недостатъчно. Румънците искат целия район и цяла Добруджа да бъде тяхна, но тези техни претенции за по-сериозните териториални размествания обаче са отхвърлени.

Територия на България след края на Междусъюзническата война

След като не може по дипломатичен начин да вземе това, което смята че ѝ се полага, Румъния грабва оръжието и се намесва в Междусъюзническата война. На 28 юни 1913 година румънската армия, подкрепяна от Франция, преминава границата в Добруджа. На 1 юли тя скъсва двустранните дипломатически връзки с България. Вражеските войски продължават настъплението си към вътрешността на страната. Под надвисналата заплаха на 4 юли цар Фердинанд се обръща към румънския крал Карол с молба да прекрати нахлуването и предлага териториални придобивки в замяна на искания мир. За да опази каквото може от България,  той обещава, че териториалните претенции на Букурещ ще бъдат задоволени. На следващия ден – 5 юли, българският външен министър Никола Генадиев уведомява официално румънския министър-председател Майореску, че България отстъпва Южна Добруджа. В отговор Румъния иска от българите да спрат бойните действия срещу сърби и гърци.

На 22 юли 1913 година между България, бившите ѝ съюзници и Румъния е сключен мирен договор, който задоволява етнически и исторически неоправданите претенции на Румъния към Южна Добруджа. Това става при положение, че в Северна Добруджа румънският елемент след дългогодишната колонизация все още не е достигнал преобладаващо мнозинство, а в Южна Добруджа  броят на регистрираните компактни маси румънци е нищожен.

Не минава много време и Добруджа отново е обект на преговори. След избухването на Първата световна война на 24 август 1915 година министърът на външните работи Радославов подписва с германския посланик Михаелес  тайна конвенция, според която ако Румъния нападне България, Турция или някой от другите съюзници, Германия е съгласна България да си върне част от загубените територии. В крайна сметка Румъния се намесва на страната на Антантата, срещу която България воюва.

На 7 май 1917 година в Букурещ е подписан договор, според който земите на юг от линията Черна вода – Кюстенджа са предадени на България. Над Северна Добруджа е установен кондоминиум – територията е управлявана съвместно от Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция и България). На 24 септември 1918 година Берлинският протокол за кратко време установява българския суверенитет над цяла Добруджа. След определени обстоятелства обаче в края на ноември месец земите са върнати на Румъния. Тя управлява тази територия до 1940 година и я заселва с десетки хиляди арумъни и румънци, а голяма част от българското население е прогонено или асимилирано.

Добрич, посрещане на освободителите на Южна Добруджа, септември 1940г.

През въпросната 1940 година в резултат на определени външнополитически обстоятелства по време на Втората световна война Румъния се оказва в международна изолация, което я принуждава да започне преговори с България. Между останалите участнички във войната се заражда конфликт относно границата, която трябва да се установи в Добруджа. Българското правителство се обръщат с писмо до Хитлер, в което подчертава колко важно е за германската политика на изток България да получи Южна Добруджа чрез посредничеството на Германия. Като краен резултат от натиска Румъния се съгласява да подпише Крайовската спогодба на 7 септември 1940 година, с която Южна Добруджа е върната на България и фактически е възстановена границата, определена от Берлинския договор (1878 г). След подписването на Крайовския договор румънската власт за 48 часа гони от Северна Добруджа по-голямата част от българското население, което е изявило националното си самосъзнание, като конфискува и имотите му.

Връщането на Южна Добруджа се счита за един от върховете на българската дипломация и в частност на действията на цар Борис III, защото това става в условията на една бушуваща Втора световна война и България успява по мирен път да си върне една територия, без да се пролее нито капка кръв. Днес населението там е предимно българско, на второ място е турското население, а малцинствата са съставени от гагаузи и кримски татари.

Всеки е чувал името на Александър Малинов, но знаем ли всъщност защо е толкова важен за българската история? Безспорно той е една от онези важни фигури, които оказват влияние както за благоприятното ѝ развитие, така и за неблагоприятното. Той е този, който присъства в политическия живот на Третата българска държава над 40 години и става неговата жива история. Затова ние от “Българска история” ще се опитаме да ви разкажем малко повече за тази “цветна” личност.

Александър Малинов

Роден е в Пандъкли, Бесарабия през 1867 година. Рожденото му място е един сравнително далечен, но въпреки това населен с хиляди българи регион. Като юноша учи в гимназия в Болград, а след това продължава своето образование в Киев, където следва право. Силно заинтересован от специалността си, Малинов се заема сериозно с нея и през 1891 година се дипломира успешно. След завръщането си в България работи като съдия, прокурор и адвокат в Пловдив (1898). Той има тежката задача да бъде прокурор в процеса срещу убийците на Стефан Стамболов, а също така осъжда министрите от кабинета на Тодор Иванчов за злоупотреби с държавни средства. Защитник е и на арестувания за антивоенна дейност лидер на БЗНС Александър Стамболийски.

Очевидно познанията му по право са завидни и лека полека Малинов се възползва от тях, за да навлезе в политическия живот на България – той се сближава с ръководителите на Демократическата партия и става неин член. От 1896 година е сред видните дейци на партията, с която са свързани едни от най–големите му заслуги и цялостното му влияние върху българската политика. През 1903 година лидерът на Демократическата партия Петко Каравелов умира, а за негов наследник е избран именно Александър Малинов. Той става постоянен председател на партията и пред него тепърва започват да се появяват неизбежните перипетии на политиката.

Началото на XX век е един изключително динамичен период за българското общество. Властта на княз Фердинанд нараства и през 1903 година той сваля правителството на д-р Данев. Монархът веднага се свързва с Малинов, като му предлага да застане начело на новия кабинет. Председателят на демократите обаче отказва, като се заема със заздравяването на влиянието и работоспособността на партията.

През 1908 година на Малинов отново е направено същото предложение и за разлика от 1903 година отговорът му е положителен. Така той става министър-председател в един от най-решителните периоди от българската история. Именно по това време Александър Малинов достига своя връх в политическата си дейност, като взема дейно участие в подготовката и обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 година. Това събитие увенчава с успех 30-годишните усилия на страната за материално, духовно и политическо равноправие сред европейските народи. България се превръща в суверенна държава и прави огромна крачка в своето политическо и социално развитие. Разбира се, заслугата за получаване на независимост на България не е единствено на Александър Малинов. Такава има и Фердинанд I, чиято е решителната дума по вземането на такива важни дипломатически решения.

Обявяване на независимостта на България

Както вече споменахме, наред с благоприятните действия на Малинов за развитието на България следват и неблагоприятните. За такава може да смятаме дейното му участие през 1911 година в проекта за изменение на Търновската конституция и по-специално промените по член 17, с които се предоставя възможност на изпълнителната власт в лицето на държавния глава и правителството да води външната политика на страната зад гърба на Народното събрание. Това несъмнено не е най-добрата промяна в конституцията, защото води до отслабване на парламентарния контрол, чието отражение по-късно ще видим в навечерието на Балканската и Първата световна война.

След 1918-та година ситуацията рязко се изменя. В близките 5 години управлението на България попада именно в ръцете на Стамболийски. Репресивните действия на лидера на земеделците далеч не се нравят на Малинов и той открито им се противопоставя. В резултат на това през есента на 1922-ра е арестуван и прекарва близо година в затвора в Шумен. След падането на режима на БЗНС е освободен и успява да възстанови партията си. А след деветоюнския преврат през 1923 година, вече свободен, той участва в създаването на Демократическия сговор. Не след дълго обаче (1924) първите идейни различия между него и “сговористите” се появяват и затова се принуждава да премине в опозиция. Когато дните на правителството свършват, Александър е в центъра на създаването на коалиция Народен блок, която се явява и печели изборите за XXIII ОНС през 1931-ва година. Той поема поста министър-председател, но напредналата му възраст и умора го карат да напусне и да подаде своята оставка през същата година. Независимо от това той не напуска политическия живот, а напротив – остава лидер на Демократическата партия, а по-късно и председател на XXIII ОНС.

Цар Фердинанд с правителството на Александър Малинов след обявяването на независимостта на Царска България, 1908 г.

Дългите години усилена работа и политически борби обаче се отразяват на политика Малинов. На 20 март през 1938-ма година, по време на изнасяне на политическа реч на сцената на “Модерен театър” в София, той среща смъртта си.

Александър Малинов е политикът, станал 5 пъти министър-председател, той спомогва независимостта на България да стане реалност, той е този, който с гласа на разума и умереността се опитва да следва принципите на демокрацията.

Ето какво казва за него един от най-видните журналисти на XX век – Данаил Крапчев.

   „Александър Малинов не беше само един идеолог, носител на една доктрина, на една политическа мисъл. Той беше една душа, която трепереше като трепетлика, отразявайки всички скърби и радости на българския народ.”

„Малинов беше голям демократ, но той беше за една просветена демокрация. Той беше държавник от първа величина, който всичко отмерва и пресмята. Нему бяха чужди ласкателствата, било към народа, било към носителите на държавната власт.”

Единадесетият епизод от поредицата “Легендите оживяват” е вече тук! Както някои от вас знаят, през септември 2013 година обиколихме значителна част от Южна България в търсене на легенди, предания и митове. Идеята ни беше да запишем разказите на местни жители и краеведи  и по този начин да направим първата по рода си видео колекция от български митове и предания.

В единадесети епизод на поредицата ще ви запознаем с историите на село Широка лъка. Разположено в долината на Широколъшката река, селото е запазило интересни легенди за своето създаване, за достойна българка, готова на всичко да защити честта и вярата си, както и за крепост, превзета с голяма хитрост от турците.

Това е само началото на мащабната поредица, чиято цел е постепенно да обхванем както Централна, така и Северна България. Приятно гледане.

Празник на духовното дарование

 Културата е душевно присъствие!

Eдин от най-достойните празници в световната историческа даденост е Денят на българската просвета – 24 май! Този голям духовен празник е венчалният венец на българската култура. Едва ли има по-светъл ден за народа ни, за националната ни свяст и за историческото ни предназначение от Деня на просветата и културата – на азбуката, която дава нашия културен престиж. Само ние, българите, имаме празник на книжнината, не защото сме невежи, а защото знаем какво е дарът на боговете, докато другите народи познават предимно дара на ума.

Азбуката е харизма от Бога, а не измислица на ума!

Оръжието на боговете е само едно – словото! И право на боговете е да дадат слово, а основание на миряните е да го направят живот и да възправят олтар, на който да възнесат своята жертва. Не може без слово да се изкаже: „Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име…“, както не може словото да се скриптира без букви. Затова велики мъже на велико посвещение, наречени светци (и те наистина са светци!), ни оставят Аз, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Ест… С тази азбука сърцата ни мълвят молитви и с обич децата ни поднасят цветя на своя учител, на своя духовен наставник, че ги учи на слово.

24 май е празник на просветлението ни!

Всяка култура, с каквато и да е духовна ценност, е принос, който е и поука, така че, когато се напътим да оставим един цвят и да направим молитва или да запалим вощеница – това е израз на дълбока признателност към онова, което са оставили дух и култура. Но културата не е спомен – не е само това, което се поднася като празник. И споменът, ако има стойност, не бива да става традиция, а трябва да събужда нови ценности, за да има нови лъчи на прозрение, които да правят обрат в поведението на човека, на историята и на Космичността!

Българинът никога не е удовлетворен от колелото на историята. Българинът прави история. Културата е ценностите, които историята отсява! Защото култура не се ражда, за да бъде празник, а за да храни и изявява душевността. Тя се ражда, за да осъществява проекцията на човека бог в развитие!

България е дух и култура! Без дух не може да бъде сграден нито един паметник на културата. Мисълта ражда формули за съществуване, но не оставя култура за живот. Защото само Духът дава идеи! Затова не може културата да се откъсне от духовността. Духовността е вътрешно съзерцание, което се излива в различните лъчи – в религията, във философията, в изкуството, в науката, в постижението да сложите едно семе в браздата, за да даде то, както казва Христос, трийсет, шейсет или сто… Културата не се изразява само в постиженията на материалните паметници, тя е в глъбината на душите!

Културата не е рефлекс на мислене, тя е душевно развитие!

Цивилизацията има своето достойно място в културата и историята, но тя лиши човека от знания, предоставяйки му предимно информация! Хората наричат култура онова, което цивилизацията открива като възможности – да усвояваме с ума си хоризонти. Достиженията на събудената приложна воля и ум е цивилизация и безспорно от нея имаме нужда. Но цивилизацията, когато не е хранена с Дух, прави консерватизъм!

Културата е повече от достиженията на науката и изкуството. Тя е и това, което олтарът изисква от мирянина, свел колене, и той, като прави дори много обикновена молитва, изгражда не само съзнанието си – изгражда процеса на усвояване на онова, което е повече от всекидневие. Култура освен олтарността на жреца е и канцеларията на държавника, и написаната книга, и онова дете, което ще влезе в началното училище, за да научи нещо, което предшествениците са оставили. Култура е и гълчавата, с която хората си разменят любезности или си шепнат интимности, спомняйки радости и тревоги. Гълчавата дава възможност на духа да я направи песен, ритъм, да изгради образа на едно произведение – да направи храм на едно поетично зрение и една музика вътре у нас.

Ние, българите, имаме език, който е изключителен. По-съвършен език за поезия няма от българския! Защото българският език няма определено место за ритмичността си – и когато има падеж или глаголна промяна, се сменя ударението и може да се прави гениална поезия, по-звънка и по-образна от всяка друга! Това е култура – култура на езика, който свидетелства за душевността на един свят. Затова още в началния път на българската поетична мисъл „Изворът на Белоногата“ на Петко Славейков е една ненадмината тайна в културата; затова „Разблудна царкиня“ на Димчо Дебелянов е нещо съвършено… А тръбачът на българския език, сладкодумецът Кирил Христов, ще рече:

Така културата е съвкупност от духовни и от материални ценности – тя е обществена молитва! А молитвата е изповядан дух пред личен и Миров олтар. Духът като национален израз е характеристика на Божията щедрост, но винаги е придружен с волята на народа и на държавата като институция. И националният ни дух дава на нашата история дължимата далновидност на вековно присъствие тук и на една непреклонна воля за себесъздаване и себеутвърждаване чрез мощна държава и чрез богата културна трапеза. Както в човека Бог е вложил Своите образ и подобие, така в историята и културата човек влага своя биографичен образ и своята духовна сила!

В бъднината на българския дух е сложена една идея на служението, която трябва да бъде осенена и е плът от плътта на Нова Духовна вълна – Вълната на Мъдростта. Щом е отредена такава съдбовност на този народ, той безспорно ще се научи да облича дрехата на Мъдростта и ще чертае в Третото хилядолетие присъствие с Ново духовно Учение. Културата на Учението Път на Мъдростта ще е обществена молитва в Третото хилядолетие! Това е свидетелство, че ние не сме изчерпили нито енергията, която сме събрали, нито пък можем да бъдем спрени от това, което се нарича болка в еволюцията.

Величието на българската нация е, че дава простор на своето въображение като идея за култура, която ще се разлисти в Дървото на Мъдростта. Това ни определя Третото хилядолетие!

България е идея – имаме просветители, имаме дарението на Божия Дух – имаме предназначението да бъдем!

Върви, народе възродени… – благословен от своя Бог!

Ваклуш Толев
Из книгата „Духовните дарове на България“, том ІІ

Преселение на българите от Стара Велика България

Политическата самостоятелност на Стара Велика България, подобно на други номадски държавни образувания, не продължава дълго. Обединени от хан/ кан Кубрат, българските племена бързо се разделят след неговата смърт, която настъпва около 660 година. Една част от тях, предвождана от третия му син Аспарух, се насочва към границите на Източната Римска империя, заселвайки се в непосредствена близост до тях. Пътят, изминат от българите, както и мястото, в което се установяват, са описани най-точно от византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор (двамата пишат през IX век, използвайки един и същ източник “Велик хронограф”, поради което в повествованията им не съществуват значителни отлики). По-конкретният от двамата пише: “Най-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна, бидейки отпред блатисто, а от другите страни обградено като венец от реките…„

Това неясно обяснение, както и липсата на други сведения за местоположението на тъй наречения Онгъл, води до оформянето на множество предположения и хипотези, локализиращи областта в различни краища на страната. Макар да не разполагат със солидни аргументи, почерпени от древните хроникьори, някои от тези твърдения през годините се утвърждават в българската историография до такава степен, че започват да се приемат безкритично като истинни. Макар целта на тази статия  да е описването на една битка, изиграла решаваща роля за съдбата на България, в нея няма как да не представим основните теории за местоположението на областта. За улеснение те ще бъдат разграничени като теория 1, теория 2 и теория 3.

Теория 1 – Според групата изследователи, които я издигат, въпросният Онгъл се намира в територията, заключена между реките Серет, Прут и Дунав или по-точно в намиращия се там Галицки укрепен лагер. За да подкрепят това свое твърдение, те си служат с топографски анализ на информацията, получена от Теофан Изповедник и Патриарх Никифор, а също така и с археологическите находки, намерени в района, с които доказват, че той е бил населяван от българи.

Теория 2 – Учените, които я подкрепят, също като останалите се позовават главно на сведенията, получени от византийските хронисти. Въпреки това, анализирайки ги, те достигат до различни заключения. Според тях Онгъл е тъждествен на “голямото землено укрепление близо до град Исакча, което обгражда (във вид на кръг) голямо пространство около селото Никулицел”. Това укрепление става известно като Никулицелски укрепен лагер. Освен информацията от наративните източници, в подкрепа на това твърдение са приведени данните, получени от археологическите проучвания в района, извършени от Карел Шкорпил.

Теории за местонахождението на Онгъл

Теория 3 – Тя бива издигната от Васил Златарски и също като теория 2 свързва Онгъл с района на село Никулицел. Между двете теории, въпреки това, има значително разминаване. То се дължи на факта, че за разлика от останалите, в теория 3 се използва допълнителен наративен източник – Арменската география. В тази част от нея, която ни интересува, се казва: “В Тракия има две планини и реки, от които едната – Дунав, като се дели на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки. На тоя остров живее Аспар-хрук, синът на Хубраат, който побягна пред хазарите от Българската планина и прогони аварите на запад. Той се посели на това място.” Използвайки тези сведения, В. Златарски издига становището, че българите се поселват на остров Певки (Пюки), който тогава се намира в Дунавската делта, но днес не съществува, поради изчезването на най- южния ръкав на реката.

Трудно може да се приеме, че всички българи, водени от Аспарух, се заселват в Онгъл. Вероятно областта, тъй здраво защитена от природата и допълнителни землени укрепления, се превръща в мястото, където се издига резиденцията на българския хан/ кан, но въпреки това голяма част от народа все още населява земите на Южна Бесарабия.

Първоначално Аспаруховите българи не се впускат в опустошителни набези по посока на ромейските владения, намиращи се на юг от река Дунав. Тази липса на враждебни действия кара Васил Златарски да предположи, че между Аспарух и император Констанс II са утвърдени мирни отношения, според които ханът поема задължения като федерат на империята, в замяна на което му е позволено да се засели в нейните земи. Тази теория звучи правдоподобно, но бива отхвърлена под напора на обективните факти. На първо място Византия отдавна е изгубила реалния си контрол над тези територии, в които свободно се ширят различни “варварски” племена.

Заселили се в своите нови земи, на българите се налага да възпират настъпващите в тила им хазари. Това вероятно е причината те да не се втурват моментално за плячка към богатите византийски земи. Същевременно Византия навлиза в едни от най-трудните години от своето съществуване. Арабската инвазия в Мала Азия достига връхната си точка. Един след друг халифатът завладява важни градове и крепости, принадлежащи на ромеите. Така се стига до 674 година, в която Константинопол е обсаден от тях по море и суша. Империята трябва да се бори за своето съществуване под нестихващите арабски атаки цели 4 години. Вероятно именно в този момент се активизират Аспаруховите българи, които преминават река Дунав, навлизайки в територията на днешна Добруджа, но това, което търсят там не е единствено плячка. Както ще се види в последвалите години, желанието им е да се заселят в тези земи.

Аспарух и конницата на българите в устието на Дунав, А.А. Хофарт

Създалото се съотношение на силите рязко се променя през 678 година, когато арабската армия е разбита. Халифатът е принуден да се оттегли, сключвайки мирен договор с Византия, в който освен всичко останало се принуждава да ѝ плаща ежегоден данък. Отзвукът от ромейската победа е толкова силен, че кара аварите, както и някои от славянските племена, също да потърсят мира с империята. Изведнъж Византия отново се превръща в хегемон. Теофан Изповедник ще каже за положението, в което се намира тя: “И настъпи безоблачен мир както на Изток, така и на Запад.”

Състоянието на Източната Римска империя вече е такова, че тя може да погледне смело към северната си граница, където господари са българите. Макар те все още да се спускат на юг от Дунав единствено за да плячкосват, опасността от тях изглежда се възприема за значителна. Теофан Изповедник описва решението на Константин IV да настъпи срещу тях по следния начин: “А императорът Константин, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т. е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия.”

От този цитат ясно прозират намеренията на василевса, а именно да прогони веднъж завинаги българите далеч от своите земи. Поради това срещу тях той изпраща значителна по размер армия, която лично предвожда. Конницата, заедно с императора и неговата свита, е натоварена на кораби, с които да достигне до Дунавската делта. Пехотата на свой ред се придвижва по суша, вероятно движейки се по известния черноморски път: Константинопол – Деркос – Агатопол – Созопол – Анхиало – Одесос – Бизоне – Томи – История – Дунавска делта.

Паметник на хан/ кан Аспарух – гр. Стрелча

Пристигането на голямата ромейска войска принуждава българите да се оттеглят в своята укрепена област Онгъл. Константин IV Погонат бързо успява да се установи в близост до нея, но с това неговата активност се изчерпва. В разстояние на 3-4 дена той не предприема каквото и да е, а след изтичането им най-изненадващо заедно с 5 кораба и най-приближените си напуска бойното поле. Преди да замине, василевсът дава ясни нареждания на своите стратези “…да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията.”

Като причина за оттеглянето на императора византийските хронисти посочват усложнение на заболяването му (подагра), което го принуждава да отплава за Месемврия. Там с помощта на минералните бани той трябва да ограничи своите болежки и вероятно да се завърне при своята армия. Според голяма част от българските историци това обяснение не отговаря абсолютно на истината. Някои от тях виждат повод за заминаването на Константин IV в необходимостта му от участие в заседанията от VI Вселенски събор в Константинопол, други смятат, че става дума за обикновено бягство, което да помогне на императора да запази своята бойна слава. В крайна сметка, която и от причините да е истинна, то резултатът е един и същ – василевсът се оттегля от бойното поле.

Оттук насетне разказите на патриарх Никифор и Теофан Изповедник, които следват една линия, стават изпълнени с противоречиви и наивни сведения. Вторият от тях пише: “Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире и повечето погубили с меч, а мнозина наранили.”

Това обяснение явно следва един типичен византийски похват, а именно да се придаде случаен ход на събитията, за да не се възвеличае победата на противника. Трудно може да се повярва, че опитните стратези ще позволят на началниците на по-малките военни подразделения да допуснат паника сред своите подчинени, която да доведе до безредно бягство. Много вероятно е сражение да е имало, но без каквито и да е данни за него трудно можем да говорим за неговия ход. Едно е сигурно – то завършва с убедителна победа за българите, които разбиват ромейската войска и навлизат стремглаво на юг от река Дунав, достигайки до град Варна. Оттук насетне Аспарух, заедно със своя народ, ще се засели трайно в земите на ромеите, които занапред ще се наричат български.

Победата при Онгъл е с изключително значение за развитието на българската държава. След като в резултат на нея Аспарух преминава трайно река Дунав, той не спира с атаките към Византия. Империята, която само преди няколко години бе подчинила всички свои съседи с един “господарски” мир, сега вижда трудност с отбиването на войнолюбивия български народ. Това принуждава Константин IV да прибегне до едно унизително действие, а именно да предложи мир на Аспарух, признавайки правото на съществуване на неговата държава и задължавайки се да му плаща ежегоден данък. “Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север, и на юг, – да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ.”

Хан/ Кан Аспарух маслени бои, платно Васил Горанов

За създалото се положение видният византолог Георги Острогорски ще напише: “Така за първи път на древната византийска земя възниква независимо царство (държава), което да е признато от самата Византия.”

Дванадесетият епизод от поредицата “Легендите оживяват” е вече тук! Както някои от вас знаят, през септември 2013 година обиколихме значителна част от Южна България в търсене на легенди, предания и митове. Идеята ни беше да запишем разказите на местни жители и краеведи  и по този начин да направим първата по рода си видео колекция от български митове и предания.

В дванадесетия епизод на поредицата ще ви запознаем с легендата за девойката от народната песен „Руфинка болна легнала“. Тя идва от малкото село Попрелка, скрито високо в горите на красивата Родопа планина. Разказвачът ѝ е един от едва десетината останали жители на селището.

Това е само началото на мащабната поредица, чиято цел е постепенно да обхванем както Централна, така и Северна България. Приятно гледане.

Петко Славейков

Така чаканото Освобождение на България променя из основи всичко в младата държава. 1878 година разделя като пропаст епохите преди и след нея. Различават се битът, мисленето, самочувствието на българина като свободен човек, стремежите и идеалите на народа. Много малко са и българите, оставили диря след себе си както по турско време, така и след това. Като се замислим за такива хора, в съзнанието ни изникват имена като Стефан Стамболов, Никола Обретенов, Петко Каравелов и Петко Славейков. Тук ще проследим най-интересните събития в живота на последния и неговите важни заслуги.

Виден общественик, поет, просветен деец, публицист, издател на едни от най-важните и четени вестници за възрожденския български народ, след възстановяването на българската държава към тези си дейности той прибавя и политическа кариера.

Петко Славейков е роден във Велико Търново на 17 ноември 1827 година. Син е на занаятчията Рачо Казанджията, като носи фамилията Казанджиев до 1842 година, когато според една от версиите той си избира името Славейков, впечатлен от среща със сладкопойната птица. Същата година заминава да учи за монах, но прави това без съгласието на баща си, поради което този период не продължава дълго. Важният ефект от него е, че тогава младият Славейков прочита “История славянобългарска”, която го запалва по народното дело. Израз на това “запалване” е участието му в заговора за неуспешното въстание на дядо Никола в родния му град през 1856 година.

Образованието му е дейност, която съпровожда целия му живот – започва да учи в местно килийно училище, а впоследствие – в Свищовското учлище на Васкидович и Христаки Павлович. На 16 години вече учителства в родния си град. Следват и първите му обществени инициативи, подтикнати от недоволство срещу гръцкото духовенство в града.  То става повод за написването на “Прославило се Търново със славни гръцки владици“ – сатирично лирическо произведение, което остро ги напада. То сериозно разбунва духовете в старопрестолния град и Славейков става нежелан там. Преследван от гръцките владици, възрожденецът обикаля почти цяла днешна северна България, упражнявайки “занаята” си на даскал, разпръсквайки светлината на просветата. Това изиграва своята положителна роля за запознаването с бита и езика в различните краища, населени с българи. Този период допринася за последващата му дейност като фолклорист и “строител” на българския език.

Паметник- „Изворът на белоногата” край Харманли

Най-дълго просветителят се задържа в Трявна от – 1849 година до 1852 година. Славейков е пионер на българската възрожденска литература и публицистика. Първите му книги са издадени през 1952 година –  “Смесена китка”, “Песнопойка” и “Басненик”. Като творец върхът на неговия гений е поемата “Изворът на Белоногата”, чиято основа е народно предание. Тя е написана през 1873 година и самата чешма, на която е кръстена поемата, съществува и се намира в покрайнините на днешно Харманли. Петко Славейков е и първият български автор на басни, превежда и адаптира към българската действителност чужди автори. Малко известен факт е, че той е автор и на първата запазена и до наши дни готварска книга.

Възрожденецът е незаменим и със своята издателска дейност. Именно той е издател на първото българско детско списание – “Пчелица” (1871) и  женско списание – “Ружица”, издавано през същата година. Трудно може да бъде описана с думи важността на всички издавани от него вестници, поддържали духа и волята за свобода на българите живи. Негов е сатиричният вестник “Гайда” (1863-1867г.). Най-авторитетният вестник на дядо Славейков е “Македония”. Първият му брой излиза пред 1866 година. През 1872 година е спрян от властта след публикацията “Двете касти и двете власти”, а самият му издател е арестуван. Издава двата вестника по време на престоя си в Цариград заедно със сп. „Читалище“ (1872 – 1873 г.), „Звънчатий Глумчо“ (1873 г.) и сп. „Костурка“ (1874 г.), както и вече споменатите „Пчелица“ и „Ружица“.

Цариграският му период започва през 1864 година със задачата да преведе и редактира Библията на народния си език – дело, изключително важно и отговорно, както от религиозна, така и от езикова гледна точка. Това е неговият втори престой в космополитния град след 1861 година, когато е пратен в качеството си на народен представител по църковния въпрос. Славейков напуска града окончателно през 1874 година, за да продължи обществената си дейност в Стара Загора. И тук има проблеми с властите. Те се изразяват в подозрения за съучастие във въстанието в града и са причина за кратък престой в Одринския затвор.

Знаменити думи на Петко Славейков

Градът на липите е и мястото, където Славейков посреща Руско-турската освободителна война. Военните действия не остават без последствие за него. При това те са много тежки. “Никое нещастие в живота ми не е било тъй пагубно и не е падало тъй тежко на мене, както това, което се случи в Стара Загора” – пише сам той. При опожаряването на града от турците изгарят много ценни “Славейкови” вещи, сред които битови и фолклорни изследвания и сборници, както и негово лично творчество, което остава безвъзвратно изгубено. Като вече свободен българин, общественикът се връща в родния си град, за да вземе участие в изработването на Търновската конституция и в Учредителното събрание.

След това пътят го отвежда към София, където Славейков става член и един от водачите на Либералната партия. Макар и сред свои, макар и вече в освободената България, той продължава да бъде репресиран и гонен от властта. Неудобен е най-вече с русофилските си възгледи – на Стамболовия режим, а също така и от 1881 година до 1883 година, по време на режима на пълномощията. Тогава Славейков живее в Пловдив като политически емигрант. През тези две години се връща към заниманието си от детските години – предаване на знанията си в мъжката гимназия.

Като политик два пъти заема постовете министър на вътрешните работи в правителствата на Петко Каравелов (1881 и 1884-85г.). Министърът Славейков ще се запомни с либералния си подход. През първия си мандат закрива 16 затвора, а през втория отменя забраната за митинги и събирания от “режима на пълномощията”. Докато е министър на просветата (1881г.) написва “Инструкция по училищното дело”. Славейков дава своя принос и за Съединението. В неговото навечерие  той заминава за Пловдив, а след осъществяването му за кратко е управител на областта.  По време на Сръбско-българската война помага на фронта като делегат на Червения кръст.

Смъртта спохожда този голям българин на 1 юли 1895 година в дома му в София на площада, носещ днес неговото име. Освен изключителните си заслуги приживе, дядо Славейков оставя на България още нещо – неговия син Пенчо Славейков – не по-малко забележителен творец и човек.

Годината е 1918 и Първата световна война е към своя край. Изходът за България от този световен конфликт е предначертан – катастрофален. На 14 – ти септември Антатната, в лицата на Франция, Англия и Русия, започва настъпление на Южния фронт край град Солун. Българите, които воюват на страната на Тройния съюз на Германия, Австро – Унгария и Отоманската империя, са пряко застрашени от подобно настъпление.

Участници във Войнишкото въстание

Част от българските войски са разположени край Добро поле, където за разлика от Дойран  не са подготвени успешно за отбрана. Така идва пробива на техните позиции, а с него и поражението. Под натиска на вражеските сили, на 18 – ти септември българите са напълно разгромени. Започва отстъпление към старите предели на България. Недоволството на войниците е огромно – те са изтощени, без материални и човешки ресурси, погубени в името на чужди интереси. Между войниците се заражда идеята за поход към София с цел да се свали правителството и да се накажат виновниците за тази кръвопролитна война. Не им отнема много време и на 24 – 25 – ти септември част от тях образуват първите бунтовнически отряди. Още на 24 – ти септември първата въстаническа група достига Кюстендил и залавя офицерите от установената в града Главна квартира на Действащата армия. Походът на престъпилите бойната си клетва войници продължава към град Радомир. По пътя към него броят им нараства до около 4000 – 5000 войници. В София цар Фердинанд и правителството започват да търсят удобен изход от създаденото положение.

Същевременно две български политически формации- Български земеделски народен съюз (БЗНС)  и БРСДП, главно първите, действат против участието на България във войната, поне не на тази страна, която тя избира. Дори откритото присъединяване на държавата към войната не прекратява тяхната  подривна  дейност и пропаганда. 1918 – та година носи тежка криза – на фронта войниците се бият, но рязко спада доверието им в елита. Именно в резултат на това идва и бунтът. На 25 – ти септември водачите на БЗНС Райко Даскалов и Александър Стамболийски са освободени от затвора, където от 1915 – та година, след грандиозен скандал с цар Фердинант, излежават доживотни присъди. Те са помилвани, с ясната цел да бъдат използвани от правителството. Още на следващия ден двамата земеделски лидери, заедно с военния министър генерал Сава Савов и социалиста Никола Сакаров са изпратени от властта за Радомир, където да се опитат да разрешат конфликта с разбунтувалите се войници, използвайки мирни средства. Идеята е да се използва тяхната популярност сред войниците, за да се спре отстъплението и да се стабилизира фронтът.

В последния момент обаче Райко Даскалов променя курса и решава всъщност да оглави въстанието. След известни колебания променя своята линия на поведение и Александър Стамболийски. В резултат на това на 27 септември пред ликуващите войници е обявено, че монархията е свалена и България става република -  т. нар. Радомирска република. За неин председател въстаниците провъзгласяват Александър Стамболийски, а за главнокомандващ -Райко Даскалов. Въстаническото ръководство бързо и трескаво подготвя настъплението срещу София. Неговите основни сили се придвижват по шосето от Радомир през Перник за село Владая.

Паметник на Р. Даскалов в Радомир

По това време правителството в София не стои безучастно и организира своите сили на съпротива. Срещу въстаниците са хвърлени наличните военни части на столицата. Към 25 – ти септември властта разполага в София с  11 пехотни роти с 12 картечници, 2 батареи с общо 6 оръдия и един и половина конни ескадрона, повечето от тях юнкери от Военното училище. През следващите дни пристигат и германски подкрепления. Частите се разполагат между склоновете на Витоша и Княжево.

На 26 – ти септември действащият генерал Савов обещава да предостави на отстъпващите части влакове, които да ги извозят до вътрешността на страната. През следващия ден няколко влака, както и отделни придвижващи се пеш въстанически групи, са обезоръжени край София и освободени. На 28 септември обаче събитията придобиват драматичен характер. В София пристига един от влаковете с отстъпващи войници. Офицерите, командващи разположените там юнкери, правят опит да започнат преговори с тях, но междувременно от влака откриват огън. Малко след началото на започналата престрелка влакът е подложен на обстрел и от разположените по склоновете на Витоша и в Лагера артилерийски батареи. Това довежда до голям брой убити и ранени, след което войниците от влака се предават. Следващите пристигнали влакове са обезоръжени без инциденти.

На следващия ден събитията ескалират дори повече. Райко Даскалов иска ултимативно до 6 часа да му бъде предадена властта. На 29 – ти септември, след изтичане на дадения срок, въстаниците в три колони настъпват към столицата. Средната колона, в която се придвижва лично от Райко Даскалов, с бой превзема село Княжево. Лявата колона се спуска през билото на Люлин и отхвърля прикриващите правителствени войски при Горна баня. Бунтовниците от дясната колона обхождат Боянския редут и го атакуват от всички страни. Привечер обаче настъплението е спряно.

“Разбиване на въстаниците от юнкери и германци” – худ. Д. Гюдженов

Това забавяне дава възможност на правителствените части да се организират и подготвят по – добре. Рано сутринта на 30 – ти септември те преминават в контранастъпление. От към артилерия и картечници правителствените войски доминират и това се оказва решаващо. Въстаналите войници са разгромени. На 2 – ри октомври е превзет Радомир, с което въстанието е окончателно потушено. Въпреки желанието на бунтовниците, фаталният край лесно може да се предвиди. След  години воюване армията е в тежко състояние, а  екипировката на войниците е трагична. Войниците са хора селяни, а и в тила положението е тежко. Според статистиката, общият брой на жертвите сред бунтовниците е около 400 души, а от страна на правителствените части – 30 убити и 98 ранени. Днес по пътя към Владая се издига огромен паметник в памет на въстаниците.

В тринадесетия епизод на поредицата ще ви запознаем с легендите на с. Ощава. То е сгушено между върховете на величествената Пирин планина. Истории от далечното минало разказват за походи на древни царе, за непокорни моми, за подвизите на борци за свобода и любов с пагубна цена.

През септември миналата година обиколихме значителна част от Южна България в търсене на легенди, предания и митове. С тази обиколка започна и мащабната поредица, чиято цел е постепенно да обхванем както Централна, така и Северна България. Приятно гледане.

Първата световна война е поредният военен конфликт, в който българският войник извършва чудеса от храброст. В рамките на по-малко от четири години, Българската армия  извоюва редица славни победи на бойното поле. Битки като тези край Дойран, Тутракан, Червената стена впечатляват целия свят, а готовността за саможертва на българина става пословична.

Именно през тези динамични години са заснети фотографии, които се оказват наистина уникални по рода си. В тази публикация решихме да ви представим част от тях.

Войнишкият театър “Бомба” при 28-ми пехотен Стремски полк дава представление на пиесата “Балканска комедия” на полковия празник, Беласица, юли 1916 г.

Из частите на 3/6 бригада: Пост на “Буджоите”, 1917 г., Южния фронт

Коледа на позицията, 1-ви пехотен Софийски полк, декември 1916 г.

Двама мъже и дете празнуват нахлуването на австрийската армия в Белград, отразено във вестник “Утро” и началото на Първата световна война, 1914 г., неизвестно къде

Войници спускат с въжета самолет, изправил се на нос при несполучливо кацане, Южния фронт

Стъпките на войниците по пътеката към бойното поле, Завоят на река Черна, септември 1917 г.

Селяни от село Серменин и войници с отстрелян елен в Кожух планина, ноември 1915 г.

Българска войскова част минава през телени заграждения

Из частите на 3/6 бригада: Реч след молебена на 27 ноември 1917 г., Южния фронт

Настъплението на 7-ма пехотна Рилска дивизия за Демир-Хисар – Серес, 1916 г.

Всички снимки са взети от сайта „Изгубена България“ (www.lostbulgaria.com)

Българската история е изпълнена със забележителни личности – все борбени българи, които ревностно защитават своите идеи за развитието на държавата. Дали са били прави или не, никой не може да каже. Изключителен е обаче фактът, че всички се борят за една кауза, но с различни средства.

Д- р Атанас Москов

Един такъв борбен българин е д-р Атанас Москов. Дългият му житейски път е силно криволичещ между властта и затвора, както се случва с голяма част от българската интелигенция през 20в. Д-р Москов е роден на 28 август 1903 в Севлиево.  Той е девето и най – малко дете на скромно българско семейство. По това време в града вече има силна и влиятелна организация на Българска социалдемократическа партия. Живота още в самото начало го приближава към социалистическите идеи. Един от дългогодишните ръководители на БСДП – Андрея Конов, става негов кръстник. По – късно в тази организация влизат и по – големите му братя. Когато всички те са пратени по фронтовете на Първата световна война, той е едва 13 годишен и е принуден да поеме грижите за дома. В гимназията става основател и председател на младежката социалдемократическа група „Жан Жорес“, заради което в последствие е изключен от учебното заведение.

На 19 години е приет в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, където следва две специалности: право и дипломатически науки. Едновременно с това, д-р Москов работи, за да се издържа. По това време се включва в Младежкия социалистически съюз, като става негов секретар и редактор на вестник „Социалистическа младеж“.

В периода 1923 – 1925, Атанас Москов, като изявен и горд социалдемократ, се отнася негативно и осъжда както методиките на министър – председателя Александър Цанков, така и лекомисленото и прибързано решение за Септемврийското въстание.

Бъдещият доктор завършва своето образование успешно през 1927 и през същата година без никакви средства заминава за Виена, а след това за Белгия, където завършва дипломатически науки в Брюкселския свободен университет. В Брюксел д-р Атанас Москов успешно съчетава работата в Изпълнителния комитет на Социалистическия интернационал с подготовката на докторска дисертация по международно право, която защитава през 1936 – та година на тема „Международната гаранция в малцинственото право“. Спечелва стипендия, но се отказва от нея и работи, за да е независим.

Докато е в Белгия, д-р Москов взима участие в дейността на местните социалистически организации. Участва в диспут със сръбския социалдемократ Живко Топалович и блестящо защитава България и принципите на БСДП. Адлер е възхитен от него и на 25 годишна възраст д-р Москов вече отговаря за социалдемократическото движение на Балканите. Една година по – късно, през 1929 – та, става член на неговия изпълнителен комитет, като остава на този пост до 1937 година. Младият и образован юрист бързо се превръща в един от лидерите на социалдемократите в България, а на международната сцена е сред най – авторитетните българи.

През 1936 – та година се жени за своя състудентка, изучаваща социология – белгийката Рене Едмонд Вилме. След 1935 – та  година в България се установява силно военно – монархическо управление и д-р Москов не се поколебава да тръгне за родината заедно с младата си съпруга, за да помогне за възстановяване на демократичните принципи. Така през 1937 година Атанас Москов се завръща в София и подава оставка от Изпълнителния комитет на Социалистическия интернационал. Той става един от водачите на функциониращата нелегално след Деветнадесетомайския преврат БРСДП. Атанас Москов става и кооперативен лидер.

Атанас Москов

През 1938 година е избран за народен представител и заема тази длъжност до 1940 година. В условията на едноличния режим на цар Борис ІІІ, Москов е един от ръководителите на социалдемокрацията у нас и на разпуснатата от закона БРСДП. В тази ситуация партията насочва своите усилия към кооперативното движение и Атанас Москов е в неговите челни редици. Идва обаче девети септември 1944 – та година и много скоро става ясно, че въжделенията за демокрация са били само мираж. Така след Деветосептемврийския преврат от 1944 – та година, д-р Москов е член на Централния комитет на БРСДП и става редактор на вестник „Свободен народ“. През 1946 – та година печели мажоритарните избори за народен представител  срещу водача на комунистите Георги Димитров. По – късно изборът е касиран и са прекратени мандатите на Москов, и на Кръстю Пастухов. Корифеите на комунистическата пропаганда се страхуват да се изправят срещу такива уважавани и опитни политици, чийто стил и маниери са твърде европейски. Москов е отстранен и от преподавателското си място по международно право в Софийския университет. Това е само началото на дълги и изтощителни репресии срещу интелектуалеца.

През 1949 – та година Атанас Москов влиза в затвора без съд и присъда за цели две години, в които офицери от ДС го подлагат на физически мъчения. Бива подложен на такива репресии, че според очевидци,  когато случайно попада в една килия с главния секретар на БСДП Коста Лулчев, цял ден не могат да се познаят и се разпознават едва по думите и по гласа. Веднага след като е освободен през 1951 – ва година, д-р Москов е принудително изселен  в Севлиево.  Само няколко месеца по – късно отново е арестуван и този път изпратен за четири години в лагера „Белене“, където остава 2 години, през които е принуден да копае изкопи по норма. По същото време съпругата му, доктор по социология, работи с мотиката в местното ТКЗС, за да издържа семейството. Със собствените си ръце белгийката построява малък дом в покрайнините на Севлиево, където всеки ден чака съпруга си да се върне от затвора. Цялото пребиваване на доктора по право по затворите е факт, въпреки липсата и на обвинителен акт, и на съдебен процес.

Мъченията и униженията не успяват да сломят духа на д-р Москов. Оцелял  в „Белене“, той е покосен от още едно нещастие – единственият му син умира едва двайсетгодишен.

След завръщането на доктора от лагера дълго време не му дават работа, докато накрая го назначават на дребна чиновническа длъжност в местната психиатрия в Севлиево. Извън затвора той е неотлъчно следен от ДС и останалите репресивни органи на комунистическата държава.

Дом-музей „Д-р Атанас Москов” град Севлиево

Силният социалдемократичен дух на д-р Москов доживява до края на комунистическия режим.  Той вижда с очите си падането на Берлинската стена и рухването на тоталитарните режими в цяла Европа. Въпреки преклонната си възраст, д-р Москов отново е обхванат от ентусиазъм. Броени дни след 10 ноември 1989 година – на 26- ти ноември, заедно с шестима свои съратници, политически лагеристи и затворници, възстановяват БСДП. На 5 – ти януари 1990 – та – социалдемократите на Атанас Москов и Петър Дертлиев връщат името на партията– БСДП. Д-р Атанас Москов е избран за председател. Малко по – късно, през 1990 – та година, заради преклонната си възраст, докторът се оттегля от мястото и става почетен председател на партията. Д-р Атанас Москов се отказва от депутатско място и от всякаква политическа кариера. По време на демокрацията остава да живее в Севлиево – сам в малката къща сред нивата, построена от вярната му съпруга, заобиколен от книги и спомени. Бившият политик, юрист, общественик, журналист и затворник умира на 28 януари 1995 година, на 92-годишна възраст.

Въпреки преживените страдания, Атанас Москов остава убеден човеколюбец и алтруист до края на живота си. Още приживе, непосредствено след 1989 – та година Атанас Москов е удостоен със званието „Почетен гражданин на Севлиево“.

Скромният дом, в който д-р Атанас Москов изживява последните 42 години от живота си и където написва по – голямата част от трудовете си, сега е превърнат в музей. Той пази спомена за семейство Москови и атмосферата, в която те живяха.

Драган Цанков

Драган Цанков е основна фигура в българския политически живот след Освобождението. Два пъти министър- председател на България и депутат от Учредителното Народно събрание, Цанков е един от идеолозите на Либералната партия и водач на едно  от разклоненията и до 1897 година. Освен с политическото си присъствие, той ще остане в историята и с просветителската си дейност, осъществявана още преди Санстефанския мирен договор, както и борбата срещу гръцкото духовенство.

Драган Цанков е една от многото ерудирани и образовани  рожби на Свищов, с които крайдунавският град е дарил България. В случая на Цанков това става на 8-ми ноември (нов стил) през 1827 година в търговска фамилия от габровски род. Както знаем по това време България е била подложена на двойно владичество- политически османско и църковно гръцко. Не е ясно кое от двете е по- опасно за българите. Семейството на Драган Цанков е яростен противник на фанариотите. Затова и той сменя името си Димитър, защото е гръцко с това,  което е останал и в историята- Драган. Това е индикатор за интелигентност, прозорливост и висок български дух, защото по това време  дори най- просветените българи масово сменят своите имената с гръцки.

Тези качества в естествения ход на събитията започват да се развиват чрез образованието: първоначално в Свищовското училище на Емануил Васкидович и  Христаки Павлович, през което са минали не един и двама бележити българи, също така и в Априловската гимназия в Габрово. През 1845 година емигрира, за да продължи образованието си в Одеската гимназия и в Киев, а след  1952 се мести във Виена. Там младият Цанков открива своята страст по филологията и след като изучава местния език издава българска граматика на немски.  Следващата патриотична и обществено знмачима цел, която си поставя българинът, е да създаде печатница в родния си град. За целта той се връща в Свищов още същата година. Въпреки че турското правителство не откликва на молбата  му, той не се отказва, а влага още повече усилия за постигане на целта си. Дори заминава за Цариград в търсене на реализация. С голяма помощ на френското правителство идеята бива осъществена  3 години по- късно. Престоят в Цариград и сближаването с Франция повлияват на Цанков и при възгледите му за църковната борба.  Междувременно общественикът създава и Община на българската книжнина. Целта е да се подпомага българската просветна дейност.

Въпреки че остава в историята като един от най- отявлените русофили, в  този момент борецът за независима българска

Делегати от Великото народно събрание за връчване на акта за избиране на Батенберг за княз. Първият прав в редицата отдясно наляво е либералът Драган Цанков

църква се обръща на запад в търсене на решение. Дори през 1855 година тайно приема католическата вяра и става водач на униатското движение в България, чиято цел е откъсването на България от Патриаршията и приобщаването и към Римокатолическата църква. Инструмент за пропаганда става издаваният в печатницата вестник „България”, характерен с острия си език към фанариотите. Унията все пак е неуспешна, но разбунва духовете и изиграва своята роля за църковния въпрос.

Следва по- спокоен период, в който Цанков работи като чиновник в Османската империя, съдия в Русе, и областен управител на Видин и Ниш, за да се стигне до Априлското въстание и Баташкото клане. Драган Цанков и Митко Балабанов са натоварени с важната задача чрез обиколка на европейските столици Лондон, Париж, Виена, Рим и Петербург да информират обществеността за зверствата и да молят за застъпничество.  Тази „дипломатическа” мисия успява да срещне двамата българи политическия елит на Европа: Бисмарк, Гладстон и самият руски император Александър 2- ри, които да изкажат своята подкрепаза българската кауза.

След  3 март 1878 година Цанков се превръща в още по- значима фигура в обществено- политическия живот на новоосвободената държава. Той е един от делегатите на Учредителното Народно събрание(1879) в Търново и като един от лидерите на Либералната партия е и съавтор на Търновската конституция. По време на временното руско управление е назначен за вицегубернатор на Търново, а през 1880 образува правителство и става министър на външните работи. След това за кратко през същата година оглавява вътрешните дела при Каравеловото управление, а през следващата  минава в опозиция и се противопоставя на т. нар. „режим на пълномощията”. Като либерал и  застъпник на Търновската конституция, той не може да приеме разширяването на монархическата власт и заради своята твърда позиция е заточен във Враца и дори бива обявен за луд.

Драган Цанков

След края на този период  през септември 1883 година Цанков за втори път застава начело на държавата и повторно става министър на вътрешните дела. В този години обаче настъпва и разривът в Либералната партия, породен несъответствията между  Каравелов, Славейков, Стамболов  и Цанков. Той е настроен по- диалогично спрямо политическите опоненти, докато първите трима заемат по- крайни позиции. Това довежда до разцепление в партията, като четиримата лидери застават начело на отделни крила в партията. Разцеплението е пълно при проруския преврат за свалянето на Батенберг  и последвалия го контрапреврат, подкрепян от Стамболов. Цанков дори участва в написването на молба до султана(т. нар. махзар), в който авторите му призовават турския султан да използва правото си на намеса във вътрешнополитическия проблем на младото княжество, което все още е васално на Турция.  След установяването на Стамболовото твърдо управление, той по политически причини емигрира в Русия, докъдето остава до края на 1894 година. При падането на граничещия с диктатура Стамболовистски режим, Драган Цанков се връща в родината си и при пристигането си на Централна гара в София е посрещнат по особено тържествен начин. Той е избран за народен представител още веднъж. Оттегля се от политическия живот през 1897 година предава лидерския пост на партията си на Стоян Данев, който я преименува на Прогресивно либерална.

Драган Цанков умира на 11 март 1911 година в София, а тленните му останки са пренесени в Русе, където и до днес се съхраняват в пантеона на възрожденците.

Българите имаме записани в историята си не един и два успеха. Видни наши сънародници достигат до своеобразни върхове във военните дела, изкуството, литературата и спорт. В края на миналия век българските футболисти записват имената си в спортната история със забележителни успехи на Световното първенство през 1994 година. Тогава, под напътствията на треньора си Димитър Пенев, родните таланти записват и своето най-голямо постижение, достигайки до четвърт финали на Мондиала.

Футболният отбор на България от световното 94- та

През пролетта на 1992 година българите започват своите борби за място на Световното първенство успешно, с победа над Финландия с 0 на 3. След това, през есента на 1992 година на свой терен младите футболисти успяват да вкарат два гола на французите, но допускат от швейцарците също два гола на техен терен. На 2 декември българите гостуват в Израел и побеждават домакина с 0 на 2. Явно няколко месеца почивка се отразяват неблагоприятно на нашите момчета, защото на 14 април 1993 година падат от домакините Австрия с 3 на 1. Българският отбор обаче бързо влиза във форма и на 28 април удържа победа с 2 на 0 над Финландия като домакин. След равенства с 2 на 2 с Израел и 1 на 1 с Швеция, българските момчета набират скорост и успяват да вкарат цели 4 гола на австрийците като домакини и да допуснат само един. Последният мач, от който зависи дали българските футболисти ще се класират за Световното първенство, е с Франция. Тази среща остава в историята с начина, по който българите успяват да си извоюват участието в елиминациите.

На 17 ноември 1993 година България играе с Франция на легендарния стадион Парк де Пренс. Два кръга преди края шансовете на България да се класира са минимални, но Израел изненадва Франция и успява да ги победи, така преди финалния сблъсък нашите момчета са на 3-то място с 12 точки, а французите са на второ място с 13. На тях обаче им трябват победа или равенство за класиране, докато българите ще се класират само при победа над Франция. По време на последния мач, в 32-рата минута Ерик Кантона вкарва гол във вратата на Борислав Михайлов. Малко след това в 37-мата минута Емил Костадинов отбелязва с глава след центриране на Красимир Балъков от корнер. Добрата екипна работа на българските момчета изравнява резултата. Равенството се запазва и след почивката, когато българите се опитват да вкарат втори гол, но френската врата се оказва трудна цел. В края на полувремето французите правят опасна атака към вратата на Борислав Михайлов, но българските защитници успяват да противодействат успешно и поемат топката. 10 секунди преди края на редовното време Емил Кременлиев подава топката към върналия се назад Любослав Пенев, който 4 секунди преди края с прехвърлящо центриране успява да изведе Емил Костадинов в стрелкова позиция. Костадинов вкарва гол секунда преди да свърши редовното време. Коментаторите на Канал 1 Николай Колев – Мичмана и Петър Василев крещят от радост заедно с целия български народ. В историята остава репликата на Мичмана “Господ е Българин”, с което той се опитва да опише невероятния обрат в мача. 50 000 французи на стадиона не могат да повярват, че техният национален отбор няма да се класира за Световното за сметка на България. Минута след изтичането на редовното време съдията свири край на мача, с което България се класира за Мондиал ‘94. Цяла нощ хората в България празнуват по улиците невероятния успех. След края на мача френският треньор Жерар Улие подава оставка.

Радостта на Стоичков след неговият гол срещу Гърция

След като започва Световното първенство е изтеглен жребий за определяне на шестте груби. На българския отбор му се пада да играе мачове срещу слънчевите страни Гърция, Нигерия и Аржентина в група D.

В груповата фаза националите ни остават втори с равни точки с първия Нигерия. В мача срещу нигерийците младите ни футболисти падат с 3 на 0 и за съжаление завършват с по-лоша голова разлика от тях. Въпреки това момчетата не се демотивират, а дори обратното. В следващия мач успяват да надвият Гърция. Като че ли за да компенсират първата загуба, младите лъвове успяват да вкарат цели 4 гола на гърците и не допускат нито един. Българите бързо влизат във форма, надигравайки Аржентина с 3 на 0, които остават трети, но с равна голова разлика. Като равносметка нашите момчета са с 3 повече вкарани голове, отколкото допуснати, така че завършват с общо 6 точки, наравно с Нигерия и Аржентина.

Директните елиминации започват обещаващо за българския отбор. Негативната тенденция от първия мач е прекъсната и следва серия от забележителни победи, на които целият свят става свидетел. В осминафиналите националите отстраняват Мексико с 4 на 2 след дузпи, но преди тях в редовното време двата отбора успяват да си вкарат по един гол. На четвъртфинала България се изправя срещу световния шампион Германия. След 0 на 0 в първото полувреме, германците повеждат с гол на Лотар Матеус от дузпа. Това не обезкуражава българите и те само за 3 минути (‘75, ‘78) повеждат с 2 на 1 с голове на Христо Стоичков и Йордан Лечков. Така България достига геройски до паметния полуфинал срещу Италия. На него отборът играе вяло първото полувреме и позволява на Италия да поведе с 2 на 0 с голове на Роберто Баджо. Младият Христо Стоичков успява да върне един гол от дузпа преди почивката. През второто полувреме националите излизат много мотивирани, но италианците успешно им противодействат. В 70-тата минута Алесандро Костакурта играе с ръка в наказателното поле на Италия, но съдията така и не отсъжда дузпа. В крайна сметка мачът завършва със загуба на България с 1:2. На мача за 3-тото място българите, може би обезкуражени, падат от Швеция с 4:0 и остават на 4-то място в крайното класиране.

Голът на Стоичков от пряк свободен удар срещу Германия

С това четвърто място възходът на българския футбол приключва. През следващите години едно след друго се сменят разочароващи представяния на спортните форуми. Въпреки това, българският успех през 1994 година, който направи милион българи горди със своя национален отбор, завинаги ще остане в историята на световните първенства по футбол.

През март 2014 г. посетихме Велико Търново, за да заснемем красотите му и да ги покажем във видео, представящо интересни факти свързани със старопрестолния град.

Пътуването осъществихме с нашите читатели Калин и Мария, които спечелиха играта ни „Български обичаи“, проведена съвместно с нашите партньори от Dacia. Приятно гледане!

Дамян Велчев

Симеон Радев го характеризира през 1936 година като „професионален конспиратор”,  италианският дипломатически представител в България Дж. Кора, пък го определя като енергична, но съмнителна личност, способна на всичко за постигане на личните си амбиции, трети пък го познават като дясната ръка на Кимон Георгиев. Организатор на три държавни преврата и герой от Балканската и Първата световна война. Няма как вече да не сте  се досетили, за кого говорим – Дамян Велчев.  Затова днес ще ви разкажем за тази личност, за която съвсем спокойно можем да кажем, че наред с Кимон Георгиев е една от най –  колоритните, противоречиви и загадъчни в новата ни история.

Роден е на 20 февруари 1883 година в Габрово в семейство на чиновник.  През 1903 година завършва Военното училище в София и започва дългогодишната си кариера на военен. Участва както в Балканската война, така и в Първата световна война. Като по времето на Балканската война командва рота, а през Първата световна война е командир на дружина в 22 – ри пехотен полк.

След като България губи Първата световна война, в изпълнение на Ньойския договор,  през 1920 година правителството на Александър Стамболийски бива принудено да съкрати много офицери от армията. Един от тях се оказва и Дамян Велчев.  Тези уволненията създават огромно напрежение в обществото, защото те се оказват имено предпоставка за създаване на една политическа партия, която в един по  - късен етап ще премахне правителството на Стамболийски.

Точно в този период след края на войната името на Велчев става познато из офицерските среди, защото той е един от най – активните организатори на Военния съюз, а Кимон Георгиев пък е един от идеолозите му. През следващите двайсет години този съюз играе може би една от най – определящите роли в историята на България. Военният съюз дава идеята за свалянето на земеделското управление  чрез преврат, а Дамян Велчев играе една от ключовите роли. Предпоставките за преврата са много – България е в тежка икономическа криза, Стамболийски се опитва да установи личен режим, а Кимон Георгиев приема идеята за преврата с отворени ръце. Така, на 9 юни 1923 година Военният съюз начело с Дамян Велчев и Кимон Георгиев осъществява първия си преврат. Стамболийски е свален, а новият министър – председател става професорът по икономика Александър Цанков.

След смяната на властта Дамян Велчев е върнат в армията и назначен за помощник – началник на Военното училище в София, а от 1927 година става и негов началник.  Не след дълго обаче, едва на следващата година от управлението на училището, Велчев влиза във конфликт с министъра на войната Иван Вълков и бива уволнен за втори път. На една почтена възраст – на 45 години, Дамян Велчев се записва да следва право в Софийски университет.  Макар че изучава сложната материя и завършва успешно през 1932 година, той не започва да практикува професията си, а се ориентира към създаването на друга организация. Така, през 1929 година той се заема с изграждането на Таен военен съюз, който съвсем скоро ще утвърди своето влияние сред младите офицери.

Междувременно през 1928 година, Кимон Георгиев основава кръгът „Звено”. Като тук е моментът да се уточни къде е

Генерал Дамян Велчев, министър на войната държи реч при посещение във военно поделение, неизвестно къде, вероятно края на 1945 г.

мястото на Дамян Велчев – сред звенарите или не? В спомените си видният член на кръга „Звено” Васил Каракулаков споделя, че макар Велчев формално да не е звенар, за никого не е тайна, че споделя напълно идеологията му, дори е присъствал на отделни заседания на ръководството на политическия кръг и е поддържал връзката между Военния съюз и „Звено”. Показателно за това, че Велчев споделя идеите на кръга, е и новият организиран преврат от Дамян Велчев и Кимон Георгиев, който става реалност през 1934 година. Този преврат си поставя за цел нови по – радикални идеи – премахване на политически партии, ограничаване правомощията на монарха, възстановяване на държавната власт върху цялата територия на страната. Предвидени са и промени във външната политика, стопански и дори просветни реформи. Макар неколкократно да е предложен постът на министър – председател на Дамян Велчев, той отказва. Не се съгласява да оглави и армията. Очевидно е, че той не желае чрез  вземането на ръководни позиции да загуби възможността за общ контрол върху ситуацията.

Както вече споменахме, този преврат е насочен не само към действащото правителство, но и срещу монарха Борис III . Учудващо обаче, Борис III подписва без никаква съпротива указа за назначаване на новото правителство и дори играе роля на човек, който е напълно съгласен да следва заповедите на военните.  Новият министър – председател е политическият хамелеон Кимон  Георгиев, а близкият му приятел Дамян Велчев възвръща влиянието си в армията и държавата.

За тяхна изненада, тази ситуация не трае дълго, защото Борис III е изключително далновиден и хитър, за да изготви предварителен план как да действа с превратаджиите. Затова през 1935 година, монархът сваля от власт Кимон Георгиев, като не след дълго го изпраща на заточение на остров Св. Анастасия.  Дамян Велчев пък, през февруари същата година е отстранен от ръководството на организацията и бива принуден да се установи в Белград.  През октомври 1935 година, Велчев се завръща нелегално в България, но правителството не е въодушевено от появата му на родна земя и затова се издава заповед за арестуването на офицера.  Обвинен е в антимонархически преврат и на 22 февруари  1936 година е осъден на смърт. По – късно обаче царят заменя присъдата му с доживотен затвор, а през  1940 година е амнистиран и освободен от затвора.

Георги Трайков, Георги Димитров, Кимон Георгиев, Александър Оббов, Дамян Велчев, неизвестни – митинг за обявяване на Републиката

Не след дълго, двамата приятели не се спират и започват подготовката на третия си преврат, както и основаването на Отечествен фронт. На 9 септември 1944 година Кимон Георгив за втори път завзема властта в свои ръце, а Дамян Велчев бива назначен за министър на войната. И след този успешен преврат, офицера Велчев е повишен в генералско звание. Г. Дамянов, който като завеждащ Военния отдел, се готви да седне в креслото на военния министър, обвинява Велчев в „диктаторски проявления” и в колебливост по отношение на „фашистките” офицери. Тези обвинения не се нравят на министър – председателя Георгиев, затова го сменя като министър и го назначава за посланик в Швейцария.  Няколко месеца по – късно Велчев отново е уволнен от този пост с обвиненията, че лично е участвал в конспиративна организация.  Фактът, че не се връща в България след тези обвинения, се смята като доказателство за виновност, а заради това му е отнето и българското гражданство.

Макар до последния си миг да желае да умре или поне да бъде погребан в родната страна България, това не се случва и на 25 януари 1954 година умира във Франция.

Кимон Георгиев по – късно споделя, че Дамян Велчев през цялото време се е стремял да запази армията както е била, тя е била в основата на неговите действия. Точно заради това можем да твърдим, че Дамян Велчев безспорно е един ярък символ на своето противоречиво, сложно и изпълнено с постоянни политически промени време.

Безспорно едни от най-интригуващи исторически източници са публикациите в пресата от определен период. Те освен чисто информативни, успяват да предадат и разбиранията на тогавашния журналистически елит за случващото се в света на политиката, както и тяхното отношение към силните на деня. Именно затова решихме в серия от публикации да ви представим различни материали от световния печат, посветени на цар Борис III. Всеки един от тях се появява в различен момент и държава, но общото между всички е причината за написването им – интересът, който предизвиква българският владетел в световната общественост.

Н.В.Цар Борис III на корицата на списание ТАЙМ, 20 януари 1941 г.; снимка: lostbulgaria.com

„Информейшън“, САЩ, 14 декември 1928 година:

„Царят (бел. ред. цар Борис III) е прелестен млад човек на 33 години. Той говори английски със съвършенство и е много осведомен по американските работи. Когато пътува из страната със своя автомобил, той влиза в близък допир с народа си, където и да отиде. Той спечелва сърцата поради своето непринудено и естествено държание, съвършено лишено от престореност.

Никой държавен глава в света не е по-демократичен и по-приятелски от този млад човек, потомък на една велика династия, който искрено се стреми да направи всичко, що може за своя народ.“

„Дейли Телеграф“, Великобритания, 28 декември 1928 година:

„И ако един българин е по-демократичен от другите – това е царят. Една вечер, когато биволите се прибираха всред облак прах, Негово Величество ме прие в едно старо българско стопанство. Тук, в долината на розите, той живее като всеки заможен селянин всред цветята и планината, които обича. По-късно царят ни отведе с автомобил през хълмовете, където той познава всеки земеделец по име,  и ние узнахме, че всеки път, когато може да има кратка почивка, той обикаля провинцията със своя пътнически автомобил, който кара самичък. Той яде скромно в най-бедните села, говори с мъжете, жените, децата, които го гледат по-скоро като другар, отколкото като човек, който живее в дворците; когато няма друго жилище, той се връща да спи в автомобила си. Заедно с кръвта на Людовик XIV, царят е наследил латинското достойнство и чар. Чувствителен и сериозен, той е крайно привлекателна личност. Той страни от всяка форма на публичност и предпочита да пътува инкогнито. Недоверчив към всичко прекалено модерно и към всички внезапни нововъведения, той още си служи със спалнята, в която е спал като дете и отказва да смени каквото и да било от викторианската мебелировка в дворците си. Традицията значи много нещо за него и макар да е много млад, поради войната той не е имал младост. Той се отнася към отговорностите си сериозно и съчетава съзнанието за дълга с едно живо човешко съчувствие. „

Н.В. цар Борис III и неизвестен мъж в планината, близо до Седемте рилски езера, 1929 година; снимка: lostbulgaria.org

„Летем светем“, Чехословакия, 15 декември 1927 година:

„Българският цар Борис е много обичан от широките маси на своя народ. Днешният български цар по възпитание и схващания е българин. Обичан е не само заради любовта си към България, но главно заради своя демократичен характер, който го сближава с народа. България вече се съвзема от раните, които й нанесоха войните. Благодарение на усилията и дипломатическите способности на цар Борис, днес и международното положение на България е много добро“.

„Ливинг ейдж“, САЩ, май 1929 година:

„Цар Борис спечели сърцата на своя народ още от първия момент на своето царуване. Със своята естествена скромност, лишена от всеки признак на парадност, той не можеше да не направи това. Днес той не само е първият гражданин на българската държава, но и най-популярната личност в нея. Той е познат навсякъде и на всякого, защото постоянно се събира със своите поданици. Веднъж го виждаме придружен от близките си приятели, да се катери по планинските върхове, друг път се бори с вълните на Черно море в моторна лодка, а трети път, сред зима, можем да го видим да извлича автомобила си от някоя преспа с помощта на неколцина селяни. Театри, концерти, войскови и народни празненства, всички важни събития са удостоени с неговото присъствие. В часове на народна трагедия той също пръв се устремява в помощ на своя народ. Хуманноста е главната характерна черта на цар Борис. Той първо е човек, после цар. България е много щастлива, гдето има за свой владетел цар Борис.“

„Ниър Ийст“, Великобритания, 7 февруари 1929 година:

„Има един българин, който напълно заслужава възхищението на Европа, загдето води държавния кораб през време на най-големите бури и запази мира вътре в страната. Аз говоря за цар Борис, чийто голям такт, широко познаване на международните въпроси, безстрашие и чар правят от личността на този монарх една от най-привлекателните в Европа. Цар Борис винаги се отъждествява най-първо със своя народ. Току-що се съобщи, че той е прекарал целите коледни празници с пострадалите от земетресението (бел. ред. през 1928 година земетресение с магнитуд 6,8 по Скалата на Рихтер удря България), като е живял на лагер сред тях, като е ходи от място на място да надзирава работата по възстановяването и за да раздава помощи от своите скромни средства.“

Н.В. Цар Борис III със свои приближени по време на ловен излет из Рила, 30-те години на ХХ век; снимка: lostbulgaria.org

„Национале“, Италия, 30 март 1929 година:

„Владетелят на България има интуицията да се приближи до народа, да го опознае, да заживее за него и да направи да бъде обикнат. Той е скромен, демократичен, строго безпристрастен и се вслушва във всички и на всички дава указания за онова, което трябва да се направи за доброто на Отечеството и отстраняването на щетите, причинени от войната. И той не само че не затвори на никого вратата на Двореца, но пожела да везе сам в малките къщи и в хижите на селяните, за да узнае най-добре техния живот, за да разбере без посредници какви са техните нужди и желания, за да даде своята подкрепа. През последното земетресение всички можаха да видят какво е било сърцето на младия цар. Няколко чака след бедата цар Борис бе вече на самото място, откъде не искаше да мръдне, въпреки опасностите, преди да се осведоми дали всички ранени са извадени изпод развалините и преди да е казал лично по една утешителна дума на всички пострадали. От това се разбира, колко малко са днес владетелите с популярност като него и така награден от симпатията на народа. Като политик цар Борис има голямата дарба да обмисля добре решенията и да желае да бъде осведомяван по всеки вътрешен и външен въпрос. Познаващ всички въпроси, той следва девиза: да се осигури преди всички благото на България. Освен от твърдата увереност от съвземането на своята страна, цар Борис се крепи и на силна религиозна вяра, която не се ограничава във външните проявления, но живее в едно чувство, внедрено дълбоко в неговата душа. Помнещ последния завет на майка си – когато бъдеш повикан да царуваш, бъди добродетелен владетел. Той се е посветил напълно на своя народ. Неговите добродетели са целесъобразни: той съветва, ръководи ,заповядва, давайки винаги пример за пожертвователността, работа и постоянство. Народът признава неговите заслуги, разбира целите му и го следва, отвръщайки с една силна обич. От това единение между монарха и народа, от тая общност на намерения, от тоя неугасим жар, който въодушевява владетеля и поданици, не може да не дойде щастливата последица на едно бързо подобряване на стопанските условия на България. С цар Борис България може да отиде далеч и в едно ново време ще напредне сигурни тъй, че ще учуди цяла Европа.“