“Жените в историята” е рубрика, посветена на героизма на българките – онези обикновени жени, които по една или друга причина са въвлечени в някои от най-важните събития в родната история. Неведнъж са заемали мястото си до онези герои, които днес така силно възвеличаваме, но въпреки това сякаш не са получили необходимото признание. С тази рубрика, ние от екип “Българска история” ще отдадем почит към паметта им и ще се постараем никой никога да не ги забравя!
За българката, чиято история днес ще ви разкажем, не се знае много. Дълго време търсихме, разпитвахме, но за съжаление, вероятно единствено местните и съгражданите й биха ни разказали повече. За момента нямаме възможност да отидем до Плевен и да разберем повече за нея, а от друга страна силно искаме да ви предадем това, което се знае за тази велика българка.
В тежките години на османското иго, забраните, наложени над покорените народи били наистина много. До първата половина на XIX век българските девойки нямали право да получат образование по териториите на империята. Тенденциозно, турското правителство изоставало с промените, тъй като моделът на управление не допускал влияние от запад, затова често българите трябвали сами да отвоюват и борят за привилегии, които често би трябвало да им принадлежат по право. Това сторила и нашата будна сънародница Анастасия Димитрова, която през 1841 година отворила в Плевен Първото светско девическо училище.
Анастасия Димитрова е родена в Плевен на 12 май 1815 година. Детството й е трудно, тъй като израства в семейството на бедни родители. Майка й е прислужница в дома на врачанския епископ Агапий, при чиято пък майка – Евгения, Анастасия започва образованието си. Учителката заема голяма роля във възпитанието на момичето. Възхитена от успехите й, Евгения изпраща Анастасия в Калоферския манастир “Въведение Богородично” в тамошното мъжко училище, едно от най-развитите по българските земи за времето си. Там й преподавали имена като Райно Попович и Ботьо Петков, което със сигурност се оказало ключово за оформянето на будната й личност.
Прекарала важна част от живота си в манастира и научила всички ценности, който се проповядват в едно такова религиозно средище, Анастасия Димитрова се завръща в родния си град през 1840 година. Още на следващата година тя учредява Първото светско девическо училище по българските земи. Първоначално образователната система била съвсем примитивна и опростена, като например вместо глобус се използвал леген с вода, в които водата представлявала океаните, а плаващите предмети – континентите. В училището се изучавали български език, математика, история, закон Божи и др. Има данни, че през 1945 година, само 4 години след отварянето на учебното заведение, се обучавали 90 девойки от градове като Плевен, Ловеч, Троян, Търново, Враца.
Награда “Анастасия Димитрова” за просвета
Делото на тази будителка се прочуло из българските земи. Девойки от всички краища на османските територии идвали да получат образованието си в училището на “първата българска наставница” – прозвище, което й било дадено от близките й. След като завършили обучението си, младите момичета се прибирали в родните си градове и отваряли местни девически училища, по същия модел. Парашкева Нейкова учредява в Ловеч, Пелагия – в Свищов. През 1858 г. Сава Филаретов отваря първото девическо училище в София. Една от ученичките й след смъртта й си спомня:
“Тя ни вдъхваше такава голяма обич към науката, та впоследствие по нейно настояване продължихме и свършихме науките”
В края на живота си, религиозната Анастасия заминава за Йерусалим. През 1886 г. приема монашеско име Анна и умира през март 1898 г. на 83-годишна възраст. В историята тя остава една от онези българки, пред чийто подвиг трябва да се поклоним и да се сетим, че тази земя е раждала и ще продължава да ражда не само мъже-герои, ами и смели и борбени българки, отдали живота си на идеала. Помнете ги, българи!