След като ви разказахме за живота на първия български филмов режисьор Васил Гендов, отново се връщаме на територията, на която властва българското кино. Наред е биографията на един режисьор, чиито театрални пиеси и филмови ленти се помнят. Сред тях са куп класически постановки на столичния сатиричен театър, както и шедьовърът на българското филмопроизводство- „Козият рог. Знак за признателност за заслугите на режисьора е кръстената на негово име камерна зала в Сатирата.

Вече може би се досетихте, че става въпрос за Методи Андонов. Режисьорът е роден на 16- ти март през 1932 година в пернишкото селце Калище. Въпреки че е известен на широката общественост с произведенията си, запечатани на лента, основната част от неговата кариера преминава в театъра. Режисьорът се интересува живо и от кино, но му се отдава през последните 6 години от живота си. След завършването на театрална режисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1955 година започва работа в Бургаския драматичен театър. Край морето прекарва 4 години и има шанса да се събере в други талантливи режисьори- Леон Даниел, Вили Цанков и Юлия Огнянова.

Меглена Караламбова заедно с Методи Андонов

От 1959 година до 1970 година  прекарва най- успешните си години в театъра – това е периодът, в който Андонов твори в Сатиричния театър в София. По това време са режисирани завинаги актуални за столичните театрали постановки като „Суматоха“ на Радичков, „Предложение. Сватба. Юбилей” на Антон Чехов, „Чичовци” на Иван Вазов, „Михаил Мишкоед” на Сава Доброплодни, „Смъртта на Тарелкин” на Сухово-Кобилин, „Ревизор” на Гогол и много други. Изброяването на всички тези заглавия е неизбежно, защото  „Суматоха“ е първата пиеса на Радичков, поставена на театрална сцена. В този смисъл Андонов открива радичковото творчество на театъра. От това богатство режисьорите се възползват и днес и разказите и романите на писателя продължават да бъдат любими за поставяне. Златните 11 години в Сатирата не завършват както подобава-с почести и благодарности, а напротив – с интриги и сплетни от собствената му трупа, които изхвърлят големия режисьор от домашния му театър. Но дори и в най- тъжния момент винаги може да се намери и положителна нотка.

За хората, които не сме имали честта да се докоснем до театралното му творчество, а и за всички идващи след нас поколения, това е един много щастлив момент. Момент, който ни е дал привилегията и ние да се насладим на таланта, който Методи Андонов запечатва лента. От този момент режисьорът сменя театъра със седмото изкуство. Кариерата му  е кратка, но също толкова забележителна, колкото и на сцената намираща се на улица Стефан Караджа. Дебютира с „Бялата стая“ с Апостол Карамитев в главната роля. Този филм е единственият, който застъпва двете разклонения на неговата кариера. Заснет е през 1968 година, когато режисьорът все още не е прекъснал със Сатирата. Драмата носи и първите награди на Андонов- голямата награда от Златна роза и първа награда на международния филмов фестивал в Делхи. Във филма участват и двете дъщери на режисьора- Невена и Милена. Невена участва и в „Козият рог“, в началната сцена от филма играе тежката за едно малко дете роля на малката Мария, която е принудена да гледа изнасилването на майка си. Мария пък се превръща в един от най-запомнящите се образи на Катя Паскалева.

Огромното количество талант в съчетание с работата с най-даровитите български актьори логично довеждат Методи Андонов отново до ВИТИЗ. Този път като преподавател. Сред студентите му е и самата Катя.

В другите два филма „Няма нищо по хубаво от лошото време“, излязъл през 1971 година и „Голямата скука“ от 1973 година, се екранизира образът на българския Джеймс Бонд. Шпионинът Емил Боев, подобно на именития си колега изпълнява различни мисии на различни точки на света. И двете криминални драми са заснети по мотиви от романи на Богомил Райнов

Общото между 4-те филма е тяхната самобитност. В това се крие и най- голямата им стойност. „Козият рог“ е гениален поради симбиозата между отделната самобитност на замесените. Неповторима е играта на Антон Горчев и Катя Паскалева, както е и единствен по рода си сценарият на Николай Хайтов. Ограниченият откъм диалози сюжет, събужда въображението на зрителите. Музиката на Мария Нейкова не може да бъде сбъркана, а песента „Вървят ли двама“ все още живее свой собствен живот, преодоляла границите като песен към филм. Синергичният ефект между тези частици е уловен и осигурен точно от режисьора, благодарение на когото днес наричаме лентата шедьовър.

Кадри от филма „Козият рог“

Тази толкова обещаващо започнала кариера е прекъсната още в самото и начало. Неестествено рано настъпилият край на живота му идва на 12- ти април 1974 година, едва две години след „Козият рог“ Едва 42- годишен, Методи напуска земята, оставяйки още много свои мисли и послания завинаги несподелени с зрителя. Нереализирана остава и идеята за филма „Селце“, който трябвало да представя особеностите на шопския начин на живот, традиционни за родното му село. Нищо не е можело да спре превръщането на тези идеи в нови забележителни произведения. Единственото условие било наличието на достатъчно време. На пръв поглед лесно достижимо условие, което показва, че може да бъде и до болка безкомпромисно.

1867 година – Панайот Хитов със своята чета преминава от Румъния в България

 
Панайот Хитов преминава на българска земя с чета от около 30 души при Тутракан, между селата Пожарево и Дунавец. Знаменосец на четата е Васил Левски. При преминаването на Дунава, са му доставени оръжия, чрез стария и уважаван от българи и турци патриот Дядо Мощ Никола, от село Малък Преславец. С четата си Хитов се отправя към Стара планина и прекарва известно време в района на Котел и Сливен. Четата му няма за цел да вдига въстание, а да осъществи революционен марш, за да агитира българското население.

1931 година – роден е бъларският археолог Димитър Овчаров

 
Димитър Савов Овчаров е виден български археолог и изкуствовед. Занимава се със средновековна история, археология, изкуство и култура. Ръководил на множество обекти на археологически разкопки в страната, преди всичко на старите български столици Преслав и Плиска. Освен с археология се занимава и с преподавателска дейност в няколко университета в страната. В периода от 1992 до 1993 година е директор на Националния археологически институт.

1992 година – умира българският композитор Парашкев Хаджиев

 
Парашкев Тодоров Хаджиев е изтъкнат български композитор от ХХ век и музикален педагог, професор по хармония. Той е един от творците с особено силно влияние върху формирането на българската музикална култура. Той е най-продуктивният български композитор на музикално-сценични творби: 21 опери, 6 оперети и 3 мюзикъла, 1 балет, които имат над 150 постановки на сцена. Негови опери и балети са поставяни в Русия, Румъния, Полша, Чехия, Германия, Белгия и други страни. Той е автор и на симфонична и камерна музика, множество хорови и масови песни, стотици детски песни, музика към игрални филми и други. Висока стойност имат неговите над 5000 хармонизации на народни песни.

Великденската акция е кулминационният момент в борбата на българите за църковна независимост. На 3 април 1860 година по време на тържествената великденска служба в храма „Св. Стефан“ в квартал Фенера, в Цариград, митрополит Иларион Макариополски извършва този смел акт на неподчинение към Цариградката патриаршия, поставяйки българските национални интереси над тези на църквата. Цитатът от произведението „Българският Великден, или страстите български“ на Тончо Жечев от 1975 година ясно личи общата воля на българите да скъсат хомота на гръцкото господство в църквата:

  „В трепет и опиянение богомолците очаквали настъпването на определения момент. В точи час, дори ако видели Христос да се понася към небето, богомолците нямало да възприемат чудото така, както очаквали да се оповести чудото на тяхното национално въскресение. Моментът настъпил: свещенодяконът изпял великденското „Елици во Христа кретистися“ и подел традиционното молебствие за патриарха: „Святешаму Кирилу…“ Но от черквата се чули гласове (…) „Не щем гръцкия патриарх“ – в хор подели от черквата. Към хората постепенно се присъединяват всички черкуващи се. В продължение на 3-4 минути църквата се оглася от все по-мощен вик: „Не щем гръцкия патриарх! Не щем го!“ „Не кемо гръчки патрик! Не саками го!“

Иларион Макариополски

Иларион Макариополски не споменава името на Вселенския гръцки патриарх, който представя претенциите за автокефална църква. Вместо името на фанариота е произнесено това на султана. Будителите откриват тази възможност в канона, позволяваща да се произнесе името на самодържеца вместо това на духовния глава. По този начин канонът е формално спазен и бългаските духовници не могат да бъдат обвинени в ерес или да бъдат отлъчени. Така  Макариополски символично отхвърля властта на Патриаршията над българското паство. На вечерната служба в този ден, извършвана от българското духовенство начело с Иларион, се чете Евангелието на различни езици, но не и на гръцки по инициатива на младежите.

Великденската акция е предварително замислена от цариградските църковни дейци и е отговор на неотстъпчивата позиция към българските искания, записани в прошенията на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. Одобрението на обикновените българи е ясно изразено, още на 11 май с. г. с въодушевление се приема в 30 града за духовен глава Иларион Макариополски. Той поема риск като ръководител на народната борба против фанариотите, вследствие на което е подложен на много изпитания.  Извикан пред партиарха да отговаря за 3 април, той заявява: “Българският народ е твърде недоволен от Великата църква, задето на взема под внимание желанията му”.    

Патриарх Кирил подготвя обвинение срещу него като бунтовник и иска наказанието му от Високата порта. Най-трудната задача на Макариополски е да запази единството на вярата, а оттам – на народа. Франция и Англия използват момента, за да активизират своите пропаганди. Известен успех има тази на католиците, която довежда до сключване на уния между папата и групата около Драган Цанков.

На страната на Иларион застават Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Патриаршията издейства от османското правителство заточение на тримата владици. Нанесен е психологически удар в момента на заточението на Макариополски, тъй като народът го очаквал да извърши служба заедно с Авксентий. Българите в Цариград дръзват да се противопоставят и на османските заповеди и войски. Повече от 2 000 души спират изпълнението на присъдата, като заявяват: “Кръвта си проливаме и владиците си не даваме”. Цели 10 дни народът устоява. Накрая след неравностоен сблъсък с 3 000 души редовна войска султанската заповед е изпълнена. Когато Иларион се качил на парахода, при него се явил Драган Цанков да го увещава за унията. Макариополски скъсва подаденото му заявление и извиква: “Дето е народът, там съм и аз”. Иларион и Авксентий оставят своето послание чрез издадения на 19 април 1861 година “Завет българскому народу”, напечатано със златни букви и разпространено из цяла България. В него призовават за твърдост в борбата за правдини и единство на народа. Иларион прекарва в заточение 3 години в Света гора, след което се завръща в Цариград.

В периода след Българският Великден в редица документи по църковния въпрос се поставят искания, които турското правителство признава за справедливи, но не пристъпва към решаването им, за да поддържа враждата между българи и гърци. Едва когато недоволството намира своя израз и в революционните прояви през 60-те години на ХІХ в., Портата е принудена да отстъпи. Променила своето становище и руската дипломация, в лицето на граф Н. Игнатиев, съдейства за решаването на църковния въпрос. На 28 февруари 1870 година след 30-годишна борба за национално самоопределение, българският народ получава ферман за самостоятелна българска църква, начело с екзарх и център Цариград. Ферманът предвижда създаване на Българска екзархия, чието вътрешно управление е независимо от Вселенския патриарх и се урежда с устав.  Първият български Свети синод в Цариград е в състав Иларион Макариополски, Натанаил Охридски, Екзарх Антим I и Иларион Ловчански.

Иларион Ловчански

На 12 февруари 1872 година бива избран първият български екзарх Иларион Ловчански. Самият Иларион Макариополски, имащ най-голямо право, бил включен в предложената листа за избор, но отхвърлен от османското правителство. След четири дни последва молба за оставка от Иларион Ловчански като стар и болен, на извънредно заседание е избран за екзарх Антим. Първото негово дело след провъзгласяване на независимостта на Българската църква е назначаването на Иларион Макариополски за Търновски митрополит. Телеграмата “От Цариград в Търново до българската община. Макариополски Иларион ефенди днес се определи митрополит Търновски. 25 май 1872 година” донася голяма радост в родния му край. Иларион е посрещнат като български патриарх в старата българска столица през септември. При обиколката на селата Иларион е посрещан с песента, съчинена от Бачо Киро:

Радвай се, мили народе,

народен пастир сега ти дойде,

що си го желал толкози години,

ето днес дойде – радвай се нине.

Получаването на ферман от Високата порта, наложените отстъпки от страна на Патриаршията и признанието на самостоятелността на българската църква са последиците от провеждането на Великденската акция на 3 април 1860 година. В нея, освен факторът на водещата личност, е застъпен и този на колективната воля на българите, увенчала борбата за църковна независимост с успех.

1897 година – родена е българската медицинска сестра Райна Касабова

 
Райна Василева Каса̀бова е българска милосърдна сестра и първата жена в света, участвала в боен полет. По време на Балканската война служи като доброволка-самарянка в Първа полева подвижна болница край Одрин. На 30 октомври 1912 година лети като пилот наблюдател със самолет „Воазен“ над Одрин с командир подпоручик Стефан Калинов и механик Илия Младенов, което я прави първата жена в света, участвала в боен полет. Излитат от Мустафа паша, като полетът им продължава 43 минути. От самолета тя хвърля позиви с призив за спиране на кръвопролитията над позициите на противника в Одрин.

1 май – Великден

 
Великден (Възкресение Христово, Пасха) е денят, в който християните честват Възкресението на Сина Божи Иисус Христос. В християнската религия на Възкресение Христово (Великден) се чества възкръсването на Иисус Христос на третия ден, след като е разпънат на кръст и погребан. Боядисват се и се украсяват яйца, които се поднасят на Великден. Най-важният цвят е червеният. В България по традиция яйцата се боядисват на Велики четвъртък или Велика събота, като броят им зависи от членовете на семейството. Първото се оцветява винаги в червено от най-възрастната жена. Докато то е още топло и прясно боядисано, тя рисува кръстен знак на челата на децата, за да бъдат здрави. Обредните хлябове са неотменна част от традициите на Великден. Обикновено се правят в кръгла форма и се украсяват с плетеници, като в средата им се слага червено яйце. В България по традиция се замесват в четвъртъка преди Великден. Някоя от тези пити се прави сладка и това е великденският козунак.

1 май – Ден на труда и на международната работническа солидарност

 
Денят на труда и на международната работническа солидарност (известен като Ден на труда и Първи май) се отбелязва ежегодно на 1 май. На тази дата много страни в света честват обществените и икономически постижения на работническото движение и търсенето на повече държавна защита за работещите по света. Денят на труда е един от официалните празници в Република България.

1 май – Еремия

 
Йеремия, Зъмски ден или още Ирминден се чества като празник в българския народен фолклор. Този ден се празнува в чест на змиите и гущерите и на него се изпълняват обреди, целящи пропъждането им и предпазването от тях. В народните представи змиите излизат от дупките си на Свети Четиридесет мъченици или на Благовещение, а на йеремия излиза техният цар. На този де се извършват няколко обреда: пъдене на змиите; газене чирепните; палене на огньове. Пъденето на змиите не се прави на самия ден, а вечерта преди него и е подобно на това, което се прави срещу Благовещение (Благовец). Момиче или жена взима машата и ръжена и като вдига шум (дрънка) с тях, обикаля цялата къща и двора.

В няколко статии ще опитаме да Ви запознаем с някои от най-интересните лозунги, свързани със събитията от края на 1989 година.  В тези първи дни на промените българинът получава правото да упражнява свободно своята мисъл и слово. Така лозунгът добива небивала популярност като похват за лично изразяване. Или както казва Ангел Петров в своята книжка „Лозунгът. Българинът излезе на площадите”: „…чрез тях [лозунгите] народът проговори след дълго мълчание, проговори, и то направо на улицата, за да се чуе неговият глас, за да се разбере навсякъде, че народът никога не забравя…”

Нужно е да отбележим, че лозунгите се отличават със своята кратка актуалност. Поради промяната на политическата и обществена обстановка те бързо излизат от контекст, губят смисъла си и биват заменени от нови. Остарелите лозунги обаче влизат бързо в полезрението на историците, които ги използват, за да обрисуват умело събитията от дадена епоха… да уловят духът на времето.

Няколко от Лозунгите на БКП

Събитията след 10 ноември 1989 година са изключително динамични и съдбоносни за България и нейния народ. Падането на тоталитарния режим на Тодор Живков бележи началото на промяната. Казано по-точно слагат началото на „прехода” към демокрация. Свободата, която получава българското общество, отприщва вълна от емоции и чувства, дълго таени под угрозата на репресиите. В своите възгледи за бъдещето на страната българският народ отново става жертва на обществено разслоение. По-голямата част от него настоява за нова конституция, демократичност, декомунизация и много други демократични промени. Верните симпатизанти на БКП продължават да търсят пътя, по който да задържат властта, като заклеймяват управлението на Тодор Живков, настояват за социалистическо преустройство по съветски/руски образец и диалог с демократите.

В този материал ще Ви представим 10 интересни лозунга от митингите на БКП, които покзват изключително кратко и ясно позициите на комунистите от края 1989 г. Някои от тях в наши дни могат да бъдат определени като хумористични. Това се дължи на факта, че за комунистическите лозунги е характерна простоватост, двусмислие, тавтология и някои други недостатъци.

1.Без БКП няма преустройство!

Характерно за привържениците и членовете на БКП е, че наричат „промяната” с термина „преустройство”, който можем да свържем напълно съзнателно с руската дума „перестройка”.   

2.БКП не е Живков и компания.

След 10 ноември 1989 г. основна идея на комунистите (ратуващи за „преустройство” и диалог с демократите) е да стоварят вината за  кризата в България върху Тодор Живков и приближените му. По този начин ръководството на БКП опитва да запази политическото влияние на партията.

3.БКП начело на борбата за обновление, за демокрация и хуманен социализъм.

...или с други думи БКП да участва отното в управлението на страната и да„преустрои” статуквото.

4.БКП – партия на морално чисти хора.

Оставяме този лозунг без коментар…

5.В БКП – само комунисти!

Този също…

6.ДА на преустройството, НЕ на контрареволюцията!

От този лозунг отчетливо се долавя страха на комунистите от превръщането на митингите в „контрареволюция”.

7.Долу шепата екстремисти, чиито възгледи са чужди на преустройството и социализма.

Според привържениците на БКП хората ратуващи за „декомунизация”, лустрация и осъждане на номенклатурата по примера на „Народния съд” са „екстремисти” и „анархисти”, които тласкат страната към гражданска война или както вече споменахме „контрареволюция”.

8.Демонтаж на режима, а не на строя!

Допускам, че авторът е допуснал тавтология…

9.Да докажем, че сме верни последователи на Левски, Ботев, Благоев и Димитров.

Авторът на този лозунг използва интересна комбинация от исторически личности, чиято връзка вероятно може да бъде изяснена само от марксистко-ленинската историография.

10.Има виновници, Партията няма вина!

Следвайки тази логика можем да достигнем до извода, че партията е безгрешна…

Добри дошли в рубриката „Загадка на деня“. Това е мястото, на което ще Ви задаваме въпроси, свързани с българската история. Очакваме Вашите отговори под формата на коментар под публикацията в сайта ни. Уважаваме желанието на всеки да покаже своите знания. Молим и Вас да сторите същото. Давайте отговорите, които смятате за правилни, без да проучвате изображението, стоящо в основата на нашето питане. За да не се влияете от отговорите на останалите участници, всички коментари ще бъдат публикувани ден след активирането на загадката. Желаем успех на всички!

Коя е историческата личност на снимката?

източник:lostbulgaria.com

907 година – умира княз Борис I

 
Св. княз Борис I Михаил е български владетел, покръстител и обединител на българите. След безуспешни военни конфликти и политически причини той налага и утвърждава християнството като официална държавна религия, като покръства българският народ. Това е дълъг и труден процес, който започва през 864 година. С ловка дипломация през 879 – 880 година успявя да извоюва самостоятелност за българската църква и тя става автокефална. В началото на 886 година той приема трима от учениците на Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий, които разпространяват християнската вяра на разбираем за народа език. Така княз Борис създава условията за българския културен разцвет, наречен „Златен век“ при управлението на цар Симеон.

1943 година – умира българският историк Петър Мутафчиев

 
Петър Стоянов Мутафчиев е български историк византолог и специалист по средновековна история, член на Българската академия на науките, редовен професор в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Автор е на трудовете „Българи и румънци в историята на дунавските земи“, „Из нашите старопланински манастири“, „История на българския народ“ в два тома, „Книга за българите“ и други. Със своя труд е спечелил множество награди и отличия, сред които е и орден „За храброст” IV степен.

2003 година – умира българската поетеса Блага Димитрова

 
Блага Николова Димитрова е българска писателка, поетеса, литературен критик, политик и втори вицепрезидент на Република България. Тя е една от най – обичаните български писателки, автор на десетки стихове и романи. Сред най – известните ѝ творби са романите „Пътуване към себе си“, „Отклонение“ и „Лавина“. За дейността си като писател Димитрова получава множество български и международни литературни награди и отличия, включително орден “Стара планина“ – първа степен.

България никога не се е славела като морска сила и в нито един момент от нейното съществуване морският или речният флот не е играл ключова роля във военно отношение. Дори през Средновековието, когато в определени моменти държавата е считана за хегемон на европейския югоизток, флотът или въобще не съществува, или е на ниско ниво. Последните владетели на Второто българско царство осъзнават значимостта на този тип войска и правят първи стъпки в развитието му, но ударите на османските турци слагат край на тези амбиции.

След Освобождението тази традиция е продължена  – България влага значителни ресурси в развитието на сухопътните сили, а флотът остава на заден план. Все пак на 12 август 1879 година в Русе официално е положено началото на Българските военноморски сили, а за пръв командващ е избран Александър Егорович Конкеевич.

В края на XIX век България разполага с нищожни сили за защита на водните си граници, организирани във Флотилия и Морска част с щаб в гр. Русе. На р. Дунав българските части имат на разположение само три парахода, учебен ветроход, пет парни катери и два миноносеца, а в Черно море положението е още по-лошо. Параходът „Симеон Велики“, например, е по-опасен за екипажа, отколкото за противника, заради възможността от взривяване на котела.

Разбира се, към този момент всичко това е обосновано. Икономическото положение на страната не позволява качествено развитие на флот, като дори има предложение той да се премахне и преобразува в търговски. Това все пак не се случва. като дори първите построени търговски кораби „Борис“ и „България“ са подготвени за въоръжаване с цел при нужда търговският флот да стане резерв на военния.

Построяването на един от поръчаните от България торпильори (миноносците: Дръзки, Смели, Строги, Летящи, Храбри и Шумни) във френската корабостроителна компания Шнайдер (M.M Schneider) в градчето Шалон сюр Сон (Chalon-sur-Saône), Франция около 1905 година. Източник на снимката: www.lostbulgaria.com

На 29 януари 1896 година Народното събрание гласува кредит за военни нужди в размер на 8 500 000 лв, от които 1 500 000 лв за флота. По време на дебата, Михаил Такев от Либералната партия не само че отказва да гласува кредита, но и предлага ВМС да се премахне. Това е показателно за липсата на далновидност у някои държавници и за подценяването на неговото значение за защитата на страната.

През есента на същата година са предприети първите мерки за изграждане на военноморска база в района на Бургас. Съвсем скоро обаче, идеята за изграждането на морска база в южния морски град е изоставенa и на негово място е избран гр. Варна, най-вече заради бързото му разрастване и повишено икономическо значение. Но има и друга причина за това – князът иска тя да е по-близо до Евксиноград.

През 1897 година се взима и друго важно решение –  Военният флот е разделен на Дунавска флотилия с щаб в Русе и Морска част с щаб във Варна. За нуждите на морската част от 1904 до 1908 година в корабостроителния завод на фирмата „Шнайдер и Сие“ са построени шест еднотипни торпедоносеца: „Дръзки“, „Смели“, „Летящи“, „Строги“, „Храбри“ и „Шумни“. Именно те ще участват в най-успешната битка на българския флот по време на Балканската война, в която ще се изправят срещу гордостта на турските военноморски сили – крайцера „Хамидие“.

Неуспешното начало на Балканската война за Османската империя в Източна Тракия, както и гръцката блокада на турските доставки в Егейско море, правят морския път в Черно море изключително значим за империята. Често от румънското пристанище Кюстенджа тръгват  кораби с различни доставки за турците. Това се случва и на 8 ноември 1912 година, когато българското посолство в Румъния съобщава, че два египетски кораба потеглят към Цариград с боеприпаси и храна. Те са конвоирани от крайцера „Хамидие“ (кръстен на султан Абдул Хамид), който за времето си е сред първенците в морето и нееднократно е заплашвал българското крайбрежие.

Размерите на крайцера са внушителна – дължина 110 метра, тегло 3830 тона и 302 души екипаж. Развива максимална скорост 22 възела и е брониран. На борда му има две 152-милиметрови оръдия, 8 – 120 мм, 6 – 47-мм и 2 торпедни апарата. Когато започва стрелба, настъпва ад. Логично, той превъзхожда многократно българските торпедоносци във всяко едно отношение, но въпреки това, когато капитан Димитър Добрев (командир на българския отряд) разбира за преминаващия в близост конвой решава да го атакува.

Драматичната битка се разиграва в нощта на 21 срещу 22 ноември на около 60 километра източно от нос Калиакра. Четири от българските торпедоносеца – „Летящи“, „Смели“, „Строги“ и „Дръзки“ се приближават на около 500 метра от „Хамидие“ и откриват стрелба. Пръв торпедото си изстрелва „Летящи“, но то не улучва целта. Същото прави и „Смели“, но отново без успех. Това привлича вниманието на турския крайцер и той насочва оръдията си към „Смели“. Възползвайки се от това, „Строги“ и „Дръзки“ успяват да се приближат опасно близко до турския гигант. „Дръзки“ дори достига на 60 метра от крайцера и изстрелва своето торпедо. То попада в целта и отваря проборойна с големина няколко квадратни метра.

8 души от екипажа на „Хамидие“ загиват, а близо 30 са ранени. По това време други 4 турски контраминоносеца вече са дошли и спират българската атака. Под масиран обстрел, четирите торпедоносеца се оттеглят, като „Смели“ е засегнат от снаряд. Въпреки това, целта е постигната – скромният „Дръзки“ успява да извади извън строя гордостта на турския флот.

Торпедоносецът „Дръзки” е открит като кораб-музей на 21 ноември 1957 година. Помещава се във Военноморския музей във Варна.

Въпреки че пробойната в корпуса на „Хамидие“ е значителна, тя не потапя крайцера. Специалисти отчитат, че единствено тихото море го спасява и той успява да бъде извлечен до Цариград. Там е поправен и се връща на бойна служба като през следващите години участва на множество фронтове и се превръща в един от най-успешните кораби на турския флот.

„Дръзки“ също продължава да служи вярно и през следващите години остава една от основните движещи сили на българския флот. Поражението, което нанася на турския крайцер „Хамидие“ в нощта на 22 ноември пък остава и до ден днешен най-голямата победа за българските военноморски сили и до голяма степен осуетява турските планове да нанесат удар върху България по море.

Почивните дни наближават, а Вие желаете да се откъснете, макар и за кратко, от динамичната обстановка на големия град. Ще Ви се обаче да не залагате на някоя от посещаваните дестинации, а да се отдадете на спокойствие и уединение. Ако тази ситуация Ви е добре позната, то значи настоящият материал е предназначен за Вас.

В България има близо 130 манастира, като вероятно малцина са онези, които са посещавали и половината от тях. Някои от светите обители са скрити във вековните гори, други се намират далеч от градовете, а трети пък просто са имали злощастната съдба да не добият популярност. Благодарение на фотографиите на Пламен Петков, Ви представяме пет от тях в настоящия материал.

Араповският манастир „Света Неделя”

Араповският манастир се намира близо до сeло Златовръх, на 10 километра от град Асеновград и на 30 километра от Пловдив. Той е основан в средата на XIX век в близост до древно аязмо. Строителството на манастирския комплекс започва през 1856 година, като за целта са поканени родопски майстори от село Югово, начело със Стоян Узунов (Гудевски). По време на Априлското въстание в Араповския манастир е пребивавала майката на Иван Вазов със своите деца. През Руско-турската освободителна война (1877 – 1878 година), обителта е опожарена от отстъпващите турски войски, но впоследствие е наново възстановена.

Земенският манастир „Свети Йоан Богослов“

Земенският манастир е разположен на 600 метра надморска височина, в красива местност в полите на Конявската планина, в поречието на река Струма и в непосредствена близост до град Земен. Той е основан през XI век, а през Второто българско царство влиза в пределите на крепостта Землинград, която охранява Земенския пролом на река Струма. В историята на манастира са записани не един погром – от времето на битките на Кракра с византийците, през сръбските опустошения от 1189 година до набезите на османлиите в края на XIV век, след които обителта запустява. Единствената сграда в манастира, оцеляла от тогава е църквата, датираща от края на XI – началото на XII век.

Чекотинският манастир „Св. Архангел Михаил“

Чекотинският манастир е разположен по поречието на река Малък Искър, между селата Боженци и Своде, на 15 километра от град Правец. Лесно достъпен е, благодарение на намиращата се автомагистрала “Хемус”. Историята на манастира ни връща в епохата на Второто българско царство. Разрушен е след като български земи падат под османска власт, но през XVII e възстановен, като в годините на робство мястото е културно-просветен център за целия район. В манастира се съхранявало значително по количество книжовно богатство, а някои от монасите са се познавали с Васил Левски и са участвали в дейността на създадените от него революционни комитети.

Одранишкият манастир „Св. св. Петър и Павел“

Одранишкият манастир “Св. св. Петър и Павел” e разположен в най-западната част на България, близо до село Одраница и на 25 километра от град Земен. Сегашната сграда на светата обител е построена през 2001 година на предполагаемото място, на което се е издигал старият манастир. Единственото, което е известно за него е, че е издигнат в периода XVII – XVIII век, но постепенно запада през 80-те години на XX век, преди да рухне окончателно. От него е запазена иконата на Св. Св. Петър и Павел, която в момента се помещава в Историческия музей в Перник.

Жабленският манастир „Св. Йоан Предтеча“

Жабленският манастир е разположен под връх Курилово, в Конявска планина, на 2 километра южно от село Жабляно. До манастирa се стига лесно по черен път от самото село, като там има и жп гара. Датата на основаването на светата обител не е известна, но по време на турското робство е бил разрушен. По късно през XVIII век манастирът е възстановен и е открито килийно училище. От 1879 година до смъртта си през 1881 година игумен на манастира е видният педагог и деец на църковно-националните борби Аверкий Попстоянов.

Разхождайки се из улиците на една от най-древните столици в Европа, можем да се докоснем до постройки и артефакти, датиращи от времето на неолита. София е град, управляван от цезари, василевси, канове, султани и царе, всеки от които оставил богато историческо наследство. Наследство, трупано с векове.

Често обаче, когато почивните дни наближат, столичани са изправени пред дилема накъде да поемат, за да се откъснат временно от големия град, който макар да има какво да предложи, е прекалено шумен и динамичен за пълноценна почивка. Дестинации като Лозенския манастир, Панчаревското езеро, Боянската църква и парк-музей „Врана“ са интересни, но твърде популярни, така че вероятността да сте ги посещавали е голяма.

В настоящия материал събрахме пет дестинации, които се намират на около час път от столицата. Всички те съчетават богато историческо наследство и спираща дъха природа. Горещо ги препоръчваме!

Пантеон „Майка България“ в село Гургулят се намира на по-малко от час от столицата

Пантеонът „Майка България“ е построен през 1985 година в живописната местност „Църквище” намираща се в границитена село Гургулят. Издигнат е по повод 100 години от Сръбско-българската война. На неговото място в миналото се намира военното гробище над Сливница. Край Гургулят на 7 ноември 1885 година частите на капитан Христо Попов обръщат цялата Моравска дивизия в бяг, което позволява на българите да минат в контранастъпление.

Имащ формата на пресечена четириъгълна пирамида с площ около 700 кв. метра, изграденият от червен бетон пантеон достойно напомня за някогашния подвиг на Българската армия. Забележителна е и статуята на жена, намираща се във вътрешността на пирамидата. Тя символизира Майка България, скърбяща за загубените си чеда.

Крепостта Траянови врата се намира на точно час от столицата

Край Траянови врата се разиграва и една от най-големите победи в историята на България. На 17 август 986 година, там армията на византийския император Василий II е разбира от българите водени от Самуил. Победата е от изключително значение за съдбата на българската държава. Тя позволява на Самуил да си възвърне контрола над падналите под византийска власт десетилетие по-рано български земи.

Днес до историческата местност може да се стигне най-бързо по автомагистрала „Тракия“, като се слезе от нея при отбивката за Костенец и стария път за Пловдив. Ако вече сте на шосето, което сега свързва Ихтиман с Костенец,  малко след село Мирово трябва да се отклоните вляво по малък път, който води право към развалините на крепостта.

Село Белчин и крепостта „Цари мали град“ се намират на 1 час и 10 минути от столицата

Село Белчин съществува от периода на Второто българско царство, а някои изследователи го отнасят в още по-дълбока древност – основано още от латините и някога е носило името Цари Мали град. Обагрено в зеленина, в пряк досег с обграждащата го природа, селото е едно от най-живописните населени места, намиращи се в близост до столицата. Една от най-характерните му особености са щъркеловите гнезда – общо 30 на брой. Всяка година през пролетта и лятото там гнездят общо между 80 -90 бели щъркела.

Препоръчваме Ви да изберете маршрута за Белчин, който минава през селата Бистрица и Железница, тъй като краткото Ви пътуване ще е съпроводено от смайващи пейзажи. След разходката си в Белчин, не забравяйте да посетите и наскоро реставрираната крепост „Цари мали град“, която макар често да получава многозначителни отзиви от посетителите си, има с какво да Ви впечатли.

Село Невестино и неговия Кадин мост се намират на 1 час и 15 минути от столицата

Неведнъж сме Ви разказвали за Кадин мост – едно мистериозно място с впечатляваща история. Съоръжението, познато и като Невестин мост, е построено през  през далечната 1470 година по заповед на султан Мехмед II, но по-интересното е, че и днес архитектурата му може да бъде видяна в оригиналния си вид.

Множество легенди витаят около това място, но нямаме намерение да Ви ги издадем, тъй като сме сигурни, че сладкодумните местни биха ги разказали по-увлекателно. До Невестино ще стигнете бързо по пътя София-Дупница-Кюстендил. Не се колебайте да посетите това китно селцето, вплитащо в изящен възел природа, фолклор и история.

Разбоишкият манастир „Въведение Богородично“ се намира на 1 час и 20 минути от столицата

Сгушен в скалите над Нишава, Разбоишкият манастир е едно от онези местенца в родината ни, които незаслужено тънат в забвение.  Според манастирското предание, светата обител  била разрушаван три пъти, а при последното нападение монасите били изклани. Тук неведнъж са отсядали Васил Левски и съратника му отец Матей Преображенски. В този район са се водили и битки по време на Сръбско-българската война.

Отбивката за Разбоишкия манастир е на 5 км след гр. Годеч по пътя за Драгоман – към селата Туден и Разбоище. Минава се през с.Разбоище, малко след селото има поляна, удобна за паркиране, от която до манастира се ходи пеш по добре обозначена с табели пътека, като разстоянието е 1300 метра.

Традиционната българска носия присъства неотменно в живота на българина – в ежедневния и в празничния бит. Тя е преди всичко дело на домашното производство – на женския усет и творчество. Още в най-ранна детска възраст, малкото момиче започва се учи да шие, преде и тъче, за да подготви сама чеиза за сватбата си.

В България има обособени 7 фолклорни области, като в тях се преплита цялото културно многообразие на страната. Всяка от тези области има свои специфични песни, танци, обичаи, нрави и дори облекла. В настоящия материал сме поместили 5 впечатляващи фотографии на моми, пременени в традиционни за техния регион народни носии. Автор на снимките е Пламен Петков.

Мома с традиционна носия от Врачанско

Прекрасна девойка с облекло от Пернишка околия

Носия от Луковитския регион

Засмяна мома с традиционна носия от Кюстендилско

Народно облекло от Казанлъшко

1867 година – роден е българският политик Александър Малинов

Александър Павлов Малинов е български политик, лидер на Демократическата партия. Той е министър-председател на България в 30-тото, 31-вото, 36-тото, 37-ото и 46-ото правителство. Той е председател на XXIII Обикновено Народно събрание. Активен деец на Демократическата партия, той става неин водач след смъртта на Петко Каравелов. Малинов е начело на правителството на Демократическата партия, при което е обявена независимостта на България.

1934 година – роден е българският режисьор и живописец Иван Андонов

Иван Асенов Андонов е български филмов деец. Режисьор е на много от най – знаменитите български филми като „Дами канят“, „Опасен чар“, „Вчера“, „Адио, Рио“, „Дунав мост“ и други. Познат е и с ролите си във филмите „На малкия остров“, „Отклонение“ и „Иван Кондарев“. Носител на множество кинонагради. Занимава се с живопис особено през последните години, открива над дузина изложби в своя живот.

1937 година – умира българският военен деец Петър Тантилов

Петър Марков Тантилов е български офицер (генерал-лейтенант), заемал редица длъжности в българската войска. Участник е в Сръбско-българската война, където е бил е командир на 5-та батарея от 1-ви артилерийски полк. Взема участие в отбраната на левия фланг на Сливнишката позиция и се проявява като подготвен и храбър артилерийски офицер в боя при Гургулят. През Балканска война е началник на артилерята на 3-та армия се отличава в сраженията при Люлебургаз, Бунархисар и в Лозенградската операция. През Междусъюзническата война се сражава при Трън, а след края на войната е произведен в чин генерал-майор и преминава в запаса. В началото на Първата световна война е мобилизиран и през септември 1915 година е назначен за началник на 1-ва дивизионна област. За своята храброст и заслуги получава десетки награди и ордени.

„Ангел си няма стара майчица

негова майка Стара планина…

Ангел си няма млада булчица

негова булка  – тънка му пушка

Ангел си няма дребни дечица

негови деца – ситни куршуме…”

Хаджи Йероним е предрекъл:  „тази песен ще преживее султанското царство,  срещу което се е борил и ще влезе в царството на вечността”

Безброй са безстрашните българи, пожертвали дом и семейство в името на една по-висша кауза. Отдадени на борбата с вековния мъчител на народа, те извършват героични подвизи и водят епични битки. За тях Балкана станал дом, а дружината – семейство.

Паметник на Ангел войвода в Първомай

Един от тях е Ангел войвода – страшилището, пред което цяла Хасковска и Пловдивска кааза треперели. Защитникът, на който българите се уповавали и вярвали. Няма как да Ви опишем целия му живот и всичките му подвизи в една статия. Това са се опитали да направят десетки автори в своите книги. Вместо това ще Ви разкажем за някои от най-смелите му подвизи.

Ангел Стоянов Кариотов се родил в днешното село Драгойново през 1812 година. Семейството му било многолюдно и бедно, а малкия Ангел станал овчарче съвсем рано. Много са версиите затова защо е станал хайдутин. Една от тях гласи, че турците редовно му крадели овцете и си правели курбан с тях пред него. Момчето нищо не можело да направи, но събирало омраза в себе си. Друга история разказва, че турците убили баща му и отвлекли годеницата му. Третата известна е, че е изнасилили сестра му, а за отмъщение той убил насилниците и изложил телета им на селския  мегдан, като поръчва на попа да напише  че „това очаква всеки, който посегне на българска жена”. Не е сигурно какво го е накарало да вземе това решение, но то със сигурност преобърнало живота му.

Отначало събрал няколко мъже, на които също като него им омръзнало от безчинствата на турците. Пътят им в планината ги срещнал със селянин, на когото трима помаци му крадели овцете и го изнудвали за пари. Не стига и това, а взели сестра му, за да я направят кадъна. Тогава с двама от своите мъже войводата се скрил в храстите да зачакал помаците да се появят отново. Когато дошли, селянинът дал знак и и тримата паднали убити. След още няколко такива случки османлиите предприели мерки. Хасковският полицейски началник мислел, че лесно ще се справи с малката дружина и взел само 20 войника. По пътя чули гайда и помислили, че са попаднали на сватба, но видели сам гайдар.  След като гайдаря се приближил достатъчно, извадил пушката си и я насочил към началника, питайки го къде отива и кого търси. Османлията нямал време да реагира, защото от храстите се подали още дула. Когато се видял притиснат казал, че търси Ангел войвода. Ангел излязъл пред турците, за да разбере защо го търсят. Пребледнял, полицейският началник, слязъл от коня си и обяснял, че работата му е да преследва хайдутите и моли да бъде убит, но да не става за посмешище. Войводата го оставил жив и здрав, но срещу дума, че никой повече няма да преследва дружината.  След случилото се дълго време никой не посмял да тръгне срещу Драгойновския войвода.

След като умирил Хасковската кааза, той обърнал поглед към одринско, където бейовете превъзхождали по жестокост и насилие хасковските. Беят на Одринско събирал данъка чрез една арнаутска шайка, която измъчвала населението. Самият той живеел в Цариград. Войводата разбрал, че ако убие арнаутите няма да спре тази беда. Затова с двама от най-верните си хайдути заминал за Истанбул. Дегизирани като калайджии стигнали до едно малко пристанище. Там обаче били разпознати от един хасковски турчин, което ги накарало да побързат. Така по погрешка се качили на кораб, който пътувал за Бурса. Когато разбирали това, вече било късно и нямало как да се върнат назад. Вързали капитана и го заставили да обърне за Цариград. На пътниците казали, че имало задача, която да свършат там и не търпяла отлагане. На брега на столицата слезли трима продавачи на добитък с фесове и шалвари. Няколко дена те обикаляли, за да търсят бея и намерили магазина му на чаршията. Знаели, че тримата лесно ще се справят с него, но искали да вземат златото и да го върнат на сиромасите. Това било изключително трудна задача, защото желязната му каса се намирала в къщата му, а там било трудно да се влезе, без да види някой от слугите. Така те измисли план, в който саморазправата била краен вариант. На сутринта влезли в магазина му с предложение да сменят за пари златни и сребърни монети, но им е неудобно да покажат стоката публично. Беят като видял това си помисли, че монетите са крадени и че можел да ги вземе на безценица. Затова ги поканил в дома си. Вечерта хайдутите отишли в къщата му и слугите ги въвели в кабинета на господаря си. Турчинът заповядвал да им занесат кафе и да не ги безпокоят повече. Щом останали сами Ангел и другарите му вързали бея и поискали да им каже къде е ключа за касата. Той привидно се съгласил, но след като отпушили устата му  се развикал за помощ. Тогава един от хайдутите ударил турчина смъртоносно. Намерили сами ключа, взели златото, а слугите ги изпратили чак до вратата.

Надпис на камък край местността, в която се предполага, че Ангел войвода поема пътя на хайдутството

Още същата вечер  напуснали Цариград и  край Хасково се срещнали с дружината. Голяма била радостта на четата, но те не знаели, че одринският бей се оказал наистина високопоставен човек. Веднага на следващата сутрин дирите им били открити и местността, в която се криели била обградена от 1200 души войска и башибозук. Дружината разбрала, когато вече било прекалено късно и обръчът около тях започнал да се затяга. Тъкмо когато бинбашията бил готов да подаде сигнал за атака, вместо хайдути той видял едно момче с бяла кърпа да се подава от храстите. Голяма била изненадата на турците, виждащи приближаването на младежа , с вдигнати към тях ръце. Този млад мъж имал важна задача – да се срещне с бинбашията и да му предаде една бележка от Ангел, написана с молив. Пратеникът на хайдутите дал бележката на турците след обичайните поклони и поздрави, отместил се настрани и се обърнал към баира отсреща, където били другарите му. Тогава се чул гърмеж и кучето, което било в краката на военноначалника изкимтяло – куршумът  опърлил козината му от главата до опашката. Един от турците вдигнал ръка, като за команда за атака, но бинбашията го спрял. Втори куршум изсвистял  и този път свалил позлатения полумесец на войсковото знаме. Главнокомандващият запазил самообладание, но през умът му минало написаното на бележката:  „ С първия куршум ще умеря хрътката, с втория – полумесеца на знамето ти, а с третия ако не върнеш аскера – твоята глава”. Усетил, че войводата вече го държи на мушка, се обърнал и дал знак за връщане пред смаяните погледи на башибозука и хайдути. Когато поляната вече се опразнила и аскерът бил далеч, един от старшите офицери попитал какво е пишело на бележката, а бинбашията отговаря „Че всичко се оправя, само пробитата глава не може”. Башибозукът, обаче останал и нападнал четата, но скоро бил обезкуражени от точната стрелба на Ангеловите другари. Обсадата останала цял ден, но вечерта хайдуте, преоблечени като даалии, успели да се измъкнат и стигат връх Драгойна. Там преброили златото, което по-късно щели да раздадат на селяните, които да знаят, че „над каймакани и субашии, над паши и везири има Ангел войвода” .

Ние българите често се възхищаваме на чужди герои и рицари. Не трябва да забравяме обаче, че в нашата родина също са се раждали и се раждат мъже и жени, извършили несравними подвизи, достойни за възхвала. Това е само част от историята на Ангел войвода, но тя е достатъчна, за да разберем, че той е един от многото такива българи. Нека си спомним техни истории и завети. Нека се преклоним пред смелостта и светлата им памет.

Добри дошли в рубриката „Загадка на деня“. Това е мястото, на което ще Ви задаваме въпроси, свързани с българската история. Очакваме Вашите отговори под формата на коментар под публикацията в сайта ни. Уважаваме желанието на всеки да покаже своите знания. Молим и Вас да сторите същото. Давайте отговорите, които смятате за правилни, без да проучвате изображението, стоящо в основата на нашето питане. За да не се влияете от отговорите на останалите участници, всички коментари ще бъдат публикувани ден след активирането на загадката. Желаем успех на всички!

Кое е мястото от снимката?

автор:Пламен Петков

Добри дошли в рубриката „Загадка на деня“. Това е мястото, на което ще Ви задаваме въпроси, свързани с българската история. Очакваме Вашите отговори под формата на коментар под публикацията в сайта ни. Уважаваме желанието на всеки да покаже своите знания. Молим и Вас да сторите същото. Давайте отговорите, които смятате за правилни, без да проучвате изображението, стоящо в основата на нашето питане. За да не се влияете от отговорите на останалите участници, всички коментари ще бъдат публикувани ден след активирането на загадката. Желаем успех на всички!

Коя е историческата личност на снимката?

източник:lostbulgaria.com

1903 година – умира българският революционер Гоце Делчев

Георги (Гоце) Николов Делчев е един от най-значимите български революционери, водач и идеолог на Българските македоно-одрински революционни комитети, по-късно известни като Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Изгражда широка организационна мрежа от комитети в Македония и Одринско. Взема участие в работата на Солунския конгрес на ВМОРО и заедно с Гьорче Петров изработва програмата и устава на Българските македоно-одрински революционни комитети, който предвижда изграждането ѝ на демократични основи. Той е национален герой в България и Република Македония. В знак на признание от българският народ са издигнати негови паметници в няколко градове в страната.

1943 година – роден е българският футболист Георги Аспарухов

Георги Аспарухов Рангелов, известен още като Гунди, е български футболист, централен нападател, обявен за най-великия български футболист на XX век. Той е заслужил майстор на спорта и носител на сребърен „Народен орден на труда“. Играе в 247 мача (200 за ПФК „Левски“ и 47 за ПФК „Ботев“) за първенството, в които отбелязва 150 гола (125 за ПФК „Левски“ и 25 за ПФК „Ботев“). С фланелката на националния отбор има 50 мача и 19 гола. Играе на три световни първенства. За нещастие на 30 юни 1971 година, заедно със съотборника си Никола Котков загиват в автомобилна катастрофа край прохода Витиня. През 2014 година Георги Аспарухов е награден посмъртно орден „Стара планина“ първа степен за изключително големите му заслуги в областта на спорта. Почти половин век след смъртта си той остава най-обичаният футболист в историята на българският спорт.

1981 година – роден е българският боксьор Кубрат Пулев

Кубрат Венков Пулев (известен като „Кобрата“) е български боксьор, бивш национален състезател. Той е най-известният български боксьор в момента и се състезава в категория над 91 килограма. В своята кариера той завоюва множество отличия и медали. Бил е европейски шампион и бронзов медалист на световно първенство. За своя принос към спорта през 2012 година става Спортист на България.

1928 година – умира българският военен деец Вичо Диков

Вичо Дионисиев Диков е български офицер, командир на 7-ми пехотен преславски полк през Сръбско-българската война, началник на Щаба на армията, командир на 4-та армия през Междусъюзническата война. През Сръбско-българската война участва в боевете при Сливница на 5, 6 и 7 ноември, както и при Пирот и се отличава с изключително командирско умение и храброст. Участва в детронацията на княз Александър I Батенберг през 1886 година, както и в Силистренския бунт на офицерите-русофили през 1887 година. През Междусъюзническата война година генерал-майор Вичо Диков командва Четвърта армия. Награден е с три ордена: „За храброст“, „Св. Александър“ и „За военна заслуга“.

1919 година – роден е българският диригент Руслан Райчев

Маестро Руслан Райчев е български диригент, дирижирал оркестри и филхармонии на сцени по целия свят. Начело на Софийската опера, Пловдивската филхармония и Музикалния театър именитият наш диригент Руслан Райчев е гостувал с огромен успех в Европа, САЩ, Бразилия, Мексико, Куба. Работил е с оперни звезди като Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Мирела Френи, Ричарели, Монсерат Кабайе, Николай Гяуров. Като гостуващ диригент е дирижирал Виенската филхармония, Парижкия симфоничен оркестър, Ленинградската филхармония, Лондонския симфоничен оркестър. През 1982 година Руслан Райчев става първият българин, кавалер на Ордена за литература и изкуство на Франция. През 1999 година е удостоен орден „Стара планина“.

2013 година – умира българският актьор Петър Попйорданов

Петър Иванов Попйорданов, известен като Чочо Попйорданов, е български театрален и киноактьор. Играе в трупите на театър „София“, Малък градски театър „Зад канала“ и в Народния театър. Едни от най-известните му театрални роли са в постановките „Хъшове“, „Сън в лятна нощ“, „В полите на Витоша“, „Бурята“ и други. Освен в театрални постановки, Чочо Попйорданов участва и във филмови продукции, сред които „Вчера“, „Адио Рио“, „Любовното лято на един льохман“, „Дунав мост“, „Хайка за вълци“. Попйорданов е носител на множество номинации и награди, сред които номинация за „Аскеер“ през 1996 и 1997 година.

На самия край на България, в центъра на днешния град Силистра, се намират останките на средновековния град Дръстър. Наследник на древния Дуросторум, наречен от византийците Доростол, той е една от най-древните крепости на територията на страната ни. Разкритите обекти ни дават повод отново да се възхищаваме на българските средновековни строежи, а проучванията в последните години карат историците и археолозите да се запитат дали не са открили местонахождението на дунавския дом на хан Омуртаг.

Мраморен бюст на Марк Аврелий

Градът възниква като селище още по времето на траките и оттогава животът в него никога не е спирал. В началото на  I век става част от Римската империя. Първото му споменаване е през 106 година в заповедта на император Траян за преместването на IX Клавдиев легион от Панония в Дуросторум, което свидетелства, че градът вече е съществувал като силна крепост. Близо три века легионът квартирува там. Градът преживява своя разцвет през I-II век. През 169 година при император Марк Аврелий той става самоуправляващ се град муниципиум. Крепостта е важно административно и стопанско селище, а също и митническа станция. Римляните издигат големи обществени сгради, базилики, бани, водопроводи и жилищни постройки. В Дуросторум е роден спасителят на Рим – Флавий Аеций, наречен „последния римлянин”, който през 451 година разгромява Атила в битката при Каталунските полета.  Градът е известен и със своите дванадесет светци, застигнати от мъченическа смърт между 303 и 307 година, които се превръщат във фундамент за християнството в българските земи.

През III век крепостта за пръв път е разрушена от варварски племена, които я разграбват и отвеждат жителите ѝ в робство. За няколко века градът запада, докато през VI век не се появяват славяните, вероятно като федерати, и не го възстановяват. Те му дават и ново име – Дръстър, което в превод означава „як, силен”. За тяхното силно присъствие свидетелства голямото количество славянска керамика, намерена при археологически разкопки.

След идването на Аспарух Дръстър е един от първите градове, включени в пределите на българската държава. Най-ранното му споменяване е в Български апокрифен летопис от XI век „… и този цар Испор създаде велики градове: на Дунава Дръстър град …” . Това, разбира се, не трябва да се тълкува буквално. Всъщност, до сега не са намерени значими следи от българско присъствие по време на първите български владетели. Същинското използване на града от българите започва по времето на хановете Крум и Омуртаг. За това историците съдят по самата архитектура на крепостта. Дребни находки и част от керамиката свидетелстват за мащабно строителство в града. Практиката, по която е изградена и преправена северната крепостна стена, е характерна за крепостното строителство в Плиска и Преслав. Строителните похвати са пренесени в най – чист вид при изграждането на източната дръстърска порта, която е идентична с тези на двете български столици. Също така, на много места по крепостните стени е открит емблематичният знак IYI. Друго доказателство са надписите, намерени в и около Силистра. Единият е нанесен на голяма мраморна плоча на гръцки език и вероятно датира от времето на хан Омуртаг. В него се разказва за събития от управлението на хан Крум: за похода на император Никифор, за победата при Версиникия. Описан е и походът на българския владетел срещу Константинопол, когато той извършва жертвоприношение пред самите порти на имперската столица. В сградата, която се смята за двореца на хан Омуртаг, е открит фрагмент от колона, изваяна от сицилианска бречка, на която се чете „кана сювиги Омуртаг”.  Съществуват и още няколко намерени надписа, които и до сега не са разчетени. Така Дръстър става градът, в който са намерени най – много надписи с летописно съдържание след двете български столици. По правило това е характерно за аулите на владетелите.

Реконструкция на Дръстър

От всички археологически разкопки най – голям интерес предизвикват тези в Дунавския парк на Силистра, на брега на Дунава. На самия бряг, до северната крепостна стена, е открита масивна внушителна сграда в триделен план. Тя е сходна с представителни сгради в Плиска, Преслав и Аула на Омуртаг. Интересно е също, че до нея е построена баня, което е практика при владетелските и епископски резиденции. Това, че банята е далеч от базиликата и патриаршеската резиденция, навежда на мисълта, че е свързана и с друга високопредставителна институция, като владетелска резиденция. През 2006 година приблизително в центъра на крепостта е открито езическо светилище /капище/, с размери около 21х21 метра, което го превръща във втория по големина езически храм в държавата, след този в Плиска. Така погледнат, по план, разположение и размери, целият комплекс е сходен с този на Аула на хан Омуртаг до село Хан Крум, Шуменско. Именно заради тези факти, историците днес са на мнение, че преславния дворец, споменат на каменната колона в църквата „Св. Четиредесет мъченици”, се намира в Дръстър.

Безспорно е, че през Средновековието градът се налага като един от най-значимите политически,религиозни и културни центрове в ханството. Богат и проспериращ, той постепенно се превръща в едно от най-важните защитни съоръжения на държавата от север и близо XII века служи за отбрана от чужди племена. Също така продължавал да бъде важен търговски център – по реката от запад пристигали кораби с кожи, мед, восък, мед и сол, за да бъдат отправени към Плиска и Константинопол. Разкрито е пристанище, което свързвало българските земи с всички крайдунавски народи и по време на мир, и по време на война.

След покръстването градът станал важен център на християнската вяра. Като старо седалище на епископ и най – стара епархия, той е признат като пръв между епископските градове в България. Преди десетилетие беше открита базилика, която се оказа един от седемте катедрални храма, построени от княз Борис. По градеж и план храмът е подобен на Голямата базилика в Плиска. През своята дълга история той няколко пъти е бил престрояван, за да бъде използван и по време на Второто българско царство. В него са служили българският архиепископ и патриарх, тъй като в Дръстър се намирали техните резиденции.

Крепостта доказва своите качества, когато зад стените ѝ цар Симеон удържа тежката обсада на маджарите и предприема разгромителния поход срещу тях. През 969 година обаче, киевският княз Светослав е пред стените на града и успява да го превземе. На 24 юли 972 година Дръстър отново е превзет, но този път от император Цимисхий, който го нарича Теодорупол. Патриарх Дамян е принуден да напусне града и да отиде в Охрид при цар Самуил, който през 976 година освобождава отново града и той остава българско владение до края на хилядолетието.

След падането на България под византийско робство Дръстър е средище на византийската тема Паристрион /Подунавието/. Интересен момент от този период е, че през 1070 година градът фактически става столица на една самостоятелна държава, начело с печенежкия вожд Татуш, който не признава властта на Константинопол. През 1088 година император Алексий Комнин решава да го върне под властта на империята, но добре укрепените и непристъпни стени дават възможност на опълчението да се организира и да принуди ромеите да напуснат. Едва двадесет и една години по-късно василевсът успява да разгроми печенегите и да превземе Дръстър отново.

Дръстър в средновековна миниатюра

След успешното въстание на Асеневци през 1185 година градът става част от пределите на Втората българска държава и отново е сред проспериращите държавни центрове. В началото на XII век той е митрополитски център и митрополитът му взема участие в Бориловия събор против богомилите. По време на Второто българско царство крепостта отново е арена на политически и военни сблъсъци. През пролетта на 1279 година Ивайло прави три месечна обсада в нея. В края на XIV век в засилен период на разделение и борби за власт, Дръстър е превърнат в център на самостоятелно феодално княжество, управлявано от деспот Йоан Тертер, който сече сребърни и медни монети. При археологическото проучване са открити гробове на членове на династията на Тертеровците. По емблемата и монограмите върху намерените златни обеци археолозите предполагат, че тук са погребани съпругата и една от дъщерите на цар Георги Тертер.

Краят на средновековния град е през 1391 година, когато той преминал в ръцете на османците, които също оценяват неговите достойнства и качества.

Укреплението Дръстър е поредното доказателство, че България е имала велика история, както и смели мъже, които да се борят за страната си.

Ако имате път към Силистра, не подминавайте руините на крепостта, които са част от нашия многовековен дух и култура. Там ще имате шанса да се докоснете до славното българско минало, изпълнено с възходи и падения, което и днес ни кара да се гордеем с него.

Добри дошли в рубриката „Загадка на деня“. Това е мястото, на което ще Ви задаваме въпроси, свързани с българската история. Очакваме Вашите отговори под формата на коментар под публикацията в сайта ни. Уважаваме желанието на всеки да покаже своите знания. Молим и Вас да сторите същото. Давайте отговорите, които смятате за правилни, без да проучвате изображението, стоящо в основата на нашето питане. За да не се влияете от отговорите на останалите участници, всички коментари ще бъдат публикувани ден след активирането на загадката. Желаем успех на всички!

Кое историческо събитие е изобразено на картината?

художник:Васил Горанов

Още от борбите за освобождение, през войните за национално обединение, та чак до ужаса на Втората световна война, българският войник непоколебимо е влизал в боя с песента и вика „Ура” на уста, готов да пожертва живота си. Самият текст на „Шуми Марица“ е изключително въздействащ и дава ясна представа за отличителните белези на онези години, като успява едновременно да възпее трагизма и величието на един народ. Едва ли често се среща друг национален химн, в който реката, вместо вода, в коритото си да има кръв, вдовицата да плаче, но генералът да не спира. Не спира така, както не е спирал и устремът на българския войник, желаещ му да постигне жадувания национален идеал.

За да проследим по-детайлно историята на химна, трябва да се върнем назад във времето и да напуснем българските предели. Годината е 1839, когато във Вроцлав полякът Александър Космар създава сатиричния фарс „Пиратите“. Той бързо добива популярност и скоро една от мелодиите в него се превръща в немската песен “Wenn die Soldaten durch die Stadt marschiern“ („Когато войниците маршируват през града„).

Макар и с развлекателен характер, песента има звученето на военен марш и успява бързо да се разпространи. Така се стига и до средата на XIX век, когато след разгрома на революцията в Австро-Унгария (1848 година) голяма група унгарци се заселва в Шумен. Сред тях е и музикантът Шафрани, който скоро след пристигането си създава оркестър. Една от песните, които изпълняват е именно “Wenn die Soldaten durch die Stadt marschiern” – мелодията на бъдещия български химн. Тя се харесва на учителя Атанас Гратински, който я нагажда към стихотворението „Слънце-зорница“, като научава учениците си на нея.

Така на практика за първи път мелодията на тази песен се пее с български текст. Очевидно това се е понравило на учениците на Гранитски, тъй като именно те и по-специално един от тях – Никола Живков, е с основна заслуга за разпространението на песента. Той е сред българските доброволци, които участват в избухналата през 1876 година Сръбско-турската война. Възхитен от личността и харизмата на генерал Черняев, който ръководи българските части, Живков решава да напише марш, посветен на него. Така се ражда химнът „Черняев марш“, който, разбира се, е написан по мелодията на „Слънце-зорница“.

Истинското си бойно кръщение „Шуми Марица“ получава по време на Руско-турската освободителна война. В спомените си много от опълченците, участвали в боевете край Стара Загора и Шипка споделят, че този марш е бил неизменна част от военните действия. В книгата си „Българското опълчение в Освободителната Руско-турска война“ подполковник Сава Кисьов описва как в най-решителния момент от Шипченската епопея командир майор Чиляев се изправя на една скала и запява „Шуми Марица“. Дочули, опълченците се спират и, запявайки своя марш, се хвърлят в атака на нож. Турците виждат пред себе си обезумелите българи и отстъпват.

След Освобождението някак логично „Шуми Марица“ се утвърждава като националния химн на България. Това става официално през 1885 година, след съединението на Княжество България и Източна Румелия. През Сръбско-българската и Балканската война българското войнство се сражава отново с популярната мелодия на уста. Полковите оркестри непрекъснато свирят химна. Свирят дори тогава, когато инструментите им са пробити от вражески куршуми и гранати. Тогава, когато силите са на изчерпване, когато трябва да се нанесе решаващ удар на противника, под звуците на „Шуми Марица“ и могъществото на българското „Ура“, начело с полковото знаме, българските войни се сплотяват и помитат противника. Успехът винаги съпътства смелите и решителните. Врагът е отхвърлен, а настъплението е венчано с триумф.

Щурмът на Лозенград през Балканската война

„Шуми Марица“ претърпява сериозна редакция от Иван Вазов през 1912 година. Обхванат от патриотичния възторг след първите победи през Балканската война, народният поет  пише почти изцяло нов текст на песента, като заимства мотиви от собственото си стихотворение „Шуми Марица окървавена“. Публикува го за първи път на 4 декември 1912 година със следната редакционна бележка:

Отдавна се очакваше една необходима изправка в текста на историческия български марш, написан както е известно, от покойния Никола Живков. Текстът му при ритъм, неотговарящ винаги на музиката на марша, съединява и неумело написани стихове, та тия недостатъци неприятно дразнят ухото и вкуса при пеенето на “Шуми Марица”. При повсеместното възхищение, което днес възбужда бойната музика на тоя марш, текстуалните му поправки станаха наложителни, за да имаме пред света колко годе приличен по съдържанието си марш.

През 1914 година Вазов нанася още няколко малки промени, които завършват окончателния вид на химна. През следващите години се правят няколко опита за редакция на текста, които се оказват неуспешни, преди през 1947 година „Шуми Марица“ да бъде заменен с новия химн „България мила, страна на герои“, който до голяма степен е заимстван от съветския химн.

Опитите след 10 ноември 1989 година да се възстанови песента като национален химн, въпреки настояването на определени политически сили и лица, се оказват неуспешни. Приетата през лятото на 1991 година Конституция на Република България узаконява химн на страната да бъде „Горда Стара планина”, което не пречи и до днес споменът за „Шуми Марица“ да е жив, а песента да се запява неусетно от малки и големи.