Рубриката “Завещание от вековете” ще е мястото, в което ще публикуваме вашите любими стихотворения. Несъмнено прекрасната и богата българска поезия  е едно от нещата, които ни отличават и ни карат да бъдем горди. Чрез нея можем да се пренесем години назад и да усетим идеалите, нагласите и чувствата на българите, предадени чрез перата на гениалните й автори. Очакваме вашите предложения за стихотворения, които да бъдат поместени тук.

 Стихотворението “Потомка” Елисавета Багряна публикува в списание “Златорог ” през 1925г. , а след това е поместено в цикъла “Вечната и святата” . Основната тема, която пронизва цялата творба, е приемствеността между поколенията и силата на родовата кръв. Родът се превръща в символ на устойчивостта, родовата памет се наследява и съхранява през вековете. Човекът е способен да осмисли своята същност едва когато се вслуша в загадъчните гласове на паметта и кръвта. В творбата е изграден образът на жената, чийто порив е към свобода, а любовта е в основата на един нов род, който не се съобразява с прегради и забрани.

                                  ПОТОМКА

Няма прародителски портрети,

ни фамилна книга в моя род

и не знам аз техните завети,

техните лица, души, живот.

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

и спасил е двама от кинжала

вятърът, следите изравнил.

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,

може би средпът ще се сломя -

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.