Българската писменост е единственото, което ни свързва пряко със средновековната българска държава. Показателно за нейното значение за нас като народ е фактът, че предците ни са започнали да отбелязват днешния празник преди повече от 2 столетия. Свидетелства за честването му са открити в арменска летопис, където се споменава за такова още през 1813 година в Шумен.

Наивно е да сравняваме периоди и събития от българската история едни с други, опитвайки се да определим кой е по-значим за развитието на страната ни. Гордеейки се с духовната и просветна революция сред българското население в Османската империя по време на Възраждането обаче, трябва да търсим основата на тези достижения още в IX век. Тогава Кирил и Методий създават глаголицата, а част от техните ученици, които са прокудени от земите на Великоморавия, получават в България държавна закрила  от княз Борис I, за да продължат делото на светите братя. Веднага след приема на Климент, Наум и Ангеларий през 885 г. просветителите започват активна дейност за обучаването на нови книжовници.

Климент елиминира недостатъците от глаголицата и създава кирилицата. По-късно в своето житие той ще отбележи:

Изобретил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил.

Кирилицата е национално богатство. Тя е символ на идентичността ни.  Създадените от Климент букви са доказателството за далновидността на българските държавници княз Борис I и цар Симеон Велики, които съзнават, че развитието на духовната сила у един народ е не по-малко важно от военната мощ на една държава, що се отнася до политическия, стопански и културен прогрес.

Кирилицата е азбука, която превръща България в пионер, а  българският език в основа на всички славянски езици.  И на последно място, но не по важност – азбуката, без която по време на византийското духовно и османското политическо иго, българският народ най-вероятно е щял да бъде асимилиран. Представяме Ви 10 факта за кирилицата:

В оригиналния вариант на кирилицата, съставен от св. Климент Охридски, има 44 букви за 44-те звука, за разлика от сегашната българска азбука с 30 букви.

Най-ранният открит надпис по нашите земи, изписан с кирилица, е от 931 година e в пещерен манастир близо до с. Крепча в България.

Наименованието „кирилица“ е регистрирано през 1563 г. в превода на Новия завет на хърватски.

Днес кирилицата се ползва от над 300 милиона души в цял свят. Освен в България, азбуката е официална в Беларус, Босна и Херцеговина, Киргизстан, Македония, Монголия, Черна гора, Русия, Сърбия, Таджикистан и Украйна.

През 2007 година кирилицата става третата официална азбука на Европейския съюз след латиницата и гръцката азбука.

Анализирайки стореното от княз Борис I и българската държава, френският лингвист Роже Бернар обобщава: „Спасявайки делото на св.св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на света. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност…“

До края на 70-те години на ХIХ век се е ползвала и в Румъния.

В продължение на години, Хитлер многократно осъществява натиск върху българските държавници за отмяна на кирилицата и приемане на латиницата като официална азбука.

Според някои изследователи е по-правилно новата азбука да се нарича „климентица“, поради факта, че Климент по-скоро създава опростен глаголически шрифт, а св. Кирил създава цяла азбука.

И макар да не е научен факт, а по-скоро констатация – по света кирилицата неправилно е позната като „руската азбука“ – несправедливост, дължаваща се на простата причина, че руският народ е най-големият, използващ я.

В полезрението на медиите все по-често попада темата за злоупотребите в образованието. Корумпирани университети, корумпирани преподаватели и схеми за източване на публични средства, предназначени за просвета, са част от дневния ред на страната ни. Благодарение на репортажите и разследванията, посветени на тази тема, много разкрития стават обществено достояние, но еднозначното разглеждане на състоянието на образователната ни система днес крие и своите рискове. Оглеждайки се единствено за отрицателните примери, рискуваме да пропуснем онова, което е способно да ни върне надеждата, че в академичните среди работят мнозина съвестни и отдадени професионалисти, готови на всичко да просветят подрастващото поколение.

Срещата ни с гл.ас. д-р Гергина Кръстева се състоя в една топла майска утрин. Събеседникът ни е преподавател по съвременна българска литература в ПУ „Паисий Хилендарски“. Целта на разговора ни бе не да се фокусираме върху научната й работа, а да успеeм да проникнем през призмата на нейното светоусещане, което със сигурност е повод за успехите й както в науката, така и сред студентите.

Хуманитаристиката като цяло претърпява трудни времена. А филологията е свързана с абстрактно поле на знание, което вероятно създава проблем у младите хора, които вече много сериозно свикват да намират смисъл основно в материални и бързи успехи – тези успехи лесно могат да се контролират, предвидят, пресметнат. Но филологическите дисциплини предполагат бавно усвояване на огромно знание, посредством четенето на много книги. А четенето, макар да изглежда самотно занимание, дава незаменим и специфичен опит, чрез който човек може много по-леко и безконфликтно да се справи с проблемните, с тежките ситуации в живота си.

Д-р Кръстева отбелязва със съжаление, че днес все по-рядко младите хора приемат модела, изграждащ определен морал и ценностна система, посредством художествената литература. Според нея, тази етика, за жалост, е сред нещата, които са дълбоко обезценени днес. „Точно както е обезценена човечността, а знаем, че цялата художествена литература е всъщност разказ за човека”, допълва тя. Въпреки това, тя е оптимист и вярва, че филологията е основополагаща наука за създаването на баланса в световния културен развой и не й се ще да вярва, че е възможно да се превърне в „екзотичен остров, обитаван от туземци, говорещи свой език, на който периодично повтарят някакви мантри, неразбирани от никого другиго, освен от обитателите на острова”.

Литературата винаги е била едно много фино, ценно и невидимо огледало за цялото ни културно-историческо минало, затова за нас бе важно да разберем каква е гледната точка на преподавателя по въпроса за съществуващите крайно антипатриотични настроения в контраст с псевдопатриотични нагласи у нас. Според д-р Кръстева, крайните състояния са свързани с това, че не познаваме достатъчно собствената си история, а тези празни зони на познание често ни създават един въображаем уют, в който търсим смислеността, уж убеждаваща ни кои сме.

Желанието да имаш самочувстието, че си принадлежен към един народ, е свързано именно с познаването на миналото, но познаването му посредством различни гледни точки, проблематизирането на привидно лесните констатации. Едва ли е нужно да припомням Пайсий и всички онези последвали културни жестове, които повтарят неговото дело. Той тръгва именно от припомнянето и съграждането на паметта, от там насетне идва и всичко останало. Ако ние не притежаваме памет за себе си, всяка крайност е не само лесно решение, но в крайна сметка – и фалшива истина за нас самите.

Гергина Кръстева завършила е българска филология във Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий“. Редовен докторант (2003-2006) в катедра „Българска литература и теория на литературата“ към Филологически факултет на ПУ „Паисий Хилендарски“. През 2007 г. защитава дисертационен труд на тема „Аспекти на лирическата самонаблюдателност в поезията на 70-те години на ХХ век“. Главен асистент д-р в катедра „История на литературата и сравнително литературознание“ в ПУ „Паисий Хилендарски“.

В тази връзка в хода на разговора по естествен начин става дума и за дисциплината „Историческа поетика на българската литература“, която се преподава само в една определен филологическа специалност и то не във всички български университети.

Детайл от тази дисциплина е насочени към едно дълбоко съпоставително вглеждане в художествени текстове от различни литературно-исторически периоди, за да се уловят едни невидими на пръв поглед „подводни течения“, които свързват литературно-историческия разказ от един период с онова, което се случва в следващия. Тя създава усещането ни за памет по един особен, специален начин.

И въпреки че съхраняването на тази памет, носеща ни културна зрялост, става все по-трудна задача, за преподавателката това е повод да намира все повече основания за вярата си в младите. „Не мога да си позволя да се уморя пред студентите, най-страшното би било да се уморя пред тях. С отегчението идва и скуката, а тя е немислима в процеса на преподаването”, споделя тя.

На всички празници, обвързани с българската просвета и култура, каквито са например 24 май и 1 ноември, е редно да обръщаме погледа си към хора като д-р Кръстева, защото поучителните истории и вдъхновяващи личности не са само в миналото, макар ежедневно да Ви напомняме за тях. Близо час, прекаран в приятен разговор със събеседника ни, се уверяваме, че тя е пример за един енергичен преподавател, който дава сърце и душа, за да изучи, обогати и вдъхнови студентите си. Често определяна за съвременен будител от тях, като за финал питаме филолога кое е това, което не спира да ,,буди’’ всеки ден в себе си и за какво иска винаги да бъдат будни студентите й.

Трудно ми е да определям себе си като будител, но това, което ме държи, и това, което настоявам в работата си със студентите, е никога да не се отказваме от усилието да мислим. Виждам, че става все по-сложно, но само така може да открием смислеността в живота си. И също –  да не се страхуваме от това да сме несъгласни. Нямам предвид празни претенции и недоволства, а желанието да имаме критерии и висока летва и спрямо това, което ни се предлага като възможности, и към собствените ни усилия да усвоим тези възможности. Само ако от двете страни летвата се поддържа постоянно високо, можем да придобием увереността и силата за висок скок.

Настоящият материал е част от рубриката „Лицата на промяната“, в която търсим вдъхновяващите личности и добрите примери от настоящето. Очакваме Вашите предложения за рубриката на team@bulgarianhistory.org

Георги Божинов е писател, журналист, филолог, пътещественик. В последните две години името му стана популярно отново, посмъртно, с преиздаването на единствения му роман – забравения шедьовър за Априлското въстание – „Калуня-Каля“.

Божинов е роден на 27 януари 1924 година в ломското село Крива бара. Семейството му се занимава със земеделие. Баща му Петър е кмет на селото по време на управлението на Александър Стамболийски, а след Деветоюнския преврат е пратен в затвора. Няколко месеца след това се ражда синът му Георги Божинов.

По време на средното си образование, Георги Божинов се отличава от останалите ученици с усърдието и амбицията си. Още в гимназиалните години чете немски автори в оригинал, интересува се силно от история и литература. Знае руски, немски, френски, английски и италиански език. След завършването на училище, заминава за София, където завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност „Руска филология“. След дипломирането си работи като кореспондент на БТА, както и във вестниците „Литературен фронт“, „Отечествен фронт“ и „Труд“.

Три добавени страници слагат край на карирата му в държавните издателства. В пътеписа „Гора зелена, вода студена“ за сп. „Септември“, бр.3/ 1975г., в последния момент авторът допълва творбата си с документирани свидетелства на петима българи, лежали в сталинските лагери ГУЛАГ. След сигнал (слуховете забъркват името дори на Георги Караславов) последва остра реакция от стана на посолството на СССР, броят е иззет и унищожен, а цялата редакция на списанието, начело с главния редактор Камен Калчев, са уволнени.

Георги Божинов е български писател и журналист, известен със своите исторически книги, документални разкази и пътеписи.

Георги Божинов губи работата си като кореспондент на в. „Труд“. Изключен е от Дружеството на писателите в Благоевград и от Съюза на българските журналисти. Негласно е обявено, че писателят повече няма да има шанс да бъде назначен на държавна работа. Съпругата му, която в този момент работи като учителка, също е уволнена. След издаването на пътеписа за Георги Божинов е създадено и досие в Държавна сигурност.

Този крах в кариерата на писателя, всъщност предвещава създаването на най-великото произведение в творческата му кариера. Романът „Калуня-Каля“ е считан от днешните критици за един от най-значимите романи, свързани с Априлското въстание. За него е отредено място, редом до „Време разделно“, а художествената му стойност, дълбочината на надникването в народния етос и богатите образи, с кинематографска точност, го доближават до величието на „Железният светилник“.

Подобно на наши дни, призоваването на призраци по чувствителни за обществото теми като робство, иго, владичество, рая, не са особено подходящи за политическия режим, особено ако са написани през призмата на различна гледна точка. Романът, написан през 1980 е издаден 8 години по-късно, в много малък тираж. Книгите от първото, оргинално издание, достигнали до нас, са още по-малко. Деян Енев случайно попада на романа в един от кашоните със стари книги при входа на пазар „Красно село“ и го купува срещу два лева. Оттам историята е известна. В момента издателска къща „Хермес“ публикува „Калуня- каля“ в осмо поредно издание с тираж над 20 000 копия. Награда „Златен лъв“ на АБК за издателски проект с най-голяма обществена значимост. Почетна награда на книжарници „Хеликон“. Български роман на годината на издателска къща „Хермес“. Най-продаваната книга за 2015 година. И още.

Това, което не е толкова известно за Георги Божинов, е че той е пътешественик, обиколил всяко кътче на България. С географска точност описва непознати местности, поточета, махали и селца. Споменават се Орляк, Спано поле, Попина лъка, Башлийца, Мазалт. Преди повече от петдесет години повдига и темата за обезлесяването на горите, проблем, превърнал се в един от най-важните за екологичното развитие на страната ни:

Да сеем гори. Да ги сеем навсякъде, където можем, всякога, когато можем. За да изкупим вина. Не е наша радостта да дочакаме да плиснат там нови извори и да се заплетат клоните с птичи песни. То е за  тия след нас. Но и в сеитбата на бъдещи радости също има радост.

Едни от най-значимите произведения на Георги Божинов са именно пътеписите му „Вдън гората Дикчам“ и „Юлень“. Останалите книги, написани от него са „Кукавица кука“, „Черешови води“, „Сивият скиталец“ и „Караджата“. Последното заглавие изживява втори литературен живот след преиздаването на завладяващата историческа повест през 2015 година. Както ясно личи от заглавието, темата е съдбата на четата на Хаджи Димитър, погледната през призмата на Стефан Караджа и представлява биографичен епос за делото на героя.

Такива книги могат да се напишат единствено от хора като Георги Божинов, определян от съвременниците си като вълк-единак, неуспял да се впише в статуквото. През цялото време на жизнения му път най-силно го отличава таланта му. Някак неслучайно изглежда и финала на живота му – на 25 май 2004 година, само ден след като в Деня на славянската писменост и култура е награден със „Златен век“.

Автор: Полина Стойчева

Добре дошли в рубриката „Загадка на деня“. Това е мястото, на което ще Ви задаваме въпроси, свързани с българската история. Очакваме Вашите отговори под формата на коментар под публикацията в сайта ни. Уважаваме желанието на всеки да покаже своите знания. Молим и Вас да сторите същото. Давайте отговорите, които смятате за правилни, без да проучвате изображението, стоящо в основата на нашето питане. За да не се влияете от отговорите на останалите участници, всички коментари ще бъдат публикувани ден след активирането на загадката. Желаем успех на всички!

Кое е мястото от снимката?

фотограф:Пламен Петков

Православната вяра изиграва основна роля при формирането на българската народност и нейната многовековна и богата културна традиция. Последната може да бъде проследена в огромно по своя обем книжовно богатство, съдържащо въпроси от философско-догматична, морално-духовна и богослужебна сфера. Цялата тази гама от произведения, наред със Светото Писание и още редица неписани, но утвърдени от православната практика традиции, като например прекръстването на тялото, влиза в рамките на така нареченото Свето Предание. Последното, ръководено от Дух Светий, както се изразяват вярващите православни християни, се превръща в основа на православната християнска вяра. Много от произведенията в рамките на това Предание са дело на българска ръка. Тук влизат проповедите и поученията на св. Климент Охридски, богослужебните произведения на св. Наум Български и Константин Преславски, огромното житийно богатство, създадено в България, често от неизвестни по име автори, посланията на св. Евтимий, патриарх Търновски и неговите останали творби и др.

Наред с това, българската история предлага и богатство от поучителни примери, с които се потвърждават едно или друго от поученията на православната традиция. Изключителен пример е постъпката на цар Иван Асен II (1218 – 1241 година) след знаменитата му победа над провъзгласилия се за император епирски владетел Теодор Комнин (1215 – 1230 година) на 9 март 1230 година. Категоричен победител в битката, българският владетел освободил пленените обикновени войници без да поставя условия. Тази необичайна за онова време проява на милост имала благоприятни резултати. Когато българската армия започнала настъпление срещу владенията на Теодор Комнин почти всички градове и крепости се предавали без бой под властта на цар Иван Асен II. Последствията от Клокотнишката битка били толкова големи, че случаят станал нарицателен за проявата на милост в човешката история. Милосърдието, от своя страна, пък е една от особено богоугодните добродетели в православната традиция. Самата Христова жертва на кръста е такава. В Деветте блаженства (Мат.5:3-12), един синтезиран кодекс на добродетелта за православния християнин, специално място е отделено на проявата на милост:

„Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани“. Свети апостол Иаков допълва: „Съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост. Милостта бива похвалявана на съда.“ (Йак.2:13). Поради тези причини съвременните българи и до днес имат днес повод за гордост с постъпката на цар Иван Асен II. Българският владетел се показал като човек, който притежава ценни качества като дипломатически усет, далновидност и човечност.

Българската държава по времето на цар Иван Асен

До времето, когато се разиграли посочените събития, втората четвърт на XIII век, наскоро възобновеното Българско царство успяло да извоюва своето утвърждаване на политическата сцена на Балканския полуостров. Българската държава трябвало да премине през военните и дипломатически успехи на владетелите Асен I, Петър – Теодор и цар Калоян в периода 1185 – 1207 година, вероятна кратка гражданска война в страната след убийството на цар Калоян (1207 година) и опити за стабилизация по времето на цар Борил (1207 – 1218 година ). В крайна сметка, управлението на цар Борил преминало в условията на външни военни поражения, междуособици сред роднините на убития Калоян, и вътрешна духовна нездравина, породена от надигането на богомилската ерес. В тази обстановка и след кратък въоръжен конфликт, довел до свалянето на цар Борил, на престола се качва по-големият син на цар Асен I – цар Иван Асен II.

Прекарал години в изгнание, новият владетел бил наясно със силата на дипломацията и умело я използвал. За това спомогнали и обстоятелствата на Балканския полуостров. Завладяването на Константинопол през 1204 година от рицарите от Четвъртия кръстоносен поход, довело до основаването на Латинската империя на мястото на Византия. Техният опит да подчинят всички византийски земи и да нападнат България бил осуетен поради съкрушителното поражение, което претърпели от българския цар Калоян на 14 април 1205 година край Одрин. От този удар Латинската империя не могла напълно да се съвземе. От останалите непокорени византийски земи се издигнали две могъщи държави, съревноваващи се в правото да възобновят Византийската империя. Това били Никейската империя в Мала Азия и Епирското деспотство в Югозападните Балкани. Под ръководството на енергичния Теодор Комнин Епирската държава постигнала забележителни успехи. Тя преминала в настъпление. През 1224 година бил отвоюван от латините град Солун, а през 1227 година охридският архиепископ Димитрий Хоматиан коронясал Теодор Комнин за император. Предстоял последният ход – завладяването на Константинопол. По това време, обградена от врагове, Латинската империя разчитала на приятелски отношения единствено с България, която все още номинално поддържала уния с Папството.

Цар Иван Асен II успешно използвал в своя ползва всички обстоятелства. През 1219 година пропуск през българските земи поискал завръщащият се от неуспешен кръстоносен поход унгарски крал Андрей II (1205 – 1223 година ). Българският владетел се съгласил при условие, че се ожени за дъщерята на унгарския крал Анна (Мария, според други източници ). След папска благословия и необходимата подготовка сватбата се състояла около 1221 година. Това скрепило мира между страните и върнало на България под формата на зестра отнетите от унгарците Белградска и Браничевска област. Същевременно добрите отношения с Папството и Унгария оказали влияние и върху отношенията с Латинската империя. Цар Иван Асен съдействал за пристигането на новия латински император, Робер дьо Куртене, в Констатнинопол и установил с него мирни отношения.

Златната монета на цар Иван Асен

Междувременно обаче добрият тон на цар Иван Асен с унгарци и латинци силно обезпокоил император Теодор Комнин. Той се опасявал от евентуален бъдещ съюз срещу себе си. За да се подсигури и обезпечи българския неутралитет в кампаниите си против латините, вероятно между 1224 и 1227 година, епирският владетел предложил на Българския цар мирен договор, който да се скрепи с брак между неговия брат деспот Мануил и дъщерята на цар Иван Асен II – Мария. Предложението било прието. Цар Иван Асен се оказвал в центъра на два воюващи лагера. Следващата стъпка направили латините. След смъртта на император Робер дьо Куртене, престолът бил зает от малолетния му брат Бодуен II (1228 – 1261 година ). Името на българския владетел било обсъждано във връзка с евентуалното настойничество на непълнолетния владетел. Въпреки че бил избран йерусалимският крал Йоан дьо Бриен, слухът се оказал достатъчен повод и провокирал действията на Теодор Комнин.

За да си осигури пълно спокойствие за бъдещата мащабна операция срещу добре укрепения Константинопол, епирският владетел се решил на изненадваща стъпка. Той събрал голяма войска и без никакви предварителни искания нападнал изневиделица българската държава. Предполага се, че с един неочакван удар и победа в решително сражение Теодор Комнин е искал да постави цар Иван Асен под своя зависимост. По този начин епирският владетел би имал възможност да диктува новите мирни условия, а и вероятно би отнел част от българските южни предели. Така отслабена България щяла да се превърне в сигурен тил и буфер между унгарците и подкрепяните от папата латини. В тази връзка хронистът Георги Акрополит (XIII век), който най-подробно дава информация за събитието, пише:

„Той (Теодор Комнин, бел. авт. )смятал, че българите ще се уплашат и не ще издържат изобщо дори първото нападение на войската му.“

Решителното сражение между цар Иван Асен II и Теодор Комнин се състояло на 9 март 1230 година край Клокотница. Българите били по-малко на брой, макар че ги подкрепял кумански отряд. Трите извора, които описват сражението (хронистът Георги Акрополит, Търновски надпис на цар Иван Асен II и св. Патриах Евтимий (Житие на св. Петка Параскева) не дават никакви по-конкретни сведения за сблъсъка, освен че епирците били напълно разгромени. В плен попаднал и самият Теодор Комнин с цялото си семейство, много велможи и голяма част от войската си.

Колоната на Иван Асен II, отбелязваща победата над император Теодор Комнин

Интересни са сведенията, които описват действията на българският владетел преди сражението на хрониста Георги Акрополит (по-късните хронисти, които описват събитието, Теодор Скутариот и Ефрем, използват от неговата Хроника без особени изменения). Георги Акрополит разказва, че българският цар въодушевил войската си, набучвайки на копие мирния клетвен договор, който епирският владетел вероломно нарушил. В частност за битката авторът пише, че: „Теодор бил решително победен от българите и скитите (куманите, бел авт.). Бил пленен от враговете той и мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните и всичките им вещи станали плячка на българите.“

Победата станала в деня, в който се чествала паметта на св. Четиридесет мъченици. Благодарният български владетел издигнал храм в тяхна чест, в който поставил възпоменателен надпис по случай изписването на храма и победата над епирците. В него относно сражението се казвало съвсем кратко: „издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта, на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самият цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри“

Св. Патриарх Евтимий не споменава нищо за самото сражение, а само за последиците от него и за обширните територии от Тракия до Тесалия и Албания, които цар Иван Асен покорил след победата си.

Единствен Георги Акрополит споменава важната подробност за отношението на българския владетел към пленените епирски войници. Той дава сведения, че : „Иван Асен се отнесъл към плененото множество човеколюбиво, освободил повечето от войниците, а най-вече по-простите и сбирщината и ги отпратил по селата и по градовете им. С това той проявявал може би човеколюбие, а може би търсел да извлече и полза. Защото искал да бъде техен господар, като премахне ромейската власт. В това той успял, защото, когато потеглил срещу тях, всички му се подчинявали без кръвопролития.“ След този акт успехите на българския владетел били смайващи. Георги Акрополит продължава: „под негова власт паднал Адрианопол, скоро след това Димотика, после целият Волерон, Серес, Пелагония и Прилеп и земите около тях. Той опустошил и Велика Влахия, завладял и Албанон и плячкосвал чак до Илирик“.

Завоеванията си в Търновския надпис цар Иван Асен описва така: „цялата му земя от Одрин до Драч превзех, гръцка още арбанашка и сръбска, а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите (латините, бел. авт), но и те се покоряваха под ръката [скиптъра] на моето царство“ Към това св. патриарх Евтимий добавя: „и покори цялата Македонски област, още и Сер заедно с цялата Атонска, или по-добре да се нарече Света планина; освен това [той завладя] и славния Солун с цяла Тесалия, също и Тривалия, а също и Далмация, която се нарича още и Албанска държава, дори чак до Драч“.

Всички тези успехи цар Иван Асен постигнал в рамките на една-единствена година и след едно голямо сражение. Уместно би било да се сравни този успех с постоянните военни кампании на цар Калоян в периода 1205 – 1207 година. Българският цар безуспешно обсаждал град Одрин, потушавал бунт на византийците в Пловдив, много усилия му коствало завладяването на Димотика или пък на град Сяр и други. Всички посочени градове по времето на цар Иван Асен II приели доброволно българската власт.

Очаквайте продължение…

Добре дошли в рубриката „Загадка на деня“. Това е мястото, на което ще Ви задаваме въпроси, свързани с българската история. Очакваме Вашите отговори под формата на коментар под публикацията в сайта ни. Уважаваме желанието на всеки да покаже своите знания. Молим и Вас да сторите същото. Давайте отговорите, които смятате за правилни, без да проучвате изображението, стоящо в основата на нашето питане. За да не се влияете от отговорите на останалите участници, всички коментари ще бъдат публикувани ден след активирането на загадката. Желаем успех на всички!

Коя личността на снимката?

източник:lostbulgaria.com

В третия епизод от третия сезон на поредицата Ви представяме преданията за Новоселски манастир. Те са свързани с Априлското въстание от 1876 година, когато манастирът застава в центъра на Новоселската република, която просъществува девет дни. В този период обителта е подложена на нападения от османска страна. Свещеникът Георги Христов и няколко монахини го отбраняват, но биват убити, а манастирът — опожарен.

Темата за българските православни царици е една от най- енигматичните в историята ни. За „първите дами” по това време има оскъдни данни и извори, които не ни дават възможност да добием представа каква точно е била тяхната функция и роля в общественото развитие. Този въпрос зясяга не само образът на владетелката, а и на жената в Средновековието изобщо. В следващите редове ще Ви представим два образа на известни царици – символи колкото фаворизирани, толкова и демонизирани.

Общият преглед на състоянието на средновековното общество разкрива доминиращата мъжка роля, тази на владетеля и воина. Жената през този период, дори и знатната такава, е разполагала с богат властови и символен ресурс. Макар това обаче нейната функция и начинът, по който е била гледана, са били свързани основно с ролята и на съпруга, дъщеря или майка. Следващите няколко образа, попаднали и в полезрението на летописци и хронисти, са свързани с крайно разнопосочното отношение към жената – спасителка или предателка.

Ирина Комнина

Ирина Комнина е втората съпруга на цар Иван Асен II. Дъщеря на епирския деспот и солунски император Теодор Комнин, Ирина е била прочута с изключителната си красота. По повод любовта на българския владетел към нея Георги Акрополит пише, че той се влюбил в нея както „Антоний в Клеопатра в древността”.

Цар Иван Асен II и царица Ирина; художник:Васил Горанов

Ирина и семейството и попадат в български плен през 1230 година след битката при Клокотница. Скоро след това обаче положението за близките на Теодор Комнин е влошено, тъй като е уличен в заговор и интриги. През 1237 година царица Анна- Мария умира. Това дава възможност на цар Иван Асен II да се ожени за Ирина. Освен обичта, която е изпитвал към нея, в плановете на българския владетел влизало и това да противопостави Солунския деспотат на Никейската империя, която набирала сила в този период.

През 1241 година цар Иван Асен II умира и начело на българската държава застава първородният син Калиман Асен (1241- 1246 година) . Той приема номинално короната, тъй като тогава е седемгодишен и управлението на държавата е в ръцете на регенти. Едно от първите действия на регенството е отстраняването на Ирина от двореца. В 1246 година се случва втора трагедия – Калиман Асен умира, а предположенията около причината за смъртта му са различни. Според Георги Акрополит, тогава логотет на никейския император Йоан III Дука Ватаци, Калиман Асен умира от сложена в чашата му отрова. Тази теза е потвърдена и от приближения до император Теодор II Ласкарис- Теодор Скутариот 36 години по-късно.

Голяма част от подозренията падат върху Ирина. Безпрепятстваното коронясване на Михаил II Асен дава възможност да се предположи, че самата Ирина е отговорна за смъртта на Калиман Асен. Както посочва Иван Лазаров обаче това е слабо вероятно, тъй като по това време Ирина не е била в Търновград и всячески е била изолирана от политическия живот и достъпът ѝ до властта е бил чисто фиктивен. Възниква въпросът тогава как при наличието на изолация и невъзможност да е в близост до собствения си син Михаил II Асен, Ирина ще може да състави план за покушението на Калиман Асен?

С възкачването на престола от Михаил II Асен ( 1246- 1256 година) Ирина се заема с укрепването на вътрешното положение, като жени своите дъщери за видни представители на царския двор като болярина Мицо и севастократор Петър. Ирина обаче не успява да удържи външнополитическата ситуация и през 1246 година никейският император превзема южните предели на царството, включително почти цяла Македония и Беломорието. От друга страна, унгарците превземат северозападните земи с големите крепости около Белград и Браничево. През 1246 година е сключен т. нар Регински мир, признаващ всички териториални завоевания на византийците.

В 1253 година ситуацията в двора е променена и севастократор Петър е фигурата, концетрирала най-много власт в държавата. На българската политическа сцена излиза и бившият руски княз Ростислав Михайлович, станал тъст на българския цар. Неуспешната война с ромеите (1254-1256 година) и измяната на Ростислав, водят до трагични събития, жертва на които пада цар Михаил II Асен. Предполага се, че със смъртта на сина на българския цар, за Ирина окончателно приключва и светския живот.

От синодика на БПЦ разбираме, че Ирина се покалугерява под името Ксения, но както посочва и Васил Златараски, кога и къде се случва това остава неизвестно. Ирина е спомената и в Бориловия Синодик, което свидетелства за положителното към нея отношение от страна на църквата.

Мария Кантакузина Палеологина

Фрагмент с изображение на царица Мария от стенописа на Георги Богданов във фоайето на РИМ Велико Търново

Мария е съпруга първо на цар Константин Тих Асен, а след това и на Ивайло. Племенница на император Михаил VIII Палеолог, дъщеря на сестра му Евлогия и Йоан Кантакузин, идването на Мария е обвързано с династичен брак. Мария е втора съпруга на българския владетел. Част от уговорките към този брак на Мария с Константин Тих Асен, на българите било обещано Южното Черноморие. Византийският император обаче нямал намерение да отстъпи тези територии и това му решение разгневило племенницата му, тъй като това я дискредитирало в очите на поданиците ѝ. Зад предстоящите военни действия на българите с византийците застанала Мария, която подбудила съпруга си да обяви война на империята.

Около 1274 година обаче Михаил VIII Палеолог „с цената на безценни дарове и големи унижения” привлякъл на страната си могъщия татарски хан Ногай. Следствие от този съюз на българите са осъществени редица набези особено в източните български земи. По това време здравословното състояние на българския владетел е силно влошено и Мария поема голяма част от управлението. Тя се наема с търсенето на съюзници срещу Византия и пряко се намесва и в политиката и – подкрепя „православната партия”, оглавена от майка и Евдокия, срещу императора, който сключва Лионската уния с Рим през 1274 година.

Следствие отслабеното положение на България, непрестанните набези от страна на татарите и непопулярността на Константин Тих Асен, в страната се разгарят остри борби за власт. Като виден претендент за короната се очертава бившият руски княз – деспот Яков Светослав. Възникналите претенции от страна на деспота, водят до бързото коронясване на невръстния Михаил през 1276 година. Той е коронясан за цар и съвладетел на болния си баща. Този политически ход обаче не спира Мария, която взима още по-драстични мерки. За тях свидетелства Георги Пахимер: „ близките хора на Константин бяха унищожени поради зломислието на Мария, а колкото от тях останаха живи, едни бяха заподозрени в заговорничене, а други наистина заговорничеха..”

Търновското правителство и неговите действия, довели до въстанието на Ивайло (1277  – 1280 година), са съпроводени от „осиновяването” на деспот Яков Светослав от Мария, която го признала за свой „втори син”. Това признаване от страна на царицата обаче не попречило по-късно Яков Светослав да бъде убит по нейна заповед, както смята Георги Пахимер. Недоволството кулминирало и довело до избухване на народен бунт с главен подбудител Ивайло. Цар Константин загива в първото сражение, а напредващите ромеи водят със себе претендент за престола – Иван Асен III. За империята „враг номер 1” бил не Ивайло, а Мария.

Притисната от обстоятелствата, недоволството на народа и прииждащия враг, Мария и Ивайло приемат компромиса – „варваринът Лахана” да се ожени за нея и да признае Михаил за свой син. Данните за съвместния им живот са оскъдни, но е факт, че Мария запазва влиянието и властта си, успява да опази и сина си Михаил. През 1280 година Ивайло е убит в двора на Ногай, а царицата е пленена и откарана във византийския двор. Скоро след това обаче Мария отново стъпва на политическата сцена – нейният изконен враг Михаил VIII умира и братовчед ѝ Андроник II Палеолог отстъпва пред  „православната партия”

Гробът на принцеса Мария Палеолог в Несебър – рисунка на Сейже и Дезарно, 1829-1830 г.

Доказателство за голямото дворцово влияние и авторитет, който Мария е имала, е случилото се през 1300 година. Тогава на власт е цар Теодор Светослав, а целта на привържениците на Мария е да възкачат на престола сина и Михаил. Опитите им обаче завършват с неуспех. Често обвинявана във византийско коварство и мотивирана от егоистични цели, обективно погледнато Мария се обявява именно срещу имперската политика. Непримиримостта с нея и враждите с Михаил VIII Палеолог са израз не само на нейното намерение да запази властта си, но и да опази България. Бракът ѝ с Ивайло е поредният политически ход, който би могъл да се разглежда двойствено. Едно е неоспоримо обаче – Мария остава в българската история като една от най-ярките и забележителни жени, участвали в социално-политическите процеси от този период на историята.

Избрахме да Ви представим тези две български царици, за да илюстрираме отношението към жената в Средновековието изобщо. Начинът, по който в историографията фигурират владетелките, е противоречив и обгърнат в мистерии. Както е видно, особено в случая с царица Мария, жените са били двигател и активна част от политическия живот на България. Неоспоримо остава значението на българските царици, оставили и своята диря в социално-политическото развитие на държавата и тази тяхна диря се нуждае и заслужава обстойно изследване.

Автор:Катерина Георгиева

Добре дошли в рубриката „Загадка на деня“. Това е мястото, на което ще Ви задаваме въпроси, свързани с българската история. Очакваме Вашите отговори под формата на коментар под публикацията в сайта ни. Уважаваме желанието на всеки да покаже своите знания. Молим и Вас да сторите същото. Давайте отговорите, които смятате за правилни, без да проучвате изображението, стоящо в основата на нашето питане. За да не се влияете от отговорите на останалите участници, всички коментари ще бъдат публикувани ден след активирането на загадката. Желаем успех на всички!

Кое е мястото от снимката?

фотограф:Пламен Петков

В четвъртия епизод от третия сезон на поредицата Ви представяме легенди и предания от сгушения в полите на необятната Стара планина град Тетевен. Част от тях са свързани с кърджалийското нападение от 1801 година, когато градът е нападнат от кърджалии и почти напълно опустошен и изпепелен. Все пак Тетевен успява да издигне от руините и през 50-60-те години на XIX век е един от занаятчийските центрове на България. Неговото население е с буден характер. Показателно за това е, че Васил Левски основава в близкото до Тетевен село Гложене един от най-многочислените тайни революционни комитети. След обира при Арабаконак, в който основно участват хора от комитетите в Гложене и Орхание, членовете им са арестувани и изпратени в Диарбекир. Това обаче не възпира тетевенци и много от тях се включват в различни чети в борбата за освобождение.

Добре дошли в рубриката „Загадка на деня“. Това е мястото, на което ще Ви задаваме въпроси, свързани с българската история. Очакваме Вашите отговори под формата на коментар под публикацията в сайта ни. Уважаваме желанието на всеки да покаже своите знания. Молим и Вас да сторите същото. Давайте отговорите, които смятате за правилни, без да проучвате изображението, стоящо в основата на нашето питане. За да не се влияете от отговорите на останалите участници, всички коментари ще бъдат публикувани ден след активирането на загадката. Желаем успех на всички!

Кое историческо събитие е изобразено на картината?

художник:Васил Горанов

Водени от силния читателски интерес, в следващите редове ще Ви запознаем с бележити за българския спорт фигури.

Златният медал на Таня Богомилова от Сеул ‘88

Плуването не е сред спортовете, считани за “традиционно” български, въпреки това българските плувци доказват първенството си в дисциплината, донасяйки заслужена слава на страната ни. Като особено силен период се отличават 80-те години на миналия век. Безспорно това е времето на силен възход и доказан успех за българите. Това е първата и последна олимпийска титла за България, извоювана в плувния басейн. Сред най-важните постижения се откроява това на Таня Богомилова, която изпреварва всички в дисциплината 100 метра бруст с време от 1:07.95 на Олимпиадата в Южнокорейската столица Сеул. Нищожните четири стотни обаче разделят софиянката от олимпийски рекорд. Сребърният медал също е завоюван от българска плувкиня – Антоанета Френкева . В дисциплината 200 метра бруст печели бронза. Това е третият и за момента последен олимпийски медал за българския плувен спорт.

Таня Богомилова – олимпийската шампионка по плуване на Олимпиадата в Сеул

Първият български олимпийски шампион

Четири години след великолепното представяне на боксьора Борис Георгиев – Моката, донесъл първия български медал от олимпийски игри, България вече може да се похвали и с първата си титла отново в силова спортна дисциплина – свободна борба. Наградата е донесена от Никола Станчев в категория до 79 килограма. Турнирът в Мелбърн `56 не започва обещаващо за българина. След победа и загуба в първите две схватки, роденият в странджанското село Твърдица борец трябва да побеждава само с туш съперниците си, за да триумфира в турнира. Въпреки че регламентът го оставя само с бегли шансове, той успява да спечели следващите си две срещи с туш, като на полуфинала съперникът му е туширан 3 секунди преди финалния гонг. Финалната и решаваща схватка се оказва наситена с напрежение и преминава през множество обрати, за да завърши със зашеметяващия “златен” туш на българина.

Никола Станчев – първият български олимпийски шампион в свободната борба

Валентин Йорданов – да се оттеглиш, докато си на върха

Друга родна легенда, оставила своята следа на световната спортна сцена с приноса си към борбата, е Валентин Йорданов. Роденият през 1960 година в русенското село Сандрово борец в свободен стил, е световен шампион цели седем пъти. Още седем пъти Валентин Йоранов става първенец на Европа, а през 1996 година печели олимпийското злато в категория до 52 килограма. В Барселона, четири години по-рано, Йорданов успява да спечели бронз.

Олимпийските игри в Атланта са последното голямо състезание, в което взема участие големият борец, оттеглил се от борбата, докато е на върха. Общо десетте медала от световни първенства превръщат Йорданов в единствения борец в света с двуцифрено число медали от мондиали. Тези отличия го превръщат в един от най-успешните и заслужили спортисти в историята на българската борба.

Валентин Йорданов – единствения борец в света с двуцифрено число медали от мондиали.

„Най-силният човек на 19 век“

Още един борец, макар и професионален, намира място в избраните от нас постижения. Това е Никола Петров, наречен „най-силният човек на века“, който заедно с Дан Колов, е сред най-видните родни спортисти от световна величина. Роден през 1973 година в Горна Оряховица, Никола Петров напуска съвсем млад страната, работи като градинар в странство и само случайността е тази, която го насочва към борбата. Превръща се в един от най-добрите борци на Европа и взема участие в стотици турнири. Няма точна статистика за успехите на Петров, но той се класира в призовата тройка при близо 50 свои участия. Зашеметяващата кариера на българина обаче приключва с началото на Първата световна война. По това време той използва широките си езикови познания, работейки като преводач в родния си град. Годината на завръщането му на тепиха е 1921, в която година той за първи път се бори на родна земя.

Никола Петров – най-силният българин

Йорданка Донкова – непобедимият рекорд

Постижението на Йорданка Донкова от състезанието по лека атлетика, проведено на стадион „Берое“ през 1988 година, все още не е подобрено. Българката финишира за 12.21 секунди на 100 метра с препятствия. Това е най-добрият резултат, останал неподобрен и до днес. Рекордът на българката попада в класацията на 10-те най-дълго задържали се световни рекорди в “царицата на спортовете” заедно с непобедимите 2.19 сантиметра на Стефка Костадинова в Скока на височина. Олимпийският рекорд на Донкова от 12.38, с който тя печели златото в Сеул през 1988 година, в наши дни е второто най-бързо бягане на олимпийски игри в тази дисциплина. През 1992 година българката печели бронз в Барселона.

Йорданка Донкова – непобедимата българска рекордьорка

Петър Попангелов – най-успешният български скиор

Единственият български ски-алпиец, оставил следа на международно ниво, е Петър Попангелов. Макар и медалът от олимпийски игри два пъти да му убягва с две 6-ти места в слалома, успехите му в състезанията за световната купа са значими за страна като България, която няма установена традиция в този спорт. Попангелов влиза в десетте най-добри времена на 37 състезания, като четири пъти заема второ място. На състезанието в Ленгрис през 1980 година Попангелов финишира първи, което се превръща в най-големия успех за българските алпийски ски. На домашна сцена Попангелов е носител на републиканска титла цели 26 пъти.

Петър Попангелов – повелителят на белите писти

Явлението „Малееви“ в световния тенис

За наша радост в днешно време най-добрият тенисист в историята на мъжкия български тенис – Григор Димитров – е с активна спортна кариера, което ни дава възможност да се радваме на успехите му и да се ядосваме на загубите му. Преди 11 години споделената радост и разочарование деляхме със сестрите Малееви, чиито талант беше неоспорим сред световния тенис елит. В различни периоди от кариерите си Мануела, Катерина и Магдалена достигат съответно до номер 3, 6 и 4 в ранглистата, а през 1984 година най-голямата сестра – Мануела, става единствената шампионка на турнир от Големия шлем в историята на българския тенис, триумфирайки на смесени двойки на US Оpen. Общият брой спечелени международни турнири на сингъл от трите сестри е 41, сред които се открояват трите титли на Магдалена от турнира в Москва. По пътя си към титлата тя отстранява Винъс Уилямс, тогава номер 1 в ранглистата. Пожелаваме на Григор в края на кариерата си да е надминал и своите досегашни успехи, и тези на сестрите Малееви.

Сестрите Малееви – най-добрите български тенесистки

Берое – Аустрия Виена 7:0

В годината, в която старозагорският футбол навършва 100 години ще се върнем към дебюта на местния футболен тим в европейските клубни турнири, превърнал се както в един от най-големите успехи в историята на Берое, така и в едно от забележителните постижения на българските отбори в Европа.

Въпреки че старозагорци трябва да се изправят срешу реномиран европейски съперник в лицето на Аустрия Виена, при първото излизане на европейска сцена през сезон 1971/72, те се справят забележително добре. Първият мач на стадион „Берое“ завършва с гръмката победа от 7:0, затвърдена след нов триумф в австрийската столица с резултат 3:1. С четири гола в първия и два във втория се отчита легендата на Берое Петко Петков, който след мача не е пуснат от властта да заиграе за Аустрия, въпреки огромното желание на виенчани да го привлекат към себе отбора. Възпряната от властта среща обаче се случва 9 години по-късно. Походът на зелените продължава и в следващия кръг, в който Хонвед (Будапеща) прекланя глава пред Петко Петков и компания с общ резултат 3:1, за да приключи на 1/8 финалната фаза след злощастно отпадане от ОФК Белград.

„Берое“ дебютира в европейските клубни турнири

ЦСКА – европейски шампион

Футболният тим ЦСКА на три пъти губи мач за влизане във финала на европейски клубни турнири. Тази непостижима за футболния отбор мечта е осъществена от волейболния отбор на „армейците“ и то цели два пъти – през 1969 година отборът, воден от легендите Васил Симов и Димитър Златанов печели КЕШ, а през 1976 година – купата на купите. За първия триумф ЦСКА отстранява последователно албанския Динамо, съставените предимно от национали на своите страни, немския СК Лайпциг и полския АЗС-АВФ Варшава, за да победи на финала Стяуа Букурещ. След победа 3:0 в София, реваншът в Румъния също е спечелен с 3:2, поставяйки ЦСКА на европейския връх. Само година по-късно и националният отбор е на косъм от спечелването на световното първенство в София. Той обаче губи от ФРГ, след като води в решителния гейм с 10:1 и 13:3 при условие, че мачовете тогава се играят до 15 точки.

Златните момчета на българския волейбол

Вдигане на тежести

След представените по-горе тримата велики борци, е редно да обърнем заслужено внимание и на българските щангисти, донесли световна слава на България. За жалост не можем да разкажем за една от най-големите легенди в историята на вдигането на тежести Наим Сюлейманов, който в резултат на възродителния процес и сложната геополитическа ситуация решава да се състезава за Турция. Вследствие на възникналите промени, той приема фимилията Сюлейманоглу и по този начин лишава България от множетвото си титли и постигнати рекорди. Ще Ви срещнем обаче с друг не по-малко заслужил атлет – първият носител на златен медал за България в този спорт – Нораир Нурикян, стъпил на световния връх в Мюнхен `72. След неговата титла България трайно удържа първенството си в този спорт. Нурикян е и единственият щангист, дублирал златото си на следващата Олимпиада в Монреал четири години по-късно. Роденият в Сливен тежкоатлет, носи още два бронза и едно сребро от световни първенства.

Нораир Нурикян – първият златен медалист във вдигането на щанги

Представените от нас примери, имаха за цел да Ви запознаят с част от българските спортни величия. Техните усилия, сила и победи донасят на България слава и утвърждават нейното име дори в дисциплини, до момента непривични за българския спорт. Затова и считаме, че направеното от тях, трябва да бъде представяно и напомняно, показвайки силата и несломимостта на българския дух, видими във всяко състезание, загуба и победа.

Добре дошли в рубриката „Загадка на деня“. Това е мястото, на което ще Ви задаваме въпроси, свързани с българската история. Очакваме Вашите отговори под формата на коментар под публикацията в сайта ни. Уважаваме желанието на всеки да покаже своите знания. Молим и Вас да сторите същото. Давайте отговорите, които смятате за правилни, без да проучвате изображението, стоящо в основата на нашето питане. За да не се влияете от отговорите на останалите участници, всички коментари ще бъдат публикувани ден след активирането на загадката. Желаем успех на всички!

Коя е личността на снимката?

източник:www.lostbulgaria.com

Всички свои успехи цар Иван Асен постигнал в рамките на една-единствена година и след едно голямо сражение. Уместно би било да се сравни този успех с постоянните военни кампании на цар Калоян в периода 1205 – 1207 година. Българският цар безуспешно обсаждал град Одрин, потушавал бунт на византийците в Пловдив, много усилия му коствало завладяването на Димотика или пък на град Сяр и други. Всички посочени градове по времето на цар Иван Асен II приели доброволно българската власт.

Сред факторите, които благоприятствали триумфа на цар Иван Асен II, несъмнено било човеколюбивото и милостиво отношение към пленените войници на Теодор Комнин. Съвсем не по този начин постъпвал цар Калоян. При завоюването на град Варна той заповядал пленените защитници от византийския гарнизон да бъдат заровени живи в защитния ров около града. Друг пример е обсадата на град Сяр. Поставените в безизходица латини-кръстоносци в града предложили да се предадат, ако в замяна бъде пощаден животът им. Цар Калоян обещал, но след като се предали, заповядал да бъдат избити. Особено жестоко постъпил цар Калоян с разбунтувалите се византийци в град Пловдив. Тези свои жестоки постъпки против ромеите българският владетел оправдавал с мотива, че отмъщава за извършеното от император Василий II Българоубиец и сам се наричал Ромеоубиец. Хрониките на Жофроа дьо Вилардуен и Никита Хониат дават още примери за това, че цар Калоян бил безкомпромисен по време на своите завоевания.

цар Иван Асен и семейството му

Не по този начин обаче избрал да постъпи цар Иван Асен II. Вестта за неговото човеколюбие с помощта на освободените войници, разказващи за добрината му, се разнесла много бързо. Израз на тази слава била липсата на съпротива при появата на българската войска пред градовете, които доскоро били под властта на Теодор Комнин. Обширните завоевания не само превърнали българското царство в най-голямата и силна държава на Балканите през първата половина на XIII век, но осъществили и един от главните стремежи на Асеневци – обединението на всички земи, населени с българи под властта на царете в Търново.

Плодовете от постъпката на цар Иван Асен II след Клокотнишката битка се измерват не само с политическото могъщество, но и в културно-историческо отношение, в спомена, който оставил след себе си българският владетел. По този повод Георги Акрополит пише : „Всички му се възхищавали и го облажавали, защото не употребявал оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеи, както българите преди него. Затова той бил обичан не само от българите, но и от ромеите и от другите народи“. Подобни хвалебствия употребява за цар Иван Асен II и хронистът Ефрем в стихотворната си хроника: „И тъкмо затова Асен за людете бил мъж чудесен, обожаван искрено. Съчувстващ, благосклонен бил наистина: той поданици не убивал никога…“. Победителят при Клокотница се превръща и в единствения български владетел, за когото анонимен византийски поет пише и специално възхвално стихотворение: „На цар Иван Асен“, величаещо българския владетел и неговата съпруга Ирина, красивата дъщеря на пленения Теодор Комнин.

Разбира се, личността на цар Иван Асен II не бива да бъде идеализирана. Така например, в житието на св. патриарх Йоаким I Търновски († 1246 година ) пише, че патриархът е трябвало мнозина да спасява от царевия гняв. Завоите в политиката на цар Иван Асен от последния период на неговото управление също подсказват за колебания и непоследователност в изпълнение на поети съюзнически ангажименти. Тези слабости обаче не променят факта, че само с една сериозна победа българският владетел издига България в първа сила на Балканския полуостров и обединява всички българи под своята власт. Огромна заслуга за това постижение има милостта, която царят проявил към пленените войници на Епирската държава. Можем с основание да приемем, че тази далновидност на българския владетел се корени в трудните години на неговата младост, която прекарал като изгнаник и беглец от междуособиците в България след смъртта на цар Калоян.

От друга страна, обаче, нямаме основание да се съмняваме и в набожността на цар Иван Асен II. Трябва да си припомним, че той потърсил съветите на св. патриарх Йоаким I още преди последният да оглави българската църква. Същият владетел издигнал храм в чест на светите 40 мъченици, на чието застъпничество пред Бога приписал и своята победа при Клокотница. Цар Иван Асен II оставил след себе си спомен за владетел – ктитор, на чиито дарения се радвали редица манастири по българските земи. Изключителна заслуга на цар Иван Асен II e възстановяването, с одобрението на всички източноправославни патриаршии, на патриаршеския статут на българския църковен глава в Търново. Георги Акрополит разказва също, че през 1237 година цар Иван Асен нарушил мирния договор с Никея и в съюз с латините обсадил никейската крепост Цурулум (Чорлу). Скоро в лагера на българската войска, водена лично от царя, достигнала вест за поява на чума в Търново. Съкрушеният цар приел станалото за Божие наказание, следствие от нарушените без повод мирни споразумения. Той изгорил обсадните машини, върнал се в Търново и възстановил добрите си отношения с никейците.

Победата на цар Иван Асен при Клокотница – Манасиева хроника

В кратко заключение можем да обобщим, че човеколюбивата постъпка на цар Иван Асен е водена от дипломатически усет, който най-вероятно се корени в натрупан горчив опит и във вяра и упование на Бога. Изключителните резултати от владетелската постъпка, сравнени с бавното и кръвопролитно настъпление на по-суровия цар Калоян, издигат решението на българския владетел да освободи обикновените пленници от войските на Теодор Комнин в забележителен и поучителен случай от българската и православна културна история.

На 2 юни бе завършен поредния въздействащ проект на твореца Er’Naste Nasimo. Този път с изящен графит се сдоби столичната улица „Шандор Петьофи“.

Графитът изобразява красива българка в традиционна носия, държаща в ръцете си хляб. Произведението на изкуството е направено по поръчка на пекарната „Слънце и Луна“.

Припомняме, че  българинът със световна популярност е автор на редица проекти, които красят фасадите на десетки сгради. Един от тях се намира в столичния кв. „Хаджи Димитър“ и изобразява лика на дядо Добри.

Екипът на „Българска история“ поздравява Nasimo за добрата работа и му желае успех.

Малко преди завършването на творбата. Снимка: Свилен Класанов

През последните години все по-често в полезрението на медиите попадат успехите на младата научна общност у нас. Ученици и студенти печелят ежегодно престижни олимпиади и състезания из целия свят, прославяйки не просто своите ментори и школи, но и страната ни. Ако се вгледаме в отношението на държавата към всички тях ще открием, че това е феномен без логично обяснение, предвид липсата на каквото и да е институционална подкрепа в общия случай. Въпреки това, младите учени демонстрират нестихващ устрем и постигат успех след успех. Подобна история, макар и все още в зародиш, ще Ви представим в настоящия материал.

Броени седмици остават до едно грандиозно състезание, в което ще вземат участие и българи. Над 450 отбора от цял свят ще се надпреварват във „Formula Student“ – най-голямото събитие за млади инженери в света. Специфичното на формата е, че всички отбори участват със самостоятелно проектирани и изработени болиди. Свидетели на зрелищното състезание ще бъдат представители от големи компании, водещи имена в автомобилната индустрия и, забележете, „Formula 1“.

2 години и половина отнема на героя на настоящия разказ и отбора му да конструират първия съвременен български болид и то в условия, далеч по-неблагоприятни от тези, в които работят техните опоненти от други страни. В момента студентите са на финалната права в своята подготовка и ако всичко се развие по план, автомобилът ще успее да развива скорост от 0-100 км/час за по-малко от 4 секунди. За читателите, чиито интереси са в автомобилна индустрия, е важно да се уточни, че обшивката на болида и неговият спойлер ще бъдат изработени от карбон – материал, към който се стремят всички големи производители.

Предлагаме Ви да разберете повече от събеседника ни, който е и лидер на българския отбор „TU-Sofia“.

3D модел на българския болид

Представи се с няколко думи на аудиторията.

Казвам се Бончо Върхошков, на 23 години, бивш възпитаник на 164-то ГПИЕ, завършил съм „Машиностроителна техника и технологии” в „Технически университет – София“, а в момента специализирам „Материалознание и технология на материалите”. От близо 2 години съм лидер на екипа, който има за цел да построи първата модерна българска формула.

Разкажи малко повече за състезанието „Formula Student“ и за екипа, който стои зад реализацията на проекта.

„Formula Student“ е най-голямото международно състезание за инженерни студенти. Целта на участниците е да построят сами състезателен автомобил, тип формула, и да премерят сили помежду си на писти като Хокехайм, Силвърстоун, Каталуня и др. Съдиите на състезанията са видни представители от света на „Формула 1“ и компании като „Даймлер“, „БМВ“ и др. Състезанието е високотехнологично и се цени изключително много от бизнеса, а за университетите е въпрос на престиж да разполагат със силен отбор.

Сред най-добрите има българи, но до момента не е имало изцяло български отбор от роден университет. Хората, които вече повече от две години се борим това да се промени, сме студенти в ТУ-София. Отборът ни е съставен близо 15 души, от различни краища на страната, учещи инженерни специалности в „ТУ-София“, обединени от страстта по колите и желанието да се докоснат до състезателната тръпка и да представят достойно родината и университета си на европейските писти.  Занимаваме се с управлението, планирането на проекта, финансовата част, конструирането на колата, построяването й и накрая, разбира се – изкарването й на пистата, за да премериш сили с твои колеги от цял свят. А най-добре представилите се директно получават предложения от „Формула 1“ или големите компании.

Колко време трае подготовката за състезанието и в какво се състои тя? 

Идеята на състезанието е всяка година да се формира отбор и да се строи нов болид. По този начин има приемственост между студентите, които предават знанията си, работят в екип, създават ценни връзки и усещат тръпката да се борят с кратки срокове. Всички те получават възможността да се доближат до истинските емоции от „Формула 1“ още по време на своето следване. Или с други думи – състезанието има за цел да представи интересната страна на инженерството и да запали интереса на повече млади хора да поемат по този път. Реализирането на проекта е невъзможно без подкрепа от страна на университета и бизнеса и по този начин се създава тази силна връзка, която е много ценена навсякъде на запад, а тук липсва до голяма степен.

Работата кипи неуморно дори в почивните дни

Срещате ли подкрепа от бизнеса, университета или държавните институции?

В България има подкрепа, само трябва да знаеш къде и как да я потърсиш. За съжаление, с университета се работи бавно и трудно, и понякога трябва да си много търпелив. Въпреки това, получихме подкрепа от невероятни партньори и това ни дава стимул да вярваме, че ще успеем и бъдещето ще е добро.

Вие сте млад екип и мнозина биха предположили, че нямате солиден практически опит. Успявате ли да се сработвате, достигат ли знанията Ви, за да създадете една наистина добра машина?

Ние имаме късмета да живеем в един глобален свят, в който можеш да стигнеш навсякъде или да намериш всичко. Даже Технологичният университет в Масачузетс пусна лекциите си в интернет за безплатно ползване. Трудно е да поставиш основите на нещо голямо и ново за страна като България, но има ли желание, не е невъзможно. Изисква се много труд, четене, постоянство и дисциплина – все полезни качества. Литературата, до която имаме достъп е тази, до която имат достъп и другите отбори и за да не започнем от нулата, ние намерихме много материали, запознахме се с дисертации, изследвания и статии. Изградихме сериозна основа от знания, изцяло със западна литература.

Какво целите с участието си в надпреварата? Победа на всяка цена или пък послание, което да отправите към някого?

Нашата цел е да представим достойно себе си и университета. Задачата ни е да поставим начало, което да даде възможност и на студентите в България да се занимават с нещо интересно, полезно и ценно. Знаем какви са възможностите на конкуренцията и не сме наивни. По лично моя преценка сме малко над средното ниво, въпреки че взимаме участие за първа година, а много отбори се състезават от години.

Бончо Върхошков мечтае някой ден страната ни да осигурява необходимите условия за младите инженери у нас. Уверен е, че само по този начин добрите учени ще открият това, което към момента търсят в чужбина.

Ако приемем, че Вие сте доказателството, което оборва всеобщото схващане, че младите хора не са креативни и енергични, на какво според Вас се държи тази обществена представа?

За съжаление, негативизмът и апатията ни заливат от всички страни, но е въпрос на личен избор да си кажеш: „Не, аз няма да съм част от това, аз искам да създавам, да уча, да действам!” И хората, които аз познавам и с които съм се обградил, са точно такива. Креативни и способни хора. Затова и все още вярвам, че има шанс нещата да се променят. България е избрана от „Форбс“ в топ 10 на дестинациите за предприемачество, което също не е случайно. Вярвам, че младите хора носят този предприемачески дух, а понякога е нужно само един смел визионер, за да промени света. Примерите са много.

Инженерната специалност е считана за приоритетна в очите на сегашното ръководство на МОН. Има ли бъдеще един млад инженер у нас и вярваш ли в успеха на родна земя?

Все повече компании избират да инвестират в България. Това означава все повече да има нужда от качествени инженери. Има и много силни български компании. Перспективите са  добри, стига да искаш да останеш и да се развиваш тук. Познавам българи, които са завършили в чужбина и са се прибрали у нас, защото имат възможност да се занимават с това, което им харесва. Това, че си останал тук по никакъв начин не бива да се приема като ограничение, защото ако си наистина добър и можещ, ще получиш своето признание навсякъде по света.

За какво мечтаете ти и екипът ти?

На първо време всички мечтаем за едно добро представяне на състезанията в Италия и Унгария тази година. Надяваме се това да е примерът, който можем да дадем на тези, които изберат да учат в България – че трябва да са трудолюбиви и упорити. Не мога да кажа общо за екипа ми, но съм сигурен, че и те ще се съгласят с мен, ако кажа, че мечтая за една силна, технологична и обединена Европа. Ние трябва да свикнем, че сме част от света, който ни заобикаля и да преборим повсеместната представа, че щом съм в България, значи не мога. Само тогава ще сме способни да се позиционираме конкурентно на световната технологична сцена.

Повече информация за проекта открийте на официалната Facebook страница на българския отбор. Част от процеса по конструирането на болида може да видите тук. Настоящият материал е част от серията „Лицата на промяната“, в която търсим вдъхновяващите личности и добрите примери от настоящето. Очакваме Вашите предложения за рубриката на team@bulgarianhistory.org

Всеки опит да се опише живота и делото на Христо Траянов в няколко страници би бил обречен на провал. За хора като него думите не стигат. Във всяко едно изречение ще има по нещо недоизказано, всяко написано  хвалебствие ще звучи твърде скромно, всеки отпит на признание и благодарност към достойният и благороден живот, който е водил ще е твърде недостатъчен. И все пак кой е Христо Траянов, защо той не е често срещано име? Може би точно защото тези които истински правят добро не се нуждаят от признание, нито търсят известност. Може би защото обществото обръща гръб на своите герои и започна да величае недостойните. Може би и затова величието на Отечеството ни остава в миналото, а настоящето е облачно и несигурно.

Христо Траянов е роден на 20 март 1926 г. в гр. Брацигово. Той е правнук на един от героите на Априлското въстание Никола Троянов – поп Сокол. Бащата му Стоян Троянов е ветеран от първата световна война, занимава се с занаятчийство и е отглеждал децата си в силно родолюбив дух. Майката му Мария се е грижила за къщата и за болните си деца. Христо Траянов е имал 2 –ма братя и една сестра. Сестра му Пенка е била болна от левкемия и умира на 19 години. Брат му Любен е бил болен от глаукома и умира също твърде млад. Христо израства в относителна бедност, защото всичките пари на семейството са отивали за лечението на децата им.  Още от дете в него е имало огромно желание за придобиване на нови знания. Бил е силно разочарован, когато училището в Брацигово отказва да го приеме за ученик поради ненавършени 7 години. По-късно придобива гимназиалното си образование в град Пазарджик – Пазарджишка мъжка гимназия (днешната Иван Аксаков), като често му се е налагало да изминава разстоянието от 20 км пеша от своя дом до гимназията. Като гимназист ръководи списание „Жар“ и публикува първите си стихосбирки „Зората изгрява“ и „Към нов живот“. Още като ученик започва да работи за да може да подпомага бедното си семейство.

Орденска книжка на Хр. Траянов

Христо Траянов е бил доброволец във Втората световна война. За своето участие във Великата Отечествената война, както и за своята обществено-патриотична дейност и професионализъм, той е многократно награждаван с различни грамоти, награди, ордени и медали сред които: Орден Народна Република България, Орден Кирил и Методий, Орден Червено знаме, Орден за Военна заслуга, както и с медалите: За Боева Заслуга, Георгий Жуков, 1300 години България, различни юбилейни медали, медали  на Министерство на Вътрешните работи и др.

След завършването на гимназиалното си образование заминава за Прага, където първоначално записва медицина, но впоследствие се прехвърля във Висшата политическа школа – журналистически факултет. Там става главен редактор на седмичния български вестник „Трудов фронт“, съветник е на балканския отдел на  в. „Руде Право“ и заедно с Ангел Вълчанов ръководят българската емисия на радио Прага – два пъти дневно. Владее български, чешки, полски, испански и руски език.  От 1949 г. в ЦС на българските профсъюзи ръководи сектор „Печат“ – седмичните вестници, около двадесет на брой.  Основател и главен редактор е на „Верен страж“ и гл. редактор на „Граничар“. Близо 7 години е главен редактор на военния вестник „На боеви пост“ и завежда печата на МВР.

Съосновател е на вестник „Труд“ и от репортер се издига до зам. главен редактор и първи задграничен кореспондент в гр. Москва, след това в Латинска Америка със седалища в гр. Хавана. Носител е на златните пера на Съюза на българските журналисти и на в-к. „Труд“. Работи в главна редакция на седмичния вестник на София прес  „Софийски новости“ на английски, френски, немски, испански и руски език.

Дълго време работи  и като главен редактор на „Профиздат“, което под неговото вещо ръководство от брошурно издателство се превръща в едно от най-големите издателства на страна за художествена литература. В Профиздат създава „Библиотека за работника“ едно от най-масовите издания за разкази от цял свят; „Библиотека за световна класика на работническа тематика“; „Библиотека около света“; „Библиотека за хумор и сатира“ и „Индулгенции“.

Горе, ляво – Хр. Траянов чете доклад за българската издателска дейност в национална библиотека „Св.Св. Кирил и Методий“. Горе, дясно – Борис Дяков – авторът на „Повест за преживяното“ и зам. Председателя на комитета за реабилитация на Сталинските жертви в Сибир, гостуват в България по покана на Хр. Траянов в гр. Свищов. Средна снимка- На Софийската гара Христо Траянов, Веселин Дашин, Иван Мартинов и други писатели и журналисти изпращат за Киев внучката на Леса Украинка. Най-долу – Христо Траянов в разгорещен спор с министър председателя на Украйна, трябва ли на украинските писатели да се пречи да пишат на украинки?

Под негово ръководство излизат книгите „Повест за преживяното“ от Борис Дяков“ и „Барелеф на скалите“ от Алдан Семьонов“. Поемайки огромен риск издава за първи път в България „Един ден на Иван Денисович“ с автор Ал. Солженицин. Ролята на Христо Траянов за развитието на българската култура и повдигането на желязната завеса е огромно, защото той чрез „Профиздат“ издава в НРБ книги, които до този момент не са били допускани до печат поради комунистическата цензура. Борис Дяков пише: „ …Вие не можете да си представите, какво допринесе Христо Траянов за СССР, пък и за Вас и света, с издаването за първи път в България на моята книга „Повест за преживяното“. Та нали у САЩ и Югославия тя излезе близо една година по-късно, а в СССР близо две.“. Христо Траянов е кръстник е на първите творби на Николай Хайтов, Пеню Пенев, Дамян Дамянов, на прозата на Слав Хр. Караславов, на едни от най-добрите творби на Богомил Райнов, Александър Геров, Емил Манов, Андрей Гуляшки, Камен Калчев, Боян Болгар,  Рангел Игнатов, и десетки други талантливи писатели.

България дължи на Хр. Траянов заслугата за откриването и развиването на поета Дамян Дамянов. Неговата звезда изгрява, защото е бил открит и подпомаган от него през целия му земен път. Не случайно на погребението на Дамян Дамянов реч държи Хр. Траянов. Дамян Дамянов посвещава и стихотворението „Завръщане“ на Хр. Траянов. През целия му живот Христо Траянов или „бай Христо“ (както са го наричали близките му приятели и познати) е помагал на всички хора и се е стремял всячески да подпомага професионалния прогрес на българските интелектуалци, както заради личното им израстване, така и заради приноса им към българската култура и държава. В едно свое писмо до Хр. Траянов, Дамян Дамянов казва“

…И друго искам да ти кажа… Аз не познавам човек, който да е направил повече за писателите и поетите от теб. Това е нещо уникално, неповторимо. Прав беше бай Людмил Стоянов (академик), та ти и заплати ни даваше само и само да пишем за българския читател и българския народ…

Известен е факта, че в годините, когато семейството на един от най-видните български художници на XX век – Атанас Яранов е било в много тежко материално положение, Хр. Траянов е помогнал и на тях. Синът на художника, Димитър Яранов (също известен и талантлив български художник) е казвал „нас (нашето семейство) другарят Траянов ни храни“. В приятелски отношения с Христо Траянов са били и художниците: Кирил Майски, Преслава Крашовски, Борис Димовски и др. Борис Димовски. Христо Траянов е  бил близък приятел и с видния български общественик, поет, сатирик и дисидент Радой Ралин. Заедно с Борис Димовски, Христо Траянов и Радой Ралин създават библиотека „Амфора“ Прочутите „Люти чушки“ от Радой са издадени с благословията и в повереното издателство на Хр. Траянов. Последното публично участие на Радой Ралин е на откриването на последната отпечатана книга на Хр. Траянов „Прозрения“ в салона на СБЖ през 2003 г.

Сред близките приятели на Хр. Траянов се открояват имената на: Дамян Дамянов, Рангел Игнатов, Андрей Гуляшки, Слав Караславов, Константин Паустовски, Анатолий Приставски и др.

По време на своята журналистическа кариера Христо Траянов е бил приеман от най-значимите фигури на XX век. Прави силно впечатление, че никоя цензура или политическа обстановка не е била достатъчно силна за да пречупи основният журналистически принцип да се работи в интересна на истината, да се следва обективизма и безпристрастието.   Създава се приятелство между Хр. Траянов и маршал Георгий Жуков, който макар и критикуван в същото време е персонално отговорен за разгрома на Адолф Хитлер. Траянов се сприятелява и с знаменития конструктор  Андрей Туполев, който го награждава персонално с личната му значка. Сприятелява се с личности, като Александър Бек, Иля Еренбург, Александър Кривицки, Академик Людмил Стоянов, Академик Кербабаев, Густа Фучекова, Ян Масарик (Министър на външните работи и министър на отбраната  на Чехословакия и почетен доктор по право” на Бейтс Колидж, който е и един от личностите подписали Хартата на Обединените нации) и много други.

Христо Траянов със свои съратници

Освен всичко казано до тук Христо Траянов е и знаков български писател, автор на повече от 20 книги – пътеписи, разкази, повести и романи. Автор е на първите български книги за Сибир и Славчо Васев, като председател на Съюза на писателите го нарича „откривател на Сибир за българите…“ Неговото перо създава и едни от първите български книги критикуващи тоталитарната система – трилогията „Цената на щастието“ /романите „Паметта на сърцето“, Законът на истината“ и „Мъртви между живи“. Заради своята трилогия Хр. Траянов бива дисциплинарно уволнен от тогавашните български власти. През 1967 г. заедно с неговите колеги Слав Хр. Караславов и Рангел Игнатов,  Христо Траянов печели първа награда с книгата им „Страната където слънцето не залязва“ , като избора на книгата е бил направен измежду забележителните по численост и съдържание 20 000 книги. През 1968 г. Христо Траянов публикува сборник с разкази „Легенда за розата“, която е издадена в над 3 милионен тираж. Книгите на Христо Траянов са преведени на 24 езика, включително финландски, английски,  арабски, персийски  и  японски.

Христо Траянов е женен за известната българска лекарка  д-р. Елена Траянова. Тя е отговорна за стотици гинекологични операции и израждания. Тя дълги години и преподава в Медицинска Академия. Наградена е с медал за принос в развитието на СБАЛАГ  „Майчин Дом“, нейното дългогодишно работно място.  Д-р Елена Траянова освен блестящ хирург и хуманист отдаден на хората е и ерудит. Тя владее също   български, френски, руски и гръцки езици. Известни са случаи в които самата пророчица Ванга е изпращала хора специално да бъдат оперирани от нейната ръка.  От любовта на Елена и Христо  се ражда тяхната единствена дъщеря – Мария Траянова. Тя е кинорежисьор и документалист, завършва един от най-престижните университети  по кинематография в света – Институт по кинематография „Герасимов“. Мария Траянова е награждавана многократно за своите филми на множество национални и международни конкурси и форуми. Има грамоти и награди от България, Франция, Англия, Америка, Русия, Чехия и др. В средата на 80-те, Мария Траянова ражда своя  син и го кръщава на баща си.  Христо-младши (както понякога бе наричан от дядо си)  остава единственият внук на Христо Траянов.

Хр. Траянов със семейството си и в компанията на генерал Владимир Стойчев. Снимката е направена във вилата на Хр. Траянов в Банкя.

На 08.06.2015 г. на 89 годишна възраст Христо Траянов напусна земния свят и потегли към своята майка, баща, братя и сестра. Той ще се срещне и със всички свои приятели и съмишленици, които изпрати приживе към отвъдното. Христо Траянов почина в 18: 00 ч. във вилата си в гр. Банкя, заобиколен от своето семейство – Елена, Мария и Христо младши. Освен към своето семейство, близки, държава и народ, Христо Траянов винаги пазеше на специално място любовта си към родния си град Брацигово. Опелото му се извърши на 11.06.2015 г. в църквата „Света София“ в гр. София. На този ден камбаните на най-високата камбанария на Балканския полуостров – брациговската, биеха траурно в памет на Христо Траянов. На опелото освен семейството му, присъстваха близки и познати, малцина от мнозината му задължени, представители на СБЖ, медии и ветерани от войните, които поднесоха венец пред тленните му останки.  Христо Траянов бе кремиран, както повеляваше последната му волята.

Всичко това е малка част от земният път и заслугите на Христо Траянов към неговата Родина.

Добре дошли в рубриката „Загадка на деня“. Това е мястото, на което ще Ви задаваме въпроси, свързани с българската история. Очакваме Вашите отговори под формата на коментар под публикацията в сайта ни. Уважаваме желанието на всеки да покаже своите знания. Молим и Вас да сторите същото. Давайте отговорите, които смятате за правилни, без да проучвате изображението, стоящо в основата на нашето питане. За да не се влияете от отговорите на останалите участници, всички коментари ще бъдат публикувани ден след активирането на загадката. Желаем успех на всички!

Кое е мястото от снимката?

фотограф:Пламен Петков

И тази година в Пловдив ще се проведе международния фестивал за съвременен дизайн и визуална култура Оne design week. В дните между 10 и 19 юни по улиците на вечния град ще бъде представена работата на 195 чуждестранни и 132 български артисти, а гости ще бъдат някои от най-известните имена в съвременния дизайн.

Фестивалът ще покаже 24 изложби от 22 държави, които включват многообразие от теми и техники, подбрани така, че да приближат аудиторията към съвременния дизайн (графичен, технологичен, изложбен, гейм, продуктов, социален, политически, текстилен, плакатен), давайки  възможност за нов и свеж поглед към световните тенденции в сектора.

Темата на тазгодишното издание на фестивала, който традиционно се случва през месец юни, е “Мога ли да помогна?” и разглежда дизайна като инструмент, който дава форма на всеки аспект от живота ни.

Фестивалната програма включва професионален форум с участието на изтъкнати имена от цял свят и редица събития със свободен достъп за широката публика – изложби, работилници, дискусии, представяния, лекции, детска програма, филми, книги, партита.

Програмата на събитието може да откриете тук.

Американският скулптор и художник от български произход Христо Явашев, по-известен като Кристо, е на път да открие новия си грандиозен проект. „Плаващите кейове“ ще свързват италианския град Сулцано, на брега на италианското езеро Изео, с остров Монте Изола. Зрелищни пътеки-платформи ще осъществяват връзката по вода, като всеки един желаещ ще има възможност да се разходи безплатно по тях в периода 18 юни-3 юли. Изчисленията на италианската държава е, че над 700 000 души ще посетят Сулцано и региона по повод откриването на проекта.

Стойността на проекта възлиза на 15 млн. евро, като сумата е изцяло осигурен от твореца. Идеята е трите километра златистожълти пътеки да служат и като плаж през деня. 200 хиляди куба от плътен полиетилен са произведени, за да бъде изградена конструкцията, а след трите седмици експлоатация, на 3 юли, всички те ще бъдат рециклирани.

„Плаващите кейове“ е първият проект на Кристо, реализиран след кончината на съпругата му Жан-Клод, която почина през 2009 година на 74-годишна възраст. Съпругата му бе спътница и в творческите му начинания, като двамата са автори на редица произведения на изкуството.

Кристо доби световна популярност през 1995 година, когато „опакова“ сградата на Райсхтага в Берлин и привлече над 5 милиони посетители. Негови са още проектите „Портите“, „Опаковани дървета“, „Стена от 13 хиляди петролни варела“ и др. Най-влиятелният творец от български произход в световен мащаб има 4 рекорда на Гинес, а бизнес моделът му се изучава в редица престижни университети по света.

Следващите снимки са дело на Волфганг Волц и отразяват подготовката на мащабния проект.