В своята многовековна история българският народ е дал на православната Църква и Предание редица светии. Всички те намират своето място в празничния календар на Православието и на съответните дати техният благочестив живот, културно-исторически и молитвен принос биват възпявани и припомняни сред вярващите. Наред с това, за да се наблегне допълнително на техния пример и подвиг, българската православна църква специално е отредила всяка година втората неделя след Петдесетница да бъде празник на всички български светии. Въпреки това, десетилетията на безбожна власт, в съчетание с настъпващите времена на прагматизъм, скептицизъм и нова „модерна“ духовност са оставили своя тежък отпечатък. И ако имената на св. Йоан Рилски, св. Седмочисленици, св. Евтимий, патриарх Търновски и други по-известни Божии угодници се помнят, то мнозина други за голяма част от българите тънат в полузабрава. Можем да изброим например личности като св. Нектарий Битолски (чества се на 5 декември),  св. Онуфрий Габровски (4 януари), св. Райко Шуменски (14 май), св. Йоан Търновски (16 юли) и още много други. Сред позабравените български светии е и живелият през XIII век светител (светец, който е бил архипастир) св. Йоаким, патриарх Търновски.

Портрет на цар Иван Асен II (1217-1241), ктитор на Зографския манастир.

Сведенията за светеца черпим най-вече от неговото житие. То е било съставено скоро след канонизацията на светията през XIII век и е достигнало до съвремието в един – единствен и при това, непълен препис в български ръкопис от XV век. Св. Йоаким е упоменат също в Бориловия синодик, чието съставяне започва през 1211 година, в един разказ за пренасянето на мощите на св. Параскева – Петка по времето на цар Иван Асен II (1218 – 1241 година), запазен в сборник от XIV в., и в житието на св. Сава Сръбски († 1236 година), което пише сръбският книжовник Теодосий (края на XIII – началото на XIV век).

Неизвестният житиеписец разказва, че св. Йоаким бил „родом българин“. Когато достигнал зряла възраст, той решил да се замонаши в Света Гора на Атон. Неговата любов към Бога скоро намерила израз в упорита борба със страстите и ревност по благочестив живот. Св. Йоаким се придържал към поста, бдението, молитвата, изпълнявал всичко, което му се възлагало от игумена и по-възрастните отци, наблюдавал най-благочестивите монаси и се възхищавал на примера им. Житиеписецът подчертава, че бъдещият патриарх на Търново постигнал такъв напредък в смирението и благочестието, че името му започнало да се слави. Внезапно обаче св. Йоаким решил да напусне Света Гора. Неговото житие не разкрива какви били причините за това намерение. Узнаваме обаче, че това станало след „много време“, когато светецът вече бил с голям опит в духовната борба и сам наставник на по-млади монаси. Вероятно той е искал да се отстрани от славата на духовен старец – случай, който е засвидетелстван от живота на много други светии. Може да се предположи също, че с благословията на игумена и старците от Атон, той е искал да пренесе тамошния духовен опит и в родната си земя.

Житиеписецът разказва, че св. Йоаким се установил някъде край река Дунав, в близост до местност, която се наричала Красен. Вероятно се касае за района на днешното село Красен, северно от река Русенски Лом. На около пет километра от селото са прочутите скални Ивановски църкви. В скалите на Красен светецът и неговите трима ученици – Диомид, Атанасий и Теодосий – изсекли пещера и малка църква, която посветили на Св. Преображение. На това място четиримата монаси заживели и продължили своя духовен подвиг.

Подобно на Света Гора обаче и тук св. Йоаким скоро се прославил като благочестив и отдаден Богу наставник. Вестта за наличието на свят сподвижник достигнала до цар Иван Асен II, който сам пожелал да посети светеца, за да изпроси от него благословия и да побеседва на душеспасителни теми. Българският владетел донесъл със себе си като дар “много злато”.  Св. Йоаким употребил царската щедрост като наел работници и изсякъл в пещерите наблизо голям скален манастир, който посветил на името на св. Архангел Михаил. Така било поставено началото на прочутия днес със своите стенописи скален комплекс при село Иваново. В тази обител край св. Йоаким се събрали негови следовници, които той наставлявал по пътя на боголюбието, духовния и молитвен подвиг.

Тук лист от житието е загубен. Липсва частта, която вероятно разказва за възстановяването на Българската патриаршия през 1235 година на църковен събор в Лампсак (Мала Азия) с одобрението на всички православни патриаршии. Сведения за това събитие могат да бъдат извлечени от споменатия по-горе разказ за пренасяне на светите мощи на св. Параскева-Петка от времето на цар Иван Асен II. В него се разказва, че св. Йоаким е изпратен в Никейската империя от българския владетел, за да бъде провъзгласен за църковен глава на Търново и България. Повече светлина върху избора на първия български патриарх на Второто българско царство хвърля отново житието на светителя. Там се разказва, че св. Йоаким е избран за патриарх от „архиереите на цялата българска земя“. По повод този избор в Бориловият синодик е записано: „На първия патриарх на богоспасения Царевград Търново, Йоаким, вечна памет.“

Царевец – платно на Андриан Бекяров

Кратките сведения от Синодика се допълват от житието, което разказва, че св. патриарх Йоаким „благослови и просвети цялата българска земя“. Житиеписецът споменава още, че светителят бе „милостив към сираците, даваше необходимото на бедните, посещаваше онези, що са в тъмница; и всекичасно въздаваше непрестанни молитви; и мнозина, осъдени на смърт избави, и мнозина, които прибягваха към него, спаси от гнева на царя.“ За съжаление авторът на житието не дава по-конкретна информация за светителствуването на св. Йоаким на търновския патриаршески престол. Малко сведения за това могат да се почерпят от житието на св. Сава Сръбски. Там българският църковен глава е наречен „честният и свет патриарх Йоаким“. Житието разказва, че когато в края на 1235 година св. Сава посещава Търново, той е посрещнат тържествено от българския владетел и патриарха. На празника Св. Богоявление св. Сава и св. Йоаким заедно отслужили Света Литургия. Когато по-късно св. Сава заболява и почива в началото на 1236 година в Търново, за него грижи полагал и българският патриарх Йоаким. По време на кончината на именития сръбски светец, цар Иван Асен II временно не бил в българската столица.

Св. Йоаким починал на 18 февруари 1246 година, когато най-вероятно е бил на преклонна възраст. Неговото житие разказва, че когато тази дата наближила, Господ му открил предстоящия близък земен край. Поради това, Търновският светител благословил народа, свикал „учениците си и целия клир“, наставил ги в православната вяра и в мир се представил пред Божието съдилище. Споменът за неговия живот бил толкова ярък сред съвременниците му, че канонизацията му за светец се осъществила още в през втората половина на XIII век. По същото време е било написано житието му, а вероятно е била съставена и служба в негова чест. Оттогава и до днес паметта му се чества в деня на неговата кончина – 18 февруари. Житието му завършва с думите: „Чрез неговите молитви да утвърди Бог българското царство за вечни векове и да ни сподоби със своето царство.“

Добри дошли в рубриката „Загадка на деня“. Това е мястото, на което ще Ви задаваме въпроси, свързани с българската история. Очакваме Вашите отговори под формата на коментар под публикацията в сайта ни. Уважаваме желанието на всеки да покаже своите знания. Молим и Вас да сторите същото. Давайте отговорите, които смятате за правилни, без да проучвате изображението, стоящо в основата на нашето питане. За да не се влияете от отговорите на останалите участници, всички коментари ще бъдат публикувани ден след активирането на загадката. Желаем успех на всички!

Коя е личността изобразена на снимката?

източник:lostbulgaria.com

1840 година – роден е българският революционер Хаджи Димитър

Добри дошли в рубриката „Загадка на деня“. Това е мястото, на което ще Ви задаваме въпроси, свързани с българската история. Очакваме Вашите отговори под формата на коментар под публикацията в сайта ни. Уважаваме желанието на всеки да покаже своите знания. Молим и Вас да сторите същото. Давайте отговорите, които смятате за правилни, без да проучвате изображението, стоящо в основата на нашето питане. За да не се влияете от отговорите на останалите участници, всички коментари ще бъдат публикувани ден след активирането на загадката. Желаем успех на всички!

Кое е мястото от снимката?

автор:Пламен Петков

1840 година – роден е българският революционер Стефан Караджа

Едва ли някой в края на 80-те години е вярвал, че следващото десетилетие ще бъде така трудно за България. Във вътрешнополитически план страната се тресе от нестабилност и междуособици, а свидетелство за това е фактът, че нито едно правителство от този период не успява да изпълни целия си мандат. Андрей Луканов, Димитър Попов и Любен Беров са само част от държавниците, които безславно се оттеглят от постовете си в стремежа си да изградят дългосрочни правителства.

Върхова точка на тази на пръв поглед безизходна ситуация се поставя с правителството на Жан Виденов, което поема управлението на 26-ти януари 1995 година. Само две години по-късно лидерът на левицата ще се оттегли от поста си, а страната ще пострада от една от най-тежките икономически кризи в историята си, останала под името „Виденова зима“.

Управлението на Виденов е белязано от банковата криза, размерите на която са непознати в европейски мащаб. За периода от април до октомври 1996 година фалират 15 банки, като хиляди българи остават без спестяванията си, трупани в продължение на години. Малцина пък са облагодетелствани от случващото се (т.нар. кредитни милионери), поради факта, че са със стопени дългове от кредити, които са нямали намерение да връщат.

Един от традиционните индикатори за стабилност на икономиката – инфлация,  бележи рекордни размери. Според Международния институт по финансите, инфлацията в България достига 174,4 процента през 1996 година и рекордните 1,077.5 процента през следващата година. Курсът на лева спрямо долара достига нива от 500 към 1 в края на 1996 година  и до 2200 лв. за долар през февруари 1997 година.

И макар към януари 1996 година управлението на БСП да е доказало, че е неспособно да се справи с кризата, то Народното събрание отхвърля втория вот на недоверие срещу кабинета „Виденов“, при което напрежението нараства. Съюзът на демократичните сили организира множество протести срещу Виденов и настоява за оставката на министър-председателя. Такава той подава едва в края на годината, когато след ожесточени протести, се оттегля освен от премиерския пост, така и от председателското място в левицата. 

Видеото по-долу е заснето именно по време на тези драматични за страната ни събития. В него по един особено показателен начин се откроява обществената диференциация и противопоставянето елит-народ, така типично за годините на прехода. Кадрите демонстрират циничното поведение на тогавашните първенци, част от които и до днес са се разположили комфортно по високите етажи на властта.

И ако може да се доверим на статистиката, а именно че 94% от сегашните подрастващи не познават дори бегло периода на социалистическата власт и последвалия я неуспешен преход, то нека те гледат и помнят. И никога да не забравят за стореното от властта в тези два периода, през които героите са едни и същи, единствено пременени в различна политическа краска.

Рубриката „Мнения“ отразява личната позиция на автора и не следва да се разглежда като опит на редакцията за пристрастно разглеждане на дадени събития и процеси. Вашите мнения изпращайте на team@bulgarianhistory.org

Добри дошли в рубриката „Загадка на деня“. Това е мястото, на което ще Ви задаваме въпроси, свързани с българската история. Очакваме Вашите отговори под формата на коментар под публикацията в сайта ни. Уважаваме желанието на всеки да покаже своите знания. Молим и Вас да сторите същото. Давайте отговорите, които смятате за правилни, без да проучвате изображението, стоящо в основата на нашето питане. За да не се влияете от отговорите на останалите участници, всички коментари ще бъдат публикувани ден след активирането на загадката. Желаем успех на всички!

Кое историческо събитие е изобразено на картината?

художник:Васил Горанов

През есента на 1912 година избухва Балканската война и българите поемат на нов поход към национално обединение, към освобождаване на земите с преобладаващо етническо българско население, поход към осъществяване на Санстефанския идеал. Боевете продължават няколко месеца, през които българите се втурват „на нож” под звуците на „Шуми Марица” и с мощни викове „Ура!” печелят множество победи. Един от първите и най-големи успехи в тази война е над турските укрепления при Люлебургас ( 15-20 октомври 1912 година ).

Цар Фердинанд стъпва върху паднало турско знаме

След впечатляващата българска победа при Лозенград турците отстъпват и успяват да се прегрупират около линията Люлебургас – Бунархисар. Това се случва благодарение на българското забавяне – вместо да бъде преследван врагът е проведен парад, а и голяма част от офицерите смятат, че войниците имат нужда от почивка.  Възползвайки се от това, Абдулах паша разпределя на левия и десния фланг шестте си налични корпуса – Първи, Втори, Трети, Четвърти, Седемнадесети и Осемнадесети, с обща численост почти 130 хиляди души. Целта е с едната армия да се спре устремът на българите, а с другата да се нанесе ответен удар.

Българското командване е раздвоено. От една страна, е идеята на генерал Фичев за предпазливи действия и напредване чрез заемане на утвърдени позиции, а от друга страна, е идеята на генерал Димитриев за настъпление към Люлебургас, където според него са разположени по-голяма част от вражеските войски. Това сериозно заблуждение у командващия, е породено от слабата фронтова информираност. Според Димитриев турците отстъпват на юг, за да не бъде пътят им към Цариград отрязан. За Бунархисар – Виза в щаба на Трета армия смятат, че само част от Трети корпус се е оттеглил там.

На 13 ( 26 нов стил ) октомври генерал Фичев предлага на цар Фердинанд да се направи настъпление с Първа и Трета армия към Люлебургас – Бунархисар, като целта е противникът да се задържи с Трета, а Първа да нанесе решителен удар по левия фланг на турците. Фердинанд одобрява този ход, но един час по-късно генерал Димитриев дава нова информация за оттеглянето на вражеските сили от Бабаески към Люлебургас и това се оказва решаващо за избора на стратегия. Късно вечерта на същата дата отделните армии получават директива № 5, според която Първа армия трябва да нанесе решителен удар на противника на линията Бабаески – Люлебургас, а Трета армия чрез обходна маневра срещу десния му фланг да го отреже от посоката за отстъпление Люлебургас – Чорлу – Цариград. Конната дивизия получава задачата да осветли района Бабаески – Люлебургас – Караагач. Генерал Фичев все пак предвижда при евентуално изникване на главните вражески сили при Бунархисар, Първа и Трета армия да разменят ролите си.

На 14 ( 27 ) октомври Първа и Трета български армии, с обща численост почти 110 хиляди души, подновяват настъплението си и след двудневен труден преход достигат до турските укрепителни линии. В това време двете турски армии са разположени съответно: дясното крило до градовете Сарай и Странджа, лявото до Муратлий и Родосто, а резервите на турската армия се намират при град Чорлу. Рано сутрин на 16 ( 29 ) октомври 1912 година втора бригада на Пета пехотна Дунавска дивизия се насочва към град Виза с идея за бързо и безпрепятствено превземане на вражеските позиции, но е спряна при Соуджакдере от настъпващия подсилен Трети корпус на турската армия. По скалистите височини на Странджа се водят ожесточени сражения, най-важното от които е при така наречената “Безименна точка”. Там Осемнадесети етърски и Двадесети добруджански полк успяват да отблъснат настъплението късно вечерта. Четвърта Преславска дивизия пък атакува височините около Караагач, попадайки под непрестанния обстрел на турците. Те успяват да прогонят окопалия се противник и завземат 36 оръдия.

Българската пехота в атака край Люле Бургас, 1912 г.

За да подпомогне преславци, генерал Димитриев заповядва на Шеста Бдинска дивизия да атакува. Лично командващият дивизията генерал – майор Православ Тонев повежда втора бригада към село Тюркбей, достигайки до Караагачдере. В същото време първа бригада достига до Люлебургас, но контраатакувана от врага, е принудена да заеме отбранителна позиция по височините, чакайки пристигането на Първа софийска дивизия.

На следващия ден, 17 (30) октомври, с Директива № 8 се променя стратегическият замисъл. Според него Трета армия трябва да привлече противника по фронта на заетата позиция, а Първа армия да нанесе решителен удар по левия му фланг. Това, естествено, е продиктувано от неправилната преценка за концентрацията на вражеските сили. В това време частите на Желязната дивизия настъпват смело към Люлебургас и успяват повторно да овладеят града. В същото време и втора бригада на Шеста бдинска дивизия  успява да завладее вражеските позиции при Тюркбей.

Започват и боевете на Четвърта Преславска дивизия с намиращите се около нея турски части. Пета Дунавска дивизия води тежки битки с настъпващата Втора Източна турска армия. След привършване на боеприпасите българските войници са изтласкани на 6 – 7 километра от Бунархисар, където се окопават по хълмовете. Очертаващата се голяма опасност от обхождане на лявото крило, кара генерал Димитриев да поиска от Първа армия да впрегне всички сили на левия неприятелски фланг. Поради тежкото положение на Четвърта и Пета дивизия в боя са вкарани всички резервни части. В допълнение на това главният щаб на командването взима решение за обединяване на ръководството на двете армии. За ръководител е избран генерал Димитриев, въпреки че генерал  Кутинчев в онзи момент е по-опитен.

На 18 (31) октомври няма голяма промяна, но още от сутринта Шеста Бдинска дивизия преминава в решително настъпление и преследва отстъпващия противник до село Сатъкьой. Четвърта Преславска дивизия продължава с настъплението си и успява да нанесе удар на противниковите части, с което помагат и на отбраняващата се Дунавска дивизия. Противникът е принуден да се оттегли. Генерал Димитриев докладва следното на цар Фердинанд:

        „След тридневни извънредно упорити боеве, днес със съвместните усилия на двете съединени армии ние обърнахме противника в пълно бягство. Недостъпната почти линия Бунархисар – Люлебургас е пред стъпите на Ваше Величество.”

Пленяване на турско знаме – художник Васил Горанов

На 19 октомври ( 1 ноември ) отбраняващата се до този момент дунавска дивизия започва настъпление срещу противника и двете страни хвърлят всичките си налични сили в боя. Намесва се и току-що пристигналата Трета пехотна Балканска дивизия на генерал Иван Сарафов, което се оказва решаващо в ситуацията. Въпреки умората, желанието на двамата командващи генерали ( Димитриев и Кутинчев ) е българската армия да преследва врага, но нареждането на Генералния щаб е за преустановяване на настъплението. На 20 октомври ( 2 ноември ) последните турски сили са изтласкани и Люлебургас – Бунархисарската операция завършва с български успех. Желанието на генералите Димитриев и Кутинчев за преследване на противника отново излиза на преден план и те докладват следното:

    „В намерение сме утре да преминем в настъпление със захождане дясното рамо на 3-а армия, за да ги притиснем към Странджа и отхвърлим от Чорлу.”

Заповедта на Главния команден щаб отново гласи обратното – без преследване и преустановяване на настъплението. Това позволява на вражеските сили да се оттеглят и прегрупират в Чаталджа, където две седмици по-късно успяват да спрат окончателно българския устрем. Интересно е какво пише лорд Ноел Бъкстон за храбростта и непримиримостта на българските войници. Бойният вик „Напред ! На нож” е звучал на турците като „По пет на нож”. Шокът за врага от неспиращите български атаки е бил много голям. Ето какво пише един турски войник в частно писмо:

    „Но тук положението е отчаяно. Ние тук сме около 70 000 и трябва да отстъпим. Всеки ден нас ни мокри дъждът, ние спим в калта. Аз съжалявам, че съм войник и даже че съм се родил на света”.

Резултатите от петдневните боеве са красноречиви – 20 162 убити и ранени български войници ( почти ¼ от общия брой за цялата война ) срещу 25 – 30 000 убити и ранени турски съперници. Българската победа при Люлебургас е най-голямата битка, водена в Европа между Френско – пруската война и Първата световна война.

1815 година – родена е българската учителка Анастасия Димитрова

1844 година – роден е българският революционер Цанко Дюстабанов

Добри дошли в рубриката „Загадка на деня“. Това е мястото, на което ще Ви задаваме въпроси, свързани с българската история. Очакваме Вашите отговори под формата на коментар под публикацията в сайта ни. Уважаваме желанието на всеки да покаже своите знания. Молим и Вас да сторите същото. Давайте отговорите, които смятате за правилни, без да проучвате изображението, стоящо в основата на нашето питане. За да не се влияете от отговорите на останалите участници, всички коментари ще бъдат публикувани ден след активирането на загадката. Желаем успех на всички!

Коя историческа личност виждате на снимката?

1876 година – Четата на Таньо войвода преминава Дунава и слиза на български бряг

Таньо Стоянов е български националреволюционер, участник в Априлското въстание. Сам организира чета, която тръгва от Олтеница, минава Дунава, слиза при село Косуй Българ (днес Пожарево),Тутраканско, и тръгва на юг към Стара планина с цел да се подпомогне въстанието във Втори сливенски революционен окръг. Четата на Христо Ботев минава Дунава същия ден при Козлодуй. Пътят на четата минава през Делиормана покрай преобладаващо турски села и скоро е открита. След нея тръгват потери. Води три последователни сражения – при село Спахлар (дн. Ломци), на хълма „Припека“ при село Аязлар (дн. Светлен) и при последното на „Керчан баир“ при село Араплар (дн. село Априлово), в което четата е разбита. Четниците се разбягват, а Таньо Войвода започва ръкопашен бой с турците, за да могат другарите му да се оттеглят в Балкана. След като убива шестима турци с ятагана си, войводата пада убит.

1965 година – родена е българската гимнастичка Лилия Игнатова

Лилия Павлова Игнатова-Дойчинова е българска състезателка по художествена гимнастика. Тя е една от Златните момичета. Била е състезателка на Спортен клуб „Левски“, София. Треньорки са ѝ били Златка Бонева и Нешка Робева. Има десетки отличия и медали от състезания по цял свят. Също така се занимава и с хореография. По нейна идея са създадени два спектакъла.

2006 година – Баташките мъченици са канонизирани за светци

Светите Баташки Новомъченици са български православни новомъченици загинали мъченически за православната вяра по време на баташкото клане. Историята е запазила само някои от имената на баташките мъченици – това са зверски убитите местни свещеници Петър и Нейчо, великомъченикът Трендафил Керелов – жив опечен на клада, запазени са имената и на някои от избитите – Иван, Илия и други.

Във втория епизод от третия сезон на поредицата Ви представяме легендите от Дряново. Мястото, на което е разположен стария град, е било дом на хора от хилядолетия насам. Това е и причината в района му да са запазени свидетелства за наследството, завещано ни от мистични древни култури. В градът е роден и легендарният строител Колю Фичето, чийто неразрушим завет доъплва красивия образ на България до ден днешен.

1877 година – На официална церемония Самарското знаме е връчено на Трета дружина от Българското опълчение

Самарското знаме е български боен флаг, национална светиня, един от най-важните военни символи на Българската армия. Знамето е трицветен плат (червен, бял, син) с вшити в средата златни кръстове. От едната страна в тях е избродиран образът на Иверската Богородица, а от другата образите на Светите братя Кирил и Методий. Създадено е от монахини от град Самара (Русия). През 1877 година в Плоещ делегация от град Самара, начело с Ефим Кожевников и Пьотр Алабин връчва Самарското знаме на Българското опълчение на специална церемония, в която знамето е заковано на дръжката със златни пирони. То е единственото знаме в историята на България, наградено с Орден „За храброст“.

1872 година – роден е българският революционер Яне Сандански

Яне Иванов Сандански е български революционер, живял в края на 19 и началото на 20 век, деец на Върховния комитет, дългогодишен ръководител на Серския революционен окръг на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, сред най-спорните фигури в освободителните борби на македонските българи. Участник е в Илинденско-Преображенското въстание и Балканските войни. След войните се включва в политическия живот на страната. Убит е от засада в местността Блатата.

1984 година – родена е българската лекоатлетка Ивет Лалова

Ивет Мирославова Лалова-Колио е българска лекоатлетка, състезаваща се в спринта на 60, 100 и 200 метра. Европейска шампионка на 100 метра за 2012 година, европейска шампионка в зала на 100 метра за 2012 година и на 200 метра за 2005 година, национална рекордьорка на България на 100 метра и на 200 метра в зала. Участва в 2 олимпиади – Пекин и Лондон.

Следвайки завета на Щастливеца, ние създадохме стенната карта „България – моята родина“, представяща 60 природни и архитектурни обекта.

Свети Киприан e сред многото забележителни българи, които напускат отечеството си и допринасят изключително за развитието и благоденствието на други народи. Бъдещият всеруски светител (светец – архипастир) е роден около 1330 година в град Търново. Предполага се, че произхожда от заможна фамилия и че е чичо на митрополит Григорий Цамблак. Своят духовен път св. Киприан започва от известния Килифаревски манастир, под духовното ръководство на св. Теодосий Търновски († 1363 година, паметта му се чества на 27 ноември). Там младият монах се среща със св. Евтимий († ок. 1402 – 1405 година, паметта му се чества на 20 януари), бъдещият патриарх на Българското царство. Св. Киприан прекарва известно време в Студийския константинополски манастир и десет години в Света Гора – Атон, където вероятно се сближава с бъдещия константинополски патриарх Филотей Кокин (1364 – 1376 година).

Свети Киприан

Патриарх Филотей избира именно св. Киприан за свой представител (апокрисиарий) при разглеждането на тревожния конфликт между Московското княжество и Литовската държава (1374 година ). За да не допусне преминаване на последната в лоното на католицизма, патриарх Филотей поставя св. Киприан за киевски и литовски митрополит (1375 година ). По този начин земите били отделени от църковната юрисдикция на Москва. След смъртта на вече възрастния Московски митрополит, св. Алексий († 1378 година ), константинополският църковен глава се надявал да обедини духовната власт над руските и литовски земи под пастирския жезъл на св. Киприан. Новият киевски митрополит спечелил доверието на литовския княз Олгерд, на св. Алексий – митрополит Московски, на св. Сергий Радонежки († 1392 година) и на други видни руски духовници, но срещнал недоброжелателно отношение от страна на московския княз Димитрий Донски (1359 – 1389 година). Това се дължало на обтегнатите отношения между Московското княжество и Литовската държава от близките години. Княз Димитрий желаел да постави на митрополитския трон своя изповедник и довереник Михаил (Митяй) († 1379 година ). Поради това, след като претърпял различни унижения, св. Киприан бил принуден да напусне Москва през 1378 година. На връщане към Константинопол той минал през Търново и се срещнал със своя стар приятел и брат в Христа св. Евтимий, патриарх Търновски (1375 – 1393 година ).

Във византийската столица св. Киприан трябвало да научи решението на новия патриарх Нил (1379 – 1388 година ), касаеща духовната грижа за руските и литовки земи. Изправен пред манипулациите на своя опонент за московската катедра –  Пимен, който представил подправени писма в своя подкрепа от княз Димитрий Донски, св. Киприан се оттеглил и заминал за Киев. Московският владетел обаче разбрал за измамата и сам повикал киевския светител при себе си, приемайки го с почит и уважение. Последвало обаче ново изостряне на отношенията между княз Димитрий и св. Киприан. Новият митрополит последователно и в духа на исихастките традиции отстоявал силната църковна власт и духовно наставничество над светския владетел. Така, намирайки за повод оттеглянето на светителя в Твер, московският княз повикал Пимен, а св. Киприан трябвало отново да замине за Киев. Едва по времето на константинополския патриарх Антоний IV (1389 – 1390 година) и след смъртта на Димитрий Донски св. Киприан бил окончателно признат за митрополит на Москва и на цяла Русия.

През март 1390 година. московският митрополит пристигнал в столицата на наследника на княз Димитрий – Василий Димитриевич (1389 – 1425 година). Новият московски княз с голямо желание посрещнал св. Киприан. Благодарение на княжеската подкрепа той развил широка духовно-религиозна, просветно-книжовна и дипломатическа дейност. Св. Киприан съдействал за подобряване отношенията между московския княз Василий и литовския владетел Витовт и потърсил пътища, оказали се неуспешни, за обединение на християните пред османското завоевание на Балканите. Св. Киприан преживявал особено тежко настъплението на османските завоеватели. Същевременно, когато през 1395 година последният от големите завоеватели на Изтока – хан Тамерлан (Тимур), напада руските земи, св. Киприан бил този, който повдигал и поддържал духа на народа. По негово нареждане от град Владимир в Москва тържествено е пренесена чудотворната икона на Пресвета Богородица (Закрилница на руския народ).

Мощи на Св.Киприан

Пред молитвеното усилие на Москва и подготовката за отбрана най-неочаквано Тамерлан обръща войските си и се оттегля. Докато св. Киприан държал иконата, тя заблестяла и огряла със светлина надлъж руските земи. След този случай руският митрополит бил наречен Чудотворец. Събитието се случило на 26 август при посрещането на иконата в околностите на Москва. На същото място през 1397 година св. Киприан издига Сретенския манастир, а на 26 август се организира ежегодно литийно шествие с иконата на Божията майка.

Освен този манастир, св. Киприан съдейства за издигането на още редица храмове и друга монашеска обител – Савино-Старожевския манастир. Московският митрополит е и иконописец, спомагащ за оформянето на големите иконописни школи – Новгородска, Строгановска и Московска и подкрепящ дейността в руските земи на големите иконописци Теофан Грек († 1410 година) и св. Андрей Рубльов († 1427 – 1430 година).

Книжовната дейност на св. Киприан е много богата и следва извършваните на Балканите актуални книжовни промени. Светителят въвежда в употреба Йерусалимския богослужебен типик и богослужебните текстове според Атонската книжовна реформа. Употребяваната от св. Киприан нова редакция на Служебника става известна като Киприанов служебник. Налага се новата версия на Псалтира, популяризира се Евтимиевата редакция на Синодика на Българската църква и се извършва актуализиране на Индекса на забранените книги. Последният остава известен като Киприанов индекс и се превръща в най-известния подобен списък. Трябва да се обърне внимание, че св. Киприан допринася за популяризация на общославянски (св. Константин – Кирил), български ( св. Йоан Рилски, св. Петка Търновска, св. Иларион Мъгленски и св. Йоаким Осоговски ) и сръбски ( св. Арсений Сръбски, св. Сава Сръбски и св. Симеон Неман ) светии сред руския народ.

Св. Киприан работи още като преводач (служби и молебни песнопения) и преписвач (Лествица и богослужебни книги). Предполага се, че митрополитът участва в съставянето на московския летописен свод от 1409 година и по-конкретно частите, които са посветени на спора около митрополитската катедра през 70- те и 80-те години, както и нападението над Москва на татарския хан Тохтамъш.

Друг негов важен литературен труд е изготвянето на пълен литургичен цикъл (житие, служба, похвално слово и канон) за първия московски митрополит св. Петър (1308 – 1326 година). Стилът е украсен и риторизиран, но не много сложен. Това го превръща в основополагащ пример за всички северноруски жития.

Много ценно е запазеното епистоларно творчество на св. Киприан. Особен интерес предизвикват писаните с ясен и опростен изказ лични писма до св. Сергий Радонежки. От св. Киприан са запазени също и три послания по богословски и литургически въпроси до духовенство от градовете Новгород и Псков и до игумен Атанасий Висоцки. В тях се разкрива забележителна начетеност. Съществуват и други творби, свързани с името на светителя.

Икона на св. Киприян, дар от Русия на Търновската св. Митрополия

Св. Киприан починал на 16 септември (стар стил) 1406 година и бил погребан в Успенския събор в Кремъл, Москва. Подготвената от него Прощална грамота, която прочели на гроба му, поставила основите на жанр, продължен и от следващите предстоятели на Московската митрополитска катедра. Канонизиран е през 1472 година. Паметта му се чества на датата на успението му и на 23 май. Във връзка с него са запазени Кратко житие и някои икони с лика му. Дейността на св. Киприан е отразена в посветеното му Похвално слово от митрополит Григорий Цамблак,  във всички руски летописи от епохата и множество византийски извори. След себе си митрополитът оставя въвеждането на Исихазма в Русия, богослужебно-книжовна реформа, нов агиографски стил, нов жанр в руската литература и утвърждаване на почит към св. Петър, митрополит Московски и на цяла Русия. Отчитайки забележителната и разнородна дейност на св. Киприан, българинът Григорий Цамблак се обръща към русите: „Нашето отечество го роди, а вам Бог го дари…”

През 2006 година в Успенския събор, където се съхраняват мощите на св. Киприан, се отбелязва тържествено 600-годишнина от Успението на светителя, почитан като църковен обединител на руските земи. Св. Литургия е отслужена от патриарха на Русия Алексий II. Присъстват много българи и сред тях трима български митрополити. На 29 септември 2009 година Търновската митрополия получава от Русия дар – голяма икона на св. Киприан, която е положена тържествено в катедралния търновски храм Рождество на Пресвета Богородица.

Стремежът и целта да бъдат укрепени социално-икономическите и политически проекти в българското общество след Освобождението, водят до създаването и приемането на Търновската конституция на 16 април 1879 година. В следосвобожденската ни история конституцията представлява символ на правовата и независима държава, на желанието на политическия елит българската нация да получи основен закон, изработен по модерен и ефикасен начин. Различията относно правата и свободите, застъпени в него, довеждат до първото разделение сред управляващите среди и водят до формирането на либерална и консервативна партия.

След приемането на Конституцията обаче се проявяват и нейните недостатъци. Макар пропуските да са видими за всички, задачата да се свика Велико народно събрание, чрез което да бъдат гласувани и приети нужните изменения, се оказва трудна.

Оригинал на Търновската конституция

Великото народно събрание ( ВНС ) е специализирана законодателна институция  в България. Разполага с разширен състав в сравнение с Обикновеното Народно Събрание и притежава изключителните права да решава определен кръг въпроси. Според Търновската конституция само ВНС има правото  да  прави  промени  в  конституцията при нужда. Това се случва по описан специален ред и с определено парламентарно мнозинство ( квалифицирано мнозинство, т.е ⅔ ). Този значим за времето си акт се извършва от министър – председателите Стефан Стамболов на 15 май 1893 година и от Александър Малинов на 11 юли 1911 година.

Стефан Стамболов, който е начело на държавата за период от 7 години, нарежда свикването на IV Велико Народно Събрание в Търново във времето от 3 май до 17 май 1893 година. За председател е избран Димитър Петков. Сред направените важни промени се открояват смяната на обръщението към монарха – от „Светлост“ за княза и „Сиятелство“ за принца – на титлата „Царско височество“. Наред с промяната на титулатурата, причина за изменение в конституцията е и сватбата на княз Фердинанд Сакскобургготски с пармската принцеса Мария-Луиза Бурбонска. Въпросът за бъдещата религия на престолонаследника е решен в полза на католическите претенции на Бурбоните. Решението е записано по следния начин, за да не води до нарушаване на разпоредбите, определени от Берлинския договор:

Чл. 38 Българският Княз не може да изповядва никаква друга вяра осен православната. Само Князът, който по избор е стъпил на българския престол, ако принадлежи към някое друго християнски изповедание, както той, така и първият престолонаследник, може да останат в него.

Направени са промени, които касаят вътрешнополитическия живот на страната. Някои историци ги определят като чужди на демократичния ред, докато други ги намират за необходими предвид времето, в което са извършени. Увеличен е мандатът на Обикновено Народно Събрание от 3 на 5 години, намален е броят на народните представители –  по един на 10 000 души, а при Велико Народно Събрание – по двама на 20 000 души. Създадени са и две нови министерства – на обществените сгради, пътищата и съобщенията и на търговията и земеделието.

Чл. 86 Обикновеното народно събрание се състои от представители, избрани направо от народа, по един представител на двадесетхиляди души от двата пола. Представителите се избират за пет години.

Промените, извършени по време на управлението на кабинета на Александър Малинов, са предшествани от изменения статут на управление. От автономно трибутарно Княжеството става Царство България. Актът на обявяване на независимостта е извършен на 22 септември 1908 година в Търново. Поради различни  съображения, станали обект на критика от всички  политически  партии,  правителството на Александър Малинов забавя повече от две години този процес. На V Велико Народно Събрание, заседаващо в Търново от 9 юни до 9 юли 1911 година председател е Стоян Данев. След направените промени  Търновската конституция става известна като „ Сребърната конституция “, заради обкова си от благороден метал. Всички думи като „ княз “, „ княгиня “, „ Княжество “ са заменени съответно с „ цар “, „ царица “, „ Царство “.

Сградата на Учредителното събрание

Чл.6 Българският цар носи титлата Негово Царско Величество Цар на Българите, а престолонаследникът – титлата Царско Височество.

Сред другите по-важни промени е тази на чл. 17, с която се ограничават правомощията на Народното събрание за сметка царските такива.

Чл. 17. Царят е представител на държавата във всичките й  сношения с иностранните държави. Той, със съгласието на правителството, свързва и утвърждава всички сговори с иностранните държави и ги съобщава на Народното събрание, щом интересите и сигурността на страната допущат това.

Религиозният въпрос се оказва от решаващо значение и неговото разглеждане води до нова промяна на на чл. 38. Този път изменението не е продиктувано от изискванията на международен договор, а от представителството на царя и интересите на преобладаващата част от населението:

Чл. 38 Българският цар не може да изповядва никаква друга вяра освен източноправославната.

Член 86 е запазен частично в „стамболовия“ си вид. Той се състои в това, че мандатът на депутатите се намалява, но броят им се запазва.

Чл. 86 Обикновеното народно събрание се състои от представители, избрани направо от народа, по един представител на двадесетхиляди души от двата пола. Представителите се избират за четири години.

С реформите в Търновската конституция от 1893 и 1911 година се наблюдава тенденция към намаляване правата на Народното събрание и засилване тези на монархическата власт. Промените, касаещи вътрешната политика, са по-скоро от допълващ характер, отколкото с цел радикално преобразяване на основния закон.

Залата, в която е проведено Учредителното събрание

Основните политически, граждански и обществени фундаменти на Търновската конституция остават без промяна през годините между нейното приемане и влизането в сила на Димитровската конституция ( 1947 година ). Търновската конституция постановлява, че всички български поданици са равни пред закона, властите са разделени, индивидът има право на свобода, частната собственост е неприкосновена, личната неприкосновеност е гарантирана, както и тази на жилището и личната кореспонденция.

Несъмнено Търновската конституция притежава множество достойнства и отразява по най-категоричен начин нуждата от промяна и напредък в развитието на българското общество. Тя притежава огромен символен заряд и свидетелства за положеното ново начало на Третата българска държава. Нуждата от извършените промени през 1893 година и 1911 година обаче се оказва належаща и необходима. Освен целесъобразността на направените изменения, държа да отбележа таланта и умението на министър – председателите, които въпреки разединението в общественото мнение, успяват да прозрат и повярват в бъдещата положителна промяна. Тя се състои в извършването на промени в титулатурата на Княза и превръщането му в Цар на българите, както и в промените, засягащи броя министерства и депутати в ОНС и ВНС, както и срока на тяхната държавна служба. По този начин България укрепва във вътрешно и външнополитически план. Най-важно и основополагащо обаче е запазването на демократичните основи на Търновската конституция, която трябва да бъде споделена гордост за всички поколения българи.

Добре дошли в рубриката „Загадка на деня“. Това е мястото, на което ще Ви задаваме въпроси, свързани с българската история. Очакваме Вашите отговори под формата на коментар под публикацията в сайта ни. Уважаваме желанието на всеки да покаже своите знания. Молим и Вас да сторите същото. Давайте отговорите, които смятате за правилни, без да проучвате изображението, стоящо в основата на нашето питане. За да не се влияете от отговорите на останалите участници, всички коментари ще бъдат публикувани ден след активирането на загадката. Желаем успех на всички!

Кое историческо събитие е изобразено на картината?

художник:Васил Горанов

Добре дошли в рубриката „Загадка на деня“. Това е мястото, на което ще Ви задаваме въпроси, свързани с българската история. Очакваме Вашите отговори под формата на коментар под публикацията в сайта ни. Уважаваме желанието на всеки да покаже своите знания. Молим и Вас да сторите същото. Давайте отговорите, които смятате за правилни, без да проучвате изображението, стоящо в основата на нашето питане. За да не се влияете от отговорите на останалите участници, всички коментари ще бъдат публикувани ден след активирането на загадката. Желаем успех на всички!

Коя е личността на снимката?

Денят на българската просвета, култура и писменост- 24 май- е един от най-обичаните български празници, любим най-вече на българските ученици. Денят е честван с ученически прояви, първата от които била организирана през 1851 година в Пловдив. Днес ще Ви запознаем с историята, която стои зад този светъл празник.

Константин-Кирил Философ (827 – 869 година) и Методий (815 – 885 година) са родени в град Солун в семейството на византийски аристократи. Кирил бил роден под името Константин, името Философ получил, докато преподавал Философия в Магнаурската школа, а Кирил – в края на живота си, когато приел монашеството. Бащата на двамата братя – Лъв, бил военачалник и участвал в управлението на град Солун. Двамата братя научили славянския език най-вероятно от своята майка, за която историците предполагат, че била със славянски корени. Много факти сочат за славянския произход на Кирил и Методий.

Икона, изобразяваща Кирил и Методий. Двамата братя създали първата славянска азбука – глаголицата.

Пътят, по който поели двамата братя, бил различен. Методий последвал този на баща си и постъпил в армията, макар религиозното си образование, а Кирил се посветил на науката. Константин бил надарен с бърз и необикновен ум. Четиринадесетгодишен той станал ученик в прословутата Магнаурска школа, в която по това време преподавали най-известните и авторитетни мислители във Византийската империя. Отказвайки династичен брак, Кирил станал библиотекар на патриарха и започнал да преподава философия в Магнаурската школа, ненавършил още двадесет години.

През IX век Византийската империя владеела територии, част от два континента и византийските императори организирали свои мисии до близки и далечни страни с цел засилване на дипломатическите отношения. Първата мисия на двамата братя била Брегалнишката мисия, чиято цел се състояла в покръстване на славяните, живеещи между реките Брегалница и река Струма. Данни за мисията се съдържат в Краткото Кирило житие: „След това той /Кирил – б.р/ отиде на река Брегалница и там намери няколко от славянското племе покръстени. А пък като намери непокръстените, той ги покръсти и обърна в православната вяра. Тези, които обърна в християната вяра, бяха 54 000.” Осъществяването на тази първа мисия вероятно разкрива намерението на Кирил и Методий да посветят делото си на създаване на писменост, на която да бъдат преведени и написани религиозни книги на славянски език.

Следващите мисии на двамата братя включвали участие в диспути с мюсюлмански духовници в град Самара (Ирак) и религиозни мисии при хазарите, чийто владетел искал да избере нова религия за своите поданици и поканил представители на християнството, мюсюлманството и юдаизма. В Самара Кирил участвал в публични спорове и религиозни обсъждания с различни мюсюлмански духовници и защитил по един изключителен начин християнската религия и нейните добродетели. През 860 година Кирил и Методий поели на мисия при хазарите. Резултатът обаче далеч не надхърлял този от Брегалнишката мисия, а напрпротив- покръстили се 200 хазари, а хаганът им в писмо до византийския император написал, че нареждането му било: „всички да се покръстят доброволно.” Мисията обаче се определя като успешна, тъй като следствие от нея са освободени от хазарите 200 пленени византийци и изразена съюзническа вярност от страна на хаганата. Направено е предположение, че в земите им, които преди време били част от Велика България, Кирил и Методий видели руни – български букви.

Кирилицата – азбуката създадена от учениците на Кирил и Методий

Делото, с което двамата братя завинаги останали в историята, е създаването на славянска азбука, писменост и книжовен език. Първоначалната цел, която породила нуждата от създаването на азбука, била улесняване покръстването на славяните. Превеждането на християнските книги и образоването им били първите стъпки, които трябвало да се изпълнят, за да бъде ускорен пътят към заветната цел. Необходимостта от писменост особено силно нараствала във вътрешната дейност на славянските държави. Възникнала потребността тази писменост да бъде на езика на преобладаващата част от населението, тъй като опасността от проникване на чуждо влияние, била добре осъзнавана. Византия искала чрез покръстване а славяните да успее да ги присъедини и постави в сферата си на влияние. Високата ерудиция на Кирил и Методий и съвършеното владеене на старобългарски език, ги направили подходящи за мисията по създаване на славянска писменост, на която да бъдат преведени Библията и други важни християнски текстове.

Според различни източници глаголицата е създадена между 855 и 862 година. По това време братята започнали да превеждат книги на новата писменост. Глаголицата е уникална по своята самобитност и красота – всяка буква си има име, а изобразителната стойност на буквите е уникална. Точно тази неповторимост обаче породила и сложността на азбуката, която била един от факторите за заменянето ѝ с кирилицата. Глаголицата се състояла от 40 букви, като една част били по образец на гръцките, а другите били напълно нови и специално сътворени за славянската реч. С изключение само на три букви всички останали били нови символи, измислени от Кирил и Методий. Глаголицата отговаряла на граматичните правила и звуковия строеж на езика, а самото създаване на азбуката от двама души за този кратък период от около десет години, е един несравним по значение акт. Повечето азбуки по света са създавани с хиляди години и от различни учени, докато глаголицата била дело на малка група от хора, дело съвършено и гениално. Основните символи, които се срещали в новата азбука, били кръст, триъгълник и окръжност, като се предполага, че в новата азбука двамата братя вложили християнската символика. Те създали не само азбуката, но и много нови думи като „благодаря“, „беззаконие“, „безмълвен“, „житворен“, „лицемерие“, „непобедим“, несъществуващи дотогава в старобългарския. Същевременно течала активна преводаческа дейност. Кирил създал и открил много от граматичните правила и закономерности, които вложил в книжовния език.

През 862 година княз Ростислав, владетелят на най-голямата славянска държава по това време – Великоморавия, се обърнал с молба към императора на Византия – Михаил III. В молбата си той искал да му бъдат изпратени духовници и учители, които да проповядват християнството на славянски език сред поданиците на Великоморавия. Между 860 и 863 година Кирил и Методий превели множество християнски книги на славянски език, сред които Библията, Псалтира, Апостола. След това били натоварени със задачата да заминат за Великоморавия и да разпространяват християнската вяра. В периода 863 – 866 година солунските братя покръстили и обучили хиляди ученици на славянско четмо и писмо. Малко по малко богослужението в църквите на Великоморавия започнало да се извършва на старобългарски език.

Покръстването на българите – миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата летопис

Немското кралство, водено от своите интереси, се възпротивило срещу разпространението на новия език във Великоморавия, който се смятал за византийско творение. Това принудило братята Кирил и Методий да потърсят благословията на папата за своето дело и по този начин да сложат край на немските претенции. През 867 година папа Адриан II тържествено посрещнал солунските братя пред портите на Вечния град. Адриан II благословил славянските книги и ги положил върху олтара на базиликата свети Петър. През 869 година в Рим починал Кирил, а Методий продължил да учи нови и нови ученици във Великоморавия до смъртта си през 885 година.

По това време Великоморавия започнала да се разпада като държава. Вътрешната нестабилност позволила на външни сили да вземат превес в определянето на нейните политики. Така през 885 година немските претенции били удовлетворени от папа Стефан V, който наредил учениците на Кирил и Методий да бъдат прогонени от Великоморавия и назначил немец за архиепископ. Трима от учениците на светите братя – Климент, Наум и Ангеларий успяли да избягат и да намерят убежище при княз Борис I. За тяхното желание да отидат в България споменава и Климентовият житиеписец: „те закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България била готова да им даде спокойствие.“

С въвеждането на християнството при княз Борис I, България се нуждаела от духовенство, което да извършва християнската проповед и богослужение на славянски език, тъй като изпратените от Византия гръцки свещеници проповядвали на чужд за българския народ език. Новодошлите ученици на Кирил и Методий се заели със задачата да предават знанията си на българския народ, като го учели да чете и пише на славянската азбука. Старобългарският книжовен език бил обявен за официален в Българското царство. Така България станала приемник и спасител на славянската писменост.

Цивилизацията, културата и науката са основни отличителни белези за една израстването на един народ. Езикът и писменността са най-важните носители, белези на тази цивилизация и култура, на нейното развитие и устойчивост във времето. Само те позволяват развитието на обществото, натрупването на знания, паметта за тях и доразвиването им от бъдещите поколения. Точно това показва несъизмеримото по важност и значение дело на Кирил, Методий и техните ученици не само за България, но и за световната история.